РЕШЕНИЕ
№ 1702
гр. София, 30.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 154 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Д.Б.А.
при участието на секретаря С.С.Ц.
като разгледа докладваното от Д.Б.А. Гражданско дело № 20231110124403 по
описа за 2023 година
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от
************, ЕИК ************ против Г. П. С., ЕГН **********, с която са предявени
установителни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 9 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено,
че ответникът дължи на ищцовото дружество следните суми, за които е издадена заповед за
изпълнение от 10.02.2023 г. по ч.гр.д. № 5658/2023 г. на СРС, 154 състав, както следва:
сумата от 717,51 лв., представляваща главница по договор за паричен заем № 662026 от
13.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от
ГПК в съда - 03.01.2023 г., до окончателното й изплащане, сумата от 51,09 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 13.04.2022 г. до 14.09.2022 г., както и сумата
от 36,94 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 01.07.2022 г. до
01.12.2022 г.
Ищецът твърди, че вземанията произтичат от сключен договор за паричен заем №
662026 от 13.04.2022 г,, по силата на който на ответника бил отпуснат кредит в размер на
800,00 лв., като от своя страна длъжникът се е задължил да върне сумата в срок, съгласно
уговореното задължение. Моли съда да признае за установено, че Г. П. С. дължи на
ищцовото дружество следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение от
10.02.2023 г. по ч.гр.д. № 5658/2023 г. на СРС, 154 състав, както следва: сумата от 717,51
лв., представляваща главница по договор за паричен заем № 662026 от 13.04.2022 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда -
03.01.2023 г., до окончателното й изплащане, сумата от 51,09 лв., представляваща договорна
лихва за периода от 13.04.2022 г. до 14.09.2022 г., както и сумата от 36,94 лева,
представляваща обезщетение за забава за периода от 01.07.2022 г. до 01.12.2022 г.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба. Със
същия оспорва иска като неоснователен по отношение на претендираните за дължими суми
за главница и възнаградителна лихва. Счита, че нищожните клаузи относно определянето на
процента на възнаградителната лихва не биха могли да се заместят по право от
1
повелителните норми на закона, тъй като законодателят не е въвел императивните размери
на цените на кредитите, а и с оглед задължителното тълкуване с редица преюдициални
заключения на СЕС. Счита за неприложима втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй
като договорът за потребителски кредит не би могъл да бъде сключен без недействителната
му част, тъй като той нормативно е уреден като възмезден и кредиторът не би го сключил
без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, което води до нищожността на целия
договор. Поддържа, че неустойката, за която кредиторът е предвидил предпоставки, за да я
получи, била добавка към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатила
неоснователно, доколкото лихвата по същество била облагата, която се получавала по
договора за заем. Твърди още, че не били спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал.
2 от ЗПК - общите условия да бъдат подписани от потребителя. Счита, че договорът за
кредит е изначално недействителен и нищожен в нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 9 от ЗПК - кредиторът да включи в договорното съдържание условията за прилагане на
лихвения процент. Посочва, че е налице неяснота върху каква стойност се изчисляват
договорените 40,05% възнаградителна лихва, за да може потребителят да извърши
самостоятелна преценка за правилността на този размер. Счита договора за потребителски
кредит за недействителен и нищожен и моли на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК да бъде установено, че същият е нищожен. Моли за отхвърляне на иска.
Претендира разноски.
След приключване на съдебното дирене ищецът е депозирал молба с вх. №
344419/30.11.2023 г., в която изразява становище по отговора на исковата молба, като счита
за неоснователни твърденията за нищожност на процесния договор. Твърди, че договорът е
сключен при спазване на всички изисквания на ЗПК, като посочва, че уговорените в
договора размери на лихва и годишен процент на разходите са в рамките на закона. Твърди,
че максималният размер на договорната /възнаградителна или компенсаторна/ лихва е
ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Посочва, че
съгласно чл. 4, ал. 1 от процесния договор, заемната сума в размер на 800 лева е получена от
длъжника в брой, като договорът служи за разписка за получената, съответно предадената
сума, поради което и счита за доказано предаването на сумата и възникването на
облигационно отношение между страните. Твърди, че на основание чл. 86 ЗЗД ответното
дружество има право на обезщетение за забавеното изпълнение, което се дължи от деня на
забавата.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено
следното от фактическа и правна страна:
По иска с правно основание предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно
основание чл.79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, чл. 9, чл. 10 и чл. 11 ЗПК в тежест
на ищцовото дружество е да установи следните обстоятелства: наличието на валидно
правоотношение по договор за паричен заем, по силата на който е предоставил на ответника
съответната парична сума, а последният се е задължил да я върне в посочения срок, заедно с
претендираната възнаградителна лихва; че оспорените клаузи са действителни, в т.ч.
