Р Е Ш Е Н И Е
№ V-162
3.02.2021 г. Град Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският окръжен
съд, гражданска колегия, пети въззивен състав
На тринадесети юли през
две хиляди и двадесета година
В открито заседание в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2. мл.с.АЛЕКСАНДЪР МУРТЕВ
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 641 по описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение
№2394/07.10.2019г., постановено по гр.д.№1643/2019г. по описа на Районен съд-
Бургас, поправено по реда на чл.247 ГПК с
Решение № 223 от 15.01.2020г. по гр.д.№ 1643 по описа за 2019г. на БРС,
„Юробанк България“ АД, ЕИК *********, представлявано от Петя Николова Димитрова
и Димитър Борисов Шумаров, е осъдена да плати на Г.Я.Я. ЕГН **********,***,
сумата 1 600 евро, представляваща платени без основание лихви по договор за
ипотечен кредит от 17.08.2007 година, сключен от Я. с „Алфа
банка“ АД - клон България, с която сума ответникът се е обогатил за периода от
22.02.2014 година до датата на подаване на исковата молба - 22.02.2019 година, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба на
22.02.2019 година, до окончателното ѝ плащане, както и сумата 1010, 18
лева, представляваща разноски, направени по водене на делото.
Против
решението е постъпила въззивна жалба
вх.№48664/31.10.2019г. по описа на БРС, подадена от „Юробанк България“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.“Околовръстен път“ № 260, представлявано от Димитър Шумаров
и Милена Ванева, чрез юрисконсулт Анна
Чалева. С нея решението на БРС се обжалва като неправилно, постановено в противоречие с материалния
закон и необосновано.
Неправилно
районният съд приел, че оспорените клаузи не били индивидуално уговорени, още
повече, че в исковата молба не били релевирани никакви възражения относно
конкретните клаузи, нито страната изразила
някакво несъгласие с тях при сключване на договора. Изготвените от банката
типови договори били нормална търговска практика и това не съставлявало
нарушение на закона, както и не означавало, че към момента на сключването на
договора ищците били лишени от възможността да влияят върху съдържанието му.
Твърди, че поради неправилното приложение на разпоредбата на чл.146, ал.4 от
ЗЗП, съдът е освободил ищеца от тежестта да докаже, че е изразил несъгласие с
конкретни клаузи. По този начин се създавала възможност за освобождаване от
постигнати в писмена форма уговорки въз основа на голословни твърдения и
последваща промяна в мнението на едната страна в отношението, т.е. своеволно.
На
следващо място са изложени оплаквания, че съдът не е обсъдил всички доводи на
ответника, както и значението за спора на доказани по делото негови фактически
твърдения. Сочи се, че банката е уведомила всички свои клиенти във връзка с
приемането на лихвения процент. Дори да не е получил изпратеното му писмо, в
каквато насока били твърденията на въззиваемия, то от него, като разумен
потребител се очаквало да следи движението по сметките и кредитите си поне на
месечна база и да установи промяната на погасителната вноска. За него
съществувало и задължение да се яви в банката в началото на всяка календарна
година за получаване на актуален погасителен план (чл.16.2 от договора) като
най-късно в началото на 2010г. същият бил длъжен да се уведоми за увеличението
на лихвения процент и да реагира съобразно чл.23.2 от договора за кредит.
Налице били и писмени данни, че ищецът е
запознат със състоянието на кредита си – саморъчна молба с дата
22.01.2010г., с която изразил воля
договорът да продължи да се изпълнява както досега – при плаващ лихвен процент.
Така е изведено заключение, че е очевидно, че между страните е имало обсъждане
на клаузите относно лихвения процент. В кредитното досие на ищеца имало и
погасителен план, в който бил отразен отказ на ищеца да го подпише, което
означавало, че същият бил запознат с него. След като липсвало писмено
несъгласие, каквото се изисквало според нормата на чл.23.2 от договора,
депозирано в предвидения в договора срок, то следвало да се приеме, че
предприетата от банката промяна на лихвения процент била приета от клиента.
Твърди
се още, че липсва вреда за потребителя, тъй като същият погасявал кредита при
по-нисък лихвен процент от действащия към момента на сключване на договора-
7,022 %, който към април 2014г. е бил със стойност 4,662%, към 20.05.2016г. –
4,158 %, а към края на процесния период – 3,981%. Съдът обаче не посочил дали
приема за доказани гореизброените факти, нито защо счита, че те нямат
твърдяното от ответника правно значение за изхода на спора.
Сочи
още, че съдът не е обсъдил в решението дали са налице предпоставките за
приложение на изключенията по чл.144, ал.2, т.1 и чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП.
Изтъква, че процесният договор е сделка, имаща за предмет финансови услуги,
чиято цена е свързана с измененията на лихвения процент на финансовия пазар,
които са извън контрола на доставчика на финансови услуги и попадат в
приложното поле на горецитираните изключения. Излага становище, че доколкото
предвидената в договора възможност за промяна на лихвения процент е обусловена
от обективни факти на финансовия пазар, то е налице изключение по смисъла на
чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП.
