№ 544
гр. Благоевград, 10.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми
септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Г. Янев
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20231200500635 по описа за 2023 година
съобрази следното:
Второинстанционното производство е образувано по жалба на „К.А.“ ЕООД /н/, ЕИК
********, представлявано от синдик К. В. К., подадена срещу решение № 500134 от
09.02.2023 г., постановено по гражданско дело № 501 от 2019 г. на Районен съд Р.. В
жалбата се твърди, че атакуваният с нея съдебен акт е постановен по недопустим иск, в
противоречие с материалния закон и се явява необоснован. Първоинстанционният съд
неправилно приел в решението си, че ищецът е доказал правния си интерес от водене
на отрицателен установителен иск за собственост на идеални части от недвижим имот.
Твърденията за това, че същият владее процесния имот чрез едноличното си дружество
„А.“ ЕООД, не били доказани. И двамата разпитани свидетели за тези обстоятелства
били служители по трудово правоотношение със същото дружество и при обсъждане
на показанията им следвала да се отчита служебната им зависимост от ищеца като
техен работодател. От събраните доказателства в процеса се установило, че „К.А.“
ЕООД /н/ е станало собственик по давност на претендираните от ищеца идеални части
от процесната масивна постройка на 2 етажа, с РЗП от 468,51 кв. м., както и на
евентуално претендираната с исковата молба реална част от сградата. Съгласно т. 8 от
сключения от „К.А.“ ЕООД /н/ нотариален акт за покупко-продажба № 68 от 08.10.2010
г. на нотариус М.К., дружеството придобило поземлен имот с идентификатор
03504.404.2127 по КККР на гр. Б., с площ от 1574 кв. м., заедно с всички подобрения и
приращения в имота, извършени въз основа на разрешение за строеж № 2 от 12.01.2007
г., за сумата от 190 000 лева, като цената на имота била изцяло заплатена преди
сключване на нотариалния акт. Имотът бил деклариран в общината още през 2007 г., т.
е. към датата на сключване на нотариалния акт сградата била построена до етап „груб
строеж“, имала покрив и оградни стени и била годен обект за прехвърляне на право на
1
собственост върху нея. Нямало как в общината да се декларира сграда, която не е
завършена поне до етап „груб строеж“. Безспорно било, че същата сграда е построена
именно въз основа на законно издаденото разрешение за строеж № 2 от 12.01.2007 г.
Този факт не се оспорвал от страните. Съгласно изричното отбелязване в нотариалния
акт, несмущаваното от никого владение на прехвърляните с акта имоти, включително
процесната сграда, било предадено на дружеството-купувач в деня на подписването на
нотариалния акт, т. е. на 08.10.2010 г. „К.А.“ ЕООД /н/ владеело цялата сграда поне до
датата на подаване от ищеца на исковата молба на 12.10.2016 г., приета като
доказателство по делото, по която било образувано гражданско дело № 1051 от 2016 г.
