№ 3388
гр. София, 24.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Георги Ст. Чехларов
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско
дело № 20221100500107 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 20124397 от 25.05.2021 г., постановено по гр. д. № 49974
по описа за 2020 г. на СРС, ГО, 159 състав, е признато за установено по
предявените от „Т.С.“ ЕАД искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл.149 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, че
ответникът Т. К. Л., ЕГН **********, дължи на ищеца сумите, както следва:
сумата от 2003,15 лв., представляваща продажна цена за потребена топлинна
енергия за периода 01.05.2016 г. – 30.04.2019 г., доставена в имот с абонатен
№ 140999, находящ се в гр. София, ж.к. ****, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 12.06.2020 г. до изплащане на вземането, както
и сумата от 310,37 лв., представляваща лихва за забава за периода от
15.09.2017 г. до 08.06.2020 г., като е отхвърлен иска за сумата от 48,29 лв.,
представляваща стойност на извършена услуга дялово разпределение за
периода 01.02.2017 г. – 30.04.2019 г., както и за сумата от 9,67 лв.,
представляваща лихва за забава за периода 31.03.2017 г. – 08.06.2020 г., за
които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№23940/2020 г., по описа на СРС, 159 състав.
С определение № 20160240/20.07.2021 г., постановено по реда на чл.
248 ГПК, е оставено без уважение искането за изменение на решението в
частта за разноските, с което съдът бил сезиран по искане на ответната
1
страна.
Срещу решението в частта, с която установителните искове, предявени
срещу ответника, са уважени, е постъпила въззивна жалба. Жалбоподателят
поддържа, че постановеното решение e неправилно в обжалваната част.
Навежда, че по делото не се е доказало наличието на облигационно
правоотношение между страните. Сочи, че в периода 1997 г.-2012 г.
постоянно е била извън територията на страната, поради което и още през
2012 г. учреденото и вещно право на ползване било погасено на основание
чл.59,ал.5, пр.2 ЗС, поради което и през процесния период права върху имота
е имала единствено С. Л.. Въззивникът счита, първоинстанционният съд
неправилно е приложим погасителната давност, като е приел, че давността е
започнала да тече от издаване на фактурата за изравнителната сметка.
Поддържа, че съгласно действащите ОУ от 2016 г. не е имало основание за
начисляване на мораторна лихва, както и че чл.33 от ОУ на ищеца е
нищожен.
Не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника по същата и
ищец в производството „Т.С.“ ЕАД.
Срещу определението на съда, постановено по реда на чл. 248 ГПК, е
подадена частна жалба от Д.Г.К., чрез адв. И.Д., с която са изложени доводи
за незаконосъобразност на съдебния акт, с който СРС оставил без уважение
искането за изменение на решението в частта за разноските. Поискано е
отмяна на обжалваното определение и присъждане на адвокатско
възнаграждение по заповедното производство в размер от 200 лв. в полза на
адвокатско съдружие „Б.К.“.
Срещу постъпилата частна жалба е постъпил отговор от „Т.С.“ ЕАД, с
който се оспорва подадената частна жалба. Поддържа се, че правилно
първоинстанционният съд не е присъдил разноски на ответника за
заповедното производство.
Третото лице-помагач на страната на ищеца „Н.И.“ ООД не изразява
становище по въззивната жалба на ищеца.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
2
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Предявени за разглеждане са обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 149 ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно
и допустимо. Същото обаче е частично неправилно, като съображенията на
въззивния съд да достигне до този извод са следните:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от "Т.С." ЕАД
против Д.С.Ж., с която по реда на чл. 422 ГПК ищецът е предявил искове с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за
сумите, за които била издадена оспорената от длъжника заповед за
изпълнение по ч.гр.д. №23940/2020 г., по описа на СРС, 159 състав.
Спорно по делото се явява обстоятелството дали през процесния период
страните са били обвързани от облигационно правоотношение по договор за
доставка на топлинна енергия, доколкото с исковата молба ищецът твърди, че
ответникът има качеството на потребител на топлинна енергия по см.на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, а с отговора на исковата молба последният е оспорил да е
налице валидно облигационно правоотношение, породено от договор за
доставка на топлинна енергия за битови нужди за процесния недвижим имот,
като изрично са наведени доводи, че учреденото вещно право на ползване е
било погасено още преди исковия период и потребител на топлинна енергия е
С. Л..
