Р
Е Ш Е
Н И Е № 493
16.04.2019г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, VІІ състав,
в открито съдебно заседание на тринадесети март две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
при
участието на секретаря Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от
съдия Куршумова въззивно гражданско дело № 285/2019г. по описа на ПОС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Образувано
е въз основа на въззивна жалба от
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ЕАД, ЕИК: *********, с адрес: гр.София, бул.“Д-р Петър Дертлиев“, чрез
юрисконсулт В.Т., срещу Решение № 4327/13.12.2018 г. постановено по гр.дело №
246 по описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, с което са отхвърлени
предявените от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: ********* против
Ю.С.Ю., ЕГН: ********** искове за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 1200 лв.- главница, дължима по
Договор за паричен заем № 2118024/ 05.08.2014 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК – 05.10.2017 г., сумата от 239,52 лв. – договорна
лихва за периода от 04.09.2014 г. до
31.07.2015 г., сумата от 1076,64 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за периода от 04.09.2014 г. до 31.07.2015 г., обезщетение за забава
в размер на 477,05 лв. за периода от 05.09.2014 г. до 05.10.2017 г. и сумата от
45 лв.- такса разходи, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 15718 по описа за 2017 г. на
ПРС.
Във въззивната жалба се оспорва
първоинстанционното решение с искане за неговата отмяна. Релевирани са
възражения за неправилност на първоинстанционното решение, постановяването му
при съществени нарушения на процесуалния и материалния закон, и за неговата
необоснованост. Оспорват се изводите на първостепенния съд, че ответникът не е
надлежно уведомен за извършената цесия, а така и че ищецът не е кредитор на
ответника. Позовава се на обстоятелството, че книжата по делото са редовно
връчени при условията на чл.47, ал.1 от ГПК и твърди, че връчването на исковата
молба с приложените към нея уведомления съставлява надлежно съобщаване за
цесията, което основание чл.235, ал.3 от ГПК следва да се съобрази като факт от
значение за спорното право, настъпило след предявяване на иска. Посочва се, че този извод не се промяне от фактът, че
ответникът е представляван от особен представител не променя извода, тъй като
приемането на съдебните книжа не е действие, за което се изисква изрично
пълномощно. Претендират се разноските в производството.
В срока по чл.263, ал.1
от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Ю.С.Ю.,
чрез особения представител адвокат С.Л., с който се оспорва същата с искане за
потвърждаване на първоинстанционното решение. Поддържа се, че не е налице
надлежно съобщаване за цесията, по силата на която ищецът е придобил вземанията
от „Изи Асет Мениджмънт“АД, оспорва се твърдението, че ответникът е редовно
уведомен за нея с получаването на препис от исковата молба, както и се твърди,
че ищецът не е редовно упълномощен за съобщаване на цесията. Приемат се за
правилни изводите на първостепенния съд, че макар уведомлението за цесията да е
било връчено на особения представител на ответника, същото не е произвело действие
спрямо ответника, тъй като се касае за представителство по закон, а не за
договорни пълномощия. Възразява се, че е нищожна цесията на несъществуващо
вземане, поради което се твърди, че договорът за цесия е сключен в противоречие
с чл.100, ал.1 от ЗЗД, а така и не е породил действие спрямо ответника. По
отношение на исковата претенция се заявява, че същата е неоснователна, поради
сключването на договора за заем от 05.08.2014 г. в противоречие на националните
норми и в нарушение на правото на Европейския съюз. Възразява се, че не са
спазени изискванията за прозрачност, за предоставяне на достатъчно адекватна и
пълна преддоговорна информация, на база на която заемополучателят да извърши
реална преценка дали да сключи договор за заем или не, за проверка на кредитоспособността
на заемополучателя и други, за което се
позовава на Закона за потребителските кредити и инкорпорираните в него
разпоредби на Директиви. Посочва се, че липсва представен погасителен план,
който в определена степен да допренесе за определяемостта на периодичните
плащания на вноски по кредита,
включително за техния размер и падеж, както и че в случая липсва достатъчна
степен на информираност и адекватна преценка на кредитоспособността на
потребителя, като се сочи, че за изпълнението на последните не са представени
достатъчно доказателства. Също така се възразява, че фиксирания годишен лихвен
процент на заема е прекомерно висок, в сравнение с определения годишен процент
на законната лихва, както и чрез начисляването на редица неясно неопределени
