№ 890
гр. София, 18.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Иванка Иванова Въззивно гражданско дело №
20211100506050 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 20066948 от 15.03.2021 г., постановено по гр. д. № 29904/2019
г. по описа на СРС, II ГО, 66 състав, е признато за установено по предявените от
„А.ЗАЗ С.НА В.“ ЕАД обективно, кумулативно съединени искове по реда на чл.422
ГПК с правно основание чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД вр. с чл.9 ЗПК и чл.86 ЗЗД, че ДР. К.
М. дължи на „А.ЗАЗ С.НА В.“ ЕАД, по договор за паричен заем № №
2509358/08.03.2016 г., сключен между длъжника и „И.А.М.“ АД, което вземане е
цедирано на ищеца – 167, 52 лв. – главница, ведно със законната лихва от 12.10.2018 г.
до изплащане на вземането, обезщетение за забава в размер на 27, 71 лв. за периода
02.02.2017 г. – 11.10.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 65925/2018 г. по описа на СРС, 66
състав, като исковете са отхвърлени за сумата над 167, 52 лв. до 945, 71 лв. – главница
и за сумата от 130, 26 лв. – договорна лихва за периода 04.09.2016 г. – 03.03.2017 г. и за
сумата над 27, 71 лв. до пълния предявен размер от 189, 83 лв. – обезщетение за забава
за периода 05.09.2016 г. – 01.02.2017 г., като неоснователни. Ответникът е осъден да
заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 7, 96 лв. – разноски в
заповедното производство, както и сумата от 142, 46 лв. – разноски в исковото
производство. Ищецът е осъден за заплати на ответника, на основание чл.78, ал.3 ГПК,
сумата от 308, 81 лв. – разноски в исковото производство.
1
Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която е уважен
предявения иск, е депозирана въззивна жалба от ответника ДР. К. М.. Излага
съображения, че решението в обжалваната част е необосновано и неправилно. Счита,
че правилно решаващият съд е приел, че в чл.4, ал.2 от договора не е уговорена
неустойка, а съставлява скрита възнаградителна лихва, но неправилно е приложил
последиците на чл.19, ал.4 ЗПК. Непосочването в договора за потребителски кредит на
действителната стойност на прилагания в кредитното правоотношение ГПР съставлява
пряко нарушение на целта на Директива 2008/48 на потребителите да бъде осигурено
високо и равностойно равнище на защита чрез предоставянето в договора по прозрачен
начин на всички данни, включително на приложимия ГПР, за да са наясно с обхвата на
своите задължения. Нарушението на това изискване води до нищожност на целия
договор. По силата на чл.23 ЗПК при нищожност на договора за потребителски кредит
кредитополучателят дължи да възстанови само чистата стойност на кредита, което не е
съобразено от решаващия съд. Моли съда да отмени решението в обжалваната част,
като отхвърли изцяло предявения иск. Претендира сторените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ищеца - „А.ЗАЗ С.НА В.“ АД, с който я оспорва. Излага съображения, че решението в
обжалваната част е правилно и законосъобразно. Тъй като ответникът не е върнал
заетата сума в рамките на уговорения срок, на общо основание дължи заплащане на
мораторна лихва. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част. Претендира
сторените по делото разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира
следното:
СРС е сезиран с обективно, кумулативно съединени положителни
установителни искове съответно с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.1 и
ал.2 ЗЗД вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че
на 08.03.2016 г. между „И.А.М.“ АД – заемодател и ДР. К. М. – заемател, е сключен
договор за паричен заем № 2509358. По силата на договора заемодателят се е задължил
да предостави на заемателя сумата от 1 500 лв. Общият размер на сумата, която
заемателят следва да върне възлиза на 1 844, 52 лв., при договорна лихва от 344, 52 лв.