индивидуално уговорени.
По иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД ищцовото дружество
следва да установи наличието на валидна писмена уговорка за заплащане на наказателна
лихва за забава, изпадането на ответника в забава, както и размера на наказателната лихва.
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи погасяване на
паричното си задължение, погасяване на дълга на падежа, както и да докаже
неравноправността на твърдените клаузи от договора за кредит.
От приетия по делото Договор за потребителски кредит № 662026/13.04.2022 г. към
искане № 9074914, се установява, че на ответника е отпуснат кредит в размер на 800,00 лева,
със следните параметри: размер на погасителна вноска – 2 х 12,46 лева и 9 х 95,95 лева, ден
за плащане – сряда, вид вноска – двуседмична, годишен процент на разходите – 49,6%, брой
вноски – 11, фиксиран лихвен процент – 40,05%, дата на първо плащане – 27.04.2022 г.,
обезпечение /поръчител или банкова гаранция/ - по избор на кредитополучателя, дата на
последно плащане – 14.09.2022 г. и обща сума за плащане – 888,47 лева. Съгласно чл. 4, ал.
1 от договора с полагане на подписа си кредитополучателят удостоверява, че надлежно е
получил в брой заемната сума в размер на 800,00 лева, като договорът служи като разписка,
2
удостоверяваща получаването на заемната сума от страна на кредитополучателя.
Настоящият договор се явява сключен от лице, притежаващо качеството
„потребител“, предвид което приложими в настоящия случай са разпоредбите на ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата
по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност
на кредитополучателя цели, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора
за заем /кредит/ са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б от Закон за
защита на потребителите, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието
на които съдът следи служебно. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК писмената форма е условие за
действителност на договора.
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора
за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност и когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения
или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г., I т.о. на ВКС).
Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за
които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по
тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за
кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен
такъв довод.
Разпоредбата на чл. 24 от ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл. 143 – 147б
от ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната
нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя по арг.
от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Съдът е длъжен да преценява служебно
неравноправния характер на клаузи в потребителския договор, който обосновава тяхната
нищожност.
Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите
са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следва изводът, че за да намери
приложение разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и клаузата от договора да е нищожна,
същата следва не само да е неравноправна, но и да не е уговорена индивидуално между
страните по договора. Съгласно чл. 146, ал. 2 от ЗЗП не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи
условия. В настоящия случай ищцовото дружество не е ангажирало доказателства, от които
да се направи извод, че клаузата на чл. 11, ал. 1 вр. чл. 5, предвиждаща заплащане на
неустойка при непредставяне на обезпечение, е била индивидуално уговорена. С оглед на
това, съдът намира, че тази клауза не е индивидуално уговорена – изготвена е
предварително и заемателят не е имал възможност да влияе върху нейното съдържание.
Преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 11, ал. 1 от
договора следва да се извърши в съответствие както с общите правила на ЗЗД, така и с
нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, в т.ч. да уговарят
такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД в две насоки –
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а също
3
и на добрите нрави. Посоченото ограничение намира приложение както при гражданските,
така и при търговските сделки (чл. 288 от ТЗ) – виж и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г.,
ОСТК.