такси, разходи и неустойки в тежест на потребителя се надвишава предвидения в
чл.19, ал.4 от ЗПК годишен процент на разходите, по отношение на които се
твърди, че договорът съдържа неясни клаузи. С оглед на изложеното се посочва,
че в договора за паричен заем са налице неравноправни клаузи, които по смисъла
на чл.143 от ЗПК не обвързват потребителите, както и са недействителни на
основание чл.20 от ЗПК. Отделно от горното се прави възражение за нищожност на
клаузата за неустойка в процесния договор за заем, поради противоречието й със
закона и добрите нрави, както и че е нищожна на осн.чл.146 от ЗПК като
неравноправна, тъй като е уговорена в явна вреда на потребителя.По тези
съображения се иска от въззивния съд да не уважава депозираната въззивна жалба
и да потвърди първоинстанционното решение. Претендират се разноските в
производството.
Пловдивският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по
чл.269 от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок,
изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което се явява процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания. При извършената служебна проверка на постановеният
първоинстанционен акт, настоящият състав на въззивният съд намира, че решението
е постановено от законен състав на първостепенния съд, в изискуемата от закона
форма, поради което е валидно. Първоинстанционното решение е допустимо, тъй
като е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Пред първоинстанционния съд
е предявен положителен установителен иск
по реда на чл.422,ал.1 от ГПК
от ищеца „Агенция за събиране на вземания” ЕАД против Ю.С.Ю. с правно основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 415 ГПК вр. с чл. 99 от ЗЗД и чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД за признаване на
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 1200 лв.- главница, дължима по
Договор за паричен заем № 2118024/ 05.08.2014 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК – 05.10.2017 г., сумата от 239,52 лв. – договорна лихва за периода от 04.09.2014 г. до 31.07.2015 г.,
сумата от 1076,64 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода от 04.09.2014 г. до 31.07.2015 г., обезщетение за забава в размер на
477,05 лв. за периода от 05.09.2014 г. до 05.10.2017 г. и сумата от 45 лв.-
такса разходи, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 15718 по описа за 2017 г. на ПРС.
Исковата претенция се основава на
Договор за паричен заем № 2118024/ 05.08.2014 г. между „Изи Асет Мениджмънт“
като кредитор АД и Ю.С.Ю. като кредитополучател, по силата на който договор
кредиторът е предоставил на кредитополучателя парична сума в размер от 1200
лв., представляваща главница и чиста стойност на кредита. Посочва се, че
ответникът следвало да върне предоставената му в заем сума чрез заплащане на
погасителни вноски, отразени в погасителен план, като общата сума, която
ответникът следвало да заплати била в размер на 1 439,52 лв. Между страните бил
договорен срок на договора до 31.07.2015 г., в който срок ответникът следвало
да върне получената в заем сума, ведно с възнаградителна лихва в общ размер от
239,52 лв. чрез заплащане на 12 месечни погасителни вноски, всяка в размер от
по 119,96 лв. Падежът на първата погасителна вноска се твърди, че е настъпил на
04.09.2014 г., а на последната на 31.07.2015 г. При забава плащането на падеж
на погасителна вноска, главница и договорна лихва по заема, с повече от 30
календарни дни, ответникът дължал и
такса за разходи за събиране на просрочените вземания в размер на 9 лв., която
се начислявала на за всеки следващ 30 дневен периоди не може да надхвърлят 45
лв. Поради което се претендира начислена такса разходи за събиране на
вземането в размер от 45 лв. Претендира се и неустойка от 1076,64 лв., поради неизпълнение от ответника
на задължението му в 3 – дневен срок от подписване на договора да кредиторът
определено обезпечение. По отношение на тази неустойка се сочи, че страните постигнали споразумение да бъде
разсрочена на 12 равни месечни вноски от по 89,72 лв. всяка, платими на
падежните дати на погасителните вноски по договора за заем. С оглед на
изложеното погасителната вноска общо достигнала размера от 209,68 лв. С оглед
забава на плащанията, се сочи, че е начислена и лихва за забава в размер от
общо 477,05 лв. за посочения в петитума период, която представлява сбор от
лихвите за забава, изчислени върху всяка отделна падежирала и неплатена
погасителна вноска. Заявява се, че
длъжникът не е извършил плащане на дължимия паричен заем, като непогасената
част от задължението е в горните размери. Посочва се, че срокът на договора е
изтекъл с падежа на последната погасителна вноска, а именно: 31.07.2015 г.
