РЕШЕНИЕ
№ 10
гр. гр. Добрич, 03.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на седми декември
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Калина Т. Димитрова
Членове:Атанас М. Каменски
Деница Кр. Петрова
при участието на секретаря Билсер Р. Мехмедова Юсуф
в присъствието на прокурора Р. Г. Б.
като разгледа докладваното от Калина Т. Димитрова Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20213200600328 по описа за 2021 година
за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл. 313 и сл. от НПК.
С Присъда № 260006 от 23.06.2021г., постановена по н.о.х.д. № 108/2020г. Районен съд – Б. е
признал подсъдимия И. К. М., ЕГН - ********** за ВИНОВЕН в това, че: На 31.07.****г. в КК
„А.“ по платното за движение от хотел „***“ в посока хотел „***“ пред сградата на РЗПАБ – А.,
управлявал МПС - л.а. „***“ с рег. № ****, с концентрация на алкохол в кръвта си над 1,2
промила, а именно 1,32 промила, установено по надлежния ред, с протокол за химическа
експертиза № ****г., поради което и на основание чл.343б ал.1 вр. чл.55 ал.1 т.1 от НК, му е
наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от три месеца.
На осн. чл.66 ал.1 от НК, изпълнението на така наложеното наказание е отложено с
изпитателен срок от три години. Възпитателната работа по време на изпитателния срок е
възложена на Районния инспектор по местоживеене на подсъдимия.
На основание чл.55 ал.3 от НК, на подсъдимия И. К. М. не е наложено по-лекото наказание,
което е предвидено наред с наказанието „лишаване от свобода“ – „глоба“.
На основание чл. 343г от НК, на подс.И.М. е наложено наказание „лишаване от право“ да
управлява МПС за срок от шест месеца.
Подсъдимият е осъден да заплати разноските по делото.
Недоволен от така постановената присъда останал подс.И. К.М., който я обжалва в
предоставения за това законен срок, чрез процесуалните си представители. Навеждат се доводи за
1
допуснати нарушения на процесуалните правила при установяване на фактическата обстановка,
както и такива за неправилно третиране на доказателствата по делото, поради което присъдата
като незаконосъобразна следвало да бъде отменена и постановена оправдателна такава.
Изготвено е и становище относно мотивите към присъдата цитирана по-горе, в което отново се
изразява несъгласие с мотивите на съда, като са наведени доводи, че подсъдимият е действал в
ситуация на крайна необходимост съгл. чл.13 от НК.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция, подс.И. К.М. и неговите процесуални
представители поддържат изцяло жалбата и допълнението към нея и отправят искане за отмяна на
обжалваната присъда, като настояват за приложението на института на крайната необходимост
визирана в чл.13 от НК по отношение извършеното деяние.
Представителят на ДОП счита жалбата за неоснователна, а съдебния акт за правилен и
законосъобразен. Навеждат се доводи, че присъдата е съобразена изцяло със събраните
доказателства, а наложеното наказание е правилно индивидуализирано, като липсват допуснати
процесуални нарушения. Счита фактическата обстановка по делото за напълно и правилно
изяснена, поради и което съдът правилно е наложил съответното наказание. Твърди, че липсват
основания за отмяна или изменение на присъдата, като се пледира поради неоснователност на
подадената жалба съдебния акт на първоинстанционния съд да бъде потвърден.
Д. ОКРЪЖЕН СЪД, съобразявайки се с изложените в жалбата и допълнението към нея
обстоятелства, становищата на страните в съдебно заседание, събраните по делото доказателства,
мотивите на атакувания съдебен акт и след цялостна проверка на присъдата съгласно чл.313 и
чл.314 от НПК, констатира следното:
По делото е установена следната фактическа обстановка:
На ***г. подс.И. К. М. заедно със свидетелите Л. П. и С.К. – и тримата от гр.П., посетили
курортен комплекс “А.“, където били настанени в хотел „***“ по повод среща на
младежката организация на ***. Вечерта подсъдимият и неговите спътници посетили бар в
курортния комплекс, където употребили алкохол. След полунощ тримата се преместили в
заведение в хотела, в който били настанени. Там възникнал конфликт с друга компания на
футболна тематика. Между св.Л.П. и трето лице последвал сблъсък, който прераснал в бой,
като св.П. получил удари по лицето и тялото.
