Р Е Ш Е Н И Е № 260063
Гр.Пловдив,06.11.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД,търговско отделение,първи търговски състав,в
открито заседание на седми октомври през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА
ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ:СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ДИМИНОВА,като разгледа
докладваното от съдията Кр. Ванчева възз. т.д.№422 по описа за 2020 г.,за да се
произнесе взе предвид следното:
Производство по
чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №35 от
24.01.2020 г.,постановено по т.д.№760/2018 г. по описа на Пловдивския окръжен
съд,Гражданско исково отделение,III-ти гр. състав,е осъден ответника ЗАД „Д.: Ж. и з.“ АД – гр.С. с ЕИК. да
заплати на ищцата Р.Р.Ю. с ЕГН ********** на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ,
вр. чл. 52 и чл. 51, ал. 2 от ЗЗД освен доброволно платените 30 000 лв.,
допълнително още 37 500 лв.,представляващи обезщетение за неимуществени
вреди,изразяващи се в значителни физически и психически болки и страдания в
резултат на три средни телесни повреди и белег от разкъсно-контузна рана на
лицето, част от тях съпричинени при процесното ПТП на 15.06.2016 г. в с. Д.,
област П., за което виновният водач на лек автомобил „.“ с рег.№ .. – С. Ю. Ю.,
ЕГН **********, е осъден с влязла в сила присъда № 66/04.09.2017 г. по
н.о.х.д.№ 1296/2017 г., ПОС, ведно със законната лихва, считано от 06.04.2018
г. до окончателното плащане, като до пълния предявен размер на обезщетението за
неимуществени вреди от общо 130 000 лв.(иск за 100 000 лв.+ доброволно
платените 30 000 лв.) искът е отхвърлен като недоказан и неоснователен.
Със
същото решение е осъдена ищцата Р.Р.Ю., ЕГН ********** да заплати на ответника ЗАД
„Д: Ж и з“ АД– гр.С., ЕИК., на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 2 375
лв. – съдебни разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска,а ответното
дружество е осъдено да заплати на държавата по сметка на Окръжен съд – Пловдив на основание чл. 78, ал. 6, вр. чл. 83, ал.
1, т. 4 от ГПК държавна такса в размер на 1 500 лв.
Срещу горното решение
са подадени въззивни жалби както от ищцата,така и от дружеството-ответник.
Ищцата Р.Р.Ю.
заявява във въззивната си жалба,че обжалва решението в частта,с която предявеният от нея осъдителен иск за
неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 37 500 лв. до пълния предявен
с исковата молба размер от 100 000 лв.,както и за законната лихва върху тази
сума,считано от датата на уведомяване на застрахователя със застрахователна
претенция по реда на чл.380 от КЗ до окончателното й изплащане.Поддържа,че в
обжалваната част постановеното от първоинстанционния съд решение е неправилно
поради нарушения на материалния закон по приложението на чл.52 от ЗЗД,като в
тази насока развива подробни доводи в жалбата.Счита,че присъденото в нейна
полза застрахователно обезщетение за претърпените неимуществени вреди е
занижено и не кореспондира с реалния обем от вреди,както и че съдът не е
съобразил съвкупността от всички факти и обстоятелства,имащи значение за
определяне на справедлив размер на обезщетение и неправилно е оценил събраните
по делото доказателства в тази насока.Счита още за неправилен извода на съда за
частично съпричиняване на вредоносния резултат от нейна страна в качеството й
на пострадала при процесното ПТП.Намира първоинстанционното решение за
неправилно и в частта за определяне на началният момент за уважаване на
акцесорният иск за лихви.Според ищцата-жалбоподателка,в конкретния казус
моментът,от който застрахователят изпада в забава за плащане на обезщетението
за вреди и от който дължи лихви за забавено плащане съгласно разпоредбата на
чл.429,ал.3 от КЗ,е момента на подаване на застрахователната претенция по реда
на чл.380 от КЗ-21.03.2018 г.,поради което заявява,че първоинстанционният съд
неправилно е определил в решението си,че началният момент за определяне на
лихвата е този по чл.497,ал.1,т.1 от КЗ.
Моли въз основа
на поддържаните в жалбата доводи да бъде отменено първоинстанционното решение в
частта,с която е отхвърлена предявената искова претенция,като неправилно,постановено
в нарушение на материалния закон и необосновано,и вместо него да бъде
постановено решение по съществото на спора,като се уважи исковата претенция до
пълния претендиран размер от 100 000 лв.,както и да се присъди законна лихва
върху същата сума от датата на уведомяване на застрахователя по реда на чл.380
от КЗ-21.03.2018 г. до пълното й изплащане.
В подадената от Р.Р.Ю.
са въведени доводи за неправилност на първоинстанционното решение и в частта за
разноските,но с разпореждане №851 от 10.06.2020 г.,постановено от
Зам.председател на АС-Пловдив по преписка вх.№3668/09.06.2020 г.,е прието,че
направеното в жалбата оспорване на решението в частта за присъдените с него
разноски има характе на молба по чл.248 от ГПК,по която компетентен да се
произнесе е ОС-Пловдив.Предвид тази констатация,със същото разпореждане горната
преписка заедно с въззивната жалба на Р.Р.Ю. е върната на Окръжен съд-Пловдив
за произнасяне по молбата за изменение на решението в частта за
разноските,инкорпорирана в самата въззивна жалба.В резултат на това по
т.д.№760/2018 г. по описа на ОС-Пловдив,ГИО,III-ти гр.състав,е постановено
определение №1186 от 13.06.2020 г.,с което е оставена без уважение като
неоснователна и недоказана молбата по чл.248 от ГПК,съдържаща се във въззивната
жалба с вх.№6242/21.02.2020 г.,подадена от Р.Р.Ю. чрез адв.Я.С.,относно липсата
на присъдено адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2,вр. ал.1,т.2 от ЗАдв. на
адв. Я.С..
Срещу горното
определение от 13.06.2020 г. е подадена частна жалба от Р.Р.Ю. чрез
пълномощника й адв. Я.С.,която също е предмет на разглеждане по настоящото
въззивно дело.В частната жалба е изложено становището,че определението направилно,като са развити подрочни съображения
в тази насока.Поискано е въз основа на тези съображения определението да се
отмени и вместо него да бъде постановен съдебен акт,с който да бъде уважена
молбата по чл.248 от ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта
за разноските,като се присъди на адв. Я.С. адвокатски хонорар на основание
чл.38,ал.2 във вр. С чл.38,ал.1,т.2 от ЗАдв. при съобразяване на представения
договор за правна защита и съдействие с №.,сключен на .. г.,ведно с
пълномощното за процесуално представителство.
От насрещната
страна по горната въззивна жалба--гр.С.. с ЕИК.,е подаден писмен отговор чрез
пълномощника на дружеството адв. Д.С.,с който същата жалба,подадена от Р.Ю.,е
оспорена като неоснователна и недоказана.В отговора си застрахователното
дружество поддържа,че оплакванията на ищцата,изложени във въззивната й жалба,не
кореспондират с установените по делото факти и развива подрочни съображения в
тази връзка.Въз основа на тях моли въззивната жалба на Р.Ю. да бъде оставена без уважение,а
първоинстанционното решение в частта,в която е атакувано с тази жалба-да бъде
потвърдено като правилно.
От същото
дружество,в законния срок е подаден отговор и на частната жалба,изходяща от Р.Ю.
и насочена срещу определение №1186/13.06.2020 г.,постановено по т.д.№760/2018
г. на ОС-Пловдив.В този отговор дружеството-застраховател заявява,че споделя
изцяло доводите на съда и че ги намира за правилни и законосъобразни,поради
което моли частната жалба да се остави без уважение,а обжалваното с нея
определение-да се потвърди.