Заключението
по съдебно-икономическата експертиза установявало, че са били налице
неблагоприятни промени в икономическата обстановка- обективно и независещо от
банката влошаване на финансовата обстановка, поради което била налице
хипотезата на чл.23.1 от договора, но съдът пренебрегнал извода на експерта.
Според въззивника липсва задължение конкретната причина за промяна на лихвата
да е записана в договора, понеже затова било предвидено изключението в чл.144,
ал.2, т.1 от ЗЗП.
Въззивното дружество моли обжалваният съдебен акт да бъде отмене, а вместо
него да се постанови нов, с който исковете против него бъдат отхвърлени. Претендират
се разноски за двете съдебни инстанции.
В срока
по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от Г.Я.Я., чрез адв.Станимир
Маринов, съдебен адрес: гр.Бургас, ул.“Александровска“ № 17, ет.2, оф.7. С него
жалбата се оспорва като неоснователна. Сочи се, че в исковата молба изрично е
изложено твърдение, че клаузите на т.23.1 и 23.2 от договора не са индивидуално
уговорени, още повече в отговора на исковата молба, а и във въззивната жалба банката
признава за общи условия по договора за кредит, което означава, че договорът е
типов такъв. Твърди, че едностранното завишение на договорената надбавка по
кредита от 2.5 % на 4,1 % е незаконосъобразно, неоснователно, в противоречие с
договора за кредит и основано на нищожни клаузи. Предвид договорния характер на
тази надбавка, което се признавало и от банката, следвало да има постигнато
съгласие между страните за нейната промяна, каквото не била налице. Молбата от
22.01.2010г. представлявала изявление от ищеца, че не е съгласен с предложения
от банката лихвен процент.
Изразява
несъгласие с твърдението на банката за наличие на обстоятелства по чл.23.1 от
договора, тъй като въпросната клауза е нищожна като неравноправна по смисъла на
ЗЗП на сочените в исковата молба основания. Въпросната разпоредба дава право на
банката едностранно да увеличава лихвения процент по неясни критерии, по нейна
преценка. По делото не са доказани обективни обстоятелства, наложили завишаване
на лихвения процент, още повече че за процесния период нямало финансова криза,
която би обусловила завишаването на надбавката. Развити са съображения.
Моли
обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно, законосъобразно и
обосновано. Претендира разноски във въззивното производство.
В проведеното по делото открито съдебно заседание представител на банката-
въззивник не се явява.
Пълномощникът на въззиваемия поддържа отговора на жалбата и моли за нейното
отхвърляне.
По допустимостта на производството Бургаският окръжен съд намира следното:
Жалбата е подадена в законния срок, от надлежно упълномощен представител на
страна, която има правен интерес от обжалване на решението в атакуваната от нея
част. Същата отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК и е допустима.
Ето защо делото следва да се разгледа по същество.
С исковата си молба ищецът Г.Я.Я. е предявил против „Юробанк България“ АД
следните искове:
1.
Осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД - за връщане на сумата от 1600 евро, получени от банката без основание, в
качеството на правоприемник на „Алфа банк“ АД по договор за ипотечен кредит от
17.08.2007г., сключен с ищеца, с която сума банката се обогатила неоснователно
за сметка на ищеца в периода от 22.02.2014г. до момента на завеждането на
исковата молба.
2.
Осъдителен иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД,
считано от предявяването на иска- 22.02.2019г. до окончателното изплащане на
сумата.
Твърди се, че съгласно сключения договор за ипотечен кредит- т.12, за
първата година от усвояването на кредита е уговорен гратисен период, в който се
плаща само лихва при фиксиран лихвен процент /3,90%/, а за останалия период от
срока договореният лихвен процент се определя въз основа на 12- месечния ЮРИБОР
/променящ се всяка календарна година на първи януари или първия следващ работен
ден/ плюс надбавка в размер на 2,5% годишно. От датата на отпускане на кредита
лихвеният индекс 12 М /ЮРИБОР/ трайно намалявал, като към завеждането на иска
представлявал отрицателна величина., Въпреки това годишният лихвен процент по
кредита се увеличил, с което се увеличил и размера на лихвите и на месечните
анюитетни вноски. И към завеждането на иска прилаганият от банката лихвен
процент по кредита, не отговарял на уговореното в т.14 от договора- 12 М
/ЮРИБОР/ плюс надбавка от 2,5% годишно. Твърди, че не е подписвал анекси, общи
условия към договора или друг документ, по силата на който страните да са
постигнали съгласие за промяна в размера на прилагания годишен лихвен процент,
освен изрично уговорения от тях в т.14., променящ се в началото на всяка
календарна година. На 17.03.2014г. ищецът получил нов погасителен план, от
който ищецът установил , че годишният лихвен процент се изчислява с нова
надбавка- 4,1% вместо уговорената- 2,5% годишно, т.е. разликата представлява
1,6% годишно. В погасителните планове липсвало обяснение за размера на
прилагания лихвен процент. Тази разлика, получена в резултат на едностранно
завишаване на прилагания лихвен процент продължавала да се начислява от банката
без основание. За процесния период ищецът заплатил недължима лихва в размер на
1600 евро., която била получена от банката без основание.