Срокът за връщане на заетата сума е 03.03.2017 г., на 12 равни месечни вноски, всяка
от които в размер на 153, 71 лв., като първата е с падеж 07.04.2016 г. В договора е
предвидено, че в случай, че заемателят забави заплащането на падеж на погасителна
вноска, включваща главница и договорна лихва по заема с повече от 30 календарни
дни, дължи на заемодателя заплащането на такси за разходи – изпращане на
напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания,
лични посещения и др., за събиране на просрочени вземания в размер на 9 лв. Таксата
2
за направени разходи се начислява за всеки следващ 30 – дневен период, през който
има погасителна вноска, чието плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, като
всички начислени разходи за събирането на просрочените погасителни вноски, които
трябва да заплати заемателя, не може да надхвърлят 45 лв. По силата на чл.4, ал.1 от
договора заемателят се е задължил в 3 – дневен срок от подписване от договора за заем
да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно:
две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания:
да предостави на заемателя служебна бележка за размер на трудовото възнаграждение,
нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1 000 лв., да работи по
безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен
заем, сключен с „И.А.М.“ АД, да няма неплатени осигуровки последните две години,
да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има –
кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по – лош
от 401 „Редовен“, като поръчителите подписват договор за поръчителство или банкова
гаранция с бенефициер – заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния
заем, в размер на цялото задължение а заемателя по договора, която да е валидна 30
дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем. Тъй като
заемателят не е предоставил на заемодателя нито едно от договорените обезпечения,
съгласно уговореното от страните в чл.4, ал.2 от договора, на същия е начислена
неустойка за неизпълнение в размер на 2 009, 76 лв., която страните са постигнали
споразумение да бъде разсрочена на 12 равни вноски, всяка в размер на 167, 48 л лв.,
платими на съответните падежни дати на погасителните вноски по договора за заем.
Начислената неустойка е с конкретно оспеделен размер в договора за заем, като не е
изчислена в процентно съотношение. Така погасителната вноска, която следва да
заплати заемателя е в общ размер на 321, 19 лв. На основание ЗПК на длъжника е
начислена лихва за забава в размер на действащата законна лихва за периода
05.09.2016 г. до датата на подаване на заявлението в съда в размер на 189, 83 лв.,
изчислена върху всяка отделна падежирала и неплатена погасителна вноска,
включваща главница и договорна лихва. Длъжникът не е заплатил изцяло дължимия
паричен заем към дружеството. Сумата, която е погасена към момента на завеждане на
делото е в размер на 1 677 лв., с която е погасена 863 лв. – неустойка за неизпълнение,
такса разходи – 45 лв., договорна лихва – 214, 26 лв. и главница 554, 29 лв. На
01.03.2017 г. е подписано Приложение № 1 към Рамков договор а продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г., сключен между „И.А. М.“ АД,
произтичащо от процесния договор за паричен заем, е прехвърлено на ищеца,
включително с изтеклите лихви. Твърди, че длъжникът е уведомен на основание чл.93,
ал.3 ЗЗД за продажбата на вземанията с уведомително писмо от страна на
първоначалния кредитор. В полза на ищеца е постановена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК Срещу длъжника за сумата от 945, 71 лв. – главница,, 130, 26 лв. –
3
договорна лихва от 04.09.2016 г. до 03.03.2017 г. , 189, 83 лв. – мораторна лихва за
периода05.09.2016 г. – до датата на депозиране на заявлението в съда, както и законна
лихва върху главницата, считано от момента на завеждане на делото до окончателното
изплащане, сумата от 48, 24 лв. – държавна такса и 50 лв. – юрисконсултско
възнаграждение. Срещу постановената заповед за изпълнение длъжникът е депозирал
възражение. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по
отношение на длъжника съществуването на горепосочените вземания. Претендира
сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба
ответникът оспорва предявения иск. Твърди, че е платил на ответника сумата от 1 677
лв. и не дължи претендираните от ищеца суми. Уговорената възнаградителна лихва в
размер на 40 % надвишава трикратния размер на законната лихва, поради което
противоречи на добрите нрави. Счита, че с договорения лихвен процент от 40 %, към
който се кумулира вземането за неустойка, представляващо скрита печалба, с която
кредиторът допълнително се обогатява се нарушават правилата на чл.11, ал.2, т.9 ЗПК,
тъй като кредиторът не е изпълнил задължението си да посочи действителният лихвен
процент, прилаган в отношенията между страните. Счита, че в договора не е посочен
действителния ГПР в нарушение на чл.5 и чл.11, т.10 ЗПК. Счита, че в чл.4, ал.2 от
договора е постигнато договаряне, което е в противоречие с изискването към
търговеца, доставчик на финансовата услуга, да оцени платежоспособността на
потребителя – чл.16 ЗПК и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на
получените гаранции. Неустойката е загубила своята обезпечителна функция, тъй като
не обезпечава изпълнението на същинско задължение по договора, а само условие по
отпускането на кредита. Легитимният кредиторов интерес е да обезпечи изпълнението
преди отпускането на кредита, а в случая неустойката се начислява, ако обезпечение не
се осигури в 3 – дневен срок след сключване на договора. Счита, че такава уговорка
поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по
естеството си позволява на кредитополучателя да получи сигурно завишено плащане и
в размер, надхърлящ размера на отпускания кредит, без това оскъпяване да е надлежно
обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми,
ограничаващи свободата на договаряне при потребителското кредитиране – чл.19 ЗПК.
Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на
необезпечен кредит цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това
плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата
тежест от сключената сделка. Така кредиторът е нарушил императивните правила на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК при определяне на
ГПР. Посочването в договора за креди на ГПР, който не е реално прилагания в
отношенията между страните, представлява заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ЗЗП. Счита, че е налице неяснота върху каква стойност
4
се изчисляват 40 % договорна лихва. На основание чл.22 ЗПК вр. с чл.11, ал.1, т.11 и
т.12 ЗПК процесният договор е нищожен. Погасителният план следва да съдържа
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителната
вноска. В процесния договор не се съдържа погасителен план с изискуемото по закон
съдържание. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск.
Претендира сторените по делото разноски.
С писмения отговор на исковата молба е предявен насрещен иск с правно
основание чл.55, ал.1 ЗЗД. Твърди, че е платил на насрещната страна сумата от 1 677
лв., като дължи чистата стойност на кредита – 1 500 лв. Моли съда да постанови
решение, с което да осъди ответника по насрещния иск да му заплати сумата от 177
лв., платена въз основа на нищожния договор за потребителски кредит.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на насрещната исковата
молба ответникът оспорва предявения насрещен иск. Излага съображения, че
сключеният между страните договор за потребителски кредит е валиден и е произвел
правно действие. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения
насрещен иск.
На 12.10.2018 г. „А.ЗАЗ С.НА В.“ ЕАД е депозирал пред СРС заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу ДР. К. М. за сумата от 945, 71
лв. – главница, 130, 26 лв. – договорна лихва за периода 04.09.2016 г. – 03.03.2017 г., 1
146, 31 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода
04.09.2016 г. – 03.03.2017 г., 189, 83 лв. – мораторна лихва 05.09.2016 г. – 12.10.2018 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от момента на завеждане на
делото до окончателното изплащане. В т.12 от заявлението „Обстоятелства, от които
произтича вземането“, са заявени същите обстоятелства, като посочените в
обсотятелствената част на исковата молба.
С разпореждане от 06.02.2019 г., постановено по ч. гр. д. № 65925/2018 г. по
описа на СРС, ГО, 66 състав, съдът е постановил заповед за изпълнение относно
претедираната главница, договорна лихва, и мораторна лихва, като е присъдил на
заявителя и сторените в заповедното производство разноски в размер на 51, 56 лв., от
които: 25, 32 лв. – държавна такса, както и 26, 24 лв. – възнаграждение за юрисконсулт.
С разпореждане от същата е отхвърлил заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл410 ГПК относно вземането за неустойка.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК длъжникът е депозирал възражение срещу
оспорената заповед, като е заявил, че не дължи изпълнение на вземането по издадената
заповед за изпълнение.
В срока по чл.415, ал.4 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на
вземанията си по исков ред.
