№ 95
гр. София, 21.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Диана В. Аначкова
като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело №
20211000501208 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
С решение № 260685 от 02.02.2021г., постановено по гр.д. № 7301/20г.,
СГС, I ГО, 30 състав е осъдил Прокуратура на Република България да заплати
на И. И. Д. сумата от 30 000 лева по иска с правно основание чл. 2, ал.1, т. 3,
пр. първо от ЗОДОВ за обезщетяване неимуществените вреди от незаконното
обвинение в извършване на престъпления по чл.242, ал.4 във вр. с ал.2 във вр.
с чл. 20, ал.2 от НК и по чл. 354а, ал.2, изр. второ, предл. трето, във вр. с ал.1,
предл. четвърто, във вр. с чл. 20, ал.2 от НК, за които ищецът е оправдан с
присъда по нохд №291/2014г. на Окръжен съд - Видин, като е отхвърлил иска
за разликата над присъдения размер от 30 000 лева до пълния предявен
размер от 120 000 лева. С постановеното решение СГС, I ГО, 30 състав е
осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на И. И. Д. сумата
от 10 лева - съдебни разноски за държавна такса и 500 лв. - адвокатско
възнаграждение.
Срещу постановеното решение в частта, в която е осъдена
Прокуратурата на РБ, е постъпила въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство – Прокуратура на Република България. В
жалбата се твърди, че постановеното решение, в обжалваната му част, е
неправилно, поради нарушение на материалния закон и допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано.
Релевира се възражение, че в хода на производството пред
1
първоинстанционнния съд е останало недоказано настъпването на вреди в по-
голям интензитет от т.нар. обикновени вреди, както и причинно-следствената
връзка между тях и процесното наказателно преследване. В жалбата се сочи,
че от показанията на свидетелите не може да се направи категоричен извод,
че ищецът е претърпял твърдените в исковата молба вреди. Поддържа се, че
необосновано съдът е ангажирал отговорността на ответника за понесени
неимуществени вреди от трети лица – семейството на ищеца и неговите деца,
за които собствени преживявания двете свидетелки обстойно са изложили
съответни показания пред съдебния състав, но същите нямат отношение към
предмета на доказване. Излага се твърдение, че наказателното производство е
продължило в разумен срок в досъдебната и съдебна фаза. Релевира се
възражение, че определеният от СГС размер на обезщетението за
неимуществени вреди е завишен и не съответства на принципа за
справедливост, визиран в чл. 52 от ЗЗД, на социално-икономическата
ситуация в страната, на трайната съдебна практика по аналогични казуси,
както и на обема на доказаните вреди. Сочи се, че съдът не е извършил
задълбочен анализ на значението на всички обстоятелства, влияещи върху
обезщетението, не се е обосновал как е достигнал точно до този определен за
справедлив размер на присъденото обезщетение. Прави се искане въззивният
съд да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли предявения иск за
неимуществени вреди, алтернативно да намали размера на присъденото
обезщетение.
Срещу постановеното решение в частта, в която искът е отхвърлен, е
постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство –
И. И. Д., чрез процесуалния му представител. В жалбата се твърди, че
постановеното решение, в обжалваната му част, е незаконосъобразно,
постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените
правила. Релевира се възражение, че съдът неправилно е определил занижен
размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, в нарушение на
критерия за справедливост, визиран в чл. 52 от ЗЗД, който размер не
съответства на конкретно установените по делото обстоятелства относно
продължителността и интензитета на търпените от ищеца неимуществени
вреди. Твърди се, че съдът не е обсъдил подробно събраните свидетелски
показания по делото, от които се установява начина, по който се е отразило на
психиката и на емоционалното състояние на ищеца воденото наказателно
преследване спрямо него. Релевира се оплакване, че първостепенният съд не е
съобразил в достатъчна степен, че взетата спрямо ищеца мярка за
неотклонение „задържане под стража“ е била с голяма продължителност и
това се е отразило изключително тежко върху ищеца-той е бил лишен от
право на труд и не е получавал доходи. Сочи се, че всичко това се е отразило
както на ищеца, така и на неговото семейство и двете му деца. В жалбата се
прави искане въззивният съд да отмени решението в обжалваната част, като
присъди на ищеца пълния претендиран размер на обезщетението общо от
120 000лв. В жалбата се предявява претенция за присъждане на разноските по
2
делото, включително и адвокатско възнаграждение.
