Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
12.09.2024 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на шестнадесети
ноември през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ТЕОДОРА ИВАНОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 4443 по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С
решение № 3034 от 07.01.2020 год., постановено по гр.дело № 5548/2018 г. на СРС, ІІ Г.О., 170 състав, е признато за
установено по реда на чл.422 ГПК, че „С.Г.“ ООД, ЕИК********, със седалище и
адрес на управление:*** и Г.Г.В., ЕГН **********, с
адрес: ***, дължат солидарно на „У.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление:***, пл.“********, по
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.411 ГПК по гр.дело № 67706/2016 г. на СРС, 75-ти състав, следните суми:
просрочена главница в размер на 5870,55 лева, ведно със законната лихва от
25.11.2016 г. до окончателното плащане, лихва върху просрочена главница в
размер на 1552,60 лева за периода от 25.11.2013 г. до 24.11.2016 г., като
отхвърля иска за разликата над 1552,60 лева до пълния предявен размер от
4196,10 лева като погасена по давност; наказателна лихва при просрочие в размер на 760,25 лева за периода от м.12.2013
г. до м.11.2016 г., като е отхвърлен иска за разликата над 760,25 лева до пълния
предявен размер от 1663,33 лева, като погасена по давност; такса за управление
периодична в размер на 15,93 лв., начислена на 30.09.2011 г. С решението на
съда е отхвърлен иска по чл.422, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД
за сумата от 557,54 лева, представляваща договорна лихва в размер на договорен
лихвен процент за периода от 20.03.2011 г. до 28.09.2012 г., като погасена по
давност. С решението на съда са осъдени „С.Г.“ ООД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:*** и Г.Г.В., ЕГН **********, с адрес: ***,
да заплатят солидарно на „У.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, пл.“********, на основание
чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 1083,26
лева - разноски в настоящото производство и сумата от 733,86 лева – разноски в
заповедното производство. С решението на съда е осъдено „У.Б.“ АД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, пл.“********, да заплати на
„С.Г.“ ООД, ЕИК********,
със седалище и адрес на управление:*** и Г.Г.В., ЕГН **********,
с адрес: ***, на
основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 674,14 лева - разноски за настоящото
производство.
Срещу решението на СРС, 170 с-в е постъпила въззивна жалба от Г.Г.В., подадена чрез пълномощника адв.В.К., с искане същото да бъде отменено, като неправилно в
частта, с която са уважени предявените по реда на чл.422, ал.1 от ГПК установителни искове с правно основание чл.430, ал.1 и ал.2
от ТЗ и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените установителни искове за признаване на вземането на ищеца да
бъдат отхвърлени изцяло. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно
и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец „У.Б.“ АД, ***, чрез пълномощника си адв.Г.Х. оспорва
жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по
чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда жалбата като неоснователна да бъде оставена без
уважение, а първоинстанционното решение –потвърдено в
обжалваната от ответника част, като правилно и законосъобразно. Не претендира
присъждане на разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена
в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца
срещу ответниците установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.430, ал.1 и ал.2
от ТЗ, в частта с която същите са уважени. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на въззивниците- ответници във връзка
с неговата правилност. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото
и събраните по делото доказателства. Доводите в
жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Предмет на регулация в чл.13 от
Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класифициране на рисковите експозиции
на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск /отм./ на
БНБ е дефиниране на преструктурирането на рискови експозиции /носещи риск от
загуби/, между които попадат и кредитите, и условията за това. В ал.1 от
цитирания член е посочено, че една експозиция се счита за преструктурирана,
когато първоначалните условия на споразумението са изменени чрез даване на
отстъпки от банката към длъжника, предизвикани от влошаване на финансовото му
състояние, водещо до невъзможност да се изплати в срок пълният размер на дълга,
които отстъпки банката не би дала при други обстоятелства. Съгласно ал.2 от
същия член, първоначалните условия на споразумението се считат за изменени по
смисъла на ал.1 при намаление на дълга /главница и/или лихви/, замяна на част
от дълга срещу собственост, рефинансиране или други финансови отстъпки от
страна на банката, с изключение на промени в договорените лихвени проценти,
породени от промени в пазарните лихвени нива. Според ал.3 на чл.13 от
Наредбата, не е преструктурирана експозиция, по която са налице едновременно