Междувременно пристигнала полиция от РУ на МВР - А., като полицейските служители
отвели в сградата на полицейското управление участниците в сблъсъка, за изясняване на
случилото се. Там на св.П. му станало зле, вследствие на което бил отведен от св.Д. П. –
полицейски служител в РУ на МВР - А., до медицински център „****“, където му бил извършен
медицински преглед от дежурния лекар – *** *** Ц. А.. Било съставено медицинско
удостоверение № **** от ***г. в ***ч., в което ** Ц.А. е отбелязала, че пациента съобщава за
нанесен побой в областта на главата. Констатирала е наличие на разкъсно - контузна рана в
областта на **** с размери около 1,5 см., повърхностна травма по главата, открита рана на клепача
и околоочната област. Извършена била първична обработка на раната и превръзка, след което
св.Л.П. бил върнат отново в полицейското управление. Въпреки оказаната медицинска помощ, при
връщането си в полицейското управлението св.П. отново се почувствал зле. Този път обаче бил
повикан екип на място. Медицинският екип прегледал свидетеля, но не установил необходимост
от допълнителна намеса и напуснал сградата на полицията.
2
След двукратно оказаната медицинска помощ, св.Л.П. не се чувствал добре и тъй като
същият бил *****по професия, преценил, че състоянието му изисква да посети медицинско
заведение. Предвид обстоятелството, че всички от компанията били употребили алкохол, св.П.
сметнал, че в най-адекватно състояние се намирал подс.И.М. и го помолил да вземе от паркинга на
хотела личния му автомобил и да го закара до болница. Подсъдимият отишъл до паркинга на
хотел „***“ и привел в движение автомобила на св.Л.П. - „***“ с рег. № ***. Управлявайки
автомобила от хотел „***“ в посока хотел „***“, подс.И.М. бил спрян за проверка от органите на
МВР пред РЗПАБ „А.“, като проверката била извършена по повод сигнал за водач, употребил
алкохол. Полицейските служители Д. Г. и Д. П. установили, че е водачът на спрения автомобил, в
действителност бил във видимо нетрезво състояние, като извършили проверка с техническо
средство ** ***, модел ***, който отчел 1,90 промила алкохол на хиляда в издишания от
подсъдимия въздух. Св.Н. Б. – **** при РУ на МВР – А. съставил акт за установяване на
административно нарушение № *** от ***г. на подс.И. М. и му дал талон за медицинско
изследване на кръвна проба № ***, поради факта, че алкохолното съдържание, отчетено от дрегера
било над 1,2 промила. Подсъдимият бил откаран до МБАЛ - Д., където му била взета кръв от ***
С.Х., който извършил и медицинско изследване на даващия кръвната проба, като изготвил и
протокол за това. Видно от протокол № *** от ***г. за извършена Химическа експертиза за
определяне на концентрация на алкохол или друго упойващо вещество в кръвта, в кръвта на
подс.М. било установено наличието на 1,32 промила етилов алкохол, като материалът бил
изследван по Газхроматографския метод за изследване.
При разследването, по искане на подс.И.М. било възложено изследване по същия метод на
контролната кръвна проба. С протокол за химическа експертиза № *** от ***г. при анализа на
контролната кръвна проба била отчетена концентрация на алкохол в кръвта му в количество 1,35
промила. Установената разлика от три стотни в резултата от двете химически експертизи било в
рамките на допустимото отклонение с до 10% от стойността съгласно чл.22 ал.2 от Наредба №
1/2017г. за реда за установяване употребата на алкохол и/или наркотични вещества или техни
аналози, като в полза на подсъдимия бил приет по-ниския отчетен резултат от 1,32 промила.
