Р Е Ш Е Н И Е
№ ..…
гр. София, 30.06.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV - Д състав, в публично
заседание на двадесет и осми май през две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка И.
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл.
съдия : Светозар Спасенов
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от съдия И. в. гр. д. № 8678 описа за 2019 г. и за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 103794, постановено в съдебно заседание
на 25.04.2019 г. на СРС, 78 с - в, по гр. д. № 84364/2017 г., с което са
отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД искове с правно основание с
чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на И.Л.Г., А.И.С. и Ц.И.Г.
да заплатят, при квоти 4/6 за първите и по 1/6 част за останалите двама,
следните суми : 1 668, 08 -
главница, представляваща стойността на потребена и незаплатена топлинна енергия
за периода м. 05.2014 г. - м. 04.2017 г. и сумата от 184, 78 лв. - лихва за
забава за периода 15.09.2015 г. - 06.10.2017 г., 47, 48 лв. възнаграждение за
услугата дялово разпределение за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г., както и
7, 96 лв. лихва за забава за периода от 15.09.2015 г. - 06.10.2017 г. върху сумата за дялово
разпределение. Ищецът е осъден за заплащане на разноски.
Решението се обжалва от ищеца „Т.С.”
ЕАД, чрез процесуалния му представител, с доводи за нарушения на материалния
закон и неправилна преценка на доказателствата. Ищецът поддържа, че от
представените доказателства се установява, че ответниците са потребители на ТЕ.
В жалбата се твърди, че неправилно СРС е отхвърлил исковете като е приел, че
ответниците са заплатили цялата дължима сума към дружеството. В тежест на
ответниците е било да ангажират доказателства за установяване на този факт.
Поддържа се, че от приетите по делото доказателства такова погасяване на
вземането не се установява. Ответниците са ангажирали доказателства единствено
за погасяване на текущи задължения, като претендираните в производството
остават незаплатени. Моли да се отмени
решението и исковете да се уважат изцяло. Претендира разноски, съгласно списък,
като прави евентуално възражение по разноските на насрещната страна.
Въззиваемата страна – ответницата А.И.С., чрез представителя си, оспорва жалбата като
неоснователна, в отговор по реда на чл. 263 ГПК. Поддържа се, че по делото не
са представени доказателства, че ответниците имат качеството клиенти на ищцовото
дружество. Моли да се потвърди решението на СРС, като постановено при правилно
приложение на материалния закон. Претендира разноски. Прави възражение за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение на ищеца, като моли то да се
съобрази с нормите на чл. 78, ал. 8 ГПК.
Ответникът И.Л.Г., чрез особения си представител,
оспорва жалбата в отговор по реда на чл. 263 ГПК. Поддържа, че решението е
съобразено със събраните по делото доказателства и материалния закон. Пред СРС
са установени плащания на задълженията на ответниците, както и доказателства,
че Ц.Г. се е отказал от наследството на И.Г.. Поддържа се, че не се установяват
реално доставените количества ТЕ, извлеченията на ищеца не са годни
доказателства, тъй като не са съставени по надлежен ред. Не е установено как се
определени дължимите суми за потребление на ТЕ. Моли да се потвърди решението.
Ответникът Ц.И.Г. не
взема становище по жалбата.
Третото лице помагач на ищеца „Т.с.” ЕООД не взема становище
по жалбата.
Настоящият
състав, като взе предвид доказателствата по делото по реда на въззивната
проверка, намира за установено следното :
СРС се е произнесъл по обективно
кумулативно съединени осъдителни
искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.
269 ГПК - въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната част. В случая решението се оспорва
изцяло от ищеца.
Произнасянето на СРС, макар и валидно,
се явява недопустимо в частта по отношение на ответниците А.И.С. и Ц.И.Г., по следните съображения :
Възникването, съществуването и
надлежното упражняване на правото на иск се обуславя едновременно от наличието
на определени положителни условия (процесуални предпоставки) и от липсата на
отрицателни (процесуални пречки), които са уредени в закона и за които съдът е
длъжен да следи служебно както при
предявяването на иска, така и в хода на производството до приключването му със
съдебен акт.
Сред абсолютните процесуални
предпоставки за възникването и упражняването на правото на иск, на първо място
са надлежната процесуална легитимация на страните, тяхната процесуална
правоспособност, тъй като нито едно съдопроизводствено действие не може да бъде
извършено валидно от или срещу процесуално неправосубектно (неправоспособно) лице. Процесуалната правоспособност (правосубектност за ЮЛ) е качество на
страната в гражданския процес, което представлява признатата от закона абстрактна възможност едно лице да бъде
субект на процесуални правоотношения. Според чл. 27, ал. 1 ГПК
процесуално правоспособен е този, който е правоспособен по материалното право.