следните условия: 1/ договорено е удължаване общо с не повече от 2 години на
срока за плащане на главницата и/или лихвите, без да се намалява нетната
настояща стойност на паричните потоци по условията на допълнителните
споразумения; 2/ банката има основание да счита, че ще събере главницата и
лихвите; 3/ не са налице обстоятелства, показващи влошаване във финансовото
състояние на длъжника. Видно от цитираните разпоредби, ключово за наличието на
преструктуриране по смисъла на чл.13 от цитираната наредба е даването на
отстъпки от банките към длъжника в хипотеза на невъзможност да се плати в срок
пълния размер на дълга, вследствие на влошено финансово състояние. В ал.2 на
чл.13 от Наредбата акцентът също е върху това, че преструктурирането се
изразява в даване на финансови отстъпки от банката, като е налице примерното им
изброяване. От него е видно, че отстъпката към длъжника намира израз в
намаляване на дълга - главница и/или лихви, а не в увеличаването на същия, в
замяна на кредита с друг кредит при по-изгодни за длъжника условия /рефинансиране/
и други. В нито една от разпоредбите на чл.13 от Наредбата не се съдържа
правило за начисляване на лихви върху лихви, поради което Наредба № 9 от
03.04.2008г. /отм./ не се явява наредба на БНБ по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД,
установяваща възможност за олихвяване на изтекли лихви. Анатоцизмът
не представлява финансова отстъпка, като целта на забраната му е да се
предотврати бързото нарастване на дълга. Идеята, заложена в чл.13 от Наредбата,
е с преструктурирането на дълга на длъжника, който има финансови затруднения,
да се направи възможно изпълнението на задълженията му, а не да се утежни
неговото състояние чрез олихвяване на изтекли лихви, каквото е налице при
увеличаване на главницата посредством прибавяне на просрочени задължения за
лихви, върху които от своя страна се начислява възнаградителна
лихва. Анатоцизъм е допустим само в изрично
предвидените в закон или в подзаконов акт на БНБ случаи. Съгласно чл.294, ал.2 ТЗ уговарянето на лихва върху лихва е допустимо само между търговците. Липсва
приета от БНБ наредба по чл.10, ал.3 ЗЗД. Таксите по своя характер не са лихви,
поради което по отношение на тях не е налице олихвяване на изтекли лихви.
Уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към
размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се
начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъл на чл.10, ал.3 ЗЗД, който е допустим
само при уговорка между търговци на основание чл.294, ал.1 ТЗ.
Преструктурирането по чл.13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и
класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични
провизии за кредитен риск /отм./ не представлява предвидена в наредба на БНБ
възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл.10, ал.3 ЗЗД. Олихвяването на
просрочено задължение за такси, включително чрез прибавяне на таксата към
главница по кредит, върху които се начислява възнаградителна
лихва, не представлява анатоцизъм по смисъла на
чл.10, ал.3 ЗЗД/ в този смисъл е решение № 66 от 29.07.2019 г., постановено по
т.дело № 1504/2018 г. на ВКС, ІІ т.о./. С оглед на което съдът приема, че
единствено уговорките в сключени допълнителни споразумения към договор за
кредит, по които страна е физическо лице - потребител, за увеличаване на
главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и начисляване върху тях на възнаградителни лихви, са нищожни на основание чл.26, ал.4,
във вр. с чл.10, ал.3 ЗЗД, тъй като е налице анатоцизъм, доколкото Наредба № 9/03.04.2008г. /отм./ или
друга наредба на БНБ не предвижда възможност за олихвяване на изтекли лихви.
Уговорките в сключени допълнителни споразумения към договор за кредит, по които
страна е търговец, а не физическо лице - потребител, за увеличаване на
главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и начисляване върху тях на възнаградителни лихви, не са нищожни на основание чл.26,
ал.4, във вр. с чл.10, ал.3 ЗЗД, тъй като въпреки
наличието на анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 от ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл.294,
ал.1 от ТЗ. Такъв е именно и процесния случай.
В процесния
случай, съдът приема, че между страните по делото е налице
валидна облигационна връзка, възникнала на основание сключен
валиден договор за банков
кредит за оборотни средства № 80/28.09.2009 г., между “У.Б.“ АД, ***, като кредитор от една страна
и от друга страна: „С.Г.“ ООД, ***, представлявано от управителя Г.Г.В., ЕГН **********, като кредитополучател, и Г.Г.В., ЕГН **********, като солидарен длъжник. Между същите
страни е сключен на 19.03.2010 г. и анекс № 1 към процесния
договор за банков кредит на оборотни средства № 80 от 28.09.2009 г., с който са
преуредили отношенията помежду си. В тази връзка
съдът приема, че процесният договор за банков кредит и анекс
№ 1 към него е подписан от ответника
Г.Г.В., в качеството му на солидарен длъжник, който
се е задължил да отговаря
солидарно с кредитополучателя „С.Г.“ ООД, *** представлявано от
управителя Г.Г.В., ЕГН **********, при условията на чл.121 и сл.