Фактическата обстановка по делото, Районен съд гр.Б. е установил след внимателен анализ
на всички събрани и проверени по надлежния процесуален ред доказателствени материали, както
и приобщените към делото, по предвидения процесуален ред писмени доказателства и при
спазване на процесуалните изисквания за събирането и проверката им. Събраните по делото
доказателства са безпротиворечиви, взаимно допълващи се и установяват по несъмнен начин
релевантните за отговорността на подсъдимия обстоятелства. Въз основа на събраните
доказателства в първата инстанция Окръжният съд намира, че направените фактически изводи са
правилни. Първоинстанционният съд е събрал доказателствата по предвидения в НПК ред и след
задълбочената им преценка обосновано и законосъобразно е стигнал до извода, че подсъдимият е
извършил виновно деянието предмет в обвинителния акт. Тези изводи на решаващия съд са
подкрепени от всички приложени по делото доказателства. Изводите и заключенията относно
фактите и обстоятелствата включени в предмета на доказване са направени без да са тълкувани
превратно доказателствените материали и при спазване изискванията на чл.305 ал.3 от НПК. Във
връзка с казаното по-горе Б.РС е изложил убедителни съображения, които напълно се споделят от
настоящия състав и не е нужно да бъдат преповтаряни.
С присъдата от 23.06.2021г. е даден отговор на кръга от въпроси, включени в чл.301 ал.1 от
3
НПК, като приетата за установена фактическа обстановка напълно се подкрепя от събрания
доказателствен материал. Доколкото са констатирани противоречия по делото, те са били
обстойно анализирани, съдът е изложил изключително подробни съображения относно тях и с
присъдата си е дал аргументиран и обоснован отговор защо приема едни, а дискредитира други
доказателства. В своите мотиви съдът подробно е изложил съображенията си относно
извършеното деяние от подс.И.К. М. и доказателствата които го подкрепят, поради което
настоящата въззивна инстанция изцяло ги подкрепя, съгласна е с изложеното и счита, че не следва
да бъдат преповтаряни, като съдът правилно е намерил за безспорно установени всички елементи
на възведения престъпен състав. Законосъобразно са приобщени към материалите по делото и
писмените доказателства, имащи значение за изхода на същото, разкриващи релевантни за делото
факти на основание чл.283 от НПК, и правилно така събраните и приобщени към делото
доказателствени средства са ползвани от решаващия съд при постановяване на присъдата си.
Първоинстанционният съд, след спазване на изискванията на разпоредбите на чл.102 и чл.136 от
НПК е извършил подробен анализ на релевантните за предмета на доказване обстоятелства и на
тази база е постановил своя съдебен акт.
На следващо място, въззивната инстанция не установи да са допуснати нарушения на
процесуалните правила при проверката и оценката на доказателствата. При извеждане на
значимите за обективната и субективната съставомерност на поведението на подсъдимия
обстоятелства, са спазени изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което
не са налице пороци, които да поставят под съмнение правилността на формиране на
вътрешното убеждение на съда, като следва да се отбележи, че изцяло в правомощията на
решаващия съд е преценката дали да допусне или откаже събирането на поискани от страните
доказателства или извършването на допълнителни процесуално следствени действия.
Тука следва да бъде отбелязано следното: настоящият състав, разполагайки с
правомощието да проверява по същество вътрешното убеждение на инстанцията по същество
относно приетите за установени факти, включени в предмета на доказване намира, че
фактическите изводи на районния съд относно авторството на жалбоподателя като извършител на
инкриминираното деяние е правилен. За правно значимите факти и обстоятелства подсъдимият
е дал кратки обяснения. От една страна неговите обяснения са доказателствено средство /арг.