От своя
страна „З.а. д. „Д.:Ж.и З.“АД-гр.С.с ЕИК
.. е подало въззивна жалба с вх.№6617 от 25.02.2020 г.,с която обжалва решение
№35/24.01.2020 г.,постановено по т.д.№760/2018 г. по описа на ОС-Пловдив,в
частта му,с която иска на Р.Ю. е уважен за сумата над 15 000 лв. до присъдения
размер от 37 500 лв.,представляващ обезщетение за неимуществени вреди,както и в
частта за присъдената законна лихва върху обжалваната част от главницата и
присъдените съдебни разноски в полза на съда.Според дружеството-жалбоподател, първоинстанционният
съд неправилно е приел за частично основателно възражението на ответника за
съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата само по отношение на
причинената лезия на сухожилията на втори и три пръст на лявата ръка и
разкъсно-контузната рана на дясната буза на ищцата,като съответно на това съдът
е намалил с ½ част обезщетението само за тези неимуществени вреди.В тази
връзка счита за неправилен и необоснован
извода на първоинстанционния съд,че счупването на бедрената кост на ищцата не
зависи от използването на предпазен колан.Конкретни аргументи за това развива
във въззивната си жалба.Прави още и оплакването,че съдът не се е произнесъл по
наведеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат,обосновано с твърдението,че ищцата е приела да пътува в изключително
остарял морално и технически автомобил,който не е бил оборудван с никакви
системи за активна и пасивна сигурност,който не е разполагал с въздушни
възглавници в салона на купето,включително и със задни колани,като по този
начин ищцата съзнателно сама се е изложила на риск и сама е създала
предпоставки за възникване на вредите.Поддържа и твърдението,че като не е
използвала предпазен колан,ищцата сама е улеснила механизма на увреждането в
бедрената част на крака си,предизвиквайки по този начин и самото му счупване.С
оглед на това дружеството-жалбоподател счита,че приносът на ищцата в бедреното
счупване трябва да бъде обективно отчетен при определяне на размера на
обезщетението и респективно обезщетението за него да бъде също намалено с 50
%,както съдът правилно бил приел за останалите телесни увреждания.Въз основа на
изложените в жалбата съображения,дружеството-жалбоподател заявява,че при
определяне на обезщетението за неимущесвени вреди съдът неправилно е приложил
критерият за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД,тъй като присъденото
обезщетение над сумата от 15 000 лв. до 37 500 лв. е завишено и
несправедливо.Счита,че предвид доброволно заплатеното от застрахователя
обезщетение от 30 000 лв. за неимуществени вреди,присъдената допълнително сума
в обжалваната част не кореспондира на установени факти по делото и критериите
за справедливост.Въз основа на поддържаните във въззивната си жалба
доводи,дружеството-жалбоподател моли първоинстанционното решение да бъде
отменено като неправилно,постановено в нарушение на материалния закон и
неоосновано,в обжалваните му от дружеството части,с които иска на Р.Ю. е уважен
за сумата над 15 000 лв. до пълната присъдена сума от 37500 лв.,представляваща
обезщетение за неимуществени вреди,в частта му за присъдената законна лихва
върху обжалваната част от главницата и присъдените съдебни разноски в полза на
съда.Моли да му се присъдят разноските сторени в настоящото въззивно
производство,както и тези в първоинстанционното производство.
От Р.Р.Ю. чрез
пълномощника й адв. Я.С. е подаден в законния срок писмен отговор на въззивната
жалба,изходяща от ЗАД „Д.:Ж и З.“АД-гр.С.
с ЕИК ...В този отговор е изложено становището,че в обжалваната от
застрахователя част,с която предявеният от ищцата иск за неимуществени вреди е
уважен в размер от 37 500 лв.,е правилно и не страда от пороци.Подробни
съображения в тази насока са развити в същия отговор.С оглед на тях,ищцата Р.Ю.
в качеството си на ответница по въззивната жалба на
дружеството-застраховател,моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено в
обжалваната от дружеството част,а жалбата на същото-да бъде отхвърлена като
неоснователна.
Не са представени
от страните писмени доказателства във въззивното производство,не са заявени и
доказателствени искания в двете въззивни жалби,както и в подадените насрещни
отговори на жалбите.
Пловдивският
апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с наведените
в жалбите оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и доводите
на страните,намира за установено следното:
Въззивните жалби
са процесуално допустими,тъй като са подадени от лица,имащи правен интерес да
обжалват първоинстанционното решение /в съответно обжалваната от тях част/ и
при подаването им е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо
въззивните жалби подлежат на разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки служебно проверка за
валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският
апелативен съд намира,че обжалваното решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено
от надлежен съдебен състав,в пределите
на правораздавателната власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е
подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като диспозитива на
решението кореспондира изцяло с мотивите му.
Извършвайки проверка по реда на
чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение,Пловдивският
апелативен съд намира,че решението се явява процесуално допустимо и в
частност-че съдът се е произнесъл именно по иска,с които е сезиран по
конкретното първоинстанционно дело,а самият този иск е допустим.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното
решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата /в случая от
изложеното в двете въззивни жалби,с които е сезиран/.В тази връзка,преценявайки
оплакванията в жалбите и събраните по делото доказателства,Пловдивският
апелативен съд приема следното:
По т.д.№760/2018 г. по описа на
ОС-Пловдив,Гражданско исково отделение,III-ти гр.
състав,ищцата Р.Р.Ю. е предявила против ответника З. а. д. „Д.:Ж. и З.“АД-гр.С.
с ЕИК.. осъдителен иск,с който е поискала ответникът да бъде осъден да й
заплати сумата от 100 000 лв.,представляваща разликата до пълния размер на
обезщетение /разлика над доброволно присъденото от застрахователя обезщетение
от 30 000 лв. до заявения пред него от ищцата размер на обезщетението от 130
000 лв./ за причинени й неимуществени вреди-болки и страдания от настъпилото на
15.06.2016 г. застрахователно събитие-престъпление-ПТП с причинени средни
телесни повреди,изразяващи се в счупване на тялото на лява бедрена кост и
счупване на левия външен глезен,довели до трайно затрудняване движенията на
долен ляв крайник за срок по-голям от 30 дни,счупване на тялото на дясна
бедрена кост,довела до трайно затрудняване движението на долен десен крайник за
срок по-голям от 30 дни и лезия на сухожилията на втори и трети пръст на лява
ръка,довели до трайно затрудняване движението на горен ляв крайник,за срок
по-голям от 30 дни и разкъсно-контузни рани на лицето и в областта на лявото
коляно,довели до разстройство на здравето,причинени виновно от С. Ю.Ю. с ЕГН **********
при управление на МПС-лек автомобил марка „..“ модел „.“ с рег.№..,застрахован
с валидна застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното застрахователно
дружество,ведно със законната лихва върху присъдената сума,считано от датата на
деликта-15.06.2016 г. до окончателното плащане.
Искът е основан на следните
твърдения:
Ищцата твърди,че на 15.06.2016 г. е
пътувала като пътник на задната
дясна седалка в лек автомобил „В. …“ с рег.№ …, управляван от водача С. Ю. Ю.,
ЕГН **********. По времето,когато автомобила се движел Лекият автомобил се
движел през с. Д.., област П.., по главен път ..,с посока на движение от К..
към П..,завалял силен дъжд и при навлизане в ляв завой в края на селото
автомобилът загубил устойчивост, а водачът му изгубил контрол над
него.Вследствие на това лекият автомобил се завъртял наляво и с водеща дясна
странична част напуснал платното за движение и се ударил в бетонен електрически
стълб край пътя.
