РЕШЕНИЕ
№ 5461
гр. София, 08.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело №
20231100510730 по описа за 2023 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение № 20092780 от 02.06.2023 г., постановено по гр. д. №
15446 по описа за 2021 г. на СРС, Второ ГО, 164 състав, се: ОСЪЖДА
„П.К.Б.“ ЕООД да заплати на „Т.К.“ ООД, по иска с правно основание чл.
55, ал. 1, предлл. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД сумата от 1650,00 лева,
представляваща предадена без основание сума /сбор от платено
възнаграждение за пакет допълнителни услуги от 1630,00 лева и
начислева такса по Тарифа в размер на 20 лева/ от Г.С.К. на ответника
"П.К.Б.“ ЕООД в периода от 01.12.2015 г. До 24.06.2020 г. въз основа на
нищожни клаузи по договори за потребителски кредит № ********** от
08.02.2018 г. № 30034497469 от 21.01.2019 г. и споразумения за
допълнителни пакет услуги, които вземания са цедирани на ищеца „Т.К.“
ООД, съгласно договор за вземания от финансови институции от
1
24.06.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 01.12.2020 г. до окончателното изплащане.
В тежест на ответника/в полза на ищеца са възложени разноските в
процеса.
Постъпила е въззивна жалба от ответника пред СРС- "П.К.Б.“
ЕООД.
Решението се обжалва изцяло.
Излагат се доводи за недопустимост и неправилност на така
постановеното от СРС, решение. Същото било недопустимо, тъй като
било постановено по искове, каквито не са били предявени. Конкретно
сочи, че с разпореждане на първоинстанционния съд исковата молба е
била оставена без движение и на ищеца били дадени указания да
отстрани нередовностите в нея. Ищецът депозирал уточнителна молба, в
която не твърдял предадените на ответника суми да са за плащания по
недействителни договори за потребителски кредити или въз основа на
нищожни клаузи. След разделянето на производството по общо
подадената искова молба, от страна на ищеца се сочело, че са предадени
на ответника суми, които били получени без основание, при липса на
договорен източник, обуславяш направените плащания, т.е. при пълна
грешка в изпълнението. В първото по делото публично съдебно заседание
ищецът бил направил нови твърдения и искания, които били в
противоречие с тези по исковата молба. Същевременно тези твърдения
били променени в последното съдебно заседание. Като приел това СРС
бил допуснал процесуално нарушение. Счита, че това не представлява
изменение на иска по чл.214, ал.1 ГПК, а предяваване на нови такива.
Следвало исковата молба да се върне и производството по делото да се
прекрати. Решението било недопустимо, защото било постановено по
нередовна искова молба. Решението било и неправилно, защото
договорът за прехвърляне на вземания бил недействителен, а ако се
приемело, че договора е действителен, то с него не били прехвърлени
вземания. Счита, че има право да прави всякакви възражения във
връзка с недействителността на договора за прехвърляне на вземанията
2
независимо, че не е страна по него. Цитирананото от СРС решение на
ВКС било неотносимо в случая. Това било така, защото въззивникът не
бил уведомен за това прехвърляне. Сочи, че съгласно практиката на ВКС
всеки можеда се позове на нищожността на един договор. Счита, че като
не бил разгледал възраженията му за нищожност на договора, СРС бил
допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Освен това с
оглед приетото в ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк.д.№ 1/2020 г. на ОСГТК
на ВКС съдът следвало служебно да се произнесе относно тази
недействителност. Следвало да се вземе предвид с оглед на това, че
договора за цесия е сключен с потребители, то той имал характер на
потребителски договор. Затова СРС следвало да се произнесе по
възражението на ответника/въззивник за наличие на неравноправни
клаузи в същия по арг. от чл.7, ал.3 ГПК. Неправилно СРС приемал, че
интереса на длъжника да оспорва валидността на договора за цесия е
отпаднал след получаването на уведомлението по чл.99, ал.4 ЗЗД.