Заявява, че клаузите на т.23.1 и т.2 от договора, въз основа на които е
приложен завишения размер на кредита са нищожни по смисъла на ЗЗП съобразно
разпоредбата на чл.146, ал.1 ЗЗП. Същите не били уговорени индивидуално , по
признанието на банката /съдържащо се в отговор от 14.04.2014г./ се касаело за
„общи условия“, включени в самия договор за кредит. Сочи се още, че цялата
клауза на т.23 е неравноправна, не отговаря на изискванията за добросъвестност
и води до незначително неравновесие в отношенията на банката и потребителя ва
ипотечния кредит, поради според ищеца същата е нищожна. Сочи се още, че
посочените в клаузата условия за едностранна промяна са формулирани по неясен
начин, без да се посочи точно какъв е механизма и кои са критериите /съответно
с каква тежест е всеки един от тях//, както и с неустановен размер за
увеличаване на лихвения процент. Липсвала и конкретна информация за това как ще
се променя лихвения процент /освен по начина, предвиден в т.14 от договора/, не
била посочена и конкретната методика като част от предметното съдържание на
договора. Видно от съдържанието на т.23.1 банката си дала правото едностранно
да преценява дали промените в икономическата ситуация са изгодни или неизгодни
за нея и в съответствие на това да прилага едностранно изгодни за нея лихвени
проценти по кредита. Клаузата на т.23.2 била изцяло неясна, тъй като не ставало
ясно кой е междубанковия пазар /в страната или чужбина/, а освен това било
регламентирана само хипотезата на увеличение на цената на паричния ресурс, но
не и неговото намаляване. Това давало право на банката да увеличава лихвените
проценти по неясни и неконтролируеми критерии по нейна преценка, а евентуално-
намаляване на лихвения процент не било посочено и било изцяло по преценка на
банката.
Ангажирани са доказателства, претендират се разноски.
Ответната банка е представила своевременно отговор на исковата молба, с
който е оспорила исковете по основание и размер. Заявява, че изменението на
лихвения процент е извършено по силата на предвидено в договора за кредит
основание- чл.23, т.1, като според банката била настъпила поне едната от
алтернативно предвидените в клаузата предпоставки. Всички уговорки в договора
били индивидуално договорени, тъй като договорът не бил сключен при общи
условия. Затова намира, че всички разпоредби в договора обвързват страните със
силата на закон. Същото се отнасяло и до предвиденото в т.23.2 от договора.
Последната клауза съответства според на ответника на действащото към момента на
сключването на договора законодателство и не е неравноправна и нищожна. Сочи се
още, че в нея е предвидено в случай на несъгласие с погасителния план
кредитополучателя да го заяви писмено, при наличието на такова несъгласие
настъпвала предсрочна изискуемост на кредита, а срокът на погасяване на
задълженията по кредита бил 30 – дневен от датата на постъпване в банката на
писмено изразеното несъгласие. Не била предвидена такса за предсрочно
погасяване. Това означавало, че кредитополучателят имал възможност да се откаже
от договора като върне остатъкът от усвоената главница. Но, той продължил да
погасява редовно задължението си след увеличаването на договорната надбавка,
предприето от банката от април 2009г. Твърди се, че клиентите, включително ищецът
били уведомени за тази стъпка на банката, макар последният да отричал това. Изтъква
се, че от разумният потребител се очаква
да следи за движението по сметките и кредитите си поне на месечна база и да
установи промяната на погасителната вноска. Съгласно т.16.2 от договора ищецът
бил длъжен да прави това на годишна база, тъй като бил длъжен да се яви в
банката в началото на всяка календарна година, за да получи актуалния
погасителен план. Следователно, дори да не бил получил писмото за увеличението
на кредита, той бил задължен най-късно в началото на 2010г. да се уведоми за
увеличението на лихвения процент, след което да реагира съобразно т.23.2 от
договора за кредит. Акцентира се на това, че в саморъчна молба от 22.01.2010г.
изхождаща от ищеца била изразена волята му договорът да продължи да се
изпълнява при плаващ лихвен процент. От това следвало, че преди депозирането
ѝ между страните протекло обсъждане на лихвения процент по договора и
различните варианти на изпълнение на кредитните задължения. Наличен в
кредитното досие на ищеца бил и погасителен план, разпечатан в офиса на
дружеството в гр.Бургас, на който с дата 24.02.2010г. било отбелязано от
служител на банката, че клиентът отказал да го подпише, което означавало, че
планът му бил предоставен и ищецът бил запознат с него, както и с лихвения
процент, посочен на първа страница. Горното, наред с липсата на писмено
обективирано несъгласие, според ответника води до извод, че лихвеният процент бил
приет от клиента.
