Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 18.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б
въззивен състав, в публичното
съдебно заседание на четиринадесети май през
две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №974 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 24.08.2018 год., постановено
по гр.дело №66971/2017 год. по описа на СРС, ГО, 71 с-в, е допусната на
основание чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ поправка на основанието, вписано в трудовата
книжка на С.М.Е., от „СБАЛГАР д-р М.“ ООД, като вместо „чл. 326, т. 2 КТ“, да
се чете „чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ“; „СБАЛГАР д-р М.“ ООД е осъдено да заплати на
С.М.Е. по иск с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ сумата от 1 043 лв., представляваща
обезщетение за недопускане до работа за периода от 01.06.2017 год. до
30.06.2017 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата
на подаване на исковата молба – 21.09.2017 год. до окончателното й изплащане,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер
на 175 лв.; отхвърлени са като неоснователни предявените от С.М.Е. срещу
„СБАЛГАР д-р М.“ ООД искове с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ и с правно
основание чл. 262, ал. 1, т. 3 КТ за сумата от 700 лв., представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 14 работни дни и за сумата
от 200 лв., представляваща възнаграждение за положен труд на официални празници
– 03.03.2017 год., 01.05.2017 год., 06.05.2017 год. и 24.05.2017 год., като
ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
направените разноски по делото в размер на 200 лв., а ответникът е осъден да
заплати по сметка СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 80 лв.
Срещу
решението в частта му, в която е уважен предявения иск по чл. 213, ал. 2 КТ, е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ответника „СБАЛГАР д-р М.“ ООД. Жалбоподателят поддържа, че трудовото
правоотношение между страните било прекратено по взаимно съгласие, считано от
01.07.2017 год. във връзка с подадено от ищцата заявление от 10.04.2017 год.
При това положение работодателят бил длъжен да предостави на работниците
ползването на полагащия им се платен годишен отпуск, което не можело да се
осъществи след 01.07.2017 год. А чл. 178 КТ изрично забранявал компенсирането
на отпуска с парично обезщетение, освен при прекратяване на трудовия договор. На
шест служители, в т.ч. и на ищцата, бил разрешен отпуск, като били оставени
един лекар, една акушерка и медицински секретар за довършване на вече започнати
процедури на пациенти, които не можело да бъдат прекъснати или преустановени. В
клиниката не съществувала възможност, поради липсата на достатъчно кабинети, да
пребивават два екипа от специалисти – стар и нов. В този смисъл ищцата следвало
да осъществява фиктивна дейност в клиниката през м.юни 2017 год., което било
финансово неоправдано за ответника. Разпоредбата на чл. 213, ал. 2 КТ визирала
незаконното недопускане до работа, докато траело изпълнението на трудовото
правоотношение. В случая със Заповед №31 от 29.05.2017 год. на ищцата било
предоставено ползването на платен годишен отпуск, считано от 01.06.2017 год. до
30.06.2017 год. включително, поради което не се очаквало от нея да се явява на
работното си място. Целта на тази заповед била да се ограничи достъпа на ищцата
до работното й място, както и стълкновения между новия и стария екипи, поради
липсата на място в клиниката. Обезщетението по чл. 213, ал. 2 КТ целяло да
обезщети работника, който не получава доходи от друга работа, тъй като
трудовото му правоотношение не е прекратено, а от друга страна същият е лишен
от трудовото си възнаграждение поради незаконното недопускане до работа. В
случая на ищцата било предоставено ползването на платен годишен отпуск и, който
реално бил ползван и заплатен от работодателя. Ето защо моли решението на СРС
да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответницата
по жалбата С.М.Е. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел,
че възражението на ответника, че е упражнил правото да предостави ползването на
платения отпуск на служителя без негово съгласие на основание чл. 173, ал. 4 КТ
е недоказано. Не били налице предпоставките в посочената разпоредба. Ищцата не
била отправяла искане за ползване на платен годишен отпуск. Следователно налице
било незаконно недопускане до работа. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на другата страна, намира за установено следното:
Предявен е
за разглеждане иск с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не
е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението
е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите
на СРС. Независимо
от това и във връзка с
доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Обезщетението по чл. 213, ал. 2 КТ се дължи при последващо
неправомерно недопускане до работа на
работника или служителя докато трае изпълнението на трудовото правоотношение.
Това недопускане до работа е незаконно, тъй като е извършено в
нарушение на основното задължение на работодателя да осигури на работника или
служителя нормални условия за изпълнение на работата по трудовото
правоотношение /арг. от чл. 127 КТ/.