Твърди се, че на 01.03.2015 г. било подписано Приложение № 1 към рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и ищецът, като вземането на „Изи Асет Мениджмънт“ АД към
ответника било прехвърлено. „Изи Асет Мениджмънт“ АД упълномощил ищеца в
качеството си на цесионер от името на цедента и за своя сметка да уведоми
ответника – длъжник. Поради неизпълнение от ответника на поетите от него
задължения и въз основа на заявление на ищеца по реда на чл.410 от ГПК е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 15718 по описа за 2017 г. на ПРС.Предявения иск е с оглед уведомяването на
ответника за заповедта за изпълнение на парично задължение чрез залепване на
уведомление по реда на чл.47 ГПК.
В първоинстанционното производство е
постъпил отговор от ответника чрез назначения му особен представил, с който се
оспорва предявените искове, като неоснователни и недоказани в претендирания
размер. Изложени са възражения за ненадлежно извършено уведомяване за сключения
договор за цесия, както и за нищожност на договора за цесия, поради липса на
определяемост на прехвърлените вземания.
Твърди се, че договорът за цесия няма действие по отношение на
ответника, тъй като договорът за цесия е сключен през 2010 г., а задълженията
на ответника са възникнали през август 2014 г. Изложени са възражения за
противоречие на договора с правото на Европейския съюз и за наличието на
неравноправни клаузи, за противоречие с
идеята за по – прозрачен и ефективен пазар, че информацията не е предоставена
по ясен и разбираем начин, че не е проучено финансовото състояние на длъжника,
за нелоялна търговска практика, като основание за нищожност на договора, че
фиксираният годишен лихвен процент по заема е прекомерно висок, в сравнение с
определения годишен процент на законната лихва. Възразя се, че формално
годишният процент на разходите е 41,89 % чрез допълнителни такси и други
плащания, същият е в размер многократно надвишаващ законоопределения такъв и
съответно чрез предвиждането на допълнителни плащания, които не се включват в
ГПР се заобиказя закона. Твърди се, че
са налице неравноправни клаузи в договора за кредит, вкл. и тези, уреждащи дължимата
неустойка. Същите възражения в отговора
на исковата молба се поддържат и в отговора на въззивната жалба.
За да остави без уважения предявения иск
първостепенният съд е приел, че ответникът не е надлежно уведомен за
прехвърляне на вземането по договора за заем, съгласно изискването на чл.99,
ал.3 от ЗЗД, а от там че ищецът не е кредитор на ответника.
Настоящият въззивен състав на ПОС намира
за неправилен този извод на първостепенния съд. По делото не е спорно, че е сключен договор за
паричен заем № 2118024/ 05.08.2014 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ като кредитор
АД и Ю.С.Ю. като кредитополучател, за предоставяне на парична сума в размер на 1
200 лева; както и че получаването на
сумата от ответника се установява по несъмнен начин от отразеното в чл.3 от
договора, /в т.част имащ характер на разписка/.