Неустойката представлява форма на договорна отговорност. Тя служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, като нейният размер е предварително определен
от страните. Функциите на процесната неустоечна клауза поначало са обезпечителна,
обезщетителна и санкционна, като съдът съобрази задължителните разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите
на което е прието, че като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на
принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 от ЗЗД). В посоченото решение е
прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Посочено е още, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следва да се извършва за всеки конкретен случай и то към
момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като за целта могат да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството на
задълженията /парични или непарични/ и техния размер, изпълнението на които се
обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи – поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вида на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението – съществено или
за незначителна негова част; 4. съотношение между размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
В случая неустойката е уговорена за неизпълнение на задължението на заемателя да
осигури обезпечение на отговорността си към заемодателя за заплащане на главното
задължение по установения от заемодателя начин в чл. 5, ал. 1 от договора за кредит. Следва
изводът, че задължението за заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение на
изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното
задължение на заемателя да върне на заемодателя предоставената му в заем сума в срок,
ведно с установеното възнаграждение.
Така уговореното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза,
доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на
задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната
обезпечителна и обезщетителна функция, неустойката може да има и санкционен характер.
В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното
неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
осигуряване на обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна
гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на
неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, представлява скрито под
формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя, т.е. последното е
установено в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че в настоящия случай с клаузата за
неустойка всъщност е предвидено допълнително възнаграждение за кредитора, което се
подкрепя и от начина, по който е уговорено плащането на това задължение, тъй като
съгласно представените договор и погасителен план към него, неустойката се заплаща на
вноски, подобно на главницата и възнаградителната лихва.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19,
ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
4
кредит. В процесния договор е посочен ГПР от 49,6%, който формално отговаря на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като не надвишава максималния размер,
предвиден в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, но същият не отразява действителния ГПР, защото не
включва част от разходите по кредита, а именно – неустойката в размер на 442,53 лв.,
уговорена в чл. 11, ал. 1 от договора, която е предвидено да се заплаща разсрочено, заедно с
всяка от погасителните вноски, и която следва да се включи в общите разходи по кредита по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съдът намира, че неустойката, уговорена в чл. 11, ал. 1 от процесния договор,
представлява разход по кредита, който е следвало да бъде, но не е включен при
изчисляването на годишния процент на разходите по кредита, с което са нарушени
разпоредбите на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният
процент на разходите не може да надвишава 5 пъти размера на законната лихва, която към
датата на сключване на договора за кредит е 10% /10 пункта + ОЛП, който е 0/, следователно
ГПР по кредита не може да надвишава 50% от взетата сума. Следва изводът, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни. Този извод следва от дефиницията на
понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В случая е безспорно, че получаването на кредита е било обусловено от предоставяне
на едно от посочените в чл. 5, ал. 1 от договора „обезпечения“, като кредитополучателят се е
съгласил да заплати неустойка в размер на 442,53 лв., която в случай на неизпълнение да
заплаща разсрочено, съгласно включения в договора погасителен план. Съдът приема, че в
случая неустойката, уговорена в чл. 11, ал. 1 от договора, цели единствено осигуряването на
допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната сума - т.нар "скрита
възнаградителна лихва". Този извод на първо място следва от специфичността и краткия
срок за изпълнение задължението, по отношение на което е уговорена неустойката. Следва
изводът, че кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. В подкрепа на
горното е и предвиденият начин на заплащане на процесната неустойка, а именно заедно със
съответната погасителна вноска по кредита и съобразно уговорения в договора погасителен
план, което също е знак за съгласие от страна на кредитодателя, че задължението за
предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, съответно това за заплащане на
неустойка ще възникне.
Съгласно чл. 5 от процесния договор, страните са постигнали съгласие, че
кредитополучателят в срок от 3 дни от сключване на договора за кредит ще предостави едно
от посочените в чл. 5, ал. 1 обезпечения, а именно: 1/ Безусловна банкова гаранция, издадена
от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до
изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и
обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за
кредит, включваща договорената главница и лихви; или 2/ Поръчителство на едно или две
физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: при един поръчител –
осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от 7 пъти размера на
минималната работна заплата за страната; при двама поръчителите – размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко от 4 пъти
минималната работна заплата за страната; да не са поръчители по други договори за кредит,
сключени с кредитора; да не са кредитополучатели по договори за кредит, сключени с
кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация различна от “Редовен”, както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка
от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от
тях доход. Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора, при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение в срок или представяне на обезпечение, което не отговаря на
условията, посочени в договора, кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка в
размер на 442,53 лева. Следва да се обърне внимание, че посочената алтернатива за
обезпечение - банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за
5
потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от
средствата, нужни за издаването на банковата гаранция.