на Pайонен съд Р., като се имало предвид заявеното в нея искане за предаване на
владението на спорния имот. Допълнителни доказателства за продължаващото
владеене на сградата от „К.А.“ ЕООД /н/ били преместването на адреса на управление
на дружеството в същата сграда на 16.05.2013 г. и декларирането на цялата сграда като
негова собственост и част от масата на несъстоятелността в представена по търговско
дело № 33 от 2014 г. декларация от управителя на дружеството за притежавано
имущество, в която изрично била декларирана цялата сграда - „Автосервиз и офис
сграда в гр. Б., ул. „Д.Х.“ № 13“. Дори част от процесната сграда да попадала в имота
на ищеца, то същата идеална, съответно - реална част от сградата, била придобита от
„К.А.“ ЕООД /н/, като добросъвестен владелец в продължение на повече от 5 години,
за периода след придобиване на владението на 08.10.2010 г. В случая дружеството
владеело вещта на правно основание, което било годно да го направи собственик
/нотариален акт, с който са му прехвърлени всички подобрения и приращения,
извършени въз основа на разрешение за строеж № 2 от 12.01.2007 г./, без да знае, че
част от тези подобрения - построената сграда - не е собственост на продавача, защото
евентуално е изградена в съседен имот. Към момента на подаване от ищеца на
исковата молба от 12.10.2016 г., с която фактически било оспорено правото на
собственост на „К.А.“ ЕООД /н/ върху процесния имот, била изтекла 5-годишна
придобивна давност в полза на дружеството, като добросъвестен владелец на имота,
считано от получаване на владението на 08.10.2010 г. Доколкото имотът бил придобит
на основание, годно да го направи собственик - нотариален акт № 68 от 08.10.2010 г. на
нотариус М.К. - и без наличие на знание за каквото и да е оспорване или
несъществуване на правото на собственост на праводателя /чл. 79, ал. 2 вр. чл. 70 от
ЗС/, „К.А.“ ЕООД /н/ станало собственик на имота с изтичането на 5-годишния
давностен срок. Ищецът не доказал в производството да е придобил правото на
собственост върху процесния недвижим имот. С представените по делото документи за
проведената публична продан от ЧСИ Г. Ц. се установило, че праводателят на ищеца
при сключения договор за покупко-продажба - Я.М.Х., не е придобил собствеността
върху процесния имот на проведената публична продан, защото частта от постройката,
намираща се върху продадения имот, не е била предмет на публичната продан, т. е.
продавачът не е можел и не е прехвърлил на ищеца, при продажбата на имота с
нотариален акт № 78 от 23.11.2012 г. на нотариус Л.К., право на собственост и върху
процесната част от сградата, защото сам не е притежавал право на собственост върху
нея. Не се установило със събраните доказателства по делото и ищецът да е придобил
процесния недвижим имот по давност, доколкото не се установило с пълно доказване
същият да е владял имота без противопоставяне от страна на ответника за период от 10
години. Моли се за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените
искове. Претендира се присъждане на разноските пред двете инстанции.
Подаден е отговор на жалбата от насрещната страна. В него се изтъква, че атакуваното
решение е законосъобразно, правилно и обосновано. Предявеният отрицателен
2
установителен иск бил допустим, тъй като предмет на този иск била идеална част от
сграда, която се използвала за офиси и която част била построена върху имот,
собственост на ищеца. Позоваването на фактическото състояние било достатъчно за
допустимостта на иска. Правният интерес произтичал и от факта, че ответното
дружество било в несъстоятелност. В масата на несъстоятелността, без да има каквото
и да е основание за това, била включена частта от сградата, която се намира в поземлен
имот с идентификатор 03504.404.1316 по КККР на гр. Б.. Правото на собственост
върху въпросния имот било придобито от ищеца на основание покупко-продажба.
Пред първоинстанционния съд бил приет като писмено доказателство и договор за
наем, сключен на 01.11.2018 г., с който ищецът предоставил на „А.“ ЕООД правото да
ползва възмездно идеалните части от масивната сграда, които попадат в притежавания
от него недвижим имот. Двамата свидетели, които районният съд разпитал, били
категорични, че им е известно, че дворното място е собственост на ищеца, както и че
офисите, които са там, също са негова собственост. „А.“ ЕООД ползвало тези офиси по
волята на собственика на земята и му плащало наем. Ищецът провел пълно и главно
доказване, че осъществява фактическата власт върху процесната идеална част от сграда
чрез „А.“ ЕООД, на капитала на което е едноличен собственик. В хода на делото, чрез