чл.115 от НПК/, но и средство за защита, което той упражнява по свое усмотрение. Съгласно
чл.55 ал.1 от НПК обвиняемият /подсъдимият/ има право да дава такива обяснения, каквито
намери за нужно, т.е., законодателят го е освободил от задължението да говори истината. Затова
достоверността на обясненията му относно фактите от предмета на доказване се оценява на общо
основание в светлината на всички други доказателства и доказателствени средства, възприети
непосредствено и районният съд извършва точно това. Ето защо, извода за авторството на
инкриминираното деяние е изграден върху всички останали доказателства и в този смисъл не
може да бъде удовлетворено искането за оневиняване.
Правилно и законосъобразно районният съд не е приел изтъкнатия от подсъдимия мотив за
извършеното деяние, че управлението на МПС е било подтикнато единствено и само от
необходимостта за оказване на специализирана медицинска помощ на св.Л.П. В тази връзка,
настоящият съдебен състав не споделя възражението на защитата за отпадането на обществената
опасност на деянието поради наличието на чл.13 ал.1 от НК - крайна необходимост. Съгласно тази
разпоредба не е общественоопасно това деяние, когато за да спаси държавни или обществени
интереси, както и свои или на другиго лични и имотни блага от непосредствена опасност, която
4
деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко
значителни от предотвратените. Видно е, че от обективна страна законодателят е поставил
изискване за налична непосредствена опасност, както и тя да не може да бъде избегната от
дееца по друг начин.
От доказателството по делото не се установява на първо място да е била налице
непосредствена опасност за здравето или живота на св.П. Видно от приложената към делото
медицинска документация св.Л. П. не се е намирал в такова здравословно състояние, което да е
изисквало квалифицирана медицинска помощ от лекар специалист. Същият е бил прегледан на
два пъти, като и двата пъти докторите са преценили, че не е било необходимо той да бъде
транспортиран до специализирано болнично заведение. В Медицинското удостоверение от
****г., съставено от ** Ц. А. е отбелязано, че св.Л.П. е получил разкъсно - контузна рана в
областта на **** с размери около 1,5 см., повърхностна травма на главата и открита рана на
клепача и околоочната област. Отбелязано е още, че св.П. отрича загуба на съзнание. В
съдебномедицинското удостоверение № ****г. от***г., съставено от ** П. М. Д. – *** в Отделение
Съдебна медицина при УМБАЛ „С. Г.“ – ЕАД, П., се сочи, че разкъсно - контузните рани
поотделно и по съвкупност, както и останалите травматични увреждания описани в заключението,
са причинили на св.Л.П. разстройство на здравето извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК.
За да е налице деяние, извършено при крайна необходимост, законът изисква деецът да не
е имал друг правомерен начин за действие. В конкретния случай, пред подсъдимия е била
налице възможност да се свърже с Центъра за спешни обждания 112 и да поиска медицинска
помощ, такава е могъл да поиска и от други лица предвид, че се е намирал в населено място и то в
активен летен сезон, да се свърже с таксиметров транспорт. Могъл е да проведе разговор с
оператора на Спешна помощ, удачно ли е изобщо транспортирането на св.Л.П. със собствен
транспорт. Съдът приема в този смисъл, че подсъдимият е имал възможността както да се обърне
за помощ към Спешна помощ, така и към друго лице, както и да наеме таксиметров
автомобил, който да ги закара до лечебно заведение, което не е сторил. По този начин обаче сам
се е поставил в положението да управлява МПС след употреба на алкохол. Не е налице института
на крайната необходимост и с оглед разпоредбата на чл.13 ал.2 от НК, съгласно която няма крайна
необходимост, когато самото отбягване от опасността съставлява престъпление. В конкретния
случай, подсъдимият е нарушил наказателноправна норма, забраняваща управлението на МПС с
концентрация на алкохол над 1.2 промила в кръвта и е извършил престъпление по чл.343б ал.1 от
НК. Предвид изложеното съдът счита, че извършеното от подсъдимия деяние е общественоопасно
и не представлява деяние, извършено при крайна необходимост по смисъла на чл.13 от НК.