Предвид изложеното, съдът приема, че клаузата за неустойка, уговорена в чл. 11, ал. 1
от процесния договор, представлява разход по кредита, който е следвало да бъде, но не е
включен при изчисляването на годишния процент на разходите по кредита, с което са
нарушени разпоредбите на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, която съгласно ПМС № 426 от
18.12.2014 г. е в размер на 10 %, или годишният размер на разходите не следва да надхвърля
50% от предоставената по кредита сума. Съдът намира, че с разглежданата неустоечна
клауза се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и се уговоря по-висок размер на
разходите по кредита от нормативно допустимия. В случая само размерът на неустойката
(442,53 лв.) представлява над 50% от размера на заетата сума (800,00 лв.). Ако към
посочения ГПР от 49,6% се прибави и размерът на неустойката, то тогава годишният
процент на разходите ще е значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. Следва да се приеме, че задължението по чл. 11, ал. 1 не е свързано с неизпълнението
на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, който, в
противоречие с правилото чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не е включен нито в годишния процент
на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на
сключването. Въпреки, че формално в договора са посочени годишен процент на разходите
и общ размер на задължението, без включването в тях на процесната сума по чл. 11, ал. 1 от
договора, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на
потребителя по ясен и достъпен начин да се запознае с произтичащите за него икономически
последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването
му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А
въззивен състав и др.).
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките,
настоящият съдебен състав счита, че макар формално процесният договор да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 във връзка с годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения.
В аспекта на изложеното, съдът приема, че съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК
сключеният договор е недействителен, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК. Последиците от обявяването на тази недействителност са регламентирани в
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, предвиждаща, че потребителят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и на лихва или други разходи по кредита.
Предвид, че от страна на ответницата не бяха ангажирани доказателства за
погасяване на процесните задължения, то дължима се явява единствено незаплатена
главница в претендирания от ищеца размер - 717,51 лв.
Исковете за установяване съществуването на вземане на ищеца за сумата от 51,09 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 13.04.2022 г. до 14.09.2022 г., както и
предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на
вземане на ищеца за сумата 36,94 лева, представляваща мораторна лихва за периода от
01.07.2022 г. до 01.12.2022 г., следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на делото, право на разноски имат и двете страни.
Ищецът своевременно е заявил искане за тяхното присъждане, съответно следва да
му бъде присъдена сумата 44,63 лева, представляваща направени разноски за държавна такса
и юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство и сумата 155,88 лева -
разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в исковото производство.
Ответникът не е представил доказателства и не претендира разноски по делото,
поради което такива не му се дължат.
6
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК във вр. с чл. 9 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, че Г. П. С., ЕГН **********, с адрес: ***************, дължи на **********,
ЕИК ************, със седалище и адрес на управление: ***************, сумата от 717,51
лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 662026/13.04.2022 г.
към искане № 9074914, сключен на 13.04.2022 г. с ************, ЕИК ***************”,
ведно със законната лихва от 03.01.2023 г. /датата на депозиране на заявлението по чл. 410
ГПК/ до изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 10.02.2023 г. по ч.гр.д. № 5658/2023 г. по описа на
СРС, 154 състав, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
установяване съществуването на вземане на ищеца за сумата 51,09 лв., представляваща
договорна лихва за периода от 13.04.2022 г. до 14.09.2022 г. и за сумата 36,94 лева,
представляваща мораторна лихва за периода от 01.07.2022 г. до 01.12.2022 г., за които суми
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 10.02.2023 г. по
ч.гр.д. № 5658/2023 г. по описа на СРС, 154 състав, като неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Г. П. С., ЕГН **********, с адрес:
***************, да заплати на ************, ЕИК ************, със седалище и адрес на
управление: *************, сумата 155,88 лева - разноски за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение в исковото производство и сумата 44,63 лева - разноски
за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство по ч.гр.д.
№ 5658/2023 г. по описа на СРС, 154 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок
от връчването на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7