Р Е Ш Е Н И Е
№………./……..11.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на седемнадесети октомври през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
мл.с. НАСУФ ИСМАЛ
при секретар Албена Янакиева,
като разгледа докладваното от съдията
Митева
въззивно търговско дело №1320 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за разглеждане въззивна
жалба на П.П.И. срещу решение №3005/2.07.2019г., постановено по гр.д.
№12406/18г. по описа на ВРС, 49 с-в, с което е бил уважен иск на кредитор за
установяване на дължимостта на придобити с цесия вземания начислени по договор за
потребителски заем в размер на 619,23лв
главница, 74,19лв договорни лихви, 45лв разходи по събиране на кредит и
178,69лв мораторни лихви, удостоверени като изпълняем дълг в оспорена заповед
за изпълнение и съответно определени разноски за исково и заповедно
производство.
Въззивницата, представлявана от назначен в първа инстанция особен
представител адв. Ц., сочи допуснати нарушения при постановяване на решението,
изразяващи се в неправилно установени факти, обусловили и неприлагане на
материалния закон при преценка на легитимацията на ищеца като кредитор,
придобил вземането от заявителя. Оплаква се за неправилно възприемане на
правомощията на особения представител, счита, че без доброволно упълномощаване,
процесуалният представител не е легитимиран да получава изявления, засягащи
материалното право, каквато е промяната в лицето на кредитора, съответно и
последиците на цесията спрямо ответника не могат да се прилагат само поради
връчване на особен представител. Сочи, че такъв ефект не може да произведе и
фикционно връчване на съдебни книжа, предвидено само за целите на процесуалното
правоотношение. Отделно въззвиникът се оплаква за неправилно възприемане на
самия договор за цесия като отнасящ се към вземане, което изобщо не е
съществувало и съответно не е можело да бъде предмет на прехвърлянето.
Допълнително въззвиникът се позовава на необосновани изводи и относно
договорното основание, на което е възникнало прехвърленото задължение в частта
му относно дължимите разходи. Счита, че клаузата по т. 8 от договора, уреждаща
допълнителното задължение е нищожна поради противоречие с добрите нрави и
заобикаляне на закона, тъй като липсва насрещно уговорено поведение на
кредитора като допълнителна услуга, а прикрива неустойка за вреди поради
забавено изпълнение, които са различни от допустимото обезщетение, лимитирано в
чл. 33 ЗПК. С тези доводи обосновава неоснователност на претенция за установяване
на вземането, прехвърлено на цесионера.
По същество пред въззивния съд, с бланкетно писмено становище представителят на въззивницата поддържа
доводите и моли решението за бъде отменено и установителния иск отхвърлен в
цялост.
Насрещната страна „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, чрез юрисконсулт П. оспорва жалбата с доводи за
правилно установени факти и прилагане на закона. Позовава се на придобити с
цесия права на кредитор по договор за потребителски кредит, индивидуализирани в
допълнително приложение към сключен по-рано рамков договор, обвързващ цедента и
цесионера като организационен договор за бъдещи престационни конкретни сделки.
Излага подробни аргументи, възприети в съдебна практика, за отчитане на връчване на уведомлението на особения
представител на длъжника като надлежно довършване на фактическия състав на чл.
99 ЗЗД, пораждащ действие спрямо длъжника. Кредиторът излага и доводи по
уговарянето на допълнителната услуга, предоставена срещу допълнително
възнаграждение с потребителя в съответствие с изискванията на специалния закон.
Като счита оплакванията за неоснователни моли за потвърждаване на обжалвания
съдебен акт.
С аналогични бланкетно поддържани доводи в писмено становище,
пълномощникът на въззиваемият кредитор пледира за отхвърляне на жалбата.
Страните са предявили и насрещни претенции за определяне на
разноски в настоящото производство, като въззиваемото дружество е
конкретизирало искане в списък (л. 21). Претенцията е оспорена като евентуално
предявена в прекомерен размер над нормативен минимум на юрисконсултско
възнаграждение.
Предварителните въпроси и
допустимостта на производството въззивният съд е разгледал в определение
№3043/22.08.2018г., като
към настоящия момент не са настъпили обстоятелства които да налагат промяна на
това произнасяне.
Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите,
възприемани в мотивите към ТРОСГТК по т. д. № 1/2011 г. на ВКС) и съответства
на предявения иск за установяване на вземане, за което е била издадена заповед
за изпълнение по твърдения на кредитора (чл. 410 ГПК). Обжалваният осъдителен
диспозитив възпроизвежда основанието на иска, така както е въведено с твърденията
на кредитора за придобиване с цесия на изискуеми парични задължения, произтичащи
от неизпълнен паричен заем, заявени като главница и лихви, формиращи вноски с
настъпили падежи, обезщетение за забава и начислена такса, покриваща разходи на
кредитора за действия по събиране на просрочени вноски.
В рамките на служебната проверка за допустимост съдът констатира
наличието на издадена заповед за изпълнение в полза на въззиваемия търговец за
вземания, индивидуализирани на тези основания за присъдените размери. Заповедта
е била връчена по реда на чл. 47 ал.5 ГПК, което изключва ефективна защита на
длъжника и налага съдебно установяване по специалния ред. Произнесеното съдебно
решение, изцяло съвпада с очертания предмет в заповедното производство и е
допустимо.
Съдът, след
преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
Заявлението си за издаване на заповед за изпълнение
кредиторът е основал на твърдения за легитимацията си с договор за цесия, по
който е следвало да придобие индивидуализираното в заявлението вземане по
кредитен договор с настъпил падеж.
Още при обосноваване на претенцията си, цесионерът е обявил, че е длъжникът е бил
уведомен от цедента – заемодател „Изи Асет Мениджмънт“АД за настъпилото
прехвърляне на дълга по договор за заем № 2254812 от 24.02.2015г. Допълнително
в исковата молба, заявителят се е позовал на издаденото му пълномощно от
цедента за уведомяване на длъжника и предприетата кореспонденция от името на
стария кредитор, насочена към обявения в договора постоянен адрес на
заемополучателя, като изрично е заявил, че извършва поредно уведомяване на
ответницата за волята на кредитора да прехвърли вземането си на нов титуляр.
Представено е уведомително писмо, изготвено от името на
заемодателя в което е обявено прехвърлянето на дълг, индивидуализиран чрез
посочване на договора, който го е породил и получената от клиента главница.
Видно от приложеното копие от заемния договор, клиентът е
посочил два свои адреса (постоянен в гр. Варна и настоящ в гр. Берковица), като
се е задължил и да уведомява своя кредитор за промени в личните си данни.
Именно на тези адреси е било изпратено уведомлението, но според удостовереното
в обратните разписки от 10.12.2015г и 25.07.2018г адресатът не е бил намерен
във Варна, а в Берковица връчителят е удостоверил, че лицето не пребивава на този
адрес през деня, тъй като работи в друго населено място. Няма данни промяната
на адресите на заемателката да е била
оповестена, но при издирването на ответницата официално е потвърдено, че както постоянния, така и настоящия й адрес, регистрирани
още от 19.08.2013г са съвпадали с този в гр. Варна, където това лице не е било
открито не само от пощенските служби, връчващи писмото на пълномощника на
цедента, но и съдебните призовкари. Същевременно не е било възможно да се
издири и работното място на това лице, тъй като канцеларията на работодателя,
обявен в регистъра на трудовите договори в НАП, също не е била открита на
адреса му в гр. София.
При тези безспорни факти, въззивният съд намира за
неоснователно оплакването за ненадлежно уведомяване на длъжника за
прехвърлянето на дълга. На първо място следва да се отчете добросъвестно
предприетите от въззиваемия действия по предварително уведомяване на длъжника,
които са останали без резултат, въпреки положената грижа. Недобросъвестният
длъжник, обявил адреси на които не е познат и очевидно пребиваващ в нерегистрирани местожителства не следва да
може да черпи възражения само от факта, че не е намерен.