В резултат
на удара ищцата усетила силни болки по цялото тяло, краката и ръцете си.
Краката ѝ били затиснати, а горната част на тялото ѝ – изкривено
извън колата. Била транспортирана с линейка до УМБАЛ „Св. Г.“ – П., където
претърпяла тежка операция на бедрените кости на двата крака с поставяне на
метални импланти, операция на глезена на левия крак и операция на разкъсани
сухожилия на втори и трети пръст на лявата ръка, както и оперативно зашиване на
рана на дясната буза. По време на болничното ѝ лечение там претърпяла
множество манипулации и облъчвания, а след изписването ѝ на 04.07.2016 г.
продължила да се лекува в домашни условия. Била изцяло обездвижена, като
съпругът ѝ М. Ю. я обслужвал с помощта на инвалиден стол. В периода
17.08.2016 г. – 24.08.2016 г. ищцата се лекувала в отделението по „Физикална
рехабилитация и медицина“ при МБАЛ „Св. П.“ – П., както и в „Специализирана
болница за рехабилитация – Н. к.“ ЕАД – С., Филиал Х. през периода 26.02.2017
г. – 05.03.2017 г., след което лечението ѝ продължило амбулаторно.
В периодите
14.12.2016 г. – 20.12.2016 г. и 19.06.2017 г. – 22.06.2017 г. ищцата постъпила
на лечение в УМБАЛ „Е.“ – П., където претърпяла две нови тежки операции на
десния крак. Същевременно интензивно продължавала да се лекува амбулаторно при
различни специалисти, като прегледите и процедурите са подробно и хронологично
описани в ИМ.
След ПТП
ищцата била неработоспособна в продължение на 180 дни, за което били издадени
12 болнични листа, като с ЕР на ТЕЛК и е определена 60 % загубена работоспособност
за срок от 3 години. В резултат на всичко това ищцата загубила работата си и
била съкратена от работа в „Д.“ ЕООД – П.. Поради нанесените ѝ телесни
увреждания ищцата изпитвала силни физически и психически болки и страдания –
изпаднала в стрес и не можела да спи нощем; сънувала кошмарни сънища с
автомобилни катастрофи; получавала психически нервни кризи, тъй като освен че
загубила баща си при процесното ПТП, останала прикована на легло, а за нея се
грижили съпругът ѝ М. Ю., който също загубил работата си в Германия, за
да се грижи за съпругата си, синът им, близки и приятели на семейството.
Ищцата
твърди още,че независимо от изминалите повече от 2 години от инцидента към
момента на подаване на исковата молба,тя все още не може да се справя сама с
ежедневието си и има нужда от помощ, като се придвижва с патерици, а твърди,че
предстоят и нови операции за изваждане на металните импланти.Твърди още,че
емоционалното ѝ състояние се дестабилизира допълнително от загрозяващия
белег на лицето й,който ѝ създавал чувство на малоценност и изключително
неудобство при срещи с хора.
На следващо
място се твърди в исковата молба,че по повод процесния пътен инцидент е било
образувано н.о.х.д.№ 1296/2017 г., ПОС срещу водача на горното МПС,като с влязла
в сила Присъда № 66/04.09.2017 г. същият водач-С.Ю. Ю., ЕГН **********, е
признат за виновен в това, че на 15.06.2016 г. при управление на лек автомобил
„..“ с рег.№ .., по главен път .. – П. в с. Д.., област П.., е нарушил
правилата за движение по чл. 20, ал. 1 и чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и чл. 45, ал. 2
от ППЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на Р. Иса М.; средна телесна
повреда на А.А.М., както и 3 средни телесни повреди на Р.Р.Ю. (ищцата),
изразяващи се в счупване на тялото на лява бедрена кост и счупване на левия
външен глезен, довело до трайно затрудняване движенията на долен ляв крайник за
повече от 30 дни; счупване на тялото на дясна бедрена кост, довело до трайно
затрудняване движенията на долен десен крайник за повече от 30 дни; лезия на
сухожилията на втори и трети пръст на лява ръка, довело до трайно затрудняване
движенията на горен ляв крайник за повече от 30 дни, с което е осъществил
състава на престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 4, б.„А“ и б.„Б“, пр. 1, вр. чл.
342, ал. 1 от НК, за което са му наложени съответни наказания.
Твърди се
още,че за управлявания от виновния водач С. Ю. Ю., ЕГН **********, лек
автомобил „..“ с рег.№ .., е налице валидно сключена застраховка „Гражданска
отговорност” с ответното дружество, обективирана в застрахователна
полица/договор № .., с период на действие 04.04.2016 – 04.04.2017 г.
На
21.03.2018 г. ищцата предявила по реда на чл. 380 от КЗ застрахователна
претенция вх.№ 752/21.03.2018 г., като на 30.03.2018 г. била уведомена с
писмо рег.№ 1410 от ответника, че претенцията ѝ за имуществени вреди в
размер на общо 8 096 лв. е уважена изцяло, а за претърпените неимуществени
вреди ѝ е определено обезщетение в размер на 30 000 лв., като за
разликата до предявените 130 000 лв. искането е било отхвърлено като
прекомерно завишено по размер.
С
Уведомление изх.№ 254/12.06.2018 г. по описа на адв. кантора „С.“ ищцата
уведомила ответника, че не е съгласна с така определеното ѝ и изплатено
обезщетение за неимуществени вреди и желае да върне същото, но ответникът с
уведомително писмо № 2428/18.06.2018 г. й отговорил,че не желае да връща
платената сума.При тези твърдения,ищцата счита,че има правен интерес да търси
по съдебен ред неизплатената й от ответника-застраховател разлика между
платеното й обезщетение от 30 000 лв. и заявения от нея пред застрахователя
пълен размер на обезщетението,възлизащ на 130 000 лв.И именно същата
разлика,равняваща се на сумата от 100 000лв. Претендира с предявения от нея
осъдителен иск.
Ответникът „З.а.д.Д.
***. М. Д. 1, ЕИК.., чрез пълномощника си адв. Д.С. със съд. адрес:***, е подал
отговор на ИМ, в който е оспорил
предявения иск като неоснователен и недоказан.Заявил е в тази връзка,че
на 30.03.2018 г. е изплатил на ищцата 8 096 лв. – обезщетение за
имуществени вреди, както и 30 000 лв. – обезщетение за за неимуществени
вреди,причинени на ищцата вследствие на процесното ПТП и счита,че тези
обезщетения са справедливи по размер.
В отговора
си ответникът е направил възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на ищцата, която не е била с поставен предпазен колан при процесното
ПТП, като счита, че съпричиняването е в размер на 50 % от настъпилите вреди.
Отделно от това, счита, че е налице съпричиняване на вредите и от липсата на
странични въздушни възглавници в лекия автомобил, както и че претендираното
обезщетение е прекомерно завишено по размер. Оспорил е твърденията за изпадане
на ищцата в нервна криза и за наличието на психологически проблеми, тъй като по
делото липсват данни за извършени прегледи и проведено лечение в тази насока.
Оспорил е и твърдението, че ищцата все още не се е възстановила от травмите,
както и обема на претърпените от нея болки и страдания.
Ответното
дружество е възразило и относно претенцията за лихви,като счита,че такива се
дължат от датата на уведомяване на застрахователя, а в случая той е определил и
изплатил на ищцата съответни обезщетения в предвидените за това срокове по КЗ,
поради което не е налице забава от негова страна.Предвид поддържаните в
отговора доводи,ответникът е заявил,че редявеният от ищцата иск подлежи на отхвърляне като неоснователен.