Смъртта прекратява съществуването
на физическото лице като правен субект и слага край на неговата
правоспособност. Когато правоспособността по материалното право не е налице,
заедно с това отпада и процесуалната правоспособност. Затова процесуалният закон предвижда,
че страни по делото могат да бъдат само процесуално правоспособни лица и това
е условие за допустимост на гражданския процес. Починалото
физическо лице не е правен субект, няма правоспособност и не може да бъде
субект и на процесуални правоотношения като страна. Поради това, предявяването
на иск срещу лице, което към момента на подаване на исковата молба е починало,
изключва изначално възникването на валидно процесуално правоотношение. Исковото
производство е недопустимо и подлежи на прекратяване. (в този смисъл задължителното
тълкуване дадено в т. 2 от ТР № 1/09.07.2019 г., по т. д. № 1/2017 г. на ОСГТК
на ВКС)
Върховният съд е приел още, че в случай, че „искът е
заведен срещу лице, което е починало към момента на подаване на исковата молба,
не става въпрос
за нередовността й, по смисъла на чл.
127, ал. 1 и чл. 128 ГПК, която може да бъде поправена по реда на чл. 129 ГПК
(респ. да породи и задължение за съда да даде указания за отстраняване на
недостатъците), а се касае за липса на първоначална процесуална легитимация на главна страна в
процеса. При тази
хипотеза е невъзможно процесът да продължи по реда на чл. 227 ГПК - в лицето на
правоприемниците на починалото
лице, тъй като процесуалното правоприемство предполага страната да е починала
в хода на производството, при наличието на вече учредено с нея валидно процесуално
правоотношение. След като процесуално правоотношение не е възниквало, то не
може и да бъде „продължено“ при условията на чл. 227 ГПК. Без правно значение е знанието или
незнанието на ищеца, че посоченият от него ответник е починал. Законодателят не е
уредил правно основание, по силата на което да се приеме, че и в този случай,
за целите на гражданското съдопроизводство, процесуалното правоотношение с
несъществуващия правен субект се поражда, а след това производството продължава
с участието на неговите правоприемници“.
Като съобрази изложеното настоящият състав намира, че
доколкото според данните по делото И.Ц.Г.е починала още на 17.09.2016 г., а
исковата молба срещу нея е заведена на 30.11.2017 г., към този момент тя не е
притежавала процесуална правоспособност, по смисъла посочен по – горе. Поради
това не е налице положителна процесуална предпоставка за завеждане на иска
срещу тази ответница и производството срещу нея отначало е било недопустимо заведено.
Тази недопустимост не би могла да се санира чрез посочване на нейните
правоприемници впоследствие по реда на чл. 227 ГПК, каквото е направено с молба
на ищеца от 02.03.2018 г. Като е разгледал исковете директно срещу наследниците
на ответницата И.Ц.Г., без дори да ги конституира като страни в производството,
съдът е постановил недопустимо решение спрямо тези лица. В тази част решението
следва да се обезсили, а производството - да се прекрати.
Относно законосъобразността на решението по исковете
срещу основният ответник И.Л.Г., съдът намира
следното :
По
общите правила за разпределение на доказателствената
тежест, всеки е длъжен да установи всички положителни факти, на които основава
претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК). Ищецът следва да установи по иска за главницата, при условията на пълно главно доказване, че спорното главно право е възникнало. Това са обстоятелствата, свързани със
съществуването на договорни отношения между страните за доставката на топлоенергия, както и качеството на
ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника топлоенергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно
на спорната сума, а по иска за законната лихва за забава - че
главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата
изискуемост, както и че размера на законната лихва възлиза именно на спорната
сума. Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или
правоизключващи възражения.
Съгласно чл. 153, ал. 1
ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение. Така е уредено понятието и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Според пар. 1, 41 б, б. „а“ (изм. - ДВ, бр. 35 от 2015 г., в сила от 15.05.2015 г.) „потребител на енергийни услуги“ е краен клиент, който купува
енергия или природен газ от доставчика. Съгласно нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54
от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „битов клиент“ е
клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за собствени битови нужди.
Като се съобрази
посочената уредба следва, че по смисъла на ЗЕ по договора за доставка на топлинна енергия потребител (клиент) на топлинна енергия е собственика, респективно - физическото лице, на което е учредено ограничено вещно право на ползване и лицето, което купува
ТЕ за битови нужди.
Съгласно становището на
ВКС изразено в мотивите на ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК, „изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
(потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Клиенти
на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни
от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото
ползващо лице придобива качеството „клиент“ на
топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по
смисъла на § 1, т. 2 а ДР ЗЕ) и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие“.
ВКС приема, че договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие, не се презумира с установяване на факта на ползване
на топлоснабдения имот, а подлежи на доказване,
например с молба за откриване на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество.
Ответникът И.Л.Г., чрез особения си представител, е направил
възражение в отговора на исковата молба, че ищецът не е представил
доказателства за собственост на процесния имот, а от там - че той е клиент
(потребител) по договора за доставка на ТЕ.
