Решение по дело №13854/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 5388
Дата: 16 юли 2019 г. (в сила от 16 юли 2019 г.)
Съдия: Пепа Стоянова Тонева
Дело: 20181100513854
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 19 октомври 2018 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ .........                                                                                   16.07.2019г., гр. София

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и втори май две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА

                                                            Мл. съдия БОРЯНА ПЕТРОВА

 

при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 13854 по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 350515 от 01.03.2018г. по гр.д. № 70342/2017г. Софийски районен съд, 125 състав отхвърлил като неоснователен предявения от К.В.Н., ЕГН **********, срещу С.Е.С., ЕГН **********,  иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищцата сумата 5 000 лв. - неплатена главница по договор за заем, сключен на 11.01.2011г. в гр. Варна, ведно със законната лихва от 08.01.2016г., за която сума на 14.01.2016г. по гр.д. № 917/2016г. на СРС, 125 състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата 600 лв. – разноски за исковото производство, и сумата 225 лв. - разноски по гр.д. № 917/2016г. на СРС, 125 състав. С определение № 465628/07.08.2018г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, необжалвано от страните, е оставено без уважение искането на ищцата за изменение на решението в частта за разноските.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата К.В.Н., която го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съдът превратно интерпретирал представените от ищеца доказателства, на които се позовал за мотивиране на решението си. Най-фрапиращото изопачаване на доказателство била интерпретацията на протокола от 12.01.2011г., който по никакъв начин не установявал физическото присъствие на ответника на всички или на някоя от срещите, проведени на 10.,11. и 12.01.2011г. в Брюксел. Протоколът съдържал единствено информация за постигнатото между двете страни /Кросли СА/НВ и Декстра риьлти/ споразумение относно сформирането на екипа, който ще работи по проекта „Придобиване на портфейл от недвижими имоти на Кросли в Брюксел, Белгия“. Свидетелските показания на св. Я.не били непосредствени, изводите му били косвено изведени и се базирали на предположения. Обратно, свидетелката Г.безпротиворечиво и последователно свидетелствала, че лично е видяла ответника на определено място при определени обстоятелства, отговаряла изчерпателно и логично последователно на всички зададени й въпроси от пълномощника на ответника и имала достатъчно ясни впечатления и спомени от събитията, за които свидетелства. Без да изложи съображения, районният съд неправилно приел, че свидетелските показания на двамата свидетели си противоречат и се изключват, въпреки че св. Я.не могъл достоверно да установи къде се е намирал ответникът през м. 01.2011г. Неправилен бил и отказът на районния съд да издаде на ищцата съдебно удостоверение за снабдяване с друго такова от органите на ГД „Гранична полиция“ при МВР, от което да е видно през процесния период ответникът бил ли е на територията на Република България. От чл. 13 на Инструкция № 13-1405 от 24 юли 2009г. за реда за осъществяване на граничния паспортно-визов контрол на граничните контролно-пропускателни пунктове било видно, че на лица, ползващи се от общностното право на свободно движение, се осъществява минимален ГПВК, от което следвало, че служителите на Гранична полиция имали задължението да регистрират преминаването през държавната граница на всяко едно лице. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение, вкл. в частта за разноските и вместо него постанови друго, с което да уважи предявения иск.

Въззиваемата страна С.Е.С. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Съдът е сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата 5 000 лв. – главница по неформален договор за заем от 11.01.2011г. За сумата е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по гр.д. № 917/2016г. на СРС, 125 състав.

Ищцата твърди в исковата молба, че на 10.01.2011г. в гр. Варна, в присъствието на брата на ищцата – С.И., с ответника постигнали съгласие ищцата да му даде в заем сумата 5 000 лв. На 11.01.2011г. около 9.15 ч. ищцата предала на ответника същата сума, а той се ангажирал да я върне до седмица. За предаване на парите се срещнали на бензиностанция „Шел“ в кв. „Младост“, намираща се недалеч от клон на банката, от която ищцата изтеглила парите. Ответникът не върнал дадената му в заем сума, на обаждания на ищцата отговарял уклончиво, а впоследствие заявил, че няма да върне сумата.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявения иск като неоснователен с възражения, че не е искал и не е получавал от ищцата паричен заем в размер на 5 000 лв., а в посочения период 10.01. – 11.01.2011г. не е бил на територията на Република България. От 2003 г. живеел и работел в Брюксел, Белгия, като на 10.01. – 11.01.2011г. взел участие в срещи и преговори в гр. Брюксел  по осъществяване на бизнес проект на „Д.Т.“ АД и „Д.Т.“ ООД, чиито консултант бил съгласно сключени консултантски договори. Поради това изложеното в исковата молба не отговаряло на истината. От 2003г. посещенията на ответника в България били инцидентни, свързани със служебни краткосрочни пътувания, но никога не е бил клиент на ищцата. Искал е от съда да отхвърли иска.

 Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковата сума е прието по реда на чл. 423 ГПК, а установителният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е предявен в срока по чл. 415, ал. 1 /сега ал. 4/ ГПК и за ищеца е налице интерес от иска. Въззивният съд намира, че при постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено по следните съображения:

Съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД, заемът за потребление е договор, с който заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетите суми или вещи от същия вид, количество и качество. Заемът за потребление е реален договор – същият се счита за сключен не в момента, когато между страните е постигнато съгласие едната да заеме, а другата да получи в заем, а едва когато въз основа на това съгласие заетите пари или заместими вещи бъдат предадени на заемателя. Ако съгласието предхожда предаването, договорът възниква сукцесивно – фактическия му състав е завършен едва с предаването. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по договор за заем, вкл. реалното предаване на заетата сума от заемодателя на заемателя.

За доказване на твърденията си за сключен неформален договор за заем между страните ищцата е ангажирала свидетелски показания, които са допустими по аргумент за противното от чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК.

Свидетелката Р.Г.установява, че работи като сътрудник на адвокат Н. /ищцата/ от 2006г., работела на граждански договор. Познавала и ответника от посещенията му в офиса на адв. Н.. Известно й било, че ищцата е дала заем на ответника. Ответникът имал нужда от тези пари и в присъствие на свидетелката ищцата му ги предала. Сумата била 5 000 лв. Това било в началото на 2011г. Свидетелката и адв. Н. били тръгнали по служебни дела и страните се срещнали на една бензиностанция и тя му предала парите в присъствие на свидетелката. Сумата била в брой, преди това ищцата изтеглила парите от банката. Ответникът се качил в колата на адв. Н. и тя му предала сумата. Свидетелката била в колата по време на предаване на сумата, на предната седалка. Ответникът се качил на задната седалка, застанал по средата. Свидетелката видяла банкнотите, били с обвивка на бордерото, както ги била изтеглила. Не е броила парите, адв. Н. ги преброила. Сутринта адв. Н. дошла да вземе свидетелката от дома й, тъй като трябвало да подадат молби за данъчни оценки във връзка с работата им. Свидетелката виждала С.С. доста пъти, идвал няколко пъти, тъй като адв. Н. водела дела на баща му. Не може да каже колко пъти е идвал, но идвал често. Свидетелката не живеела близо до дома на адв. Н., но по принцип така практикували – тя минавала и вземала свидетелката да вършат успоредно задачи и след това отивали в офиса. Много често се движели двете, за да могат да свършат повече задачи без да губят време и за да може едната да стои в колата поради проблемите с паркирането. От разговори свидетелката била чувала защо му е дала парите – тогава имало проблем с една от постройките, на които бащата на ответника бил собственик. Знаела, че парите са дадени на заем, защото тогава г-н С. казал, че ще се опита по най-бързия начин да възстанови сумата.

Свидетелят Н.Я.установява, че е изпълнителен директор на „Д.И.“ /бивше „Д.Т.“/ от поне 12 години, към 2011г. също бил такъв. През 2010г. стартирали проект за закупуване на сграда в Брюксел, трябвало да преговарят със собственика на сградата, архитекти, адвокати и да говорят с банки, които да финансират покупката на местно ниво в Брюксел. Тъй като свидетелят познавал ответника от времето, когато последният работел като търговски представител на България в Брюксел, и по това време работел там, счели, че той има необходимите познания да представлява дружеството при преговорите и го ангажирали за това. Преговорите започнали от есента на 2010г. и продължили до март 2011г. С.С. водел преговорите съобразно дадения му мандат, като се срещал с представители на адвокатската кантора, банката и архитектурното бюро, както и със собственика на сградата. Между 05.01. и 15.01.2011г. се водели преговори, ответникът водел преговорите от името на фирмата на свидетеля. Тъй като свидетелят не присъствал лично на преговорите, С.С. го включвал дистанционно по телефона, за да се консултира със свидетеля или да изяснява някои въпроси, които изниквали по време на преговорите. Това се случвало няколко пъти, вкл. в посочения период. Според свидетеля С.С. се намирал в Брюксел, където трябвало да се намира, за да проведе съответните преговори, доколкото всички хора, с които водел преговорите, се намирали също в Брюксел. След преговорите разменяли кореспонденция със същите тези страни писмено, по имейл, в които те потвърждавали неща, за които е говорено на преговорите. В периода, за който става дума, това била една от най-големите срещи, тогава се стартирала цялостната работа с общия екип – адвокати, архитекти, банкери, и за да се документира участието на всеки се изготвил протокол, но за всяка отделна среща нямало отделен протокол.