приобщената и неоспорена СТЕ, се установило, че процесната идеална част от сградата
се намира в имота на ищеца, поради което доводът, че ответникът е придобил същата
на основание кратката петгодишна давност, която е започнала да тече на правно
основание, годно да направи ответното дружество собственик, която идеална част се
намира в съседния имот, бил неоснователен. Ответникът по делото бил носител на
правото на собственост върху съседния поземлен имот с идентификатор
03504.404.2127, върху който било изпълнено строителството на другата част от
сградата, част от която /144,13 кв. м./ попадала в имота на ищеца, без да е учредено
право на строеж и в отклонение от издаденото разрешение за строеж № 2 от 12.01.2007
г. При тълкуване на съдържанието на нотариалния му акт следвал единствено
възможният правен извод, че дружеството е придобило всички подобрения и
приращения върху продавания имот, но не и тези върху съседните имоти. Напълно
неотносимо било обстоятелството, че „К.А.“ ЕООД /н/ е вписало в ТР като свое
седалище и адрес на управление адрес, съвпадащ с административния адрес на
сградата. Това било така, защото „К.А.“ ЕООД /н/ към момента било собственик на
частта от сградата, в която се намирала авторемонтната работилница. Обстоятелството,
че дружеството е декларирало цялата сграда като своя собственост, не водело до извод,
че въз основа на декларирането фирмата е придобила собствеността върху идеалната
част от сградата, която се намира в чужд имот. Нотариалният акт от 08.10.2010 г. не
бил правно основание за владение на подобренията, които се намирали в имота на
ищеца. Ответното дружество не провело не само пълно и главно, но и каквото и да
било доказване, че в определен период от време е упражнявало фактическа власт върху
процесната идеална част от сграда, която се намира в имота на ищеца, с намерение за
своене. Предмет на доказване били собственическите права на ответника, а не тези на
ищеца. Ответното дружество не установило, че то упражнява фактическа власт - било
лично, било чрез трето лице - за да опровергае твърдението на ищеца, което той
установил в хода на делото, че упражнява фактическа власт върху процесната идеална
част чрез дружество, капитала на което притежава. Районният съд не допуснал
процесуални нарушения по преценка на доказателствата. Решението му следвало да
бъде потвърдено.
Жалбата и отговорът са редовни и допустими.
3
Не се събираха нови доказателства.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. То се явява и правилно. На основание
чл. 272 от ГПК, въззивният съд препраща към мотивите на районния съд.
Предявеният отрицателен установителен иск е допустим, тъй като негов предмет е
идеална част от сграда, която се използва за офиси и е построена върху имот,
собственост на ищеца. Както е прието в т. 1 на Тълкувателно решение № 8 от
27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК, докладвано от съдиите Л.И. и
С.П., позоваването на фактическото състояние е достатъчно за допустимостта на иска.
За ищеца е налице правен интерес да установи спрямо дружеството, че то не е
собственик на съответните идеални части от двуетажната масивна постройка, защото в
притежавания от него поземлен имот попадат 144,13 кв. м. от същата. Въпросният
правен интерес произтича и от факта, че ответното дружество е в несъстоятелност и в
масата на несъстоятелността е включена частта от сградата, която се намира в
поземления имот на В..
Правото на собственост върху терена е придобито от ищеца чрез деривативен способ -
покупко-продажба, обективирана в нотариален акт № 78, том I, рег. № 958, дело № 69
от 2012 г. на нотариус Л.М.. Пред първоинстанционния съд е приет като писмено
доказателство и договор за наем, сключен на 01.11.2018 г., с който В. е предоставил на
„А.“ ЕООД правото да ползва възмездно идеалните части от масивната сграда, които
попадат в притежавания от него недвижим имот. „А.“ ЕООД изразява воля чрез своя
орган на управление - управителя и едноличен собственик на капитала Г. З. В.. Той не
претендира право на собственост върху идеална част от обекта от името на
дружеството, което управлява, тъй като дружеството упражнява фактическа власт за
него в качеството му на физическо лице. С оглед на това, че физическото лице се слива
с управителния орган на дружеството-държател, то само и единствено от анимуса на
физическото лице зависи в какво качество владее. Намерението на ищеца е да владее в
качеството на физическо лице, тъй като именно в това качество той притежава правото
на собственост върху земята, на която е построена претендираната идеална част от
сграда.