Въззивният състав е сезиран и с частна жалба, подадена от Прокуратура
на РБ срещу определение от 09.03.2021г., постановено по чл. 248 ГПК, с
което е оставена без уважение молбата на ответника за изменение на
решението в частта за разноските. В частната жалба се сочи, че
първостепенният съд не се е съобразил със задължителната съдебна практика
приложима в конкретния случай ТР №6 от 06.11.2013г. на ВКС по т.д.
№6/2012г. на ОСГТК.
В о.с.з. пред въззивния състав всяка от страните поддържа подадената
въззивна жалба и оспорва въззивната жалба на насрещната страна.
Софийски апелативен съд, в настоящия си състав, като прецени
събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, както и във връзка
със становищата на страните и техните възражения, на основание чл. 235, ал.2
от ГПК, намира следното:
Въззивните жалби са допустими – подадени са в законоустановения
срок, предвиден в чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна в процеса, имаща право и
интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Предмет на разглеждане е предявен иск с правна квалификация чл. 2,
ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. С обжалваното решение СГС, І ГО, 30 състав, е уважил
предявения иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди до
размера на сумата от 30 000 лв., като е приел за недоказана и за
неоснователна исковата претенция до пълния заявен размер.
След извършената служебна проверка на първоинстанционното
решение, въззивният съд счита, че то е изцяло валидно и допустимо в
обжалваните части, което обуславя възможността за настоящата инстанция да
се произнесе по неговата правилност. Съгласно чл. 269, изр. второ ГПК и
задължителните указания по приложение на посочената норма, дадени с т. 1
от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по т.д. № 1/2013
г. по описа на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на
обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в
жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на
материалноправните норми, както и до проверка за правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предмет на разглеждане във въззивното производство е решението в
неговата цялост.
Отговорността на държавата има обективен характер и се реализира
чрез заплащане на обезщетение, което съгласно чл.4 ЗОДОВ се дължи за
всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена
последица от незаконното обвинение. В доказателствена тежест на ищеца, по
така предявен иск, е да установи вредите, причинно-следствената връзка
между тях и незаконното обвинение. Искът за обезщетение, съгласно чл.7
3
ЗОДОВ се предявява срещу държавните органи, от чиито незаконни актове са
последвали вредите.
По делото не се спори, а и от събраните по делото доказателства се
установява, че с Постановление от 22.03.2014 г. по Вд-ДП № 11/2014 г. на
разследващ агент при ДАНС И. И. Д. е бил привлечен като обвиняем за
извършването на следното престъпно деяние: на 22.03.2014 г. на излизане от
Република България при ГКПП-Видин, в съучастие с други три лица - като
съизвършител, без надлежно разрешително по ЗКНВП, е пренесъл през
границата на страната 28,95 кг. високо рисково наркотично вещество –
хероин, на обща стойност над 2,6 млн., разпределено в 58 броя пакети, укрити
в тайник на л. а. „Рено Еспейс”, с ДК № ********, съпровождан и
контролиран с друг л. а. „БМВ 320 Д”, ДК № ********, като предметът на
контрабандата е в особено големи размери и случаят е особено тежък:
престъпление по чл. 242, ал. 4, във вр. с ал. 2, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК, както
и обвинение за извършено престъпление по чл. 354а, ал.2, изр. второ, предл.
трето, във вр. с ал.1, предл. четвърто, във вр. с чл. 20, ал.2 от НК.