Поводът подсъдимият да управлява лек автомобил и подбудите му за това, представляват
смекчаващо отговорността обстоятелство, но не лишават деянието от обществена опасност. Съдът
счита, че деянието на подсъдимия, не е и малозначително по смисъла на чл.9 ал.2 от НК, с
липсваща или явно незначителна обществена опасност. Обществената опасност на всяко
деяние е негово конкретно обществено качество и то се изразява в отрицателното въздействие
върху конкретния вид обществени отношения, обект на защита. Разпоредбата на чл.343б ал.1 от
НК защитава важни обществени отношения и това обстоятелство е преценено от законодателя при
криминализирането на управлението на МПС след употреба на алкохол с концентрация в кръвта
над 1.2 на хиляда, като в последните години дори е налице тенденция и на завишаване на размера
на наказателната отговорност. В конкретния случай не се разкриват съществени отклонения от
типичното отрицателно въздействие върху обществените отношения, които по принцип се засягат
5
от това престъпление, засягащо сигурността и безопасността на движението по пътищата.
Управлението на МПС с 1.32 на хиляда алкохол в кръвта е типична проява на това
престъпление. В случая, конкретната концентрация на алкохол в кръвта на подсъдимия е
можело да създаде от него предпоставки за сериозно пътнотранспортно произшествие, при което е
било възможно да пострадат хора и не разкрива обществена опасност, която да е толкова
незначителна, че да отпадне престъпния му характер. Поводът да управлява на процесната
дата автомобила след употребата на алкохол, понижава обществената му опасност, но не я
прави явно незначителна, че деянието му да не е престъпно. Подсъдимият се явява личност с
ниска обществена опасност, но това обстоятелство не може да бъде изключително водещо за
определяне деянието като малозначително по смисъла на чл.9 ал.2 от НК.
Неоснователни са възраженията на защитата, заявени с жалбата и поддържани в съдебно
заседание, че деянието е извършено от подс.И.М. при крайна необходимост. Според защитата,
управлението на МПС се наложило поради влошеното здравословно състояние на св.Л.П., като с
оглед на тези обстоятелства извършеното деяние не било общественоопасно, тъй като било
насочено към запазване живота и здравето на Л. П. Извън съмнение, крайната необходимост е
обстоятелство изключващо обществената опасност на извършено деяние. Съгласно чл.13 ал.1 от
НК, за да е осъществено при крайна необходимост, деянието трябва да е насочено към
отклоняване на възникналата непосредствена опасност, застрашаваща с увреждане държавни или
обществени интереси, лични или имотни блага, както и да създава обективни предпоставки за
спасяване на застрашените интереси. В случая, видно от възприетата по-горе фактология, не е
възникнала такава непосредствена опасност. Състоянието на св.Л.П., предвид заключенията на
лекарите които са го преглеждали /обсъждани вече по-горе/, нито е представлявало риск за
неговия живот, нито има характеристиките на непосредствена опасност. Липсва медицинска
документация, която да установява диагноза на лицето, която към момента на извършване на
деянието да представлява риск за неговия живот. Здравословното му състояние описано в
посочените медицински документи, както и липсата на последваща хоспитализация, не могат да
бъдат отъждествени с хипотеза за "непосредствена опасност" за живота или здравето на това лице.
Освен това подсъдимият и останалите лица, с които са се черпили в заведение в КК „А.“, са
разполагали с възможността да се обадят на тел.112, който е денонощен и безплатен, да повикат
екип на спешна помощ, да ползват таксиметрови услуги. Предприетото от подсъдимия действие
– да управлява МПС и то след употреба на алкохол, нито е било наложително, нито единствено
като възможност за реакция в създалата се ситуация. Ето защо, не може да се счете, че
поведението на подсъдимия е било обусловено от крайна необходимост.