Според правната доктрина - „Придобиване по давност на недвижими имоти“ от Ц.П.,
Нов български университет, С., 2015 г., стр. 68-77 - придобиването по давност е един
от предвидените в чл. 77 от ЗС способи за придобиване на правото на собственост
/titulus acquirendi/. То е институт на вещното право. Фактическият състав на
придобивната давност включва упражняването на владение - анимус и корпус. Той се
осъществява с извършването на активни, външно обективирани действия, от които
може да се направи изводът, че едно лице упражнява фактическата власт върху
конкретен имот като свой собствен. Придобиването по давност е оригинерен
придобивен способ. Владелецът придобива правото на собственост не от друг правен
субект и независимо дали вещното право е принадлежало на трето лице.
Придобиването по давност следва да се определи като правомерно юридическо
действие. Фактическият му състав включва владение, изтичане на определен срок и
позоваване пред съд или нотариус. В този смисъл същият може да бъде определен като
смесен /хетерогенен/. Обект на придобиване са само вещни права. Функцията на
придобивната давност, най-кратко казано, е да приведе правното положение в
съответствие с фактическото, като придаде правно значение на фактическите
отношения заради общественото, публичното благо /bono publico/. От гледна точка на
собственика следва да се съобрази липсата на интерес от негова страна към вещта,
която, в крайна сметка, съчетана с владението на трето лице, има за правен резултат
4
намаляването на имуществото му. Що се отнася до владелеца, функцията е
възнаградителна, защото законът му признава и зачита интереса към вещта,
положените грижи и направените разходи. Чрез придобиването по давност се избягва и
т. нар. „probatio diabolica“, което би направило невъзможно доказването на правото на
собственост.
Съгласно Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г.,
ОСГК, докладвано от съдията К.М., придобивната давност е способ за придобиване на
право на собственост и други вещни права върху чужда вещ чрез фактическо
упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време.
Нормативната й уредба е в глава VIII от ЗС, наименувана „Придобиване и изгубване на
вещни права“ и обхващаща разпоредбите на чл. 79-86 от ЗС. Нормата на чл. 79 от ЗС
регламентира фактическия състав на придобивната давност при недобросъвестно и
добросъвестно владение, включващ като елементи изтичането на определен в закона
период от време и владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС - в хипотезата на чл. 79,
ал. 1 от ЗС, и добросъвестност и юридическо основание - в хипотезата на чл. 79, ал. 2
от ЗС. Правната последица - придобиване на вещното право - е нормативно свързана
само с тези юридически факти. Недопустимо е по тълкувателен път в нормативно
определения фактически състав да се включват и други елементи. Следователно
изискващото се от чл. 120 от ЗЗДог вр. чл. 84 от ЗС волеизявление - позоваване, не е
елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 от ЗС. Това обаче
не означава, че правната последица - придобиване на правото на собственост или на
друго вещно право - настъпва автоматично с изтичане на установения в закона срок. Да
се приеме, че придобивната давност има действие ex lege, означава, че с оглед
разглежданата от общата теория на правото класификация на юридическите факти,
като юридически факт придобивната давност да е юридическо събитие, в чийто
фактически състав по определение нормативно да се включват събития от физическия
свят или психични състояния без участие на активни съзнателни преживявания на
човека.
Фактическият състав на владението, съгласно чл. 68, ал. 1 от ЗС, включва както
обективният елемент на упражнявана фактическа власт, така и субективният елемент
вещта да се държи като своя. След като владението е съзнателен акт, то следва, че
придобивната давност е сложен юридически факт от категорията на правомерните
юридически действия, които по определение обхващат като свой елемент както
наличието на представи и желания, насочени към установяването, придобиването,
прехвърлянето, изменението и погасяването на права и задължения /представляващи
субективният елемент от предметното им съдържание/, така и тяхното обективиране
чрез волево изявление, насочено към сетивното му възприемане от други, с цел да се
разкрият тези преживявания и представи /представляващо обективният елемент от
предметното им съдържание/.