Не е спорно, както и се установява, че на 16.11.2010 г. между „Изи Асет Мениджмънт” АД и „Агенция за
събиране на вземания” ООД е сключен Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/. По отношение на този договор ответникът е направил
възражението, че същият е нищожен, тъй
като с него се прехвърля несъществуващо вземане. Това възражение е
неоснователно предвид постигнатите между страните договорки. В договора е
уговорено, че продавачът ще прехвърли на купувача вземания, произхождащи от
договори за потребителски кредит, сключени от Продавача с физически лица, които
не изпълняват задълженията си по тях, които вземания, ще се индивидуализират в
Приложение № 1, което ще бъде неразделна част, считано от датата на неговото
съставяне. Приложението ще бъде съставено във вид на електронен документ по
смисъла на чл. 3, ал.1 ЗЕДЕП. Страните изразяват воля да прехвърлят нови
вземания при спазване условията на договора на месечна база. Следващите
вземания се индивидуализират от страните по ново Приложение №1 със съответната
дата, като с неговото съставяне, изпращане и потвърждаване /съобразно правилата
на т. 4.3. и следващите, то става неразделна част от договора/. Уговорено е за
целите на рамковия договор всяко поредно Приложение 1 да има силата и
значението на допълнително споразумение към него, изменящо го съответно. В
т.2.2. е договорено съдържанието на приложението по отношение на
характеристиките на прехвърляните вземания. В т.4.3. е предвидено, че
електронните документи по смисъла на договора са електронни изявления на лице
за контакт, които са записани върху магнитен, оптичен или друг носител на
информация, трансформирани в общоприет формат, гарантиращ невъзможността от
тяхното последващо манипулиране от някоя от страните и изпратени посредством
система за обмен на електронни съобщения.
В т.4.5. е посочено, че страната адресат на електронния документ
потвърждава получаването на документа чрез лицето си за контакт.
Потвърждаването се извършва в разумен срок – 3 работни дни след постъпването в
електронната съобщителна система на адресата. Потвърждаването на получаването
има освен значението по чл. 8, ал.1 ЗЕДЕП и значение на постигнато съгласие,
което поражда прехвърлителния ефект досежно собствеността върху вземанията,
респективно потвърждава получаването на документите за дълга, съобразно
посоченото в Приложение № 2. Според т.4.7, след датата на прехвърляне на
вземанията, купувачът придобива всички права върху тях, а купувачът има право
да получава плащания, извършени от длъжниците и/или поръчителите след датата на
прехвърляне, включително постъпили в резултат на предприето принудително изпълнение.
Съгласно т.4.9, продавачът се е задължил да изпрати писмени уведомления до
длъжниците за сключения договор за цесия в рамките на един календарен месец,
считано от потвърждаване на съответното Приложение № 1 от Купувача.
С Потвърждение за сключена цесия, издадено на основание чл. 4.8. от
рамковия договор, прието като доказателство по делото, продавачът – цедент е
потвърдил извършената цесия на всички вземания, цедирани от „Изи Асет
Мениджмънт“ АД на „Агенция за събиране на вземания” ООД, които са
индивидуализирани в Приложение№ 1 от
01.03.2015 г. към договор за цесия от 16.11.2010 г. В извадката от приложение № 1 е описан
договора за заем с ответника, като са
посочени договор за заем, дата, отпусната главница, общо дължимо по кредита
сума от 2 516,16 лв. и остатък от
дължимата сума към датата на засичане 01.03.2015 г. – 2 576, 05 лв. в това
число и лихва за просрочие към 01.03.2015 г. - 14,89 лв.
На 01.03.2015 г., на 08.09.2017 г.
и 12. 12.2017 г. са изготвени и изпратени от цедента уведомления до
ответника за сключения договор за цесия. Видно от съобщенията към известията за
доставяне уведомлението са изпратени на адреса на ответника, посочен в договор
за заем, като са върнати, тъй като пратката не е потърсена и получателят е непознат на посочения адрес. Уведомлението
по чл.99, ал.3 от ЗЗД е приложен към исковата молба и редовно връчен на
особения представител на ответника по настоящето дело.