Крайната необходимост е състояние на непосредствена опасност, застрашаваща с
увреждане държавни или обществени интереси, лични или имотни блага, която деецът преодолява
чрез причиняване на вреди, при кумулативно съобразяване с предвидените допълнителни
изисквания. Доктрината и съдебната практика са категорични по отношение на субсидиарния
характер на института на крайната необходимост, предвид обстоятелството, че при същата не
се касае за увреждане на определени обществени отношения, а за предхождащо го състояние, за
избягването на което се засягат юридически охранявани права, чието жертване е обществено
оправдано само при липса на алтернативност и на обективно дадени по-незначителни причинени
вреди от предотвратените. Визираната в чл.13 ал.1 от НК опасност е конкретно фактическо
положение, дължащо се на стихийни или обществени бедствия /наводнение, пожар, буря,
транспортна катастрофа/; на физиологични и производствени нужди; на внезапни болестни
6
състояния и злополуки; на нападения на хора и животни и на други причини с оглед
многообразието на житейските ситуации, поднасяни от ежедневието и социално - икономическите
условия на живот, при които се създава висока степен на вероятност за предстоящо, близко по
време засягане на правно защитени интереси. На подобни хипотези не сочат констатираните данни
в конкретния казус за физическото неразположение на св.Л.П. Дори презумпцията за възникнало
"критично състояние" не създава съмнения в очертаната теза и не изключва наказателната
отговорност на подсъдимия, поради отсъствие на визираните допълнителни условия, като на
последното индицират доказателствената необезпеченост на лансираните твърдения, че без
предприетото от подс.М. транспортиране на св.П. до лечебно заведение, неговото здравословно
състояние би се влошило и съществуващите правомерни начини за оказване на медицинска помощ
като обаждане на тел.112, изчакване на лекарски екип, намиране на правоспособен водач или
ползуване услугите на таксиметров шофьор. В тази насока е и съдебната практика.
Не на последно място, предвид обстоятелствата, че св.Л.П. е *** по ***, а подс.И.М. към
него момент е бил ****, твърде вероятна е била възможността у същите да са възникнали
съмнения и притеснения относно здравословното състояние на св.Л.П.. При това положение
обаче те са могли безпрепятствено да се обърнат към други лица, които да им съдействат, както бе
коментирано по-горе. Към момента, в който св.Л.П. се е почувствал зле, П. и М. са се
намирали в полицейското управление на КК „А.“ и са могли да помолят за пореден път за
помощ някой от служителите. Следователно, на второ място не е налице и другото условие за
наличието на крайна необходимост – деецът да не е могъл по друг начин да избегне
опасността. Въззивната инстанция не приема доводите, изложени в депозираната срещу
присъдата жалба, че цитираните по-горе възможности не биха могли да осигурят необходимата
бързина на реакцията в случай, че св.Л.П. в действителност се е нуждаел от животоспасяваща
медицинска помощ. Най-голяма бързина би била постигната със съдействието именно на
полицейските органи, тъй като същите са били в състояние да реагират незабавно, а подсъдимият
е трябвало първо до отиде до паркинга и да вземе колата на пострадалия. Отделно от горното,
по делото не са налице доказателства, които да съдържат информация след инцидента и
напускането на КК “А.“ св.Л.П. да е посещавал лекар специалист – **** или **** и да му
е било провеждано специално лечение. По изложените съображения районният съд правилно,
законосъобразно и обосновано е приел, че не са налице условията за приложението на института
на крайната необходимост, защото тази норма изисква деецът да няма друг начин, по който да
действа в ситуацията.
Освен това, настоящата инстанция упражни и правомощието си по повод направените
оплаквания да провери спазването и на процесуалните правила, гарантиращи правилност на
формираното вътрешно убеждение при установяване на обстоятелствата, относими към предмета
на доказване. В тази връзка следва да се посочи, че съдът няма процесуално задължение при
решаване въпросите по чл.301 ал.1 от НПК да използва единствено и само преки доказателства.