Съгласно чл. 77 от ЗС, вещните права се придобиват чрез правна сделка, по давност
или по друг начин, определен в закона. След отмяната на ЗТСУ и регламентираното с
него непосредствено отчуждително действие на регулационния план, е възможно
придобиване на вещно право без изразена воля за това в две хипотези - при
приращението по чл. 92 от ЗС и по силата на законовия режим на общност по чл. 21,
ал. 1 от СК, когато придобивното основание включва волеизявлението на единия
съпруг, но вещноправният ефект настъпва и за другия съпруг. И двете хипотези обаче
предпоставят изразена воля за придобиване на вещното право. Следователно принцип в
гражданското ни законодателство е, че вещните права се придобиват въз основа на
5
обективирано волеизявление за това. Целта на този принцип е както зачитане на волята
на правните субекти, така и защита на обществения интерес чрез създаване на яснота
по отношение на субектите и обектите на вещните права, с оглед правната сигурност.
Обективният елемент на владението - упражняването на фактическа власт - съвпада с
този при държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа
власт върху имот като владение. Чл. 69 от ЗС предполага наличието на намерение да се
свои вещта. За да се трансформира фактическото състояние на упражнявана
фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право, в самото
вещно право, е необходимо потвърждаване на наличието на намерение за своене чрез
позоваване на последиците от придобивната давност. Разпоредбата на чл. 120 от ЗЗДог
вр. чл. 84 от ЗС урежда волевото изявление на субективния елемент на владението чрез
процесуални средства - предявяване на иск или възражение при наличие на спор за
собственост, или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена
проверка, с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в
гражданския оборот, изпълнение на административни процедури по попълване на
кадастрална карта и т.н. До момента, в който предполагаемото от закона намерение за
своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на
собственост. При наличие на позоваване правните последици - придобиване на
вещното право - се зачитат от момента на изтичане на законово определения срок
съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал.
1 или ал. 2 от ЗС.
Нормата на чл. 79, ал. 1 от ЗС изисква упражняване на фактическа власт с намерение
за своене в продължение на 10 години. Упражняваното владение трябва да е било
спокойно - да не е установено с насилие, явно - фактическата власт да е упражнявана
така, че всеки заинтересован да е имал възможност да научи за това, постоянно -
упражняването му да няма случаен характер, а да е израз на воля трайно да се държи
вещта по начин, препятстващ евентуалното владение на други лица, непрекъснато - да
не е било прекъсвано изобщо, в частност - за период по-дълъг от 6 месеца /чл. 81 от
ЗС/, като се съобразява и презумпцията на чл. 83 от ЗС, и несъмнено - да няма
съмнение, че лицето е държало вещта, както и че я е държало за себе си /Решение №
144 от 02.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1650/2014 г., II г. о., ГК, докладчик съдията
Г.Н.а/.
В конкретния казус свидетелите Й.Д. и П.К., които районният съд е разпитал, са
категорични, че им е известно, че дворното място е собственост на Г. З. В., както и че
офисите, които попадат върху него, също са негова собственост. Знаят, че дружеството
ползва офисите по волята на собственика на земята Г. З. В., както и че то плаща наем
на физическото лице. Чл. 69 от ЗС установява оборима презумпция, че владелецът
държи вещта като своя, докато не бъде доказано, че я държи за другиго. Презумпцията
относно субективния елемент на владението, т. е. намерението за своене на вещта, е
въведена в полза на владелеца и в случай на отричане на владелческото му качество,
тежестта за оборването й пада върху лицето, което оспорва осъщественото владение.
„К.А.“ ЕООД /н/ не е оборило чрез насрещно доказване фактите и обстоятелствата,
които установяват въпросните двама свидетели. Ищецът е владял процесната идеална
част от сграда, като е упражнявал фактическа власт върху нея чрез държателя „А.“
ЕООД, капиталът на което дружество е еднолична собственост на В. и то се управлява
от него. В тази насока са събраните гласни доказателства, чрез които еднопосочно се
установява твърдяният от ищеца факт, че „А.“ ЕООД упражнява фактическа власт
върху идеалната част от сградата по волята на собственика на дружеството, като
6
ползва същата възмездно за офиси и я държи за собственика на капитала Г. З. В..