Ищцата е
подала допълнителна искова молба, в която оспорва твърденията на ответника за
съпричиняване на вредоносния резултат и за недължимост на обезщението за
забава, като излага в същата молба аргументи в тази насока.
Ответникът
не е подал допълнителен отговор.
С
обжалваното решение първоинстанционният съд е приел за доказани настъпването на
описаното в исковата молба ПТП,вината на водача,управлявал описаното там
МПС,причиняването на ищцата на сочените от нея телесни увреждания вследствие на
същото ПТП,наличието на застраховка „Гражданска отговорност“ за автомобила,с
който е причинено произшествието, действието й към момента на инцидента и
факта,че застраховката е сключена с ответното застрахователно дружество.Тези обстоятелства
поначало не са и спорни между страните,а и по повод на процесния пътен
инцидент,станал на датата 15.06.2016 г. е налице влязла в сила присъда №
66/04.09.2017 г. по н.о.х.д.№ 1296/2017 г., ПОС,с която е установено,че водачът
на лек автомобил „..“, рег.№ ..- С. Ю.Ю., ЕГН **********, е нарушил правилата
за движение по чл. 20, ал. 1 и чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и чл. 45, ал. 2 от ППЗДвП
и по непредпазливост е причинил смъртта на Р. И.М.; средна телесна повреда на А.
А. М., както и 3 средни телесни повреди на ищцата в настоящото исково
производство-Р.Р.Ю.,изразяващи се в счупване на тялото на лява бедрена кост и
счупване на левия външен глезен, довело до трайно затрудняване движенията на
долен ляв крайник за повече от 30 дни; счупване на тялото на дясна бедрена
кост, довело до трайно затрудняване движенията на долен десен крайник за повече
от 30 дни; лезия на сухожилията на втори и трети пръст на лява ръка, довело до
трайно затрудняване движенията на горен ляв крайник за повече от 30 дни, с
което е осъществил състава на престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 4, б.„А“ и
б.„Б“, пр. 1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК, и за което са му наложени съответни
наказания.Съгласно чл.300 от ГПК,влязлата в сила присъда на наказателния съд е
задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от
деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца.
Освен
горните обстоятелства,в първоинстанционното производство е установено и не е
спорно между страните,че ищцата
е заявила пред ответното застрахователно дружество претенция вх.№
752/21.03.2018 г. за обезвреда на имуществени и на неимуществени вреди,
причинени й в резултат на процесното ПТП, като по този повод е образувана Щета
№ .. и претенцията за имуществени вреди е уважена от застрахователя в пълния
предявен размер от 8 096 лв., а претенцията за неимуществени вреди – в частичен
размер от 30 000 лв. от претендираните 130 000 лв.,а обезщетенията в уважените
размери са изплатени на ищцата по банков
път на 30.03.2018 г., за което ищцата е била уведомена чрез пълномощника си на
03.04.2018 г.На
12.06.2018 г. същата е уведомила застрахователното дружество, че не е съгласна
с така определеното и заплатено обезщетение за неимуществени вреди от 30 000
лв. и желае да върне същото на ответника,на което искане последният отговорил
отрицателно.
По
отношение на заявеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на ищцата,първоинстанционният съд е приел,че то е частично
основателно и в тази връзка-че е налице съпричиняване на вредоносния резултат
от страна на ищцата в размер на 50 %, тъй като тя е пътувала без поставен
предпазен колан, респ. пътувала е в автомобил, в който са липсвали фабрично
монтираните предпазни колани на задната седалка, съгласно САТЕ,но такова
съпричиняване е налице само по отношение на причинените ѝ травми лезия на
сухожилията на втори и трети пръст на лява ръка и разкъсно-контузна рана на
дясна буза,не и по отношение на останалите причинени й травми,изразяващи се в
счупване на дясна и лява бедрена кост и счупване на външния глезен на левия
крак.
В
съотвествие с горното и като е съобразил възприетите от него изводи относно
продължителността,характера и интензитета на причинените на ищцата физически и
психически болки и страдания в разултат на получените при пътния инцидент
телесни повреди,а също и като се е основал на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД,първоинстанционният съд като краен резултат е приел,че сумата от общо 75
000 лв. би репарирала претърпените от ищцата неимуществени вреди, от която сума
35 000 лв. – обезщетение за счупване на тялото на лява бедрена кост и
счупване на левия външен глезен с последваща оперативна костна пластика на ляво
бедро; 25 000 лв. - за счупване на тялото на дясна бедрена кост;
12 000 лв. - за лезия на сухожилията на втори и трети пръст на лява ръка;
3 000 лв. - за разкъсно-контузна рана на дясна буза, съставляваща
козметичен дефект - белег от 4 см., започващ от десния ъгъл на устата и продължаващ
странично, с ширина 2 см.От посочената обща сума първостепенният съд е счел,че
следва да се приспадне доброволно платеното обезщетение от застрахователя в
размер на 30 000 лв.,а обезщетенията за травмите,представляващи лезия на
сухожилията на втори и трети пръст на лява ръка и разкъсно-контузна рана на
дясна буза следва да се намалят съответно от 12 000 лв. на 6000 лв. и от 3000
лв. на 1500 лв. поради установеното петдесет процентно съпричиняване на тези
травми от страна на ищцата,при което в крайна сметка съдът в обжалваното
решение е приел,че ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата
обезщетение за причинените й вследствие на процесното ПТП неимуществени вреди в
размер на 37 500 лв.,а за разликата над този размер до пълния претендиран
размер от 100 000 лв. искът е отхвърлен като неоснователен.
Като се
имат предвид поддържаните в двете въззивни жалби оплаквания срещу
първоинстанционното решение,спорни във въззивното производство по повод на
предявения иск остават само въпросите за съпричиняване на вредоносния резултат
от ищцата и за размера на дължимото й обезщетение,а в тази връзка и за реалния
обем и продължителност на търпените от нея неимуществени вреди.
В
подадената от ищцата Р.Ю. въззивна жалба се поддържа,че съпричиняване от нейна
страна на вредоносния резултат /т.е. на травматичните й увреждания от
процесното ПТП/ въобще не е налице и изводите на първоинстанционния съд за
частична основателност на направеното от ответника възражение за съпричиняване
са неправилни.А в подадената от ответника въззивна жалба се поддържа,че е
налице такова съпричиняване не само по отношение на травмите,изразяващи се
в лезия на сухожилията на втори и трети
пръст на лява ръка и разкъсно-контузна рана на дясна буза,както е прието в първоинстанционото
решение,но и относно останалите причинени на ищцата телесни увреждания,
изразяващи се в счупвания на лява и бясна бедрена кост и счупване на външния
глезен на левия крак.По повод на изложеното и на заявеното от ответника
възражение за съпричиняване на вредите от ищцата,въззивният съд приема
следното:
Същото
възражение е основано на твърденията на ответника,че по време на произшествието
ищцата не е ползвала предпазен колан в нарушение на разпоредбата на чл.137а от
Закона за движение по пътищата и освен това тя сама и съзнателно се е изложила
на риск,като е приела да пътува в изключително остарял технически
автомобил,който не е бил оборудван с никакви системи за активна и пасивна
сигурност и в частност-не е разполагал със странични въздушни възглавници,което
е стандартно оборудване при всички съвременни автомобили.Във връзка с това
възражение се установява от заключението на съдебната автотехническа
експертиза,изготвена от в.л. В. С. в първоинстанционното производство,а и е
потвърдено от самата ищца,че по време на пътното произшествие от 15.06.2016 г.