Получаването на това уведомление не санирало недействителността на
договора за цесия. Освен това уведомлението било отправено от
неоправомощено за това лице – адв.Д.. Липсвали доказателства за това
упълномощаване от страна на цедента Б. П.-П.. Твърди, че неправилно
СРС бил приел, че ответника/въззивник е уведомен за цесията; липсвало
такова уведомяване и до настоящия момент. Това било така и защото
чл.99 ЗЗД не предвиждал право за цесионера да уведоми длъжника за
прехвърлянето на вземането. Цеденът Г. С. П. не бил дал право на ищеца
да преупълномощава други лица с правата по уведомяването по чл.99,
ал.4 ЗЗД. Ищецът комуто била доказателствената тежест не ангажирал
доказателства за изричното упълномощаване за извършването на такова
действие. Затова договора за цесия не бил породил действие спрямо
въззивника. След като цедентът не бил потвърдил писмено на ищеца
прехвърлянето на вземането, то договорът за цесия не бил породил
действие между страните, а дори да имало действие между страните,
липсвало такова действие спрямо въззивника. Освен това в случая не
били прехвърлени съществуващи вземания като се аргументира с чл.99,
ал.2 ЗЗД. В случая вземанията не били конкретизирани. Вземането
следвало да бъде поне определяемо. В случая това не било така, тъй като
се прехвърляли хипотетични вземания. Това означавало, че договора за
3
цесия противоречи на закона и като такъв е нищожен. Липсвал предмет
на договора. В случая се прехвърляла съвкупност от вземания. Налице
били предпоставките на чл.26, ал.2,предл.1 и чл.26, ал.1 ЗЗД за
нищожност на договора за цесия. Клаузите на договора за цесия относно
това дали е възмезден или не, били неясни и противоречащи една на
друга, т.е. волята на страните била неясна. Договорът бил в
противоречие на основание чл.143, ал.2,т.3 и т.15 от ЗЗП. А липсата на
валидна уговорка относно цената го правело и нищожен поради липса на
съгласие. В случая се касаело за договор за продажба на вземане, тъй като
липсвало дарствено намерение. А като липсвало възмездност, то
договора също бил нищожен. Договорът за цесия накърнявал и добрите
нрави като се аргументира с текста на чл.14 от договора, съгласно който
цедента не можел да предприема действия във връзка със събирането на
вземанията. Тъй като се касаело до потребителски договор, то налице
било нарушение на чл.146, ал.1 ЗЗП. Освен това дружеството-ищец
следвало да бъде вписано в регистъра на финансовите институции по
чл.3 а от ЗКИ, тъй като упражнявало дейност по занятие. В случая
ищцовото дружество извършвало нерегламентирана дейност. Договорът
за цесия бил подписан и от лице без представителна власт. Не било ясно
към кого е насочено Приложение № 1 и дали същото е към въззивника;
кой бил попълнил името на „П.К.Б.“ ЕООД в това приложение. В
мотивите си СРС бил се позовал на косвени доказателства, за да изясни
този въпрос, което според въззивника било неправилно. Неправилно СРС
бил приел и, че оспорването е оттеглено. Ищецът не бил потребител, а
търговец и не можел да се позовава на потребителска защита. Такива
възражения можел да прави само потребителя, в случая цедентът Г.С.К.
като се аргументира с чл.34 ЗЗД. Твърди се, че сумата в размер на 1650,00
лв. не е платена от цедента, а от трето за спора лице. Затова намира за
недоказани предпоставките на чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД. Неправилно СРС
бил приел клаузите по договора за потребителски кредит и тези по
Споразумението, за нищожни. Пакетът за допълнителните услуги се
предоставял по желание на клиента. Този пакет, противно на приетото от
СРС, не бил свързан с договора за потребителски кредит. Затова
неприложимо било правилото на чл.10 а, ал.2 ЗПК. Спазено било
изискването на чл.10а, ал.4 ЗПК. Неправилни били изводите на СРС за
4
наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, ал.2,т.3 и т.15
от ЗЗП, както и на чл.145, ал.2 ЗПК. Предлаганите от въззивника
допълнителни услуги не представлявали изменение на кредитното
правоотношение по чл.20 а от ЗЗД, както бил приел СРС и от тук, че
клаузата за определеното възнаграждение е нищожна на основание
чл.10а, ал.2 ЗПК. Неправилно СРС приемал, че правилата за
предоставяне на кредит били тромави и тежки. Следвало да се вземе
предвид, че за услугата приоритетно разглеждане на искането за кредит
не била предвидена никаква процедура. Правилата за услугата отлагане
на вноски също не предвиждали процедура. Същото важало и за услугата
намаляване на погасителни вноски и промяна на падеж, както и за
услугата улеснена процедура за получаване на парични средства.