С Определение от 25.03.2015 г., постановено по нчхд № 100/2014 г. по
описа на ОС-гр. Видин, по отношение на И. И. Д. е взета най-тежката мярка за
процесуална принуда „задържане под стража”. Едва след постановяване на
оправдателната Присъда № 37/21.07.2015 г. на ОС-гр. Видин по нохд №
291/2014 г. тази мярка за процесуална принуда е била отменена.
Следователно, ищецът е търпял най-тежката мярка за процесуална принуда
„задържане под стража” по незаконно обвинение за един дълъг период от
време – 1 година, 3 месеца и 26 дни. С присъда от 21.07.2015г. по нохд
№291/2014г. ОС - Видин го е признал за невиновен и по двете повдигнати
обвинения. С решение на САС от 26.05.2016г., постановено по внохд №918 по
описа за 2015г., първоинстанционната присъда е била потвърдена, като
страните не са формирали спор пред въззивната инстанция, че тя е влязла в
сила на 11.06.2016г.
По делото пред първа инстанция са събрани гласни доказателства чрез
разпит на свидетелите Т. И. - майка на ищеца и Г. К. - във фактическо
съжителство с ищеца.
От показанията на свидетелката К. настоящият съдебен състав приема
за установено, че ищецът бил много отговорен като баща и съпруг, винаги се
грижел за семейството си, като осигурявал по-голямата част от доходите. На
22.03.2014г. бил задържан във Видин и останал задържан 16 месеца.
Семейството имало две деца - И. и К., които към момента на задържането бил
съответно на 10 и 6 години. Децата били изключително привързани към баща
си и много тежко преживели случващото се. Наложило се да ползват помощ
от психолози и психиатри, като на момчето било назначено и медикаментозно
лечение. Състоянието на децата, както и финансовото положение на
семейството, след като свидетелката останала и без работа, много тревожело
И.. Семейството не разполагало с никакви доходи и се наложило да разчитат
4
на заеми и помощ от близки. Имали и ипотечен кредит, който в периода на
задържането въобще не можели да изплащат. Понякога оставали и без ток.
Това се отразило изключително тежко на И., който бил отчаян, плачел и се
бил предал психически - не вярвал, че някога ще излезе от това положение. И.
бил честен и морален човек и това, че се е „забъркал“ в нещо толкова
сериозно, го притеснявало силно. Семейството му никога не си е променило
отношението към него, но външните хора - приятели и съседи - видимо.
„Сочели ги с пръст“ и към момента продължават да нямат приятели и съседи,
които да ги гледат с добро око.
От показанията на свидетелката И. въззивният състав приема за
установено, че когато свидетелката посетила И. във Видин, той плачел
непрекъснато и дори когато свидетелката му казала, че те знаят, че той е
невинен, той отговорил, че това е така, но е в затвора и нищо не може да
направи, липсвали му децата, липсвало му семейството му и той като глава на
семейството чувствал голяма вина, че не може да е с тях и да им помага. И.
бил много изнервен, избягвал да товари майка си и съпругата си с
притесненията си, но било очевидно в какво състояние се намирал. Носели му
хапчета за успокоение на нервите. Преди задържането си И. никога не е имал
противообществени прояви. Можел да работи денонощно, но всичко изкарвал
с честен труд. Плащал кредитите и бил много отговорен баща, съпруг и син.
Въззивният състав кредитира показанията на двете свидетелки, тъй като
същите са дадени в резултат на преки и непосредствени впечатления, логични
са и взаимно се допълват. Двете свидетелки са най-близките до ищеца хора,
поради което те в най-пълна степен могат да възпроизведат неговите
страдания, неудобства и безпокойство, поради което съдът изцяло дава вяра
на техните показания.
Пред въззивния съд, на основание чл. 266, ал.3 ГПК, е допуснато
събирането на писмено доказателство – наказателно дело №291/2014г., ведно
с ДП.
