Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 28.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г въззивен състав, в публично заседание на пети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 7781 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 27.03.2019
г. от ответника Д.Н.Н. против решението от 14.02.2019 г. по гр. дело № 69867/2018
г. на Софийския районен съд, 76 състав в частта, с която са уважени предявените
срещу него установителни искове с правно основание чл.422 ГПК вр. 79, ал.1 ЗЗД
и чл.86, ал.1 ЗЗД за следните суми: 1/ за сумата от 545,66 лв., представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за имот за периода от 01.10.2015 г. до 30.04.2017
г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението – 12.07.2018 г. до
окончателното изплащане и 2/ за сумата от 56,24 лв., представляваща обезщетение
за забава върху вземането за главница за периода от 01.12.2015 г. до 30.04.2017
г. С решението жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца на основание чл.78,
ал.1 ГПК разноски за заповедното производство в размер на 72,39 лв. и за
исковото производство в размер на 603,26 лв.
В жалбата са наведени доводи, че СРС не е
взел предвид нито един от аргументите за недължимост на вземанията, не е
отговорил на възраженията срещу исковете, изложени в отговора на исковата молба
и безкритично е възприел заключенията, приети по делото, които са изготвени
единствено на база едностранно съставени от ищеца частни документи и без
извършване на оглед на уредите в имота. Поддържа се, че по делото не е
установено количеството на реално потребена топлинна енергия в имота, което е в
противоречие с изискването на Директива 2006/32/ЕО. Поддържа се и възражението,
че ответникът няма качеството на „потребител на топлинна енергия“, както и че
след 05.04.20016 г. не е собственик на процесния топлоснабден имот. С оглед
изложеното моли решението в обжалваните части да бъде отменено и вместо него да
бъде постановено друго, с което установителните искове да бъдат отхвърлени
изцяло.
Решението на СРС в частта, с която са
отхвърлени частично установителните искове, не е обжалвано от ищеца, поради
което е влязло в сила и не е предмет на въззивното производство.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е частично основателна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013
г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения,
поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението
само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя
мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща
към същите. Във връзка доводите в жалбата на ответника за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
За
да уважи частично предявените искове СРС е приел, че ответникът има качеството
клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал.1 Е и § 1, т.2а от ДР на
ЗЕ, т.е. че страните са обвързани от облигационно отношение по договор за
продажба на топлинна енергия при публично известни Общи условия. Този извод на
съда е правилен, тъй като според действалия през процесния период чл. 153, ал. 1 ЗЕ /в ред. ДВ,
бр.54/2012 г./ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда –етажна собственост, присъединени към абонатната станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл.140, ал.1, т.2 на отоплителните
тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по
реда, определени в съответната наредба по чл.36, ал.3. Позовал се и на разясненията, дадени в ТР № 2 от 17.05.2018 г. по
т.д.№ 2/2017 г. на ОСГК на ВКС според които страна по облигационното отношение
с топлопреносното предприятие е собственикът, вещния ползвател или
облигационният ползвател, на когото е прехвърлена партидата. Противно на
доводите в жалбата, СРС е разгледал направеното от ответника възражение, че от
05.04.2016 г. е престанал да бъде собственик на имота, тъй като последният е
продаден на публична продан на „Първа инвестиционна банка“ АД. Правилен и в
съответствие с разпоредбите на чл.41 от Наредба №16-334/2007 г. и чл. 61, ал.2
от Общите условия за продажба на топлинна енергия, одобрени с решение № ОУ
-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР е и изводът на съда, че доколкото ответникът не е
уведомил ищцовото дружество за промяната на собствеността и не е закрил
партидата си, последното има право да претендира от него дължимите суми до
откриване на партида на новия собственик или ползвател. Ето защо, следва извод, че през процесния период ответникът е имал качеството клиент на
топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и страна по облигационното
отношение с ищеца. Правоотношението по продажба на топлинна енергия произтича
по силата на закона, като съдържанието на договора е уредено в общи условия,
утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответника дори и без да ги е приел изрично
съгласно специалната разпоредба на чл.150, ал.2, изр.2 ЗЕ и доколкото не се
твърди и установява изключението по чл.153, ал.3 ЗЕ.