5
По силата на договор за паричен заем № 2509358, сключен на 08.03.2016 г.,
между „И.А.М.“ ООД – заемодател и ДР. К. М. – заемател, заемателят предоставя в
собственост на заемателя сумата от 1 500 лв., срещу насрещното му задължение да
върне заетата сума за срок от 12 месеца на 12 месечни вноски, всяка от които от 153, 71
лв. В договора са посочени датите на плащане, считано от 07.04.2016 г., до 03.03.2017
г. Страните са уговорили фиксиран лихвен процент от 40 %, а годишният процент на
разходите (ГПР) е 49, 03 %. Общият размер на всички плащания е 1 844, 52 лв. В чл.3
от договора е посочено, че с подписването на този договор заемателят удостоверява, че
е получил от заемодателя изцяло и в брой заетата сума, като договорът има силата на
разписка за предадената, съответно получената сума. В чл.4, ал.1 от договора е
предвидено, че заемателят се е задължил в 3 – дневен срок, считано от датата на
сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения:
две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания:
да предостави на заемателя служебна бележка за размер на трудовото възнаграждение,
нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1 000 лв., да работи по
безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен
заем, сключен с „И.А.М.“ АД, да няма неплатени осигуровки последните две години,
да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има –
кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по – лош
от 401 „Редовен“, като поръчителите подписват договор за поръчителство или банкова
гаранция с бенефициер – заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния
заем, в размер на цялото задължение а заемателя по договора, която да е валидна 30
дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем. Във втората
алинея на чл.4 от договора е предвидено, че при неизпълнение на задължението да
предостави обезпечение в уговорения срок, заемателят дължи неустойка на
заемодателя в размер на 2 009, 76 лв. Неустойката се заплаща от заемателя заедно с
вяска погасителна вноска, като към всяка от вноските се добавя сума в размер на 167,
48 лв.
На 16.11.2010 г. е сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия), по силата на който „И.А.М.“ АД – продавач, се е задължил да
прехвърля на „А.ЗАЗ С.НА В.“ ООД – купувач, станали ликвидни и изискуеми в пълен
размер вземания, произтичащи от договори за заем, сключени от продавача с
физически лица, които не изпълняват задълженията си по тях, които вземания ще
бъдат индивидуализирани в Приложение № 1, което ще бъде неразделна част от
договора, считано от датата на неговото съставяне. Страните са се съгласили, че
Приложение № 1 ще бъде съставяно във вид на електронен документ по смисъла на
чл.3, ал.1 ЗЕДЕП. Страните са изразили воля за прехвърлят нови вземания при
спазване условията на договора на месечна база. Следващите вземания се
индивидуализират от страната в ново Приложение № 1 със съответната нова дата, като
6
с неговото съставяне, изпращане и потвърждаване, съобразно уговорените правила, то
става неразделна част от договора. За целите на рамковия договор всяко поредно
Приложение № 1 ще има силата и значението на допълнително споразумение към него,
изменящо го съответно. Формата и съдържанието на електронното изявление,
формиращо електронния документ, се съгласува между страните и е посочена във вида
на бланка на Приложение № 1 към рамковия договор.
Представено е потвърждение за сключена цесия на основание чл.99, ал.3
ЗЗД от „И.А.М.“ – продавач по рамковия договор, с което потвърждава извършената
цесия на всички вземания, цедирани от дружеството на „А.ЗАЗ С.НА В.“ ООД
съгласно договор за продажба и прехвърлне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г.
На 28.11.2014 г. е подписано допълнително сопразумение към рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания между „И.А.М.“ АД и „А.ЗАЗ С.НА
В.“ ООД от 16.11.2010 г., по силата на който страните са удостоверили желанието си да
сключат помежду си нови договори за прехвърляне на вземания от продавача към
купувача при условията на допълнителното споразумение за срок от 1 година, считано
от 04.01.2015 г. Страните са се съгласили, че за уговорения срок продавачът няма да
прехвърля свои собствени вземания на трети лица, различни от купувача. Продавачът
може да прехвърля на трети лица само пакети от вземания, които представляват не
повече от 10 % от стойността на подлежащия за продажба през съответния месец
портфейл от вземания. Постигнато е и съгласие относно дължимата цена.
С пълномощно то 09.09.2015 г. „И.А.М.“ АД е упълномощило „А.ЗАЗ С.НА
В.“ АД да уведоми от негово име всички длъжници (кредитополучатели, солидарни
длъжници, поръчители и всички трети задължени лица), по всички вземания на
дружиството, възникнали по дилата на сключени договори за кредит, които
дружеството е цедирало (прехвърлило), съгласно рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия), сключен на 16.11.2010 г.