На второ място, дори да се приеме, че връщането на
невръчените писма не освобождава кредитора от задължението да продължи да търси
длъжника чрез други по-ефективни методи (включително чрез официално
удостоверяване на фактическа хипотеза,приравнена на редовно връчване), то
изходящото от упълномощения цесионер
уведомление, приложено към исковата молба несъмнено достига до длъжника с връчването
й и съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД. В тази връзка вече е наложена съдебна практика по отчитане на подобно
„закъсняло“ връчване като нов факт по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК (решение №
123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., решение №
3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение № 78 от
09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о.). Това е така, защото
самото уведомяване не е елемент от фактическия състав на цесията, а само
осигурява противопоставимостта на договор (сключен между други лица) на
длъжника, с цел предотвратяване на евентуално ненадлежно изпълнение. Оплакването
на въззивника основано на довод за рефлексия на факта на уведомяване върху
материалното правоотношение (и особено приравняването му на разпореждане с
право) няма никаква опора в позитивното право. Затова и моментът на
уведомяването ще има значение само ако ответникът е изплатил вече дълга на
първоначалния кредитор или друг негов правоприемник, но не и принципно ако
възражения за погасяване изобщо не се предявяват.
Това положение изобщо не се променя и в хипотезата на
фикционното връчване на исковата молба на ответник, ненамерен от съда въпреки
пълното изчерпване на процедурата по връчване по чл. 47 ал. 5 ГПК. Задължението
на съда в този случай да назначи особен представил произтича от необходимостта
да се гарантира справедлив процес по дело, водено в отсъствие на длъжника.
Натовареният с процесуална защита на ненамерен ответник адвокат очевидно не би
могъл да обосновава възражение с факти, които не би могъл да знае. Всъщност
обаче няма значение дали и кога длъжника е получил уведомлението за цесията,
ако представителят не упражнява възражението за предходно удовлетворяване на
цедента. Затова и в случая няма никакво значение, дали приложеното към исковата
молба уведомление е връчено на длъжника преди подаване на заявлението или с
прилагане на фикцията от съда или едва получаването му от особения представител
за сметка на ответника ще произведе действието по чл. 99 ал.4 ЗЗД. Отделен е
въпросът, че в съдебната практика дори се приема, че факти с несъмнено
трансформиращо правата на страните последици могат да се отчитат като настъпили
при получаването на книжа именно от особен представител (решение № 198 от
18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на I т. о. на ВКС). По аргумент на по-
силното основание( а не по аналогия както неправилно счита въззивника), няма
причина последици с по-нисък интензитет да се признават при същите
предпоставки.
Оплакването срещу легитимацията на цесионера също е необосновано. Между
страните няма спор относно правилното установяване на договарянето на кредита
между „Изи Асет Мениджмънт“АД и въззивницата при сключването на договора за паричен
заем № 2254812 от 24.02.2015г. Действително това е и най-ранния момент, в който
дългът на заемодателя би могъл да се породи. Представеният договор, с който заемодателят
кредиторът е договорил продажба на обособени групи от своите вземания не месечна база,
определяеми чрез препращане към различни приложения образец № 1 - опис на
индивидуализирани вземания несъмнено има рамков характер (изяснен чрез
отграничаване от други видове съглашения в Решение № 138 от 19.11.2009 г. на
ВКС по т. д. № 367/2009 г., I т. о., ТК). Макар да урежда окончателно
съдържанието на поредицата от договорени сделки, сам по себе си рамковия
договор не е достатъчен за да породи прехвърлителен ефект. Рамковото
споразумение изисква отделно договаряне на индивидуалния предмет на всяка от
сделките в планираната поредица от еднотипни договори и именно с договаряне на
съдържанието на образеца по приложение №1 се довършва фактическия състав по
прехвърляне на конкретния пакет от вземания. Съдът приема, че предмета на
цесията е концентриран едва с това описание като отделна продажба. Съгласието за уреждането с
рамката и на продажбите на бъдещи, възникващи след това договаряне вземания, е
недвусмислено изразено в чл. 2.1, като договарящите се са посочили, че всяко
ново приложение, съставено в бъдеще ще се подчинява на рамковите условия и ще
се счита за неразделна част от цесията. Именно
такова поредно приложение по образеца е било възприето с документа,
индивидуализиран с № Д-15-00237-1/1.12.2015г, в което са били включени групата
изискуеми вземания по договори с неплатени задължения към 01.12.2015г. (т.е.