 Съдът, след преценка по реда на чл. 172 ГПК, не кредитира като цяло показанията на св. Г.като недостоверни, необективни и дадени в услуга на ищцата. Показанията в една част са противоречиви - на въпросите на пълномощника на ответника във връзка с изнесения от свидетелката факт, че е била заедно с ищцата сутринта на 11.01.2011г. в 09.15ч. на бензиностанцията, свидетелката заявява, че ищцата дошла да я вземе сутринта от дома й, тъй като трябвало да подадат молби за данъчни оценки във връзка с работата им; после обяснява, че по принцип така практикували – ищцата минавала покрай дома на свидетелката /който не бил близо до този на ищцата/, като това ставало, „за да вършат успоредно задачи“, да могат да свършат повече задачи, което пък противоречи на изнесеното, че едната от тях стояла в колата поради проблемите с паркирането. Същевременно  по въпросите, отнасящи се до срещата на 11.01.2011г., свидетелката изнася подробности /като напр. че на този ден трябвало да подадат молби за данъчни оценки и затова била с ищцата сутринта/, които нормално човек би забравил за период от повече от 7 години /разпитът е проведен на 15.02.2018г./, като и на въпросите на адвоката на ищцата, и на тези на адвоката на ответника, описва без вариации и с едни и същи думи и изрази предаването на парите, което говори за предварителна подготовка на свидетеля. Същевременно показанията на св. Г.не са подкрепени от други доказателства. Не на последно място, при преценка достоверността на показанията на този свидетел следва да се отчете и обстоятелството, че в исковата молба ищцата твърди, че съгласието за даване на заема било постигнато в присъствие на трето лице, но твърдения че предаването на сумата е станало в присъствие на такова лице липсват.

Показанията на св. Я.съдът кредитира като достоверни, логично последователни и кореспондиращи с приетите по делото и неоспорени от ищцата писмени доказателства – консултантски договори, потвърждаване назначаването на ответника като представител на „Д.р.“ в преговорите с всички заинтересовани страни по проект „Придобиване на портфейл от недвижими имоти на Кросли СА/НВ в Брюксел, Белгия“ , писмо от „Д.р.“ до собственика от 15.09.2010г., с което като дати за срещата, на която да се обсъдят техническите, юридическите и финансови аспекти на проекта са посочени 10.01., 11.01. и 12.01.2011г., с ръководител на екипа на „Д.р.“ С.С., писмо от „Д.Т.“ до купувача и собственика за потвърждаване на тези дати /л. 64/ и протокол от срещите, проведени на 10.01., 11.01. и 12.01.2011г. в Брюксел, Белгия, отразяващ екипа, за който двете страни са се споразумели при проведените срещи.

 С оглед така установеното от фактическа страна, предявеният иск е неоснователен. Ищцата, чиято е доказателствената тежест, не установи при условията на пълно и главно доказване между страните да е бил сключен твърдения неформален договор за заем, поради което искът следва да бъде отхвърлен.

За неоснователен съдът намира довода в жалбата във връзка с отказа на СРС за издаване на удостоверение до „Гранична полиция“. Видно от чл. 13 на Инструкция № 13-1405 от 24 юли 2009г. за реда за осъществяване на граничния паспортно-визов контрол на граничните контролно-пропускателни пунктове е че на лица, ползващи се от общностното право на свободно движение, се осъществява минимален ГПВК, изразяващ се в идентификация за установяване самоличността на лицата въз основа на представените документи (лични карти или паспорти) за преминаване през границата и проверка редовността на представените документи за преминаване през границата. По отношение на тези лица проверка в АИС „Граничен контрол“ се извършва само в случаите, посочени в ал. 2 - когато са установени признаци на нередовност в документите и при проверка по метода „анализ на риска“. Това, противно на поддържаното в жалбата означава, че регстрация в АИС „Граничен контрол“ на лица, ползващи се от общностното право на свободно движение /каквото лице е и ответникът/ поначало не се извършва, а ако такава бъде извършена в някоя от хипотезите на ал. 2 при влизане или излизане на гражданин на ЕС и бъде отразена в АИС, не би могло да се установи кога същото лице е напуснало, респ. се е върнало в страната.

Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено като правилно.

При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 600 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой, съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 350515 от 01.03.2018г., постановено по гр.д. № 70342/2017г. на Софийски районен съд, 125 състав.

ОСЪЖДА К.В.Н., ЕГН **********, да заплати на С.Е.С., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 600.00 лв. /шестстотин лева/, представляваща разноски за въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ:  1.                              

 

 

 

 

                                                                                                      2.