и настъпване на удара ищцата е била без поставен предпазен колан.От същото
заключение става ясно още,че лек автомобил „..“ фабрично е бил оборудван с пет
на брой предпазни колани,включително и за пътник отдясно на задна седалка,на
което място в случая е пътувала и ищцата Р. Ю. по време на инцидента.Както
обаче вещото лице В. С. е пояснило в
съдебното заседание на 29.05.2019 г.,фабричното оборудване с предпазни колани
не означава,че към момента на настъпване на ПТП конкретният автомобил е
притежавал тези предпазни средства,тъй като е възможно те да са били
демонтирани.В тази връзка ищцата е заявила,че процесния автомобил не е имал
предпазни колани на задната седалка и затова тя,пътувайки вдясно отзад в
автомобила,не е могла да ползва такъв колан.С определение от същото съдебно
заседание,първоинстанционният съд
изрично е приел за безспорно между страните обстоятелството,че към датата
на процесното ПТП са липсвали обезопасително колани на задната седалка на лекия
автомобил,в който е пътувала ищцата.Отчитайки изложеното и в двете въззивни
жалби,респективно-в насрещните отговори на жалбите,това обстоятелство остава
безспорно между страните и във въззивното производство.Същото обстоятелство
обаче мотивира въззивния съд да приеме извод,различен от направения такъв в
първоинстанционното решение по въпроса за съпричиняване на вредоносния резултат
от ищцата.В тази връзка настоящият съд намира,че само по себе
си,обстоятелството,че ищцата се е качила в лек автомобил,който реално не е бил
оборудван към момента на инцидента с обезопасителни колани на задната
седалка,не налага извод за неин принос за настъпване на причинените й
вреди.Съгласно чл.137а,ал.1 ЗдвП,ищцата като пътник в лекия автомобил е била
длъжна да използва обезопасителен колан,при положение,че моторното превозно
средство,в което е пътувала,е оборудвано с такъв колан,а в случая е
установена фактическата липса на такива
колани за задната седалка на автомобила.В качеството си на пътник,ищцата няма
задължението да следи дали автомобила е снабден с обезопасителни колани,като
това е задължение на собственика и управляващия автомобила,и в тази връзка
неизползването на колан поради обективната липса на такъв,не може да служи като
основание за признаване на съпричиняване на вредоносния резултат от
ищцата.Аналогично на изложеното,от обстоятелството,че ищцата се е качила в лек
автомобил,който не е фабрично снабден с въздушни възглавници,както се
установява от заключението на в.л.С.,а и е технически и морално остарял,не може
да се извлече извод за принос на ищцата по смисъла на чл.51,ал.2 от ЗЗД.В
крайна сметка няма данни автомобила,в който ищцата е пътувала по време на
процесното ПТП,да е бил технически неизправен и това да е констатирано по
съответно предвидения законен ред.
На
следващо място,въззивният съд счита,че изводът за съпричиняване на вредоносния
резултат от пострадалата при ПТП ищца е
зависим не само от отрицателния факт на неползването на предпазен колан от
нея,но и от отговора на въпроса дали получените от нея увреждания биха
настъпили,ако беше ползвала такъв колан.В тази връзка вещото лице д-р К. П.
/ортопед-травматолог/,изготвил заключението на първата съдебно-медицинска
експертиза,допусната от първоинстанционния съд,дава мнение,че с оглед нанесения
върху автомобила страничен десен удар в крайпътния стълб,довел до силното
огъване навътре на предната дясна врата и дясната колона на колата и до
избутването назад на предната дясна седалка,зад която е седяла ищцата,е
възможно последната да получи травми на десен и ляв крак,таза и гърдите,дори и
да е пътувала с поставен предпазен колан.Такъв колан би задържал тялото на
ищцата на седалката,но травмите и при такава ситуация са били възможни
вследствие на изкривената навътре и назад дясна колона на автомобила,счупените
стъкла и деформираната предна седалка.Понеже в писменото си заключение в.л.П.
не е изразило категорично становище относно възможността за получаване на
травма върху левия крак на ищцата при поставен предпазен колан,макар при
дадените от него устни обяснения в съдебното заседание на 11.04.2019 г. да
потвърждава с категоричност тази възможност,експертното заключение е оспорено
от страна на ответника и в тази връзка е допусната повторна СМЕ по въпроса дали
с оглед механизма на увреждането,ищцата е щяла да получи установените счупвания
на лявото бедро и на левия фибуларен малеол.Вещото лице д-р И. К. /също
ортопед-травматолог/,изготвило заключението на повторната СМЕ,с категоричност
заключава,че в конкретния случай не е било възможно предотвратяване по никакъв
начин на счупванията на двете бедра и на левия малеол,понеже те са травмирани
от деформацията на купето и преместването на седалката на пътника до шофьора
значително назад към местонахождението на потърпевшата /т.е. на ищцата/.С други
думи,и с повторната експертиза е потвърден направения и в първоначалната СМЕ
експертиза извод,че травмите по бедрата и левия глезен на ищцата са щели да
настъпят,дори и тя да е ползвала предпазен колан.Този извод се подкрепя и от
заключението на автотехническата-експертиза,изготвено от в.л. В. С.,където е
казано,че предпазният колан защитава основно при челен удар,като при страничен
/какъвто е бил удара върху процесния автомобил/,заден или удар отгоре или отдолу
на купето,при висока скорост или удар на тяло с голяма маса и скорост,защитата
на водача или пътниците с предпазни колани в превозно средство е почти без
значение за настъпване на травмите,но правилно поставен предпазен колан
ограничава движението на тялото за изпадане от купето на автомобила.В крайна
сметка,въззивният съд счита,че от заключенията и на трите коментирани
експертизи без съмнение се налага извода,че и при използван предпазен
колан,съществува възможността ищцата да получи причинените й при процесното ПТП
травми с оглед фактически нанесения върху автомобила удар.А след като от
експертизите не само не е установено,че вредите не биха настъпили при поставен
колан,а напротив-от експертните заключения следва точно обратния извод за
настъпване на вредите дори при ползван предпазен колан,то заявеното от
ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от
ищцата,основано на твърдение за неизползването на предпазен колан,остава
недоказано и съответно на това-неоснователно.Поради това не може да се говори
за принос на ищцата за настъпването на причинените й при катастрофата
увреждания,а направеният в първоинстанционното решение извод за наличие на
такъв принос относно две от травмите-разкъсване на сухожилията на втори и трети пръст на лява ръка и
разкъсно-контузна рана на дясна буза,се явява необоснован и
неправилен.Допълнително в тази насока следва да се потчертае,че както е
установено в заключението на в.л.П.,тези две травми се дължат на счупени стъкла
вследствие нанесения по автомобила удар и при това положение е очевидно,че дори
и ищцата да е ползвала колан,то това е нямало да предотврати същите вреди.
Предвид
горните съображения,въззивният съд приема за изцяло неоснователно възражението
на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата,поради което
претендираното от последната обезщетение за неимуществени вреди не подлежи на
намаляване на основание чл.51,ал.2 от ЗЗД,а извършеното с първоинстанционното
решение такова намаляване /до размер от 50 % и относно обезщетенията за две от
травматичните увреждания/ е неправилно.В тази връзка решението подлежи на
отмяна в частта,с която е упоменато в осъдителния диспозитив,че част от
телесните повреди са „съпричинени при процесното ПТП на 15.06.2016 г.“.