след сключване на заема с въззивницата и настъпване на всички падежи по него до
22.10.2015г.). Към момента на потвърждаване на приемането на описа на новопредложен
за изкупуване пакет от вземания (според уговорката в чл. 4.1 от рамковия
договор) се довършва и фактическия състав на сделката с конкретен предмет, а
към този момент вече е съществувало задължението на въззиваемата. Въззивният
съд намира за правилно установена легитимацията на въззиваемия като цесионер по
валидна цесия именно по отношение на задълженията, произтичащи от договора за
заем, отпуснат на въззивницата, изрично индивидуализиран в цесията като № 969
от групата, продадена към 01.12.2015г.
Останалата част от оплакванията на
въззивницата се основават на възражения срещу валидността на клаузата от
договора за заем, уреждаща задължението на заемодателя да плаща допълнително по
9 лв месечно, но не повече от 45лв, за компенсация на разходите, направени от
кредитора в случай на продължаваща забава за действията по уведомяване на
длъжника с писма, електронни съобщения и телефонни разговори. Фактите по тази
част от претенцията са безспорно установени въз основа на съдържанието на чл.8
ал.1 от договора и справката за начислените разходи от заемодателя, добавени
към последните пет вноски, с пропуснати
падежи и продължаваща повече от 30 дни
забава.
В отговора по исковата молба възражението на
длъжника е било основано на заобикаляне на закона и противоречие с добрите
нрави( чл. 26 ал.1 пр. 2 и 3 ЗЗД). Тази защита е докладвана бланкетно от
първата инстанция без възражението да е квалифицирано изобщо, като в мотивите
при постановяване на акта също лаконично това възражението е отхвърлено като е
разгледан само довод за неустоечен характер без да е разяснена изобщо правната
характеристика на вземането. Въззивният съд обаче преценява, че обстоятелствата,
изложени от длъжника в отговора не съответстват на посочената в отговора квалификация,
тъй като се твърди, че уговорката не е съобразена със специална закрилна норма
в Закона за защита на потребителите, ограничаваща договорната свобода за
компенсиране на вреди при забава на длъжник по потребителски кредит, а това
представлява хипотеза на договаряне в противоречие със закона( чл. 26 ал.1 пр.
1 ЗЗД вр. чл.33 от ЗПК). За такъв порок съдът дължи служебна проверка,
съответно след като правилно е посочил приложимия към договора закон, съдът е
следвало изрично да мотивира и констатациите си по този въпрос (дори и да не е
бил коректно формулиран в отговора на длъжника).
Спорното вземане е било заявено от кредитора и
предявено за установяване като такса, възникнала въз основа на уговорка в
договора, но като насрещна услуга, предоставяна от заемодателя са описани
действия, които кредиторът „ще бъде принуден“ да направи в случай на неизпълнение
на длъжника в срок на определена месечна вноска. Сами по себе си тези действия
изобщо не могат да се възприемат като допълнителни услуги, които да могат да се
преценят като основание за допълнително възнаграждение по смисъла на чл.10а
ал.4 ЗПК, за да бъде допустимо събирането им като фиксирана по размер, изрично
договорена такса. Напротив, в самата клауза липсва изобщо обозначаването на
дължимите суми като „такса“ (както се претендира от кредитора в настоящото
производство), а несъмнено като компенсация за разходи, допълнително направени
поради забава. Явно е, че не се касае за предоставяне на услуга, която да
съпътства и обслужва ползването на кредита като допълнително благо за клиента,
а за вземане, предназначено да компенсира кредитора за дейности, изцяло в негов
интерес, които е извършил или възнамерява да извърши за сметка на клиента си,
ако той допусне просрочие на изискуемо плащане. Това предназначение разкрива
явно обезщетителен характер на вземането, но същевременно не може да се отрече
и санкционен характер, тъй като размерът на евентуалното обезщетение е
предварително фиксиран и би се дължал дори и нито една от дейностите по
приканване на длъжника да не бъде фактически осъществена. На практика с
обявяване на отделен и максимален сборен размер на прогнозните разходи,
кредиторът е целял и стимулиране на доброволното изпълнение, тъй като ако
забавата продължи, дългът ще се завиши с таксата, определена предварително като
оценка на презумптивни вреди от неизпълнение. Право на такова обезщетение
обаче, следва да се договоря като неустойка, а не като такса за услуга.