По делото е представен препис – извлечение от Приложение № Д-17-00082-
1/0, в което са описани вземанията на цедента „И.А.М.“ АД към ответника,
произтичащи от процесния договор за паричен заем 2509358 от 08.03.2016 г. за сумата
от 1 500 лв., общ размер по кредита 3 854, 28 лв., остатък на дължима сума към датата
на засичане – 01.05.2017 г. – 2 259, 48 лв., в това число и лихви за просрочие към датата
на засичане – 01.05.2017 г. – 37, 20 лв. Представения препис – извлечение не е оспорен
от ответника.
Ищецът е изпратил уведомление до ответника като пълномощник на
кредитора „И.А.М.“ АД, което съгласно представеното известие за доставяне е върнато
като непотърсено.
Изпратено е уведомление чрез куриер – Лео Експрес, което е връчено на
ответника на 15.05.2019 г.
7
От заключението на вещото лице Ю.И.Н. по изслушаната пред СРС съдебно
– счетоводна експертиза се установява, че към датата на цесията – 01.05.2017 г.,
остатъкът от задължението на ДР. К. М. по договор за паричен заем №
2509358/08.03.2016 г. към „А.ЗАЗ С.НА В.“ ООД възлиза на 2 222 лв., от които: 945, 71
лв. – главница, 130, 26 лв. – договорна лихва за периода 04.09.2016 г. – 03.03.2017 г.,
1 146, 03 лв. – неустойка за периода 04.09.2016 г. – 03.03.2017 г. Тъй като неустойката
не се претендира в настоящото производство, остатъкът от дълга е в размер на 1 075,
97 лв., от която: 945, 71 лв. – главница и 130, 26 лв. – договорна лихва за периода
04.09.2016 г. – 03.03.2017 г. Лихвата за забава, изчислена върху неплатените суми за
главница от датата, следваща падежа на погасителната вноска до датата, предхождаща
подаването на заявлението по чл.410 ГПК.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е
основателна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси, той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК,
при направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на
установения в чл.415, ал.4 ГПК. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено
нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
От ангажираните по делото доказателства се установи, че между „И.А.М.“
АД и ответника е сключен договор за паричен заем № 2509358, сключен на 08.03.2016
г., по силата на който заемателят е предоставил на заемателя сумата от 1 500 лв., срещу
насрещното му задължение да върне заетата сума за срок от 12 месеца, на 12 месечни
вноски, всяка от които от 153, 71 лв., при фиксиран лихвен процент от 40 % и ГПР от
49, 03 %.
Жалбоподателят поддържа, че уговореният ГПР е нищожен, като в неговия
размер следва да се включи и неустойката по чл.4.1 от договора.
В чл.19, ал.1 и ал.4 ЗПК е регламентирано, че годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
8
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Годишният
процент на разходите не може да бъде по - висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
В случая се установи, че уговореният между страните ГПР възлиза на 49, 03
%. С оглед на това е спазено изискването на чл.19, ал.4 ЗПК относно неговия размер.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че в размера на ГПР
следва да се включи и предвидената в чл.4.1 от договора неустойка. В нормата на
чл.19, ал.1 ЗПК са регламентирани разходите, които не се включват при изчисляване на
ГПР. В чл.3, ал.1 ЗПК е регламентирано, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
Макар, че вземането за неустойка не се претендира по делото, с оглед
релевираните доводи във въззивната жалба, че вземането за неустойка съставлява
скрита възнаградителна лихва, следва да се разгледа валидността и действието на
постигната уговорка в клаузата на чл.4.1 от договора.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в т.3 на ТР № 1/2009 г. по
тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е
клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката дали уговорена неустойка е нищожна от гледна
точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване
на договора в зависимост от специфичните за отделния случай факти и обстоятелства и
от общи за всички случаи критерии, сред които: вида на неустойката (компенсаторна
или мораторна) и съотношението между размера на уговорената неустойка и
очакваните вреди от неизпълнението.