От представения по делото нотариален акт от 22.11.2002 г. по н.д. №
1058/2002 г. на нотариус И.Н. се установява, че Ц.К. е учредила на Т. К. Л.
пожизнено вещно право на ползване върху процесния недвижим имот - ап.
140, находящ се в гр. София, ж.к. „****, като със същия нотариален акт
имотът е бил продаден от Ц.К. на С. Л..
Съдържанието на вещното право на ползване се определя
3
изключително от правомощието да се ползва вещта съобразно нейното
предназначение и да се събират плодовете й без да се изменя съществено
нейната субстанция. По съдържание упражняване на вещното право на
ползване от ползвателя не се различава от това на собственика на имота,
учредил правото и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на
недвижимия имот, а като всяка форма на фактическо и правно използване на
имота като постоянно или временно пребивавaне, място за съхранение на
лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит и други.
В практиката няма спор, че ползвателят може да предостави ползването на
имота на друго лице под формата на наем или заем за послужване и съответно
да упражнява правото си чрез другиго. По изложените съображения и съдът
приема, че учреденото в полза на ответницата вещно право на ползване не е
било погасено поради това, че същата е пребивавала за известен период в
Гърция, а в имота се е намирала нейната дъщеря и собственик на имота – С.
Л..
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция
след 17.07.2012 г.) потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през
процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот,
който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен
газ за домакинството си, т.е. лице, което ползва на вещно или облигационно
право на ползване. Потребител на топлинна енергия до отмяната би могъл да
бъде алтернативно както собственикът, така и носителят на вещно право на
ползване на имота. Когато обаче е налице учредено вещно право на ползване
на лице и няма подадена декларация от собственика за откриване на партида
на негово име, следва да се приеме, че потребител на топлинна енергия е
вещният ползвател, доколкото същият разполага с правомощието да ползва
имота.
В случая обаче собственикът на имота С. Л. е подала молба –
декларация за откриване на партида на нейно име на 29.11.2002 г.,
непосредствено след придобиване правото на собственост върху процесния
имот. Съгласно мотивите на задължителното за съобразяване от настоящата
съдебна инстанция Тълкувателно решение 2/2017 г. от 17.05.2018 г., клиенти
на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот
4
със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на
ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор
за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично
известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази
хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна
енергия за битови нужди (“битов клиент“ по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и
като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК,
например с откриването на индивидуална партида на ползвателя. при
топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот. При постигнато съгласие между
топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл.
153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР
публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договора,
този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за
собствените му битови нужди.
Ето защо и доколкото всяко трето лице може да встъпи в облигационно
правоотношение за доставка на топлинна енергия с подаването на молба –
декларация до топлопреносното предприятие, то по аргумент на по силното
основание собственикът на имота дори при наличие на вещен ползвател може
да сключи такъв договор с подаването на молба – декларация за откриване на
партида на негово име. Ето защо и с подаването на декларация от 29.11.2002
г. С. Л., която очевидно фактически е ползвала имота, е сключила договор за
доставка за топлинна енергия за процесния апартамент. С оглед изложеното
през исковия период клиент за топлинна енергия е била единствено С. Л..
Доколкото Т. К. Л. не е била клиент на топлинна енергия за процесния имот,
всички предявени искове срещу се явяват неоснователни и следва да бъдат
отхвърлени.
С оглед несъвпадението на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено
изцяло в обжалваната част, а предявените от ищеца искове – отхвърлен като
неоснователен.
5
По частната жалба срещу определението от 20.07.2021 г.,
постановено в производство по чл. 248 ГПК:
С обжалваното определение съдът е отказал да измени постановеното
решение чрез присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение по
заповедното производство съобразно отхвърлената част от исковете
Предвид обстоятелството, че изводите по основателността на
предявените искове в обжалваната от ответника част на първия и въззивния
съд не съвпадат, то и с въззивното решение отговорността за разноски следва
да бъде разпределена съобразно резултата по исковете, за които решението е
влязло в сила, като се отчете частта, за която решението е обжалвано и се
отменя.