На
следващо място,размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди подлежи
на самостоятелна преценка от въззивния
съд не само от гледна точка на коментираното по-горе възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат,но и предвид поддържаните във въззивната
жалба на ищцата оплаквания за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на
материалния закон по приложението на принципа за справедливост по смисъла на
чл.52 от ЗЗД.Всъщност подобно оплакване се съдържа и във въззивната жалба на
ответника,но то е основано изцяло на заявеното от него възражение за
съпричиняване,което бе коментирано по-горе и бе прието от въззивния съд за
изцяло неоснователно.От фактическа страна,травматичните увреждания на
ищцата,явяващи се резултат от процесното ПТП,се установяват от събраните в първоинстанционното
производство доказателства-медицинска документация и заключенията на
изготвените експертизи,а дори не са спорни между страните.Всички те,изключая
разкъсно-контузната рана на дясната буза на ищцата /която обаче се установява
от събраните в исковото производство доказателства/,са признати и в
постановената срещу прекия извършител наказателна присъда.Установява се още,че
веднага след пътния инцидент ищцата е била приета за болнично лечение,била е
оперирана, извършено е кръвно наместване на фрактурите на двете бедра и метална
остеосинтеза, наместване и гипсова имобилизация на ляв фибуларен малеол,
хирургична обработка на раните на лява ръка и зашиване на екстензорните
сухожилия, хирургична обработка на раната на дясна буза.Следоперативно ищцата е
била настанена в КАИЛ (Клиника за реанимация) до 21.06.2016 г., а след това е
лекувана в Клиника по травматология до 04.07.2016 г. с антибиотици, аналгетици
и антикоагуланти, като интравенозно са вливани кръв и водно-солеви
разтвори.Както става видно от заключението на СМЕ,изготвено от в.л. П. и е
правилно прието в обжалваното решение,счупването на бедрените кости зараства за
около 1 – 2 години; счупен глезен зараства за 2-3 месеца; екстензорните
сухожилия се възстановяват за около 2 месеца, като продължителен период от
време пострадалата ищца не е могла да ходи поради счупване на двата крака и е
имала нужда от грижи и гледане в дома.Провеждала е многократно физиотерапия и
рехабилитация, лекувана е допълнително оперативно с костна пластика на дясно бедро
и изваждане на метални импланти.Към момента на извършения от вещото лице д-р К.
П. преглед,пострадалата ищца се е възстановила в значителна степен,като ходи с
помощни средства (бастун),но левият ѝ крак е дефинитивно скъсен с 2
см.Освен това,ищцата има и на двете бедра големи оперативни белези: на дясно
бедро – три белега странично с дължина 7, 12 и 4 см.; на таза вдясно има белег
6 см. след вземане на кост за костна пластика; на ляво бедро странично има
оперативен белег с дължина 28 см. Оплаква се от бърза умора при ходене и от
периодични болки в двете бедра, които се засилват при промяна на времето и е
необходимо да се приемат аналгетици. Лявото коляно не се свива в пълен обем, а
до 90 градуса, вместо до 120 градуса.Има костно срастване на костите на двете
бедра, но са останали метални импланти за остеосинтеза, които предстои да се
извадят оперативно и от двете бедра в планов порядък.От получената при ПТП разкъсно-контузна
рана на дясна буза е останал белег върху лицето на ищцата,който е около 4 см.,започва
от десния ъгъл на устата й и продължава странично с ширина около 2
см.Белегът,както сочи в.л. П.,не представлява обезобразяване на лицето,а е
козметичен дефект в резултат на злополуката и е възможна оперативна пластична
корекция на същия.
От
заключението на съдебно-психологичната експертиза,изготвено от в.л. А.Д.
/клиничен психолог към Център за психично здраве-П./,се установява,че
психо-емоционалното състояние на ищцата е било нарушено след пътния индицент от
15.06.2016 г.,като той се е отразил в негативен аспект на физическото,социално,
професионално, финансово, емоционално и личностно функциониране.Според вещото
лице е възможно и към момента на изготвеното експертно заключение да съществува
влошено психо-емоционално състояние на ищцата,тъй като физическото й здраве не
е възстановено,а степента и продължителността на влошеното физическо здраве
повлиява и психо-емоционалното състояние.Наличието на видим белег от
разкъсно-контузна рана на лицето на ищцата в областта на дясната й буза също
оказва негативно влияние върху емоционалното й състояние,тъй като външия вид
влияе върху самочувствието на всеки човек,както сочи вещото лице Д..
От
данните по първоинстанционното дело се установява още,че след получаване на
уврежданията от ПТП,ищцата е била съкратена от работа,тъй като физическото й
състояние не й е позволявало да изпълнява работните си задължения,а наложените
професионални затруднения са довели и до финансои такива,като и съпругът й се
наложило да прекъсне работа за известно време,за да се грижи за нея,а това
довело до допълнителна финансова дестабилизация в семейството й.
По
първоинстанционното дело са разпитани свидетелите В. В. Д. – съседка на
ищцата,както и Д. М. Ю. – син на ищцата, показанията на които правилно и са
кредитирани от първостепенния съд като логични, последователни и
непротиворечиви,като тези на втория свидетел са ценени и при съобразяване на чл. 172 от ГПК предвид
близката му родствена връзка и възможната му заинтересованост от изхода на
спора.Същите показания допълнително дават представа за търпените от ищцата
неимуществени вреди-болки и страдания,вследствие на придобитите при
катастрофата телесни увреждания,за продължителността и интензитета на същите
страдания,за това,че за известен период от време от около 6-7 месеца ищцата се
е нуждаела и й е била оказвана чужда помощ за ежедневните й физически
нужди.Показанията на същите свидетели са подробно изложени и обосновано
коментирани в атакуваното решение и на основание чл.272 от ГПК настоящият съд
препраща към тази част от мотивите на същото
решение.
Като краен
резултат,при
съобразяване на конкретните нанесени на ищцата вследствие на катастрофата
телесни увреждания,на търпените в резултат на тези травми физически и
психически болки и страдания,тяхната продължителност и интензитет,а също и при
съобразяване възрастта на ищцата към момента на злополуката,както и на
социално-икономическото статукво в страната към същия този момент и на
обстоятелството,че уврежданията са рефлектирали и върху финансовото състояние
на ищцата,а също и при съобразяване на съдебната практика по сходни
случаи,въззивният съд счита,че определеният с първоинстанционното решение
размер на обезщетението за неимуществени вреди е занижен в известна степен и
намира,че справедливият съобразно нормата на чл.52 от ЗЗД размер на
обезщетението в случая се равнява на сумата от 80 000 лв.От тази сума следва да
бъде приспаднато вече платеното на ищцата от ответника-застраховател
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв.,при което положение
дължимият размер на обезщетението възлиза на сумата от 50 000 лв.Като се има
предвид,че присъденото с първоинстанционното решение обезщетение възлиза на
сумата от 37500 лв. и в тази част решението като правилно подлежи на потвърждаване,то
се налага крайния извод,че същото решение като неправилно подлежи на отмяна в
частта,с която предявеният от ищцата иск е отхвърлен за разликата над 37 500
лв. до размера от 50 000 лв.Вместо това,с настоящото решение ответникът следва
да бъде осъден да заплати на ищцата още 12500 лв. обезщетение за търпените от
нея вследствие на процесното ПТП неимуществени вреди.А в частта,с която искът е
отхвърлен за разликата над 50 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв.
обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно.
Що се
касае до въззивната жалба на ответника,атакуваща първоинстанционното решение в
осъдителната му част,с която искът е уважен за разликата над 15 000 лв. до
присъдените 37500 лв.,то както се посочи,тази жалба е неоснователна и като
такава не подлежи на уважаване,а първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено като правилно в същата обжалвана част.Предвид този
резултат,първоинстанционното решение следва да се потвърди и в обжалваната от
ответника част,с която същият е осъден да заплати по сметка на ОС-Пловдив
държавна такса в размер на 1500 лв.Същата такса е дължима от ответника на
основание чл.78,ал.6 във вр. с чл.83,ал.1,т.4 от ГПК и размерът й е правилно
определен съобразно с уважената от първоинстанционния съд част от исковата
претенция на ищцата.