Относно повишението на лихвения процент се сочи, че през първото тримесечие
на 2009г. Алфа Банк АД определила нови нива на лихвени проценти по договорите
за ипотечни кредити предвид влиянието на глобалната финансова криза върху
банковия пазар в България и поскъпването на финансовите ресурси. Такава
възможност за едностранна промяна на лихвения процент била уредена изрично в
чл.58 от ЗКИ. Според чл.58, ал.1, т2 ЗКИ банката следвало да запознае клиентите
си в писмена форма с условията, при които
може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита, а ал.3 и 4
уреждали задълженията й за уведомяване на клиентите в случаите на промяна на
лихвения процент.
Сочи се, че е налице основание за задържане на исковата сума, тъй като
настъпили предпоставките, оправомощаващи банката да измени едностранно лихвения
процент, приложим към процесния договор. Към момента на вземането
решението за промяна на лихвения
процент- края на първото тримесечие на 2009г., икономическата обстановка в
страната и чужбина била съществено изменена
в неблагоприятен аспект, съпоставена с тази към датата на сключване на
процесния договор. Световната финансова и икономическа криза била ноторно
известен факт, последиците от който се проявили в България и по света в периода от средата на 2008г. и края на
първото тримесечие на 2009г. По част от кредитите лихвените проценти се
определяли от цената на привлечените ресурси и надбавка, поради което
възходящата тенденция на лихвените проценти по депозитите се отразявала пряко
на цената на кредитите, формирани на основата на определен пазарен индекс- EURIBOR или СОФИБОР, била
тази, че динамиката на лихвените проценти по кредитите зависи и от размера на
калкулираната рискова премия. Значителната несигурност в макроикономическата
среда през разглежданите месеци повлияла за увеличаване на изискваната от
банките премия за кредитен риск, което неутрализирало ефекта от понижението на
лихвените нива на паричния пазар върху лихвените проценти по кредитите.
Лихвените проценти по срочните депозити се запазвали на високи нива. Посочени
са нивата на лихвените проценти при срочните депозити към 2008г. и 2009г.
Акцентира се също, че средните нива на лихвените проценти за сектор
Домакинства- жилищни кредити в евро достигнали до 12,82 %. Същевременно, в
момента на сключване на процесния договор, приложимият лихвен процент за
периода след изтичането на периода с фиксирана лихва бил 7,022%, формиран от 12
М EURIBOR /4,522%/ и договорната надбавка от 2,5%. Към април
2014г.той бил по-нисък- 4,662%, към 20.05.2016г.- 4,158%, а към датата на
изготвяне на отговора на исковата молба- 3,981%. Следователно, лихвеният
процент намалявал. Затова не била налице общата предпоставка на чл.143, ал.1
ЗЗП- да е налице значително неравновесие в правата и задълженията на доставчика
и потребителя, нито било нарушено изискването за добросъвестност, както и вреда
на потребителя, който погасявал задълженията си при лихвен процент, двойно
по-нисък от приложимия в момента на сключването му. Освен това, според
разяснението, дадено на клиента в писмо от 2014г., на правото на банката за
едностранно повишение на лихвения процент при настъпване на съответните
предвидени в договора основания, съответствало насрещното право на
кредитополучателя да погаси изцяло в едномесечния срок всички задължения по
договора.
Направено е също възражение по чл.111, б.”В”, предл.2 от ЗЗД във връзка с
чл.114 ЗЗД за погасяване по давност на процесното задължение. Сочи се, че
задължението за връщане на даденото по нищожен договор е от момента на
извършване на престацията, която в случая е момента на плащане на всяка вноска,
за която се претендира, че е платена в повече поради нищожност на част от
клаузите по договора. При условията на евентуалност се претендира прилагане на
общата 5-годишна давност.
По изложените по-горе съображения ответната страна моли исковете да бъдат
отхвърлени. Претендира разноски. Ангажира доказателства. Не оспорва
доказателствата, представени с исковата молба.
В първото съдебно заседание процесуалният представител на ищеца не е
оспорил твърденията на ответната банка, както и приложените доказателства. Сочи
се единствено, че приложения финансов анализ изхожда от експерт на банката,
т.е. за вътрешен акт на банката, а извадката от лихвата на БНБ е от месец април
2009г. и не касаела исковия период.
Районният съд е приел представените от страните писмени доказателства,
както и съдебно- икономическа
експертиза, извършена от в.л.Розалина Лазарова.
С обжалваното решение съставът на районния съд е приел, че уговорките на
т.23.1 и т.23.2 от договора не са индивидуално уговорени, тъй като ответникът,
чиято е тежестта на доказване, не установил обратното. Приел е също, че т.23 от
договора за кредит противоречи на чл.143, т.10 от ЗЗП, понеже позволявала на
търговеца да променя едностранно условията по договора въз основа на
непредвидено в него основание. Възприел е
разрешението, съдържащо се в
Решение №144/08.11.2017г.