Въпреки това обжалваното определение следва да се потвърди като
правилно и законосъобразно. Настоящият съдебен състав изцяло споделя
доводите на първоинстанционния съд, че ответникът няма право на отделно
адвокатско възнаграждение в заповедното производството за подадено
възражение в случаите, в които впоследствие се е развило исково
производство, по което от ответника е заплатено адвокатско възнаграждение
или такова се претендира на основание чл.38 ЗА, като в този смисъл и
константната практика на ВКС. Заповедното производство е уредено като
едностранно такова, поради което подаването на възражение по реда на
чл.414 ГПК няма самостоятелен характер и не е действие по
материалноправна защита на длъжника в процеса /доколкото не се изисква
същото да е мотивирано/.
Ето защо обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
В резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, решението
на първоинстанционния съд следва да се ревизира и в частта за разноските. С
оглед цялостното отхвърляне на предявените искове, решението на СРС
следва да бъде отменено в частта, в която в полза на „Т.С.“ ЕАД са присъдени
6
разноски по исковото и заповедното производство в общ размер на 480,13 лв.
На процесуалния представител на ответника адв. М.Л.Л., ЕГН ****, следва да
бъдат присъдени още 120 лв. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ. На въззивника Т. К. Л. следва да бъдат присъдени
разноски за въззивното производство в размер на 65,06 лв. В полза на
процесуалния представител на въззивника адв. Н. И. И. следва да се присъди
адвокатско възнаграждение на основание чл.38,ал.1,т.2 ЗА в размер от 400 лв.
За производството по частната жалба разноски на страните не следва да
бъдат присъждани. Производството по чл. 248 ГПК има за цел да отстрани
необсъждане от съда на вече представени доказателства за разноски, или
допуснати грешки при преценката на доказателствата или при определяне на
размера. Формирана е съдебна практика на Върховния касационен съд, според
която в производството по разноските страните не си дължат разноски, тъй
като в такова производство /относно дължимостта и размера на разноските/,
не се допуска кумулиране на нови задължения за разноски, и разпоредбата на
чл. 81 ГПК не намира приложение ( в този смисъл и определение № 489 от
17.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3926/2017 г. на IV г. о. ВКС, определение № 933 от
17.09.2018 г. по ч. гр. д. № 2845/2018 г. на IV г. о. ВКС).
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ № 20124397 от 25.05.2021 г., постановено по гр. д. № 49974
по описа за 2020 г. на СРС, ГО, 159 състав, в частта, с която е признато за
установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл.149 ЗЕ и чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, че ответникът Т. К. Л., ЕГН **********, дължи на
„Т.С.“ ЕАД сумите както следва: сумата от 2003,15 лв., представляваща
продажна цена за потребена топлинна енергия за периода 01.05.2016 г. –
30.04.2019 г., доставена в имот с абонатен № 140999, находящ се в гр. София,
ж.к. ****, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.06.2020
г. до изплащане на вземането, както и сумата от 310,37 лв., представляваща
лихва за забава за периода от 15.09.2017 г. до 08.06.2020 г., за които е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №23940/2020 г., по
описа на СРС, 159 състав, както и в частта, в която Т. К. Л., ЕГН **********
е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД разноски в размер от 480,13 лв. и вместо
това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, срещу Т. К. Л.,
7
ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.
1, пр. 1, вр. чл.149 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът Т. К. Л., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД
сумите, както следва: сумата от 2003,15 лв., представляваща продажна цена
за потребена топлинна енергия за периода 01.05.2016 г. – 30.04.2019 г.,
доставена в имот с абонатен № 140999, находящ се в гр. София, ж.к. ****,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.06.2020 г. до
изплащане на вземането, както и сумата от 310,37 лв., представляваща лихва
за забава за периода от 15.09.2017 г. до 08.06.2020 г., за които е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №23940/2020 г., по описа на
СРС, 159 състав.
В останалата част решението като необжалвано е влязло в сила.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 20160240/20.07.2021г., постановено
по гр. д. № 49974 по описа за 2020 г. на СРС, ГО, 159 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 38 ЗА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, да заплати
на адв. М.Л.Л., ЕГН ****, сумата от 120 лева, представляваща допълнително
адвокатско възнаграждение за производството по гр. д. № 49974 по описа за
2020 г. на СРС, ГО, 159 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, да
заплати на Т. К. Л., ЕГН **********, сумата от 65,06 лева, представляваща
разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 38 ЗА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, да заплати на
Н. И. И., сумата от 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач „Н.И.“
ООД, на страната на въззиваемия „Т.С.“ ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8