Изпратените уведомления от цесионера са извършени по силата на дадените
му цедента права с представеното по делото пълномощно, с което „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД е упълномощило цесионера – ищец да уведомява всички длъжници по
всички вземания на Дружеството, възникнали по силата на сключени договори за
кредити, които дружеството е цедирало, съгласно рамковия договор от 16.11.2010
г. (л.17 по делото).
Съгласно съдебната практика уведомяването на длъжника за
прехвърляне на вземането от цесионера като представител на цедента е валидно
извършено / в този смисъл решения на ВКС по т.д.№ 2639/2014 г.,ІІ т.о. и гр. д. № 5759/2014 г., III г. о./ Това
становище е аргументирано с разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, според която представителната власт възниква по волята на
представлявания, нейният обем се определя според това, което упълномощителят е
изявил /чл. 39 ЗЗД/ и след като не са предвидени никакви изрични ограничения
посредством повелителни правни норми на тази власт, свързани с уведомяването за
цесията, то по силата на принципа за свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор
за извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не противоречи
на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД.
В Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013
г., II т. о., ТК е посочено също,че цесията
следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато съобщението
е връчено като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е
предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в
хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право,
получаването на уведомлението, макар и като приложение към исковата молба на
цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.
В случая приложеното към исковата молба уведомление е
връчено на особения представител на длъжника, назначен по реда на чл.47, ал.6
от ГПК. Първостепенният съд е приел, че уведомяването на особения представител за цесията не
би могло да произведе действие спрямо ответника, тъй като се касае за
представителство по закон, а не за договорни пълномощия.
Настоящият въззивен състав на ПОС намира този извод на първостепенния
съд за неправилен. Съгласно чл. 47,
ал. 6 ГПК при изпълнение на предпоставките по чл. 47, ал. 1-5 ГПК с оглед охрана
интересите на ответника на последния се назначава особен представител.
Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено
на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на
връчване правни последици. Така в Решение № 198 от 18.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 193/2018 г., I т. о., ТК е прието, че длъжникът е надлежно уведомен за изявлението на
кредитора, че упражнява правото си да направи кредита предсрочно изискуемо, с
връчване на исковата молба на особения представител на длъжника. По същите съображения, въззивният съд намира,
че с връчването на приложеното към исковата молба уведомление по чл.99, ал.3 от ЗЗД на особения представител на длъжника, последният е редовно уведомен за
извършената цесия, от което и същият следва да въведе всички
правоизключващи, правоунищожаващи, правоотлагащите и правопогасяващите
възражения относно претендираното материално право.
Ето защо, връчването на приложеното към
исковата молба уведомление за цесията на особения представител на
длъжника, съставлява надлежно съобщаване на цесията,
съгласно чл. 99, ал. 3, пр.
1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането
поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Поради това, в случая следва да се приеме за валидно
уведомяването на длъжника по чл. 99, ал.3 ЗЗД за цедиране на процесното вземане на ищеца, с връчване на
препис от исковата молба и приложенията към нея на особения представител на 30.04.2018г.
При тези изводи на въззивния съд следва да се прецени
основателността на исковата претенция, при съобразяване с всички доводи и
възражения на страните.
От приетия по делото договор за паричен заем договор за паричен заем
паричен заем № 2118024/ 05.08.2014 г. между „Изи Асет Мениджмънт“АД като
кредитор АД и Ю.С.Ю. като кредитополучател, се установява, че между страните са
възникнали правоотношения по договор за
паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК, с който на „Изи Асет Мениджмънт“АД е предоставил на Ю.С.Ю.
парична сума в размер на 1 200 лева с договорката да върне предоставения заем
чрез заплащане на погасителни вноски, отразени в погасителен план ведно с
договорна лихва като общата сума, която ответникът следвало да заплати била в
размер на 1 439,52 лв. Не се твърди и не се доказва длъжникът да е върнал
предоставения му заем.