по т. д. №2155/2016г. на ВКС, ІI т.о. и посочената в него практика на ВКС, с
оглед на което е счел, че в конкретният случай не са посочени ясно критериите за
промяна на лихвения процент, както и метода, който е използван за това, поради
което е налице хипотезата на чл.143, т.10 ЗЗП, въпреки установения по делото
чрез СИЕ факт на настъпилата глобална икономическа криза през 2009г. Налице
била и хипотезата на чл.143, т.13 от ЗЗП, тъй като клаузата на т.23 от договора
не позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора. С оглед изложеното съдът е счел клаузите на т.23.1 и 2
от договора за ипотечен кредит за нищожни. Намерил е за неоснователно
възражението за давност, като е приел, че е приложима общата 5-годишна давност,
която не е изтекла към датата на подаването на исковата молба. Затова е приел,
че исковете са основателни и доказани, поради което ги е уважил.
При служебната проверка на обжалваното решение
въззивната инстанция намира, че същото не страда от пороци, водещи до неговата
нищожност и недопустимост. Същото е постановено от законен състав на съда, в
законоустановената форма и съдържа реквизитите по чл.236, ал.1 ГПК. Съдът се е
произнесъл по допустим иск, в рамките на заявените претенции.
След преценка на твърденията и доводите на
страните, както и на събраните по делото доказателства, Бургаският окръжен съд
приема от фактическа и правна страна следното.
Безспорно е, че страните са обвързани от договор за
ипотечен кредит №112-51/2007, сключен на 17.08.2007г. от ищеца Г.Я.Я. и „Алфа
банк” АД. Банката предоставила на ищеца
кредит в размер на 30 000 евро за закупуване на имот, срещу задължение
на кредитополучателя да върне отпуснатата сума в срок от 20 години, включващ
12- месечен гратисен период, считано от датата на първото усвояване. Кредитът
следвало да бъде погасен на 228
анюитетни месечни вноски, включващи главница и лихви. Към приключване
събирането на доказателствата пред въззивната инстанция срокът на действие на
договора не е изтекъл, няма и твърдения същия да е прекратен.
Според т.14 от договора, за първата година от срока
на договора /т.е. гратисния период/ лихвеният процент е бил 3,90% годишно, а за
останалата част от срока на договора същият се е формирал въз основа на 12 М
/дванадесет месечния/ ЮРИБОР /променящ се всяка календарна година на първи
януари или първия следващ работен ден/ плюс надбавка в размер на 2,5% годишно.
В т.16.1 от договора е посочено, че конкретният
размер на погасителните вноски и сроковете за издължаването им са определени в
погасителен план, предоставен на кредитополучателя и представляващ неразделна
част от договора.
Точка 16.2 от договора предвижда задължителна
ежегодна актуализация от страна на банката в началото на всяка следваща
календарна година, както и на допълнителна актуализация в рамките на всяка
отделна календарна година, по преценка на банката, ако са налице резки
изменения в приложимите лихвени проценти. Посочено е още, че кредитополучателят
е дал съгласие банката да извършва промяна в погасителния план в случаите,
предвидени в договора. На кредитополучателя е вменено задължение да се яви в
банката в началото на всяка година, за да получи актуалния погасителен план.
В т.23.1 е отразено съгласието на ищеца
банката едностранно да променя договорения
лихвен процент във всеки един от следните случаи:
-
При съществени изменения в
икономическата ситуация в страната и чужбина и/или промени в българското
законодателство, правещи кредитната сделка неизгодна за банката /подточка 1/;
-
В случай на увеличение с
повече от 50% на цената на паричния ресурс, която банката заплащала за
рефинансирането си на междубанковия пазар в сравнение с цената на ресурса към
момента на подписването на договора /подточка 2/.
В т.23.2 от договора е заявено съгласие на
кредитополучателя изменението на лихвените проценти на основание т.23.1.1 и
т.23.1.2 да се отразяват едностранно от банката в погасителния план и да се
считат приложими от датата на изменението на плана. Предвидена е възможност
банката да предостави новия погасителен план на кредитополучателя по искане на
банката. При неприемане на увеличението от страна на кредитополучателя, за
което е предвидена писмена форма, се
предвижда остатъкът от кредита да стане предсрочно изискуем, като в този случай
кредитополучателят се е задължил в 30-дневен срок от датата от получаване от
банката на уведомлението за неприемане на новите условия да погаси всички
дължими от него суми на основание договора.
Неоснователно е твърдението на банката, че тази
клауза отговаря на изискванията на чл.58 ЗКИ. Следва да се отбележи, че
съответствието й със закона следва да се преценява към датата на сключването на
договора, поради което относима е редакцията на чл.58 ЗКИ към тази дата, т.е.
ДВ бр.59 от 2006г., в сила от 1.07.2007г. Тази норма няма посоченото от
ответника съдържание, а ал.3 и 4 са нови, и са приети едва през 2010г. /ДВ
бр.94, в сила от 31.12.2010г./.