Отделно от това, уговаряне на обезщетение за
посочените от въззивника вреди противоречи на забраната за ангажиране на
отговорност на потребителя за вреди от неизпълнение над законната лихва за
забава (чл. 33 ал.1 ЗПК). Ето защо какъвто и да е характера на действията на
кредитора в случай на пропускане на изискуем падеж, компенсиране на разходите
за извършването им противоречи на специалния закон. Липсата на изпълнение от
страна на кредитополучателя поражда само две алтернативни възможности за
кредитора, който предпочита да съхрани (а не да развали) договора. Само ако не
предпочете да търси реалното изпълнение на дължимата престация (в случая
връщане на главница и начислената договорна лихва), кредиторът би имал право на
компенсаторно обезщетение в размер на липсващото изпълнение на очакваната
престация. При реализиран избор да търси липсващото точно изпълнение обаче,
единствената възможна компенсация е за вредите от забавата ( арг. от общото
правило на чл. 79 ал.1 ЗЗД). Затова каквото и да е обезщетението, уговорено в
чл. 8 от договора, ако пораждането му се
свързва с действия по търсене на реално
изпълнение то не може да има друг характер, освен на обезщетение за забава.
Систематичното тълкуване на чл. 10а и чл. 19 ал.3 и чл. 33 от ЗПК налагат извод
за ограничаване на свободата на договарянето от кредитор, предоставящ
потребителски кредит на условия, при които освен обявената договорна лихва и
обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като
фиксирани по размер разходи. Тази норма изключва действието на каквато и да е
клауза (дори и тя да е ясно изразена, разбираема и възприета от потребителя) с
която отговорността за някакви други вреди се добавя към задълженията на
кредитополучателя.
В заключение, въззивният
съд намира възражението за противоречие на клаузата, предвиждаща такова плащане
със забрана в специалния закон за изцяло основателно. Доколкото длъжникът
запазва всички свои лични възражения спрямо първоначалния си кредитор,
нищожността на клаузата може да се противопостави и на всеки цесионер, придобил
вземания по тази сделка (чл. 99 ал.2 ЗЗД).
В заключение въззивният съд намира, че претенцията
на кредитора е неоснователна по отношение на таксата от 45 лв и следва да бъде
отхвърлена в тази част. Неправилното решение по тази част от иска следва да се отмени.
В останалата част първата инстанция е
достигнала до извод изцяло идентични с тези изложени в настоящото решение по
неоснователните оплаквания, поради което и постановеното решение за
установяване на дължимостта на вземанията на цесионера следва да се потвърди.
По разноските:
Поради отчасти противоположния резултат от разглеждането на
делото, следва да се ревизира и произнасянето по отношение на разноските за
цялото производство, водено по неоснователно заявление. Въззивницата не следва
да понася тежест на разноски, съразмерна на отхвърлена част (40 % от целия иск),
поради което и осъждането й за сума, дължима в полза на ищеца следва да бъде
съответно намалено до 47.27лв за заповедно производство и 616.24лв за първа
инстанция.
Пред настоящия съд частичната
неоснователност на жалбата, ангажира отговорността на въззивницата за действията,
извършени за нейна сметка от особения представител до обем, съответен на
отменената част от обжалваното решение (95 %). Разноските направени от
въззиваемия възлизат на 332,34лв депозиран хонорар и юрисконсултско
възнаграждение. Съдът преценява, че обема на действията по представителството в
настоящото производство без явяване и пледиране пред съда не надхвърля
изготвяне на въззивната жалба и бланкетното препращане към нея, поради което
адекватен размер на възнаграждението, определен по чл.25 ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ,
приложима според препращането към чл. 37 от ЗПП, е сума от 120 лв. Така общия
размер на възложените на въззивницата разноски следва да се ограничи до
429,72лв.