Неправилно СРС приемал, че след като кредитополучателя не бил
ползвал тези услуги, то клаузите по същите били нищожни. Още повече,
че потребителя не бил предявил искане за връщане на платени суми за
неползвани услуги. Неправилно СРС приемал, че възнаграждението за
допълнителни услуги противоречало на принципите за добросъвестност и
справедливост. Сочи, че противно на приетото от СРС, ясно било какви
услуги включва пакета „Бонус“, както и отделните услуги фаст и Флекси.
Неправилно било прието и, че клаузата за определяне на ГЛП е нищожна.
Неправилно се приемало, че тази лихва противоречи на добрите нрави
или е прекомерна. Следвало да се има предвид и, че ищеца не
претендирал връщане на суми, платени за възнаградителна лихва поради
което по този въпрос съдът изобщо не следвало да се произнася. Още
повече, че в случая не било допуснато нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК.
Освен това законната лихва не можела да е критерий за това дали
възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави. Неправилно
СРС приемал, че възнаграждението за пакета допълнителни услуги
следва да се включи в ГПР. Следвало да се вземе предвид, че тези
допълнителни услуги не били задължителни; позовава се на съдебна
практика по адм.дела. Неправилно било прието за неоснователно и
възражението за погасяване на вземанията по давност.
Иска се от настоящата инстанция да обезсили обжалваното
решение и да прекрати производството или да го върне на СРС със
5
задължителни указания по прилагане на процесуалния закон или да го
отмени като се постанови друго, с което предявеният иск да се отхвърли в
цялост. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна "Те. Кеп." ООД депозира отговор по
въззивната жалба. Счита обжалваното решение за допустимо, правилно и
обосновано като постановено в съответствие със събраните по делото
доказателства и в правилно приложение на относимите към спора
материално-правни норми. Решението било постановено в съответствие
със съдебната практика; не били допуснати сочените от въззивника
процесуални нарушения. СРС бил дал правилна правна квалификация
на претенцията; предявеният иск бил един. Изрично било посочено, че
сумите били предадени на ответника при начална липса на основание.
Налице били всички предпоставки за уважаване на ищцовата претенция.
Исковата молба отговаряла на изискванията по чл. 127 от ГПК, като
нередовностите на същата били отстранени в срок и в съответствие с
дадените от първоинстанционния съд указания. Не били допуснати
нарушения на чл.214, ал.1 ГПК. Нямало едновременно изменение на
основанието и петитума, а само уточнение на исковата молба. Освен това
намира исковата молба за редовно още при предявяването й. Не било
налице недопустимо изменение на предявения иск и произнасяне по
непредявен иск. Не било налице свръх петитум. Във връзка с
произнасянето на съда по недействителните клаузи на договора за
потребителски кредит се позовава на съдебна практика, в която тези
клаузи са също разгледани и приети за нищожни. Освен това следвало да
се вземе предвид, че дружеството – въззивник е с предмет на дейност
„предоставяне на бързи кредити“. Поддържа, че релевираните
възражения за нищожност на договора за цесия не следва да се
разглеждат поради липса на правен интерес у длъжника след надлежното
му уведомяване за цесията. Приложение намирало и правилото на
чл.75,ал.2,изр.1 ЗЗД. Още повече, че уведомяването не било оспорено.
Наред с това законът не изисквал специална форма на това уведомяване.
Обжалваното решение било постановено в съответствие със съдебната
практика на ВКС по чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. Противно на соченото от
въззивника, действителността на договора за цесия не била относима
6
към правото на ищеца да предяви иска. От страна на въззивника било
допуснато смесване на материална и процесуална легитимация.