Съвкупната преценка на събраните писмени и гласни доказателства
мотивира съда да приеме за доказано наличието на предпоставките на чл.2,
ал.1, т. 3 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника. Същата
произтича от обстоятелството, че образуваното наказателно производство е
приключило с оправдателна присъда. С оглед оправдаването на ищеца по
обвинението, то всички предприети спрямо него действия от разследващите
органи и прокуратурата се явяват незаконни. Поради това повдигнатото
обвинение следва да бъде преценено като незаконно, дори и на определени
етапи на наказателното производство действията на съответния прокурор да
са били основани на убеждението му за виновност на лицето, предвид
събраните доказателства.
Анализът на събраните и обсъдени по-горе доказателства обосновава
извод, че ищецът е претърпял вреди, които са пряка и непосредствена
последица от незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване от
5
ответника - Прокуратура на РБ, на основание чл. 2, ал.1, т. 3, вр. с чл. 4 от
ЗОДОВ.
За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди,
настоящият съдебен състав следва да вземе предвид всички установени по
делото правнорелевантни факти, както и да приложи обществения критерий
за справедливост, регламентиран в чл. 52 от ЗЗД, както и константната
съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в т.
11 (раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от
ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по
приложението на чл. 52 ЗЗД практика на ВКС. Съгласно тази трайно
установена практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД
не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно
съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се
вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени
вреди. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива
правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за
едно или за няколко отделни престъпления; продължителността на
наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля
разумните срокове за провеждането му; дали е взета, както и вида на взетата
мярка за неотклонение; другите наложени на ищеца ограничения на правата и
свободите му в рамките на наказателното производство; по какъв начин
всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му
състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на
ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него
наказателно преследване върху живота му - професия, професионална
реализация, обществен отзвук, семейство, приятели и пр. Обезщетението за
неимуществени вреди по ЗОДОВ се определя глобално - за всички
претърпени неимуществени вреди от това увреждане. В този смисъл,
неимуществените вреди са конкретно определими, като глобално
присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на
необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, но най-вече трябва да
съответства на особеностите на конкретния случай.
Предвид така изложените принципни постановки, въззивният състав,
като прецени следните конкретно установени обстоятелства, приема
следното: към датата на привличане към наказателна отговорност –
22.03.2014г. ищецът е бил на 36 години – т.е. в трудоспособна и активна
възраст, бил е обвинен в извършването на две тежки умишлени престъпления
по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, за които е предвидено лишаване от свобода
от 10 до 15 години. Ищецът за около 1 година и 4 месеца е търпял
ограничение на основните му човешки права на свобода и свободно
предвижване, уредени в 30, ал. 1 КРБ и чл. 35, ал. 1 КРБ, чрез налагане на
най-тежката мярка за процесуална принуда „задържане под стража”, което не
само го е възпрепятствало да се вижда със своето семейство и двете си
6
малолетни деца, но и му е попречило да полага труд и да реализира доходи
като глава на семейството, което се е отразило по изключително тежък начин
върху психиката на ищеца – непрекъснато плачел, не вярвал, че ще излезе от
затвора, изпитвал страх да не бъде осъден, въпреки че не е извършил
престъплението, за което бил обвинен, чувствал се виновен, че не може да
работи и да бъде полезен на своето семейство, изпитвал притеснения за
отражението на обвинението върху членовете на семейството му и най-вече
върху децата му. Съдът съобрази и обстоятелството, че по делото няма данни
до момента на привличане на ищеца към наказателна отговорност той да е
извършил престъпления или да е бил задържан. Това обуславя една по-висока
степен на засягане на личната му сфера от привличането му като обвиняем и
вземането на мярката за неотклонение в сравнение с лице, което и друг път е
било обект на наказателно преследване. От доказателствата по делото се
установи, че ищецът е бил изключително отговорен родител и всеотдаен
съпруг и син, честен и морален човек. На следващо място, от свидетелските
показания се установи, че макар най-близкият му кръг от роднини да не е
вярвал в неговата вина и да го е подкрепял, приятели и съседи са се
отдръпнали от семейството, „сочели ги с пръст“, като това засягане на
възможностите на ищеца за пълноценно социално функциониране е налице и
до днес. В тази връзка е неоснователно възражението на въззивника-ответник,
че е налице едно декларативно изявление на свидетелите, тъй като св. К.