В конкретния случай уговорената неустойка обезпечава не неизпълнение на
договорно задължение, а представлява предварително обезщетение за евентуалните
вреди, които кредиторът би понесъл в случай, че не получи обезпечение. С посочената
клауза се цели да се компенсира евентуалната неплатежоспособност на
кредитополучателя, а не се обезпечава вземане на кредитора по договора. Ето защо се
налага изводът, че в разглеждания случай неустойката излиза извън присъщите й по
закон функции, доколкото още към момента на уговарянето й създава предпоставки за
неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя. С оглед на
това уговорената в чл.4.1 от разглеждания договор неустойка е недействителна, поради
противоречието й с добрите нрави.
Предвид обстоятелството, че оспореният договор би бил сключен и без
9
недействителната клауза и на основание чл.26, ал.4 ЗЗД вр. с чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД,
установената нищожност на разглежданата неустоечна клауза не влече нищожност на
целия договор. Това е така, защото тази клауза има санкционен характер и не засяга
основните престации на страните, които го определят като договор за потребителски
кредит. Неустоечната уговорка, уговорена в противоречие с добрите нрави, не се
превръща обаче във възнаградителна лихва и не съставлява такава. Ето защо
поддържаните доводи на жалбоподателя в тази насока се явяват неоснователни.
Жалбоподателят поддържа, че уговорената възнаградителна лихва е
нищожна, тъй като чрез нея се заобикалят изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК вр. с чл.11,
ал.1, т.9 ЗПК. В посочената норма е регламентирано, че лихвения процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан
с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени
проценти.
В договора за потребителски кредит е посочен фиксиран размер на
годишната договорна лихва – 40 %, посочен е общият размер на задължението,
определен към крайния срок на издължаването – 1 844, 52 лв. Ето защо за
жалбоподателя е налице яснота относно финансовата тежест, която поема чрез
сключването на оспорения договор за потребителски кредит, като е обезпечена
възможността му да извърши обоснована преценка относно общ размер на
задължението, което произтича от договора за потребителски кредит. Следва да се
отбележи също така, че преценката относно валидността на уговорената
възнаградителна лихва в размер от 40 % годишно е обвързана с краткия срок на
договора, в рамките на който заетата сума следва да бъде върната. Също така се касае
за предоставен необезпечен кредит. Уговореният лихвен процент, който единствено в
случая формира годишния процент на разходите, е в рамките на пределите, установени
в чл.19, ал.4 ЗПК – до пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България (50 %). Същият е обвързан и от разходите, които финансовата
институция прави, с риска, който носи, както и с размера на добросъвестно очакваната
от сделката печалба. С оглед на това възраженията на жалбоподателя в тази насока са
неоснователни.
В чл.22 ЗПК като основание за недействителност на договора за
потребителски кредит е предвидено нарушението на чл.11, ал.1, т.12 ЗПК, съгласно
която договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен
договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от
10
изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за
извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите
плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните
разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи
могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва
ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна
на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит;
В разглеждания случай в съдържанието на оспорения договор за
потребителски кредит от 08.03.2016 г. се съдържа информация относно падежа на
вяска една погасителна вноска, както и нейния размер. Не е спазено изискването обаче
на цитираната норма погасителният план да съдържа разбивка на всяка погасителна
вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на
лихвения процент, както и на допълнителните разходи.
Правното значение на липсата на изготвен погасителен план съгласно
предвидените изисквания е законоустановено – по силата на чл.22 ЗПК вр. с чл.11,
ал.1, т.12 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.12 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Ето защо следва да се приложат
законоустановените последици от неспазване изискванията на чл.11, ал.1, т.12 ЗПК.
Нормата на чл.22 ЗПК предвижда една своеобразна санкция по отношение на
търговеца, който е действал недобросъвестно, който не е положил грижата на добрия
търговец и е нарушил правата на потребителя, гарантирани в специален закон
(определение № 60729 от 08.11.2021 г. по гр. д. № 1340/2021 г., на ВКС, ГК, ІV ГО).