По делото е представена декларация № 2118024 от 05.08.2014 г. от
длъжника, с която последният се е съгласил договорът да бъде сключен въз основа
на общите условия към договорите за паричен заем между „Изи Асет Мениджмънт“АД
и потребители.
Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане.
Съгласно чл. 22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и и на ал.2, договорът
за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК -
изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите
са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по - особена
по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на
заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихви и
другите разходи.
С оглед изложеното, като съобрази съдържанието на сключения договор
между ответника и първоначалния кредитор, съдът счита, че не са спазени
изискванията на чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК. Липсва погасителен план, съставен
съгласно изискванията на закона, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването. В ЗПК е посочено
изчерпателно какво следва да е съдържанието на договора за кредит. Липсата на
изрично посочените в чл.22, във вр. с чл. 11 ЗПК реквизити на договора, водят
до неговата недействителност, като в закона не е предвидена възможност тези
реквизити да бъдат определяеми.
Не се доказва и спазването на изискванията на чл.11, ал.2 от ЗПК, тъй
като общите условия не са представени по делото, а договорът е сключен въз
основа на тях. Изложението води до извода, че не е изпълнено специалното
изискване в чл.11, ал.2 от ЗПК, което обосновава недействителността на
договора.
Ето защо, по съображения от чл.22, във вр. с чл.11, ал.1, т.11 и ал.2
от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, за която недействителност
съдът следи служебно. Имайки предвид последиците на тази недействителност,
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник по настоящото дело
дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не дължи лихви, неустойка
или други разходи, които произтичат от недействителния договор.
С оглед на горното, ответникът дължи връщане единствено на
предоставената с договора заемна сума в размер от 1 200 лв., която се дължи в
цялост, тъй като плащане нито се твърди, нито установява.
Относно останалите възражения за неспазване изискванията за
прозрачност, за липсата на достатъчно адекватна и пълна преддоговорна
информация и липсата на оценка на кредитоспособността на заемополучателя и други, следва да се отбележи, че неспазването на тези
изисквания не е основание за недължимост на получената в заем сума, както и не
води до недействителност на договора. Неизпълнението на тези изисквания води до
административна отговорност за съответните отговорни лица, но не би могло да
причини най-тежкия порок на сключената сделка, а именно нищожност.
Ето защо, основателен е единствено искът за установяване на дължимост
на сумата за главница. Съобразно изложените по-горе мотиви, и на осн. чл. 23 ЗПК, лихви, неустойки, разноски и други суми не се дължат. Това се отнася и за
обезщетението за забава, т.к. предвид недействителността на договора, приложима
е разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД и за поставяне в забава е необходима покана.
Такава е едва исковата молба, която съобразно фикцията на чл. 422 ГПК, се счита
предявена от постъпване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда, поради което и
оттогава ще е дължима законна лихва върху главницата, но не и претендираното
обезщетение за забава.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се
дължат в полза на двете страни на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.
Ищецът претендира разноските за двете инстанции и за заповедното
производство, поради което следва да му се присъдят по съразмерност разноските
за държавна такса и юрк.възнаграждение, както и заплатеното възнаграждение на
особения представител. Разноските за юрисконсултско възнаграждение по
заповедното, първоинстанционното и въззивното дело следва да бъдат определени
от съда съобразно редакцията на чл. 78 ал. 8 ГПК /ДВ бр. 8/2017г./, действаща
към датата на постановяване на решението и приключването на съдебното дирене.
Съгласно нея, присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния
размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от Закона за правната
помощ /ЗПрП/. Според чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ,
към която препраща чл. 37 ЗПрП, за защита по дела с определен материален
интерес възнаграждението е от 100 до 300 лева, за защита по заповедни
производства от 50 до 150 лева. Съдът намира, че юрисконсултското
възнаграждение следва да бъде определено на минималните размери за първоинстанционното
и за заповедното производство, предвид конкретната фактическа и правна сложност
на делото. С оглед заявеното искане във въззивната жалба за присъждането на
юрк.възнаграждение от 50 лв., в този размер се определя възнаграждението за
въззивната инстанция.