пресъздава своите преки впечатления от тази ситуация „…и до момента
нямаме приятели и комшии“. От друга страна, съдът съобрази, че ищецът е
бил обвиняем, респ. подсъдим в един сравнително кратък (разумен) период от
време – за 3 години в досъдебната и съдебната фази на наказателния процес
(на две съдебни инстанции). На следващо място, съдът взе предвид, че по
делото нито се твърди, нито се доказва ищецът да е с трайно влошено психо-
емоционално състояние. С оглед на тези конкретно установени данни и като
съобрази социално-икономическата обстановка в страната към процесния
период, определяща обществения критерий за справедливост на този етап от
нейното развитие, намира че сумата от 20 000 лв. е справедливото
обезщетение за доказаните неимуществени вреди, като съдът разграничи в
две групи обстоятелствата, които го мотивират да определи именно този
размер. Релевираните от жалбоподателя-ищец възражения за присъждане на
обезщетение в по-висок размер са неоснователни, тъй като това би довело до
противоречие с нормативното изискване за определянето на същия по
справедливост, както и до несъобразяване с доказаните в дадения казус
конкретни обстоятелства. В този смисъл недоказано остана възражението на
въззивника-ищец, че воденото срещу него наказателно производство е довело
до влошаване на здравословното му състояние. На следващо място, няма
данни, нито са ангажирани доказателства, че процесът е станал широко
обществено достояние. Както бе изяснено, проведеното наказателно
производство – в досъдебната и съдебната фази (около 3 години), не
надвишава разумния срок за провеждане на производството за разследване на
7
тежките престъпни деяния, за които ищецът е бил оправдан още на първа
инстанция. На следващо място, не се доказа ищецът да е преживял терзания и
притеснения в интензитет по-голям от вече обсъдените по-горе данни, които
да доведат до присъждане на обезщетение в претендирания размер от
120 000лв.
За да намали размера на обезщетението, присъдено от първата
инстанция, въззивният съд прие за основателни възраженията на ответника,
че ищецът е бил оправдан още на първа инстанция, който факт обуславя една
по-ниска степен на притеснение в сравнение, ако беше постановена
осъдителна присъда на първа инстанция. На следващо място, основателно е
възражението на ответника, че след отмяна на мярката „задържане под
стража“ спрямо ищеца не са били взети други мерки на процесуална принуда,
които да ограничат неговите конституционно признати права. Неоснователно
е възражението на жалбоподателя-ответник, че първостепенният съд е
ангажирал отговорността на Прокуратура на РБ за понесени неимуществени
вреди от трети лица- семейството на ищеца. Останалите възражения на
жалбоподателя, свързани с прекомерност на присъденото обезщетение и
липсата на мотиви, поради какви именно обстоятелства първостепенният съд
е определил точно този размер са неоснователни, тъй като решаващият
съдебен състав е изложил подробно своите аргументи.
По изложените съображения, обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, в която предявеният по делото иск за обезщетение за
неимуществени вреди е уважен за разликата над сумата от 20 000 лв. до
сумата от 30 000 лв., като вместо това бъде постановено отхвърляне на иска за
тази разлика от 10 000лв.
По отношение на подадената частна жалба: Безпротиворечива е
постоянната съдебна практика, обективирана в ТР №6 от 06.11.2013г. на ВКС
по т.д. №6/2012г. на ОСГТК, че най-късно до приключване на съдебните
заседания в съответната инстанция, страната следва да представи списък по
чл. 80 ГПК, тъй като това е и последния момент, до който могат да се сочат
валидно доказателства.