По изложените съображения въззивният съд счита, че договорът за паричен
заем № 2509358 от 08.03.2016г. е недействителен, на основание чл.22 ЗПК вр. с чл.11,
ал.1, т.12 ЗПК. Ето защо и на основание чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В случая ответникът е платил на ищеца сумата от 1 677 лв., която сума
надвишава чистата стойност на кредита, включително и лихвата за забава. Ето защо в
тежест на ответника не е налице непогасено задължение към цедента, а оттам и
цесионера, доколкото не може да се пръхвърлят права, които цедентът няма. Това от
своя страна води до неоснователност на предявения иск.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции не съвпадат, решението следва
да се отмени в обжалваната част следва да се отмени, като предявеният иск следва да се
отхвърли.
По разноските по производството:
11
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на
жалбоподателя следва да се присъдят сторените разноски в настоящото рпоизводство.
Техният размер възлиза на 50 лв. – заплатена държавна такса, както и 300 лв. –
заплатено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие
от 12.04.2021 г. Общият размер на сторените разноски възлиза на 350
лв.
С оглед изхода на спора в полза на ответника следва да се присъди сумата от
още 56, 31 лв. – сторени разноски в прозиводството пред СРС (общ размер от 365, 12
лв.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20066948 от 15.03.2021 г., постановено по гр. д. №
29904/2019 г. по описа на СРС, II ГО, 66 състав, В ЧАСТТА, с която е признато за
установено по предявените от „А.ЗАЗ С.НА В.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес гр. София,
бул. „Д-р *******, офис х- сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, обективно, кумулативно
съединени искове по реда на чл.422 ГПК с правно основание чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД вр.
с чл.9 ЗПК и чл.86 ЗЗД, че ДР. К. М., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж. к.
*******5, дължи на „А.ЗАЗ С.НА В.“ ЕАД, по договор за паричен заем №
2509358/08.03.2016 г., сключен между длъжника и „И.А.М.“ АД, което вземане е
цедирано на ищеца – 167, 52 (сто шестдесет и седем лева и петдесет и две стотинки) лв.
– главница, ведно със законната лихва от 12.10.2018 г. до изплащане на вземането,
обезщетение за забава в размер на 27, 71 (двадесет и седем лева и седемдесет и една
стотинки) лв. за периода 02.02.2017 г. – 11.10.2018 г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 65925/2018 г. по
описа на СРС, 66 състав, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени от „А.ЗАЗ С.НА В.“ АД, ЕИК *******, с
адрес гр. София, бул. „*******, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, срещу ДР. К. М.,
ЕГН **********, с адрес гр. София, ж. к. *******5 и съдебен адрес гр. София, ул.
******* – адв. Д. Ф., в условията на обективно, кумулативно съединяване, съответно с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД вр. с чл.9 ЗПК вр. с чл.79, ал.1
ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86 ЗЗД - за признаване за установено, че ДР. К. М.,
ЕГН **********, дължи на „А.ЗАЗ С.НА В.“ ЕАД, ЕИК *******, по договор за
паричен заем № 2509358/08.03.2016 г., сключен между длъжника и „И.А.М.“ АД, което
вземане е цедирано на ищеца – 167, 52 (сто шестдесет и седем лева и петдесет и две
стотинки) лв. – главница, ведно със законната лихва от 12.10.2018 г. до изплащане на
вземането, както и обезщетение за забава в размер на 27, 71 (двадесет и седем лева и
12
седемдесет и една стотинки) лв. за периода 02.02.2017 г. – 11.10.2018 г., за които суми
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. №
65925/2018 г. по описа на СРС, 66 състав, като неоснователни.
ОСЪЖДА „А.ЗАЗ С.НА В.“ АД, ЕИК *******, с адрес гр. София, бул.
„*******, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, да заплати на ДР. К. М., ЕГН
**********, с адрес гр. София, ж. к. *******5 и съдебен адрес гр. София, ул. ******* –
адв. Д. Ф., сумата от 350 (триста) лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК, представляваща
сторени разноски във въззивното производство, както и да заплати сумата от още 56,
31 (петдесет и шест лева и тридесет и една стотинки) лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК,
представляваща сторени в производството пред СРС разноски.
Решението в останалата част е влязло в сила, като необжалвано.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3,
т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13