Разпоредбата
на чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ към датата на сключването на договора предвижда, че
банката следва да представи своите условия по кредитите, които следва да
съдържат най-малко данни за лихвения процент, изразен като ГЛП, метода на
изчисляване на лихвата, както и условията по които може да се променя лихвата
до пълното погасяване на кредита. В случая, клаузите на т.23.1.1 и т.23.1.2 от
договора, както и останалите му клаузи /вкл. т.16/ не съдържат каквито и да
било критерии за начина на изчисляване на лихвата в хипотеза на едностранна
промяна от банката, нито обективни критерии, въз основа на които същата може да
се променя.
Страните не спорят, че в началото на м.април
2009г., банката е увеличила едностранно договорения в т.14 годишен лихвен
процент по кредита, като е завишила приложимата надбавка от 2,5 % с 1,6 % и от
тогава прилаганата от банката надбавка, въз основа на която се формира лихвата
е 4,1% годишно. В отговора на исковата молба,
както и във въззивната жалба не се сочи въз основа на какви критерии е
определен именно този, по-висок размер на надбавката. Не са представени и
доказателства в тази насока /решение на орган на банката или др.под./.
Няма данни писмено уведомление на банката до ищеца
за тази промяна да е достигнало до него преди м.януари 2010г. /писмото на л.15 от
делото на БРС с подобно съдържание, подписано от Г.Я.Я. се отнася до друго лице
и на друг адрес/.
Видно от заключението на неоспорената от страните
съдебно-икономическа експертиза, което се цени от съда като обективно и
компетентно, въз основа на така завишената едностранно от банката надбавка от
4,1% , ищецът е заплатил за процесния период лихва в размер на 4508,65 евро.
Тази сума е по-висока по размер в сравнение с тази, която би била дължима
според уговореното в т.14 от договора, в случай, че лихвената надбавка бе
останала непроменена. Разликата между двете суми е 1743,70 евро.
Също от това заключение / отговор на въпрос 1 на
ответника/ може да се направи извод за наличието на съществени изменения в
икономическата ситуация в страната и чужбина по смисъла на уговореното в
т.23.1.1 от процесния договор, при които очевидно банката е счела, че сделката
е станала неизгодна за нея. От отговора на експерта на въпрос №4 на ищеца е
видно, че към 1.01.2009г. 12 М ЮРИБОР е
бил 3,025; за 2010г. няма данни, към 1.01.2011г. е бил 1,504; на 1.01.2012г.-
1,937; на 1.01.2013г.- 0,543; на 1.01.2014г.- 0,5621, на 1.01.2015г.- 0,328, на
1.01.2016г.- 0,058, а през 2017-2019г. стойностите му са отрицателни.
Установяват се и неоспорените от ищеца твърдения на
ответника, че след сключването на договора за ипотечен кредит, независимо от
едностранната корекция на лихвения процент, предприета от банката,
начисляваната от банката лихва е била на по-ниски нива от първоначално
уговорената- към 1.01.2009г. лихвения процент е бил 5,626, на 1.01.2014г.-
4,662, а на 1.01.2019г.- 3,981.
Спорен въпрос е дали ищецът е дал съгласие за
промяна в размера на уговорения лихвен процент в т.14 от договора. Такова
изрично съгласие по делото, обективирано в анекс или по друг начин, не се
установява.
Представената от ответника саморъчно написана молба
от Г.Я. до банката, с дата 22.01.2010г. /л.58/ гласи : „Моля ви, да ми остане изпълнението
на сключения договор между мен и Алфа банк по плаващ лихвен процент. Не желая
да ми бъде фиксирана лихвата по ипотечния кредит”.
Видно е, че в нея не е отразено ясно заявено
съгласие на ищеца с приложимия към м.януари 2010г. лихвен процент. Индиректно
от същата, ведно с погасителния план от 2010г., върху който е отразено, че
ищецът е отказал да го получи, може да се направи извод, че в началото на
м.януари 2010г. между страните е обсъждан въпросът за лихвения процент и
предложение на банката за преминаване към погасяване на кредита при фиксиран
лихвен процент, което не е било прието от ищеца.
От жалбата на ищеца до банката от 28.04.2014г.
/л.13/ е видно, че ищецът изрично, в писмена форма е изразил несъгласието си
относно едностранното увеличение на годишната лихва и е поискал връщането
ѝ към първоначално уговорения размер. Въпреки това, ищецът е продължил да
изпълнява задълженията си по договора, включително завишената възнаградителна
лихва и през следващите пет години, включващи процесния период, а банката не е
приела за настъпили предпоставките на т.23.2, последно изречение от договора за
кредит- последният да е станал предсрочно изискуем.
При тези факти не може да се направи обоснован
извод, че ищецът е приел изменението на лихвата, както счита ответника.