Двамата свидетели безпротиворечиво установяват, че „А.“ ЕООД ползва офисите,
които са построени в имота в гр. Б., ул. „Д.Х.“ № 13, от 2014 г. Офисната част от
сградата е свързана с производствената част /хале за ремонт на автомобили/, като
последната е построена върху имот на „К.А.“ ЕООД /н/. Категорични са, че „А.“ ЕООД
ползва офисите непрекъснато от 2014 г. до настоящия момент. С показанията им
ищецът надлежно е доказал, че осъществява фактическата власт върху процесната
идеална част от сграда чрез „А.“ ЕООД, на капитала на което е едноличен собственик.
Фактът, че разпитаните двама свидетели работят в „А.“ ЕООД, не означава сам по себе
си, че на показанията им не може да се вярва. Съдът прави фактически и правни изводи
по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно
убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими
за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона.
Казаното се отнася и до гласните доказателства, които, щом са относими и допустими,
се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната
заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 от ГПК
и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички
обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката /ден,
нощ, виелица, дъжд и пр./, психическото състояние на свидетеля, възрастта му към
онзи момент, физиологични особености - зрение, слух, възраст, заболявания; паметово-
интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането -
възможност за възпроизвеждане /притеснение от съда, образование, заболявания,
възраст, отдалеченост във времето/ и волята на свидетеля да каже истината. При
противоречие в показанията на свидетелите съдът трябва да прецени посочените
обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки
поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти
едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или
системни, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по
делото доказателства. При оценката на разказаното от тях следва да се изхожда от: а/
степента му на съответствие с безспорните доказателства по делото, б/ степента на
обоснованост, в/ степента на разностранност и г/ степента на автентичност /„Разпит на
свидетели в гражданското производство“ от Ц.Ц., „Сиела“, С., 1997 г., стр. 48/.
Законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл.
172 от ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът,
поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко
поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е
повлияла на достоверността на показанията му /Решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС
по гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Б.Д./. В настоящия казус
свидетелските показания на ДЖ. и К. не са противоречиви, а и не са оборени. Нормата
на чл. 172 от ГПК не забранява кредитирането на подобни показания, а предвижда
преценката им да става в съответствие с останалите доказателства по делото, а от тях в
случая показанията не са опровергани /в този смисъл е и Решение № 639 от 02.07.2009
г. на ВКС по гр. д. № 2398/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Б.Д./. Не могат да се
игнорират свидетелски показания само защото изхождат от близък, роднина или
служител /Решение № 428 от 15.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 843/2009 г., I г. о., ГК,
докладчик съдията Б.Д./. Съгласно Решение № 457 от 06.08.2010 г. на ВКС по гр. д. №
477/2009 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Д.Ц., роднинската или служебна връзка на
свидетеля със страната, която го е посочила, сама по себе си не е основание
показанията на този свидетел да се считат недостоверни. Не съществува забрана да
7
бъдат разпитани заинтересовани свидетели и въз основа на техните показания да бъдат
приети за установени факти, които ползват довелата ги страна /Решение № 34 от
22.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4657/2015 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Б.Д., и
Решение № 338 от 20.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1269/2012 г., IV г. о., ГК, докладчик
съдията М.Ф./. В случая съобщеното от двамата свидетели следва да се приеме за
характеризиращо се с висока степен на достоверност, защото не противоречи на никой
от останалите елементи на доказателствената съвкупност. Разказаното от тези
свидетели е и вътрешно хармонично, последователно и изчерпателно /водещи
критерии за оценка на свидетелските показания според „Разпит на свидетели в
гражданското производство“ от Ц.Ц., „Сиела“, С., 1997 г., стр. 55/. И двамата
свидетели подробно описват офисите на ул. „Д.Х.“ № 13 в гр. Б.. Показанията им не
оставят съмнение, че те са били очевидци на това, което обрисуват, и имат
необходимите пълни, преки и непосредствени впечатления за осъществяваната
фактическа власт. Не са налице основания за некредитиране на разказаното от ДЖ. и
К..