Постановяването на осъдителна присъда въз основа и на косвени доказателства, не е
процесуално недопустимо щом съдът при преценка и анализ на доказателствата е направил
единствено възможен и безпротиворечив извод, в случая за авторството на въззивника като
извършител на инкриминираното деяние. По настоящото дело районният съд е сторил това, след
като е изпълнил задължението си по чл.303 ал.2 от НПК, по отношение както вече бе казано по-
горе показанията на свидетелите, представените медицински документи и останалите писмени
доказателства. Първоинстанционният съд в съответствие с чл.107 ал.5 НПК е извършил анализ на
7
доказателствения материал, въз основа на който е обосновал извода си за достоверността на
установеното, относно механизма и авторството на подсъдимия по инкриминираното деяние. При
положение, че съдът прави извода си в тази част след съпоставка с обективни доказателствени
източници, констатациите за едностранчивост и избирателен подход при проверка на
доказателствата е лишен от основание. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че
направените оплаквания за нарушения на процесуалните правила в доказателствената дейност
на съда, с оглед основанието за нарушение при установяване на фактите, относно авторството на
подсъдимия като извършител на процесното деяние е необосновано. Всъщност, недоволството
от мотивите на първоинстанционната присъда не са от неизпълнение на задълженията по оценка
на доказателствата, а по скоро от техния резултат.
Въз основа на горното, правилно е прието, че с действията си, на ***г. в КК „А.“ подс.И.
К. М. е осъществил от обективна и субективна страна фактическия състав на престъпление по
чл.343б ал.1 от НК, като е нарушил наказателно правната норма, забраняваща управлението на
МПС с концентрация на алкохол над 1,2 промила в кръвта. Престъплението по чл.343б ал.1
от НК е двуактно престъпление и обхваща две отделни прояви – привеждане на организма на
водача в състояние на концентрация на алкохол в кръвта по-голяма от 1,2 на хиляда и управление
на МПС, които по отделно не са престъпления, обаче свързани в едно съставляват престъпление
по този текст от закона. Обективираните в АУАН № *** от ****г. данни сочат по безспорен начин
времето и мястото на извършване на процесното деяние. Гласните доказателства са безусловни, че
именно подс.И. К. М. е управлявал процесното МПС. Протоколът за химическа експертиза № ***
от ***г. е безспорно доказателство, че подсъдимият е управлявал моторното превозно средство с
концентрация на етилов алкохол в кръвта си от 1,32 на хиляда
От обективна страна престъплението е осъществено чрез действие - на ***г. в КК „А.“ по
платното за движение от хотел „***“, в посока хотел „***“ пред сградата на РЗПАБ – А., подс.И.
М. управлявал МПС - л.а. „***“ с рег. № **** с концентрация на алкохол в кръвта си над 1,2
промила, а именно 1,32 промила, установено по надлежния ред, като районният съд правилно е
посочил в мотивите си към обжалвания съдебен акт, че изминатото разстояние е без значение за
съставомерността на деянието, както и, че в рамките на макар и кратко разстояние биха могли
да възникнат множество ситуации на пътя и биха могли да настъпят и тежки произшествия
.
От субективна страна деянието е осъществено при форма на вината пряк умисъл, с целени
и настъпили общественоопасни последици. Подсъдимият е съзнавал, че е употребил алкохол,
съзнавал е, че това което възнамерява да направи е противозаконно, но въпреки това е седнал
зад волана на МПС, като го е привел в движение с намерението да откара св.Л.П. до
специализирано медицинско заведение. В случая, не друг е виновен за неговата грешна преценка
на ситуацията и грешката в съзнанието му, че действа при условията на крайна необходимост.