Няма данни ищецът да е бил уведомен за начина
/методиката и критериите/, по който банката едностранно е променила договорките
относно формирането на лихвата и е определена именно процесната надбавка.
Писмата от банката до ищеца по повод жалбите му /л.14 и 15/, сочат единствено,
че промяната според банката е наложена от икономическата криза в страната и
чужбина в периода от 2007-2009г., поради което кредиторът е упражнил правото си
по т.23.1.1 и т.23.1.2 от договора да промени приложимия лихвен процент. Ето
защо, като съобрази, че при договорения начин на определяне на лихвата- чрез 12
М ЮРИБОР, който е единствената променлива във времето величина, според
първоначалната воля на страните в т.14 от договора, която величина обаче не е
нараствала, а е намалявала за процесния период, въззивната инстанция приема, че
и през 2014г. ищецът не е бил наясно по какъв начин се определя размера на
посочените в погасителния план вноски, най-вече тази за лихвата, за да бъдат те
в по-голям размер от уговорения.
Затова неоснователни са твърденията на ответника,
че ищецът е приел изменението на лихвата с конклудентни действия- като не е
депозирал изрично възражение към 2010г. и като не е погасил изцяло задълженията
си по кредита, произтичащо от договорката в т.23.2 /дори след 28.04.2014г.
когато е изразил несъгласие с лихвения процент/, а е продължил да плаща
вноските, включващи променения размер на лихвата.
Въз основа на така установената фактическа
обстановка, въззивната инстанция намира за правилен извода на районния съд за
неравноправност на клаузите на т.23.1.1 и т.23.1.2 от договора за ипотечен
кредит, на основание чл.143, ал.1, т.10 ЗЗП- като позволяващи на банката да
променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него
основание.
Както правилно е посочил районния съд, по въпроса е
формирана трайна съдебна практика, обективирана в цитираните в обжалвания
съдебен акт решения /посочени по-горе в изложението/, която се споделя и от
настоящия съдебен състав, който на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите
на БРС, без да се налага да ги преповтаря.
Тъй като лихвата, т.е. възнаграждението на банката
е част от основния предмет на договора за кредит, с оглед необходимостта от
постигане на съгласие между страните за нейния размер, същата трябва да е
определена или определяема в договора по ясен и разбираем начин, което се
отнася и до последващите изменения, ако е предвидено възможност за подобни.
Само в тази хипотеза, с оглед правилото на чл.145, ал.2 ЗЗП може да бъде
изключена проверката за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл.143,
ал.1 ЗЗП. В случая в договора и в частност в оспорените като неравноправни
клаузи на т.23.1.1. и т.23.1.2 не се съдържа методиката за изменение на
лихвения процент, т.е. конкретната изчислителна процедура, която да сочи вида,
количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните
компоненти. Следва извод, че изменението на лихвата е последица от непредвидено
в договора основание, което не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на кредитора, а е приложено
такова по негова субективна преценка- в случая това е допълнителна надбавка от
1,6 % към уговорената в т.14 от същия такава от 2,5% годишно, поради което е
налице хипотезата на чл.143, ал.1, т.10 от ЗЗП.
Неоснователно е становището на въззивника, че не са
налице общите предпоставки на чл.143, ал.1 от ЗЗП- сделката не била във вреда
на клиента, оспорените клаузи за едностранно изменение на договора отговаряли
на изискванията за добросъвестност, липсвало значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя.
На първо място следва да се акцентира на това, че
преценката дали една клауза в договор с потребител е неравноправна, се извършва
към датата на сключването на договора, а не в хода на изпълнението му. Затова
ирелевантни за преценката дали клаузите на т.23.1.1 и т.23.1.2 са неравноправни
са обстоятелствата, че ищецът не е претърпял вреда, тъй като въпреки заявеното
в исковата молба несъгласие с коригирания от банката лихвен процент, той се
възползвал от благоприятните за него /въпреки едностранното увеличение на
лихвата от страна на банката/ нива на лихвения процент, предлаган от банката в
сравнение с останалите български банки. Ирелевантно е и това, че за процесния
период /отново въпреки увеличението на лихвата/, нивата ѝ са се
понижавали съществено, в сравнение с размера на лихвата, уговорена при
сключването на договора /тези факти са оспорени от ищеца, а последното
обстоятелство се установява и от експертизата/.
След като в договора не е предвидена реципрочна
възможност за кредитополучателя да инициира намаляване на лихвения процент
поради отпадане на предпоставките, наложили завишаването му от страна на
банката, то не може да се приеме, че клаузите на т.23.1.1. и т.23.1.2 не са във
вреда и не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя.
Че тези клаузи не отговарят на принципа за
добросъвестност, следва от възприетото по- горе в мотивите обстоятелство, че в
договора не е ясно и разбираемо посочен механизма, по който би била променена
едностранно лихвата в случай, че са налице предвидените в договора обективни
основания за това. При това положение банката не може да се счита добросъвестна
по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143, ал.1 ЗЗП, за
да е приложимо изключението на чл.144, ал.2 и чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП. В този
смисъл е трайната съдебна практика, споделяна и от въззивния състав- така
решение №278 от 28.03.2019г. по т.д.№2775/2017г. на ВКС, II т.о., както и изброените в нея актове на ВКС.