Неоснователни са оплакванията за неправилност на постановеното решение поради
допуснати от районния съд съществени нарушения на процесуални правила,
изразяващи се в необсъждане на релевантни доказателства. В хода на делото, чрез
приобщената и неоспорена СТЕ, категорично е установено, че процесната идеална част
от сграда се намира в имота на ищеца, а не в този на ответника. Последният е носител
на правото на собственост върху съседния поземлен имот, върху който е изпълнено
строителството на другата част от сградата, част от която /144,13 кв. м./ попада в имота
на ищеца, без да е учредено право на строеж и в отклонение от издаденото разрешение
за строеж. Ирелевантно е обстоятелството, че процесната идеална част от сградата е
построена на основание разрешението за строеж, както и че това разрешение за строеж
е цитирано в нотариалния акт, от който „К.А.“ ЕООД /н/ извежда своите права.
Неоснователно е и твърдението, че въз основа на отбелязването в нотариалния акт, че
„К.А.“ ЕООД /н/ придобива поземлен имот с идентификатор 03504.404.2127 заедно с
всички подобрения и приращения в имота, извършени въз основа на разрешение за
строеж № 2 от 12.01.2007 г., следва извод, че дружеството е започнало да владее и
процесната идеална част от сграда. При тълкуване на съдържанието на нотариалния акт
следва единствено възможният правен извод, а именно, че дружеството е придобило
всички подобрения и приращения върху продавания имот, но не и върху съседните
имоти. Неотносимо е и обстоятелството, че „К.А.“ ЕООД /н/ е вписало в ТР, като свое
седалище и адрес на управление, адрес, съвпадащ с административния адрес на
сградата, и това е така, защото дружеството в момента е собственик на частта от
сградата, в която се намира авторемонтната работилница. Обстоятелството, че то е
декларирало цялата сграда като своя собственост, не води до извод, че въз основа на
декларирането дружеството е придобило собствеността върху идеалната част от
сградата, която се намира в чужд имот. Несъстоятелна е тезата на ответното
дружество, че е придобило собствеността на основание кратката петгодишна давност,
тъй като владее процесната идеална част от сграда на правно основание /нотариалния
акт от 2010 г./. Както вече се изтъкна, въз основа на въпросния нотариален акт
ответното дружество е придобило подобрения, в случая - незаконния строеж, които се
намират върху придобития имот, но не и подобренията /незаконния строеж/, които се
намират в съседния имот. Цитираният нотариален акт не е правно основание за
владение на подобренията, които се намират в имота на ищеца. Ответното дружество
не е провело не само пълно и главно, но и каквото и да било доказване, че в определен
период от време е упражнявало фактическа власт върху процесната идеална част от
8
сграда, която се намира в имота на ищеца, с намерение за своене. По конкретното дело
предмет на доказване са собственическите права на ответното дружество, а не тези на
ищеца. За последния е достатъчно, с оглед на правния му интерес, да заяви, че се
позовава на фактическо състояние. Ответното дружество не е установило, че
упражнява фактическа власт, за да опровергае твърдението на ищеца, че той упражнява
фактическа власт върху процесната идеална част чрез дружество, капиталът на което е
негова еднолична собственост. В този смисъл районният съд не е допуснал
процесуални нарушения по преценка на доказателствата.
Отрицателният установителен иск за собственост се оказва основателен и правилно е
уважен от първата инстанция. Оплакванията във въззивната жалба останаха
недоказани. Те не намират опора в закона, доктрината и практиката. Атакуваното
решение подлежи на потвърждаване.
Разноски на въззиваемия за настоящото производство няма да се присъждат, защото не
са поискани, а и няма доказателства да са направени.
Водена от изложените съображения, втората съдебна инстанция
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 500134 от 09.02.2023 г., постановено по гражданско
дело № 501 от 2019 г. на Районен съд Р..
На страните да се връчат копия на настоящия съдебен акт, който може да бъде
обжалван от дружеството, чрез синдика, в едномесечен срок, считано от връчването,
по реда и при условията на чл. 280, ал. 1 и 2, чл. 281, чл. 283 и чл. 284 от ГПК, пред
Върховния касационен съд на Република България, с касационна жалба, подадена чрез
Окръжен съд Благоевград.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9