Допълнително съдът следва
да разпредели и отговорността на страните за невнесената авансово държавна
такса по разглеждане на жалбата (т.7 от ТРОСГТК 6/2012). Предмет на обжалване
са били кумулативно съединени четири иска, като по всеки от тях минималната
такса е 25 лв. Съответно 75лв следва да се внесат от въззивницата по
неоснователната й жалба, а само 25 лв следва да се възложат на въззиваемата
страна, съответно на отхвърлената претенция.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271
ал.1 ГПК, съставът на Варненски окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №3005/2.07.2019г.,
постановено по гр.д. №12406/18г. по описа на ВРС, 49 с-в, САМО В ЧАСТТА, с
която е бил уважен иск на кредитор за установяване на дължимостта на придобити
с цесия вземания начислени по договор за
потребителски заем в размер 45лв като такса разходи по събиране на кредит и са
определени разноски в полза на ищеца за заповедно производство над 47.27лв до 49.71 лв за заповедно производство и над 616.24лв до 648.04 лв за първа
инстанция, като ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявен по реда на
чл. 422 ГПК иск на „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев”, № 25, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4
срещу П.П.И., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***
Михайловски № 1, ет. 5, ап. 6, за установяване на дължимост на сума от 45 лв.
(четиридесет и пет лева), претендирана като такса за компенсиране на разходи,
уговорена по чл.8 от Договор за паричен
заем № 2254812/ 24.02.2015 г. сключен с
„Изи асет мениджмънт“ АД, която е била прехвърлена от кредитора на ищеца
с приложение от 01.12.2015г. към рамков договор за цесия от 16.11.2010г., и
удостоверена в заповед по чл.410 ГПК, по ч.гр.д. №3076/2018г. на ВРС.
ПОТВРЪЖДАВА
решение
№3005/2.07.2019г., постановено по гр.д. №12406/18г. по описа на ВРС, 49 с-в, В
ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ, с която е бил уважен иск на кредитор за установяване
на дължимостта на придобити с цесия
вземания начислени по договор за потребителски заем № 2254812/ 24.02.2015
г. за следните суми: 619,23 лв.
главница по вноски с падежи в периода 25.05.2015-22.10.2015г.; 74,19 лв. договорна лихва по вноските с
падежи в същия период; 178,69 лв. -
мораторна лихва по договора за кредит, начислена за периода
26.05.2015-01.03.2018 г - датата на подаване на заявление пред ВРС, ведно със
законната лихва върху главницата от подаване на заявление – 01.03.2018г. до
окончателното й изплащане и са
определени разноски в полза на ищеца за заповедно производство до размера 47.27лв за заповедно производство и до 616.24лв за първа инстанция.
ОСЪЖДА П.П.И., ЕГН **********, с постоянен
адрес: *** Михайловски № 1, ет. 5, ап. 6, да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК203670940, сумата 429,72лв.(четиристотин двадесет и девет лева и седемдесет
и две стотинки) представляваща
направени разноски за съдебна защита по неоснователна жалба, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА П.П.И., ЕГН **********, с постоянен адрес: *** Михайловски № 1,
ет. 5, ап. 6, да заплати в
полза на Държавния бюджет по сметка на Варненски окръжен съд сумата
75лв.(седемдесет и пет лева),
представляваща дължима държавна такса за въззвното обжалване, съразмерно
на неоснователна част от жалбата, на основание чл.78 ал.6 от ГПК вр. чл. 104
ПАС.
ОСЪЖДА Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев”, № 25, офис-сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4 да заплати в полза на Държавния бюджет по сметка на
Варненски окръжен съд сумата 25лв.(двадесет и пет лева), представляваща дължима държавна такса за
въззвното обжалване, съразмерно на основателна част от жалбата, на основание
чл.78 ал.6 от ГПК вр. чл. 104 ПАС.
УКАЗВА на
осъдените лица, че следва да представят доказателства за заплатената присъдена
в полза на бюджета сума, като при пропускане на 7-дневен срок след влизане в
сила на решението, ще бъде издаден служебно изпълнителен лист, като в него
допълнително ще бъде начислена и такса от 5 лв. и законна лихва по чл. 1 от
ЗЛДТДПДВ, на осн. чл. 109 от ПАС.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Да се обяви в регистъра по чл. 50 ал.2 от ПАС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.