От изложеното следва, че са изпълнени както общите,
така и специфичните предпоставки на чл.143, ал.1 и чл.143, ал.1, т.10 от ЗЗП,
поради което клаузите на т.23.1.1. и т.23.1.2 от договора, в които е предвидено
право за едностранно увеличение на лихвения процент от страна на банката са
неравноправни.
Затова, с оглед разпоредбата на чл.146, ал.1 ЗЗП
следва да се прецени дали същите са уговорени индивидуално. Неоснователно е
оплакването в жалбата, свеждащо се до твърдения за допуснато съществено
процесуално нарушение във връзка с приложението на правилата на
доказателствената тежест. Невярно е твърдението на въззивника, че ищецът не е
твърдял, че горепосочените уговорки не са индивидуално уговорени. Видно е, че
такива доводи са направени и обосновани в обстоятелствената част на исковата
молба. При това положение правилно районният съд, в съответствие с нормата на
чл.146, ал.4 от ЗЗП е приел, че доказателствената тежест за установяване, че
клаузите на т.23.1.1. и т.23.1.2. са индивидуално договорени е за банката.
Несъстоятелни са доводите, че след като фигурира в договора съответната клауза
следва да се счита за индивидуално уговорена, поради което потребителят следва
да доказва обратното. Същите противоречат на законовата уредба- чл.146, ал.4
ЗЗП.
Тъй като въззивникът не е ангажирал каквито и да
било доказателства в насока, че оспорените от въззиваемия клаузи на т.23.1.1 и
т.23.1.2 от договора за ипотечен кредит са индивидуално договорени, то на основание
чл.146, ал.1 ЗЗП следва да се приеме, че същите са нищожни.
Понеже процесният договор за кредит може да се
прилага и без тези нищожни клаузи, на основание чл.146, ал.5 от ЗЗП следва да
се приеме, че приложим за процесния период е лихвеният процент, уговорен в т.14
от договора за кредит- 12М ЮРИБОР плюс добавка от 2,5% годишно.
Следователно, процесната сума от 1600 евро е била
начислена без основание от банката и платена от кредитополучателя, при което
банката се е обогатила неоснователно за негова сметка и дължи връщането на тази
сума, ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба.
Ето защо искът за главницата и законната лихва от
подаването на исковата молба е основателен и следва да бъде уважен.
Само за пълнота на изложението, във връзка с
оплакванията на въззивника следва да се отбележи, че дори да бе приет наведения
от него извод, че като не е възразил изрично, в писмена форма срещу едностранно
извършените от банката промени в лихвения процент още през м.януари 2010г.,
ищецът го е приел, т.е. се е съгласил с него, отново не може да се приеме, че
банката основателно е начислила и приела плащанията на увеличените вноски от
ищеца.
Доколкото клаузата, въз основа на която на банката
е предоставено правото едностранно да увеличи лихвения процент е нищожна като
неравноправна още при сключването на процесния договор, то дори по-късно
страните изрично да бяха постигнали изрична спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД
да се прилага едностранно увеличения лихвен процент, приложен от банката на основание
тези нищожни разпоредби, то тя би била нищожна- така чл.366 ЗЗД и решение
№146/1.11.2017г., т.д.2615/16г. на ВКС и следователно не би обвързала страните.
Основателни са оплакванията в жалбата, че съдът не
е обсъдил всички доказателства и доводите на ответника, но това съществено
процесуално нарушение не води само по себе си до извод за неправилност на
обжалвания съдебен акт. Въззивната инстанция, в рамките на правомощията си по
чл.269 ГПК обсъди същите подробно, като съображенията са изложени по-горе в настоящите
мотиви, поради което правото на защита на ответната страна не е нарушено.
Поради съвпадане на правните изводи на двете
инстанции обжалваният съдебен акт следва да бъде потвърден.
Съгласно чл.78, ал.2 ГПК основателно е искането на
въззиваемата страна за присъждане на разноски. Същите следва да бъдат присъдени
в рамките на платеното възнаграждение, което според договора за правна защита е
600 лв.
На основание чл.280, ал.3 ГПК решението не подлежи
на касационно обжалване.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№2394/07.10.2019г., постановено по гр.д.№1643/2019г. по описа на Районен съд-
Бургас, поправено с Решение № 223 от 15.01.2020г. по
гр.д.№ 1643 по описа за 2019г. на БРС.
ОСЪЖДА „Юробанк
България“ АД, ЕИК *********, представлявано от Петя Николова Димитрова и
Димитър Борисов Шумаров, да плати на Г.Я.Я. ЕГН **********,***, сумата от 600 лв., представляваща деловодни разноски по в.гр.д.№641/20г. по
описа на БОС.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.