При индивидуализиране на наказанието районният съд е взел предвид степента на
обществената опасност на деянието и дееца, подбудите за извършване на деянието и всички
смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, като е приел, че са налице изключителни и
многобройни смекчаващи вината обстоятелства, а именно - подсъдимият ****
Съгласно чл.55 ал.1 т.1 от НК при изключителни или многобройни смекчаващи
обстоятелства, когато и най-лекото, предвидено в закона наказание се окаже несъразмерно тежко,
съдът определя наказанието под най-ниския предел. Така районният съд правилно и
8
законосъобразно е определил наказанието на подсъдимия, ръководейки се от разпоредбата на
чл.39 ал.1 от НК, като е наложил възможният минимум за наказанието „лишаване от свобода“, а
именно – три месеца. Докато разпоредбата на чл.343б ал.1 от НК предполага наказание
„лишаване от свобода“ от една до три години, както и „глоба“ в размер от двеста лева
до хиляда лева.
По отношение на подсъдимия са налице и условията на чл.66 ал.1 от НК за приложение на
института на условното осъждане – подсъдимият не е осъждан на „лишаване от свобода“ за
престъпление от общ характер до момента на постановяване на обжалваната присъда, наложеното
наказание „лишаване от свобода“ е под три години и съдът правилно е намерил, че за постигане
целите на наказанието и преди всичко за поправянето на осъдения не е наложително
изтърпяването на наказанието да е ефективно. В съответствие с разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК,
районният съд правилно и законосъобразно е отложил изпълнението на наказанието с изпитателен
срок към минимума от три години, като е постановил възпитателната работа с подс.И.М. да бъде
осъществена от районният инспектор по местоживеенето му съгл. чл.67 от НК. Цялостната
преценка на личността на подс.И.М., изразена в най-голяма степен, (но не и единствено) чрез
осъщественото от него деяние, дава основание за извод, че за поправянето му са налице
материално правните предпоставки за приложение разпоредбата на чл.66 от НК. С налагането му,
подсъдимият ще има възможност да преосмисли постъпката си, да се поправи и да съобрази за в
бъдеще поведението си със законоустановените порядки в обществото. Не на последно място,
следва да се отчете и специфичния момент на условното осъждане – в случай, че подсъдимият в
изпитателния срок извърши друго престъпление, постановеното с обжалваната присъда наказание
ще бъде приведено в сила.
Правилно съобразно разпоредбата на чл.55 ал.3 от НК, съдът не е наложил наред с
наказанието „лишаване от свобода“ и наказание “глоба“, тъй като е приел, че постановеното
наказание само по себе си е достатъчно тежко и може самостоятелно да изиграе своята
поправителна и възпитателна роля, както и правилно на основание на императивната
разпоредба на чл.343г от НК съдът е постановил „Лишаване от право“ подсъдимия И.М. да
управлява МПС за срок от шест месеца.
Въззивната инстанция намира, че така определени, наказанията на подс.И. К. М. са
законосъобразни и целесъобразни – в състояние са постигнат целите на генералната и персонална
превенция, визирани в чл.36 от НК - да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите
и добрите нрави, да се въздейства предупредително върху него, както и да се въздейства
възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото. Правилно на основание
чл.309 ал.4 от НПК, предвид наложеното наказание съдът е отменил взетата на досъдебното
производство мярка за неотклонение ”Подписка”.
Въз основа на изложеното депозираната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
След извършване на цялостна проверка на постановената от БРС присъда, съобразявайки
приобщените по надлежния процесуален ред доказателства, изложените в жалбата доводи и
становищата на страните, настоящата съдебна инстанция установи, че при постановяване на
обжалвания съдебен акт не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които
да налагат отмяната или изменението му. Присъдата е обоснована, правилна и законосъобразна,
9
като на страните е била предоставена възможност да упражнят правата си в пълен обем, поради
което липсват предпоставки за отменяване или изменение на присъдата
Предвид изложеното и на осн. чл.338 от НПК, Д. окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА ИЗЦЯЛО Присъда № 260006 от 23.06.2021г., постановена по н.о.х.д. №
108/2020г. по описа на Районен съд – Б..
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10