Основните възражения на ответника
са, че по делото не е установено по категоричен начин количеството и качеството
на потребената топлинна енергия и нейната стойност. Тези възражения обаче не са
достатъчни да обусловят извод за недоказаност на исковете по основание.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата
и конкретно в жилището на ответницата е от значение единствено към доказването
на размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл.
162 ГПК. По отношение размера на исковете, СРС е кредитирал заключението на
комплексната експертиза, според което и за двата отоплителни сезона не е
осигурен достъп до имота за извършване на отчет, като за първия период, топлинния счетоводител не е начислил топлинна енергия за отопление на жилище, а за втория
отчетен период, такава е начислена
служебно по реда на т. 7.3.2 от Наредба №16-334/2007 г., като ответникът не е
поискал допълнителен отчет и преработване на изравнителната сметка по реда на
чл.70, ал.5 от Наредбата в тримесечен срок от получаване на изравнителната
сметка. Вещото лице е посочило, че суми
за топла вода не са начислявани на абоната и за двата отчетни периода, а са
начислени суми за топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация. Представените
с въззивната жалба писмени доказателства- констативен протокол от 26.03.2019
г.и фискален бон от същата дата са неотносими към предмета на делото, тъй като
не се отнасят за процесния период, за който се претендират вземания за
доставена топлинна енергия. Размерът на реално доставената енергия за имота за процесния
период възлиза на 484,41 лв., а таксата за извършеното дялово разпределение е в
размер на 61,25 лв. за двата отчетни периода. Първоинстанционният съд е разгледал
и направеното от ответника възражение за погасителна давност и правилно е
приел, че същото е неоснователно, доколкото заявлението е подадено на 12.07.2018
г., а вземанията, които са претендират са с начален период – 01.10.2015 г.
Във връзка с доводите
в жалбата, следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 13 от Директивата на ЕС
№ 2006/32/ЕО, която е отменена с Директива 2012/27/ЕО,
въвежда принципа за реалното отчитане на потребената енергия и реалното й
включване в сметките. Европейските директиви са актове, които обвързват по
отношение на дължимия резултат, но оставят националните власти да изберат
формата и начина на въвеждането им в действащото право. Те нямат пряко
действие, когато са транспонирани в българското право в срока, указан в тях.
Единствено в хипотезата, при която дадена директива не е въведена в действие в
националното право своевременно, всеки правен субект може да се позове пряко на
нейните разпоредби пред българския съд, който не следва да прилага националните
норми, които противоречат на разпоредбите на директивата. Настоящият случай
обаче не е такъв, тъй като Директива 2006/32/ЕО е транспонирана в българското
законодателство чрез Закона за енергийната ефективност- §3 ДР на ЗЕЕ, обн. ДВ,
бр.98 от 2008 г./ отм. през 2015 г./ а нарушение на разпоредбите на този закон
не се твърди и не се установява. Въззивният съд приема, че след изтичането на
посочения в чл.18 от директивата срок вътрешното законодателство е съобразено с
чл.13 включително по отношение топлинната енергия от сградна инсталация, която
също е реално консумирана от потребителите. Освен това чл.13.1 от директивата
изисква осигуряване на индивидуални измервателни уреди, доколкото това е
технически осъществимо. Ето защо, принципът за заплащане на реално потребената
енергия е спазен, тъй като е предвидено заплащане на изравнителни сметки, респ.
възстановяване на надвзети суми по изравнителни сметки. Ето защо, макар и да
няма реално определена месечна сума, е налице реална сума за отчетния период,
който в случая е годишен.
С
оглед изложеното, въззивната жалба на ответника се явява неоснователна, поради
което решението на СРС в обжалваната част, следва да бъде потвърдено.
Въпреки
неоснователността на жалбата на въззиваемата страна не се дължат разноски за
настоящата инстанция, тъй като ответното дружество, нито е депозирало отговор
на жалбата, нито е било представлявано от юрисконсулт в открито съдебно
заседание.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 14.02.2019 г. по гр.
дело № 69867/2018 г. на Софийския районен съд, 76 състав в обжалваната част.
Решението е постановено при
участието на трето лице помагач на ищеца – „Б.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.