По съразмерност на ищеца следва да се присъди сумата в размер на 201,92
лв. за първоинстанционното производство, в която е включено възнаграждението на
особения представител, сумата в размер на 69, 12 лв. за въззивната инстанция, както
и сумата в размер на 43, 75 лв. за заповедното производство.
Във въззивното производство въззиваемата страна е била представлявана
от особен представител назначен, при условията на
чл. 47, ал. 6 ГПК. Възнаграждението
за особения представител се дължи от ищеца за всяка инстанция и не е обусловено
от изхода на спора, тъй като основанието за заплащането му е възмездяване на
труда на назначения на насрещната страна особен представител, който е назначен
с цел разглеждане и разрешаване на спора по делото при условията на
състезателност. Ако решението е в полза
на ищеца, то и заплатеното възнаграждение може да бъде подчинено като дължимост
на правния режим на отговорността за разноски/ в този смисъл Определение № 410 от 12.07.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 1261/2018 г., II
т. о., ТК/.Поради факта, че възнаграждението на особения
представител не е внесено предварително същото следва да се определи с
решението, за което особения представител адв.С.Л. е направила искане. Същото съдът
определя в размер на 222 лв. съобразно материалния интерес по делото и в
съответствие с Наредба №1/2004 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Жалбоподателят като ищец в първоинстанционното производство
следва да бъде осъден да заплати тази сума на особения представител.
На осн. чл.78 от ГПК въззиваемата страна ще следва по съразмерност да
заплати на жалбоподателя разноските за адвокатското възнаграждение на особения
представител, след тяхната направа./ в този смисъл Определение № 863 от
21.11.2013 г. на ВКС по ч.т.д. № 2743 от 2014 г./.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение
№ 4327/13.12.2018 г. постановено по гр.дело № 246 по описа за 2018 г. на
Районен съд Пловдив, в частта, с която е отхвърлен предявения от „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********
против Ю.С.Ю., ЕГН: ********** иск за
приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1200 лв.- главница по Договор за паричен заем
№ 2118024/ 05.08.2014 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК – 05.10.2017 г., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Ю.С.Ю., ЕГН: ********** ДЪЛЖИ на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК *********, сумата от 1
200 лева – представляваща неплатена главница, съгласно договор за паричен
заем № 2118024/ 05.08.2014 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията
по който са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с Приложение № 1 от 01.03.2015 г. към рамков
договор за цесия от 16.11.2010 г. , ведно със законната лихва, считано от
постъпване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 05.10.2017
г. до окончателното погасяване, за което е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 15718 по описа
за 2017 г. на ПРС.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Д- р Петър Дертлиев” № 25, офис- сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4 да заплати на адв. С.З.Л.,***, офис 2, сумата от
222 лв. /двеста двадесет и два лева/, съставляваща възнаграждението й за
особен представител на Ю.С.Ю., ЕГН: **********,
ЕГН **********, с адрес: ***.
ОСЪЖДА Ю.С.Ю., ЕГН: **********,
ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д- р
Петър Дертлиев” № 25, офис- сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, следните суми: общо
271, 04 лева /двеста седемдесет и един
лева и четири стотинки/ - разноски по
съразмерност за двете инстанции и общо 43, 75 лева /четиридесет и три лева и седемдесет
и пет стотинки/ - разноски по съразмерност за заповедното производство по ч.гр.д.
№ 15718 по описа за 2017 г. на ПРС.
ОСЪЖДА Ю.С.Ю., ЕГН: **********,
ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д- р
Петър Дертлиев” № 25, офис- сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, направените
разноски за възнаграждение на назначения му особен представител в
производството пред въззивната инстанция по съразмерност в размер на 87, 68 лв./осемдесет
и седем лева шестдесет и осем стотинки/, след представяне на доказателства за
тяхното внасяне от ищеца.
Потвърждава Решение № 4327/13.12.2018 г.
постановено по гр.дело № 246 по описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив в
останалата му част.
Решението е окончателно и неподлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.