В посочената хипотеза е налице увреждане на работника или служителя, което се
изразява в пропусната от него полза от получаване на възнаграждение по
трудовото правоотношение през периода от време, докато трае съответното
недопускане до работа. Поради това и обезщетението за репарирането на това
увреждане следва да е равно на размера на брутното трудово възнаграждение,
което би получавал работникът или служителят за работата на длъжността, до
който той незаконосъобразно не е допуснат през съответния период от време – т.е.
по отношение на размера на това обезщетение, законодателят предвижда друго по
смисъла на чл. 228, ал. 1 – in fine от КТ.
Недопускането се изразява във фактическо лишаване от
възможността работникът или
служителят да престира своя труд, като за ангажиране на отговорността на работодателя
за заплащане на обезщетение за недопускане до работа, напълно достатъчно е
работникът или служителят дори и един единствен път да е посетил предприятието
и да е изявил готовност да престира труд по трудовото правоотношение. От
момента на явяването му на работа и незаконното му недопускане от страна на
работодателя, работникът или служителят има право на съответното обезщетение
/виж например Решение № 613 от 29.12.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 1636/2009 г., IV г. о., ГК и
Решение № 191 от 4.05.2011 г. на ВКС по гр. д. №
656/2010 г., IV г. о., ГК/.
В разглеждания случай е безспорно
във въззивното производство, че съществуващото между страните трудово
правоотношение, по силата на което ищцата е изпълнявала длъжността „операционна
акушерка“, е било прекратено по взаимно съгласие, считано от 01.07.2017 год.
Спорният между страните въпрос е
свързан с това дали през процесния период е било налице незаконно недопускане
до работа или ищцата е ползвала платен годишен отпуск при наличието на
предпоставките за това.
Установено е, че със Заповед №31 от
29.05.2017 год. работодателят наредил на ищцата да ползва платения си годишен
отпуск за 2017 год., считано от 01.06.2017 год. до 30.06.2017 год. /общо 22 дни, от тях 8 дни за работа на официални
празници и 14 работни дни съгласно трудовия договор./. Заповедта била връчена
на ищцата, която на 30.05.2017 год. депозирала заявления, с което възразила, че
работодателят няма основание да я задължала да ползва отпуск без нейно съгласие
/чл. 173, ал. 4 КТ и чл. 37б от Наредба за работното време, почивките и
отпуските/.
Със Заповед №28 от 30.05.2017 год.
работодателят ограничил достъпа до работните места на шест служители, в т.ч. и
на ищцата, на които е издадена заповед за ползване на платен годишен отпуск,
считано от 01.06.2017 год.
Настоящият съдебен състав приема, че
съгласно чл. 173, ал. 1 КТ и чл. 22, ал. 2 от Наредбата за работното време,
почивките и отпуските, платеният годишен отпуск се ползва по писмено искане на
работника или служителя и след писмено разрешение на работодателя. В разглеждания
случай няма писмено искане от страна на ищцата за ползване на платен годишен
отпуск, т.е. липсва нейно съгласие. Работодателят има правото да предостави
платения годишен отпуск на работника без негово съгласие само при наличието на
някоя от алтернативните предпоставки, предвидени в разпоредбата на чл. 173, ал.
4 КТ – престой повече от 5 работни дни; ползване на отпуска едновременно от
всички работници и служители и работникът или служителят след покана от работодателя
не е поискал отпуска си до края на календарната година, за която се полага. Ответникът
нито се позовава на настъпването на релевантни факти, нито е ангажирал
доказателства за възникване на правото му по чл. 173, ал. 4 КТ.
В този смисъл доколкото по делото е
несъмнено, че ищцата е изявила готовност пред работодателя да престира труд на
01.06.2017 год., 02.06.2017 год. и 05.06.2017 год., то следва да се приеме, че
е налице незаконно недопускане до работа през процесния период. Релевираната
претенция се явява изцяло основателна и подлежи на уважаване, както
законосъобразно е приел и първоинстанционният съд съобразявайки заключението на
вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза /чл. 202 ГПК/.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му
част, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора
жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищцата
действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 303.01 лв. /своевременно направеното от
жалбоподателя възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно при съобразяване на
разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения и сравнително ниската фактическа
и правна сложност на делото/.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 24.08.2018
год., постановено по гр.дело №66971/2017 год. по описа на СРС, ГО, 71 с-в, в
обжалваната му част.
ОСЪЖДА „СБАЛГАР д-р М.“ ООД,
ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на С.М.Е. с ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 303.01
лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/