С
въззивната жалба на ищцата първоинстанционното решение е обжалвано и в частта
за определяне на началният момент на лихвата за забава върху обезщетението за
неимуществени вреди.Жалбоподателката счита,че моментът,от който застрахователят
изпада в забава за плащане на обезщетението за вреди и съответно-дължи лихва за
забавено плащане съгласно разпоредбата на чл.429,ал.3 от КЗ е момента на
подаване на застрахователната претенция по реда на чл.380 от КЗ-21.03.2018 г.,а
първоинстанционният съд неправилно е определил в решението си,че началният
момент за определяне на лихвата е този по чл.497,ал.1,т.1 от КЗ.Тази позиция на
жалбоподателката е правилна.Както следва от разпоредбата на чл.498 от КЗ,увреденото лице има задължение при настъпване на застрахователното събитие
да предяви претенцията си първо пред застрахователя и ако същият не е платил в
срока по чл.496 от КЗ,откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е
съгласно с размера на определеното или изплатено обезщетение,то може да предяви
прекия иск по чл.432 от КЗ срещу застрахователя,както е сторено в случая поради
несъгласието на ищцата с размера на определеното й от ответника-застраховател
обезщетение за неимуществени вреди.Същата е предявила писмено застрахователната
си претенция до ответника на датата 21.03.2018 г. и това именно е датата,на
която застрахователя е бил уведомен за претенцията,съответно от тази дата
настъпва задължението му да заплаща лихва за забава по чл.429,ал.2,т.2 във вр.
с ал.3 от КЗ.В случая разпоредбата на чл.497,ал.1,т.1 от КЗ,на която
първоинстанционният съд се е позовал при определяне на началния момент на
дължимата лихва за забава,е неприложима.По тези съображения първоинстанционното
решение следва да бъде отменено като неправилно и в частта,с която законната
лихва за забава върху присъденото обезщетение от 37 500 лв. е начислена,считано
от датата 06.04.2018 г.,като вместо това се постанови с настоящото решение
начисляването на лихва за забава върху посочения размер на обезщетение,считано
от датата 21.03.2018 г. до окончателното му изплащане.
Лихва за
забава,считано от датата 21.03.2018 г. до окончателното плащане,следва да се
начисли и върху допълнително присъденото с настоящото решение обезщетение от
още 12500 лв.
Що се
отнася до съдебните разноски,които ищцата е осъдена да заплати на ответника с
първоинстанционното решение на основание чл.78,ал.3 от ГПК,то в тази част
първоинстанционното решение не е обжалвано и затова настоящият съд няма да преразглежда въпроса за дължимия размер на
тези разноски,въпреки частичната основателност на подадената от ищцата въззивна
жалба.
По
частната жалба срещу определение №1186 от 13.06.2020 г.:
С това
определение първоинстанционният съд се е произнесъл по инкорпорираната във
въззивната жалба на Р.Р.Ю. молба по чл.248 от ГПК,с която е оспорено решение
№35 от 24.01.2020 г. в частта за разноските относно липсата на присъдено
адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗАдв. на адв. Я.С. за оказана
„безплатна правна помощ“.С определението тази молба е оставена без уважение
като недоказана и неоснователна.Този резултат е мотивиран от първоинстанционния
съд със съображението,че в самото съдебно решение съдът е приел за
неоснователно искането на адв. Я.С. за присъждане на адвокатски хонорар за
оказана безплатна правна помощ на ищцата на основание чл.38,ал.1,т.2 от
Задв.,тъй като по делото не е представен договор за правна помощ с ищцата,в
който да е отразено,че правната помощ е безплатна,а също така няма данни /напр.
декларация/,че ищцата е материално затруднено лице по смисъла на Задв.В
определението е отразено,че няма основание за ревизия на така изложените в
решението мотиви,като отново е констатирана липсата на договор между ищцата и
представляващия я адвокат,където да е уговорена безплатна правна помощ,а
липсват и доказателства за материална затрудненост на ищцата,даваща й право на
безплатна правна помощ и съдействие по смисъла на чл.38,ал.1,т.2 от ЗАдв.
В
подадената от ищцата частна жалба срещу горното определение,същата твърди,че по
първоинстанцинното дело е представен договор за правна защита и съдействие от
11.04.2019 г.,в който се съдържа уговорка за оказване на безплатна правна помощ
от адв. С. на основание чл.38,ал.1,т.2 от ЗА,като заверено копие от този
договор е приложено и към частната жалба.Верността на така твърдяното в
частната жалба обстоятелство се потвърждава,тъй като действително в кориците на
първоинстанционното т.д.№760/2018 г. по описа на ОС-Пловдив е приложен договор
за правна защита и съдействие /на гърба на л.209/ от 11.04.2019 г.,сключен
между ищцата и адв. Я.С.,в който е уговорено оказването на безплатна правна
защита от адвоката спрямо ищцата на основание чл.38,ал.1,т.2 от Закона за
адвокатурата.Самото искане за присъждане на адвокатски хонорар на адв. С. за
извършена от него безплатна правна помощ на основание посочената разпоредба,е
заявено в приложения към първоинстанционното дело списък на разноските по чл.80
от ГПК,подписан от същия адвокат като пълномощник на ищцата.
При
наличието на посочената уговорка за оказване на безплатна правна помощ на
основание чл.38,ал.1,т.2 от ЗАдв. и частичното уважаване на иска в първата
инстанция,в която част атакуваното решение бе прието за правилно от настоящата
инстанция,на пълномощника на ищцата-адв. Я.С.,се дължи възнаграждение на
основание чл.38,ал.2 от ЗАдв. В размер,определен съобразно правилото на чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №1/2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.Съобразно това правило
и предвид уважената с първоинстанционното решение част от иска,дължимото на
адв. С. адвокатско възнаграждение по смисъла на чл.38,ал.2 от ЗА възлиза на
сумата от 1655 лв.
Въззивният
съд намира за неправилен изложеният в атакуваното определение аргумент,че
поисканото възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗАДв. не се дължи,тъй като не е доказана материална затрудненост на
ищцата,налагаща оказването на безплатна правна помощ в хипотезата на
чл.38,ал.1,т.2 от ЗАдв.В практиката на ВКС,споделяна и от настоящия състав,е
наложено становището /изразено напр. в
определение №163 от 13.06.2016 г.,постановено по ч.гр.д.№2266/2016 г. по описа
на ВКС,I-во
гр.отд./,че изявленията на страните за наличие на конкретно основание за
оказване на безплатна правна помощ по чл.38,ал.1 от ЗА /в случая изразено в
сключения между ищцата и адв. С. договор за правна защита и съдействие/
обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната
хипотеза.В този случай нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на
безплатна адвокатска помощ в основното производство по делото не е необходимо
да се провежда.Ако обаче противната страна твърди,че предпоставките за
предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице и че страните по
договора за адвокатска услуга са договорили предоставяне на адвокатска помощ
без насрещно заплащане по други съображения,различни от посочените в чл.38
ЗА,тя следва да представи доказателства в подкрепа на това свое твърдение в
производството по чл.248 ГПК,като опровергае наличието на поддържаното
основание.В настоящия случай такова оспорване не е направено от
ответника,съответно не са ангажирани от него и доказателства,опровергаващи
осъществяването на уговореното основание за предоставяне на безплатна
адвокатска защита на ищцата Р.Ю..