Въззивният състав намира, като съобрази представените
пред СРС доказателства, че не се установява кой е собственика на топлоснабдения
имот. В писмото от СО - район „Люлин“ от 13.11.2015 г. единствено е посочено,
че ап. 55, находящ се в гр. София, ж. к. ***********е продаден на И. и И.Г.с договор
за продажба от 15.02.1991 г. Това писмо не е сред писмените документи, които
според изискванията на закона, могат да служат за доказателство за установяване
правото на собственост върху недвижим имот.
Пред СРС е представен и акт за изключване на
отоплението по молба на И.Л.Г. от
21.11.1992 г. Съгласно данните от ФДР за целия отчетен период в имота не е
осигуряван достъп за отчитане на реално потребление.
Пред СРС са представени доказателства за плащане на
суми към „Т.С.“ ЕАД от страна на А.С.. Съдът констатира, че плащанията касаят
фактури, които са с периоди извън процесния.
Както се посочи и по-горе, съгласно
общите правила за разпределение на доказателствената тежест в процеса, ищецът е
този, който дължи пълно и главно доказване, че ответникът И.Г. е
материалноправно легитимиран да отговоря за задълженията за доставена ТЕ за
имота в претендирания период. Ищецът е
следвало да ангажира доказателства, от които да се установи, че ответникът е
потребител на топлоенергия за периода м. м. 05.2014 г. - м. 04.2017 г. по
смисъла вложен в ЗЕ.
Настоящият
въззивен състав приема, че ищецът не е установил И.Г. да притежава качеството
потребител на топлинна енергия през процесния период - т. е. да е собственик
или носител на вещното право на ползване върху имота, съгласно изискванията на закона (чл. 153, ал. 1 и § 1, т. 42 ДР
на ЗЕ в съответната редакция).
При
това, не се налага по същество обсъждане наличието на реално доставена ТЕ, на нейното
количество и стойност. След като искът не е доказан по своето основание, не
следва да се обсъждат и направените от ответника, чрез особения му
представител, възражения за погасяване на част от вземанията по давност.
С оглед неоснователността на претенцията за главница,
неоснователен е и акцесорния иск за установяване дължимост на мораторни лихви по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Тъй като крайните изводи
на настоящият състав частично съвпадат с тези на СРС, макар по различни от
изложените от този състав съображения, решението
следва да се потвърди в частта, в която исковете са отхвърлени срещу И.Л.Г..
Този извод се отнася и до присъдените разноски в тежест на ищеца.
В частите, в които исковете са отхвърлени срещу А.И.С.
и Ц.И.Г., решението е недопустимо постановено и следва да са обезсили, на
основание чл. 270, ал. 3 ГПК, а производството в тези части да се прекрати.
По разноските
пред СГС : Право на
такива има въззиваемите страни – ответници в производството. Пред СГС са
представени доказателства за реално направени разноски за адвокатски хонорар от
ответницата А.С. в размер на 800 лв. Съдът, като съобрази фактическата и правна
сложност на спора, интереса по делото и предприетите от адвоката действия,
намира че в полза на А.С. следва да се присъдят разноски пред СГС в размер на
400 лв., на основание чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 5 ГПК.
Така мотивиран,
съдът
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 103794, постановено в съдебно заседание на
25.04.2019 г. на СРС, 78 с - в, по гр. д. № 84364/2017 г., с което са
отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД искове с правно основание с
чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на А.И.С. и Ц.И.Г. да
заплатят при квоти от по 1/6 част, следните суми : 1 668, 08 - главница, представляваща стойността
на потребена и незаплатена топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. - м.
04.2017 г. и сумата от 184, 78 лв. - лихва за забава за периода 15.09.2015 г. -
06.10.2017 г., 47, 48 лв. възнаграждение за услугата дялово разпределение за
периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г., както и 7, 96 лв. лихва за забава за
периода от 15.09.2015 г. - 06.10.2017 г
върху сумата за дялово разпределение. Ищецът е осъден за заплащане на разноски.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 103794, постановено в съдебно заседание на
25.04.2019 г. на СРС, 78 с - в, по гр. д. № 84364/2017 г., с което са
отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД искове с правно основание с
чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на И.Л.Г. да заплати при квота
4/6 части, следните суми : 1 668, 08
- главница, представляваща стойността на потребена и незаплатена топлинна енергия
за периода м. 05.2014 г. - м. 04.2017 г. и сумата от 184, 78 лв. - лихва за
забава за периода 15.09.2015 г. - 06.10.2017 г., 47, 48 лв. възнаграждение за
услугата дялово разпределение за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г., както и
7, 96 лв. лихва за забава за периода от 15.09.2015 г. - 06.10.2017 г върху сумата за дялово
разпределение и ищецът е осъден за заплащане на разноски.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*********, с адрес *** Б да заплати на А.И.С. ЕГН **********, с адрес ***, офис 26, чрез адв.
Г., разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. за СГС, на
основание чл. 78, ал. 3 и 5 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД като трето лице помагач на страната на
ищеца.
РЕШЕНИЕТО, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.