от ЗЗД за плащане на всички
дължими към банката суми по договора за кредит,
включително главница,
лихва, комисионни, такси и разноски. Тълкувайки клаузите
на процесния договор за банков кредит и анекс № 1 към него по реда на чл.20 от ЗЗД, съдът
приема за установено обстоятелството,
че в случая става въпрос за встъпване в дълг от
страна на ответника Г.Г.В., като се има предвид
обстоятелството, че задължението
възниква едновременно и за
кредитополучателя, и за встъпилото трето лице, което безспорно може да встъпи, като съдлъжник
в определено задължение по съглашение
с кредитора или с длъжника. Ако
кредиторът е одобрил съглашението
за встъпване, то не може да бъде отменено или
изменено без негово съгласие.
Първоначалният длъжник и встъпилото лице/ в процесния
случай кредитополучателя и солидарния длъжник/ отговарят към кредитора като солидарни длъжници/ чл.101 от ЗЗД/. Съображението е че ответникът-
солидарен длъжник и кредитополучателят
са напълно приравнени по отношение на задълженията
си към банката. Разликата между двата института е
че встъпилият е в по-неблагоприятно
положение от това на поръчителя,
чието задължение е акцесорно /в този смисъл е решение № 1524 от 27.10.1995 г., гр. дело № 902/95
г., V г.о. на ВС /.
Клаузата за встъпване
има правната природа на
самостоятелен каузален договор, сключен
в случая между ответника Г.Г.В. и кредитополучателя,
при одобрение от страна на кредитодателя. Приложима е нормата
на чл.9 от ЗЗД. Съдържанието
на поетите от ответника Г.Г.В. задължения в процесния
случай по договора за банков кредит и анекс № 1 към него налага извода, че същия
се е задължил солидарно заедно с дружеството-кредитополучател, да отговаря за
една и съща престация към кредитора, който може да я
поиска от всеки един от тях. Поетата от него спрямо кредитора отговорност
напълно съответства на отговорността на встъпилото в чужд дълг трето лице по
смисъла на чл.101 от ЗЗД. Липсата на формално изявление „встъпвам в дълга“,
„встъпвам като съдлъжник“, както че ответника Г.Г.В. не е наречен
изрично „встъпил в дълга“, а просто „солидарен длъжник“, което е по-широко
понятие, не променя горния извод. За разлика от поръчителството, при което
поръчителят отговаря за чужд дълг, при уговорената солидарна задълженост солидарния длъжник дължи на свое основание,
като отговорността му няма акцесорен характер. При
встъпването в дълг едно трето на правоотношението между кредитора и главния
длъжник лице се съгласява да поеме съществуващо задължение като солидарен
длъжник - било по договор между третото лице и кредитора, било по договор между
стария и новия длъжник. Встъпването в дълг, когато следва от сключен между
кредитора и встъпващия в дълг договор, наподобява поръчителството, но
встъпилият в чужд дълг е винаги отговорен на същото правно основание, на което
дължи първоначалния длъжник и солидарно с него. В хипотезата на чл.101 ЗЗД
отговорността на встъпилия нов длъжник, за разлика от солидарната съзадълженост, възниква само ако има главно задължение и отношенията
между кредитор, но не е акцесорна на главното
задължение. Встъпилият в дълг дължи на същото правно основание, по силата на
което дължи и първоначалният длъжник и солидарно с него.
Тълкувайки
клаузите на процесния
договор за банков кредит и анекс № 1 към него по реда на чл.20 от ЗЗД,
съдът приема за установено обстоятелството, че в случая ответникът Г.Г.В. се е съгласил да
отговаря солидарно с кредитополучателя при предпоставките на чл.101, вр.
чл.121 ЗЗД за изпълнението на всички поети
от него задължения
по договора
за банков кредит и анекса към него - главни и акцесорни, т.е. в обема и при условията,
за които се е задължил самият
кредитополучател.