Предвид
гореизложените съображения,въззивният съд счита разгледаната частна жалба за
основателна,а обжалваното с нея определение-за неправилно и
незаконосъобразно.Като такова същото определение следва да бъде отменено,а
вместо това се уважи молбата по чл.248 от ГПК на ищцата за изменение на
решението в частта за разноските по отношение присъждането на адвокатско
възнаграждение на адв. С. на основание чл.38,ал.2 във вр. с чл.38,ал.1,т.2 от
Задв.,като бъде осъден ответника да заплати на същия адвокат сумата от 1655 лв.
възнаграждение за оказана на ищцата безплатна правна помощ в
първоинстанционното производство.
По
разноските за въззивната инстанция:
С оглед
изхода от спора в настоящата инстанция,на жалбоподателката Р.Ю. се дължат
съдебни разноски съобразно на уважената част от жалбата й,но такива няма да й
бъдат присъдени липсата на доказателства за реално извършени от нея разноски
във въззивното производство.
В
представения пред настоящия съд списък на разноските по чл.80 от ГПК е
направено искане да се присъди на адв. Я.С. адвокатско възнаграждение на
основание чл.38,ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата във вр. с чл.7,ал.2 от
Наредба №4 за минималните размери на адвокатските възнаграждения за извършена
безплатна адвокатска защита на ищцата пред въззивната инстанция.В тази връзка е
представен пред въззивния съд договор за правна защита и съдействие от
19.02.2020 г.,сключен между жалбоподателката Р.Ю. и адв. Я.С.,в който е
уговорено осъществяването на безплатна правна помощ от адвоката във въззивното
производство на основание чл.38,ал.1,т.2 от Задв.При наличието на такава
уговорка и с оглед частичната основателност на въззивната жалба на
предсавляваната от адв. С. жалбоподателка,посоченото искане е основателно,като
с настоящото решение насрещната страна-ответното застрахователно дружество
следва да бъде осъдено да заплати на адв. С. на основание чл.38,ал.2 във вр. С
чл.38,ал.1,т.2 от ЗАдв. Адвокатско възнаграждение в размер на 2030 лв.
В молба с
вх.№260861 от 01.10.2020 г.,дружеството-застраховател е направило възражение на
основание чл.78,ал.5 от ГПК „за прекомерност на претендираното от противната
страна адвокатско възнаграждение“.Това възражение не следва да се разглежда,тъй
като по делото няма заплатено от ищцата адвокатско възнаграждение,а както
по-горе се коментира,има уговорена между нея и представляващия я пълномощник
безплатна адвокатска защита.
Мотивиран
от гореизложеното съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение №35 от 24.01.2020 г.,постановено по
т.д.№760/2018 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,Гражданско исково отделение,III-ти гр. състав,в частта,с която предявеният от Р.Р.Ю. с ЕГН ********** против „З.а.д. „Д.:Ж.
и З.“АД-гр.С. с ЕИК .. осъдителен иск по чл.432,ал.1 от КЗ е отхвърлен за
разликата над уважения размер от 37 500 лв. до размер на сумата от 50 000
лв.,както и в частта,с която законната лихва върху уважената сума е присъдена
от началната дата 06.04.2018 г.,а също и в частта,с която в диспозитива на решението
е отразено,че част от причинените на ищцата телесни увреждания са съпричинени
от нея при процесното ПТП на 15.06.2016 г.,като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „З. а. д. „Д.:Ж. и З.“АД
с ЕИК.,със седалище и адрес на управление *** да заплати на Р.Р. Ю. с ЕГН **********
на основание чл.432,ал.1 от КЗ още 12 500 лв. /още дванадесет хиляди и
петстотин лева/ обезщетение за неимуществените вреди,изразяващи се в значителни
физически и психически болки и страдания в разултат на 3 средни телесни повреди
и белег от разкъсно-контузна рана на лицето,причинени й вследствие на
процесното ПТП,настъпило на 15.06.2016 г. в с.Д..,област П.,за което виновният
водач на лек автомобил „..“ с рег.№ .. – С. Ю. Ю., ЕГН **********, е осъден с
влязла в сила присъда № 66/04.09.2017 г. по н.о.х.д.№ 1296/2017 г., ПОС, ведно
със законната лихва върху горната сума,считано от 21.03.2018 г. до
окончателното й изплащане,а също да заплати на ищцата и законната лихва върху
присъденото с първоинстанционото решение №35 от 24.01.2020 г. по т.д.№760/2018
г. по описа на ОС-Пловдив обезщетение за неимуществени вреди в размер на 37 500
лв.,считано от датата 21.03.2018 г. до окончателното му изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение №35 от 24.01.2020 г.,постановено по
т.д.№760/2018 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,Гражданско исково отделение,III-ти гр. състав,в частта,с която предявеният от Р.Р.Ю. с ЕГН ********** против „З.. а. д. „Д.:Ж.
и З.“АД-гр.С. с ЕИК.. осъдителен иск по чл.432,ал.1 от КЗ е отхвърлен за
разликата над сумата от 50 000 лв. до пълния претендиран размер.
ПОТВЪРЖДАВА решение №35 от 24.01.2020 г.,постановено по
т.д.№760/2018 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,Гражданско исково отделение,III-ти гр. състав,и в обжалваната от ответника ЗАД „Д.:Ж.
и З.“АД-гр.С. част,с която предявеният от ищцата Р.Р. Ю.с ЕГН **********
осъдителен иск е уважен за разликата над 15 000 лв. до присъдените й с
решението 37 500 лв.,както и в частта,с която ответното застрахователно
дружество е осъдено да заплати на държавата по сметка на Окръжен съд-Пловдив на
основание чл.78,ал.6 във вр. с чл.83,ал.1,т.4 от ГПК държавна такса в размер на
1500 лв.
ОСЪЖДА „З. а.д.„Д.:Ж. и З.“АД
с ЕИК .,със седалище и адрес на управление *** да заплати на адв. Я.М.С.-член
на САК,сумата от 2030 лв. /две хиляди и тридесет лева/ адвокатско
възнаграждение по чл.38,ал.2 от Закона
за адвокатурата за оказана на основание чл.38,ал.1,т.2 от същия закон безплатна
правна защита на жалбоподателката Р.Р.Ю. във въззивното производство по
т.д.№422/2020 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив.
ОТМЕНЯ като неправилно
определение №1186 от 13.06.2020 г.,постановено по т.д.№760/2018 г. по описа на Окръжен
съд-Пловдив,Гражданско исково отделение,III-ти гр.
състав,с което е оставена без уважение молбата по чл.248 от ГПК,съдържаща се
във въззивна жалба с вх.№6242/21.02.2020 г.,подадена от Р.Р.Ю. чрез адв. Я.С.,срещу
решение №35/24.01.2020 г.,ПОС,3 гр.с.,в частта за разноските,относно липсата на
присъдено адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2,вр. ал.1,т.2 от ЗАдв. на адв.
Я.С.,като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение №35 от 24.01.2020 г.,постановено по
т.д.№760/2018 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,Гражданско исково отделение,III-ти гр. състав,в частта за разноските,като:
ОСЪЖДА „З. а. д. „Д.:Ж.и З.“АД
с ЕИК.,със седалище и адрес на управление *** да заплати на адв. Я.М.С.-член на
САК,сумата от 1655 лв. /хиляда шестстотин петдесет и пет лева/ адвокатско
възнаграждение на основание по чл.38,ал.2
от Закона за адвокатурата за оказана безплатна правна защита на ищцата Р.Р.Ю.
в първоинстанционното производство по
т.д.№760/2018 г. по описа на ОС-Пловдив,III-ти
гр.състав.
Настоящото решение в частта,отнасяща
се до отмяна на горното определение и изменение на първоинстанционното решение
в частта за разноските има характер на определение,обжалваемо с частна жалба
пред ВКС в едноседмичен срок от съобщението.
В останалата част решението подлежи
на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.