Противно на приетото в т.11 от цитираното ТР първоинстанционният
съд е приел списък по чл. 80 ГПК /наименован от процесуалния представител
на ищеца „финансов доклад“/ след приключване на съдебното заседание, с
което приключва делото пред тази инстанция. В тази връзка следва да се
посочи, че съдът не само е приел този „финансов доклад“, но и е присъдил
разноските за адвокатско възнаграждение, без представени доказателства за
реално извършени такива. Условие за присъждането на разноски е те
действително да са направени и съответно това обстоятелство да е
удостоверено. Разноските са направените от страните разходи по водене на
делото, които съгласно разпоредбата на чл. 71, ал. 1 ГПК са държавни такси и
разходи за производството. Разноските за правна защита са разходи за
производството и включват възнаграждението за един адвокат - чл. 78, ал. 1
8
ГПК. Договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат,
като писмената форма е за доказване. С него се удостоверява, както че
разноските са заплатени, така и че само са договорени. От граматическото
тълкуване на хипотезите, очертани в чл. 78 ГПК се извежда, че само
заплатените от страната разноски подлежат на възмездяване. В настоящия
случай, пред първата инстанция липсва представен договор за адвокатска
услуга. С оглед изложените съображения СГС въобще не е следвало да
предоставя възможност на ищцовата страна за прилагане на списък по чл. 80
ГПК след приключване на съдебното заседание, в което е даден ход на
устните състезания, както и да присъжда разноски без доказателства за
реалното им извършване. Поради приетото частната жалба се явява
основателна и следва да бъде уважена, като обжалваното определение бъде
отменено и въззивният съд постанови друго, с което да отмени решението на
СГС, в частта, в която има характер на определение за присъденото
адвокатско възнаграждение в размера на 500 лв.
По отношение на разноските с оглед изхода на делото пред САС: по
въззивната жалба на ищеца ответникът, на основание чл. 10, ал.2 ЗОДОВ, не
дължи разноски, тъй като същата е изцяло неоснователна.
Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №260685 от 02.02.2021г., постановено от СГС, I
ГО, 30 състав по гр.д. №7301/2020г. в частта, в която е осъдил Прокуратура
на Република България, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2 да заплати на
И. И. Д., ЕГН ********** от гр. ***, ж.к. „***“, бл.***, вх.* ет.*, ап.***
разликата над сумата от 20 000 лв. до сумата от 30 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в
извършване на престъпления по чл.242, ал.4 във вр. с ал.2 във вр. с чл. 20,
ал.2 от НК и по чл. 354а, ал.2, изр. второ, предл. трето, във вр. с ал.1, предл.
четвърто, във вр. с чл. 20, ал.2 от НК, за които е оправдан с присъда по нохд
№291/2014г. на Окръжен съд - Видин, вместо което постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от И. И. Д., ЕГН ********** от гр. ***, ж.к.
„***“, бл.***, вх.* ет.*, ап.*** против Прокуратура на РБ иск с правно
основание чл. 2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ за сумата от 10 000лв., /представляваща
разликата между присъдените от СГС 30 000лв. и присъдените от САС 20
000лв./.
ОТМЕНЯ определение от 09.03.2021г., постановено по гр.д.
№7301/20г. по описа на СГС, ГО, 30 състав и вместо него постановява:
ОТМЕНЯ решение №260685 от 02.02.2021г., постановено от СГС, I
ГО, 30 състав по гр.д. № 7301/2020г. в частта, имаща характер на
9
определение, в която Прокуратура на РБ е осъдена да заплати на И. И. Д.
сумата от 500 лв. - адвокатско възнаграждение, на основание чл. 10, ал.3
ЗОДОВ.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред ВКС в 1-
месечен срок, считано от връчването му на страните, при наличие на
предпоставките на чл. 280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10