На следващо място, съдът приема, че не следва да се произнася по
същество на възраженията на ответника Г.В. направени с отговора на исковата молба, а
именно, че по отношение на единия ответник- съдлъжник
по договор за кредит в качеството му на физическо лице/ очевидно по отношение
на него/, е налице противоречие
със закона по отношение на съдържащите се в анекса клаузи- чл.2.8, с които към
главницата са прибавени просрочени лихви и такси, както и по отношение на чл.4.4.1 и чл.4.2 от анекса към договора за банков кредит,
респективно за нищожност на тези клаузи. Това е така, защото ответникът Г.Г.В. няма качеството на "потребител" и не може да се
позовава на защитата, която е уредена в
ЗЗП. Съдебната практика приема, че физическо
лице - съдлъжник по договор за
банков кредит или обезпечаващо кредит, по който
кредитополучателят е търговец,
може да има
качество на потребител по Закона
за защита на потребителя и да се позовава
на неравноправност на клаузи в договора
за кредит, ако действа за
цели извън рамките на неговата
търговска или професионална дейност. Обезпечаването на дълг на търговско
дружество от физическо лице, включително
когато последното е съдлъжник/
както е в процесния случай/, не
може да се
приеме като дадено за цел
извън и независимо от всяка търговска
дейност или професия, ако това
физическо лице има тесни професионални/
функционални връзки с посоченото дружество, като например неговото
управление или мажоритарно участие в същото. Такъв е и настоящия случай, в който ответникът Г.Г.В. е имал качеството на съдружник
в търговското дружество- кредитополучател и управител на това дружество към
момента на встъпването му в дълга на „С.Г.“ ООД, ***. Т.е. към момента на встъпването
в дълг физическо лице - ответник Г.Г.В. е управител и съдружник в ООД-то - кредитополучател. С оглед на тези
обстоятелства, практиката на СЕС и на ВКС, настоящия въззивен
състав приема, че придобиването на качеството на съдлъжник
към банката от физическото лице Г.В. е осъществено с оглед тесните му професионални
връзки с дружество-кредитополучател,
изразяващи се в осъществяване на управлението на дружеството
и участие като съдружник в същото, поради което не може
да се приеме,
че задължаването от страна на
физическото лице е извършено за цели,
извън и независимо от всяка търговска
дейност или професия. Ето защо,
независимо, че обезпечаването на кредита на търговското
дружество чрез встъпване в дълг е направено от физическо
лице, доколкото последното няма качеството на потребител
по §
13 от ЗЗП, то не се ползва със
защитата, установената в глава шеста от
ЗЗП. В този смисъл е практиката на Върховния
касационен съд по приложение на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП в такива случаи / решение № 38 от 23.06.2017 г. по т.дело
№ 2754/2015 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение
№ 84 от 20.07.2017 г. по т.дело № 1934/2015 г. на ВКС, ТК, І т.о. и др./, а в тази връзка - и практиката на Съда на
Европейския съюз /решение от 09.07.2015 г. на Съда, M. B.(С-348/14), ECLI:EU:C:2015:447, решение от 03.09.2015 г. на Съда, H. O. C. (С-110/14), ECLI:EU:C:2015:538, определение от 19.11.2015 г. на Съда, D. T. (С-74/15), ECLI:EU:C: 2015:772 и др./. Въззивникът- ответник Г.Г.В., като физическо лице е действал за цели, които
попадат в рамките на упражняваната от него професионална
дейност, при връзка от функционално
естество с търговското дружество.
С оглед на изложеното и поради съвпадане на
приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба
следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея
решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно,
следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
По отношение на разноските
за въззивното производство.
При този
изход на спора на въззивника- ответник разноски за въззивното производство не се дължат. При липса на
направено искане за присъждане на разноски, такива не следва да се присъждат и
на въззиваемата страна- ищец по делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3034 от 07.01.2020 год., постановено по гр.дело № 5548/2018 г. на СРС, ІІ Г.О., 170 състав, в
обжалваната част, с която е признато
за установено по реда на чл.422 ГПК, че „С.Г.“ ООД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:*** и Г.Г.В., ЕГН **********, с адрес: ***, дължат солидарно на „У.Б.“
АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, пл.“********, по издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по гр.дело № 67706/2016 г. на
СРС, 75-ти състав, следните суми: просрочена главница в размер на 5870,55 лева,
ведно със законната лихва от 25.11.2016 г. до окончателното плащане, лихва
върху просрочена главница в размер на 1552,60 лева за периода от 25.11.2013 г.
до 24.11.2016 г., наказателна лихва при просрочие в
размер на 760,25 лева за периода от м.12.2013 г. до м.11.2016 г., такса за
управление периодична в размер на 15,93 лв., начислена на 30.09.2011 г.
РешениеТО може да се обжалва пред
ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок
от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.