Противно на соченото от въззивника уведомяването било сторено от
пълномощника на цедента, а не от адв.Д.. Това следвало от съдържанието
на самото уведомление, както и по делото били представени
доказателства в този смисъл. Освен това приложение намирало и
правилото на чл.301 ТЗ. последната разпоредба била приложима и във
връзка със сключването на договора за цесия. Размерът на вземанията в
договора за цесия, действително, не бил посочен, но той бил определяем.
Това не правело договора нищожен. В този смисъл била и съдебната
практика на ВКС. Предметът на договора също бил индивидуализиран.
Ясно било, че става въпрос за „неоснователно обогатяване“. Следвал
извод, че прехвърленото вземане е индивидуализирано в необходимата
степен с посочването на основанието и страните по правоотношението, а
размерът е определяем, както и правилно бил приел СРС. Независимо, че
липсвало законово изискване, договорът за цесия съдържал и
допълнителни характеристики на така прехвърлените вземания.
Неоснователни били доводи във връзка с това, че се прехвърляла
„съвкупност от вземания“. Неправилно въззивника се позовавал на
дефиницията „съвкупност от вземания“, която била уредена в ЗОЗ.
Цената на вземанията била определена още с договора; самото вземане
съществувало към момента на договора. Цената на прехвърлените
вземания била определена в процент от размера на вземането, а
плащането било под условие събиране на вземането и
платежоспособността на длъжника /чл. 100 ЗЗД/. Неоснователни били и
доводите срещу начина на съставяне на Приложение №1. Видно било от
самия документ, че същият не съдържа видни манипулации и
зачерквания. Името на въззивника било отбелязяно с „тикче“ каквато
била практиката в ищцовото дружество. Намира, че разпоредбите на ЗЗП
са неприложими към договора за цесия освен това, ако дружеството ищец
не изпълнявало задълженията си, то цедента можел да предяви
претенциите си по съдебен ред във връзка с неизпълнението. С този
договор не били прехвърлени правата на потребителя. Прехвърлени
били само вземанията на цедента. Сочи, че дружеството въззиваем не е
финансова институция и дейността му не попада под изискванията на чл.
7
2, ал. 2, т. 12 ЗКИ, а освен това в случая се касаело до вземане за
неоснователно обогатяване. Противно на соченото от въззивника, в
Споразумението изрично било посочено, че същото представлява
неразделна част от ОУ на договора за потребителски кредит. А цената на
услугите по Споразумението била уговорена в договора за кредит. Това
водело до извода, че вземането във връзка с така наречените "такси по
пакет допълнителни услуги" е във връзка с договора за потребителски
кредит. Правилно СРС се бил позовал относно плащането на отговорите
на съдебно-счетоводната експертиза. Следвало да се има предвид, че
ответника/въззивник не бил предоставил необходимата информация на
вещото лице,за да отговори пълно на въпросите. Срещу тези плащания
ответникът не бил възразил; приложимо било правилото на чл.36, ал.2
ЗЗД. Сочи, че таксите по пакет "допълнителни услуги" са свързани с
усвояването и управлението на кредита и са нищожни на основание чл.
10а, ал. 4ЗПК; отделните "допълнителни услуги" не били разграничени и
нямали отделни цени, което било в противоречие с чл. 10а, ал. 4 ЗПК;
цената на "допълнителните услуги" била несъразмерно висока според
предлаганите "услуги", а целта била получаване на допълнителни облаги
от ответника във вреда на потребителите. Намира, че е налице
противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ и с чл. 143, ал. 2, т. 3 и т.
15 ЗЗП. Таксите за извънсъдебно събиране на дълга противоречали на
чл. 10а, ал. 2 ЗПК и чл. 33, ал. 1 ЗПК. Правилно било прието ,че клаузата
за ГПЛ е нищожна като противоречаща на добрите нрави, в този смисъл
била и съдебната практика на ВКС. Правилно било прието от СРС, че
клаузата, уреждаща ГПР надвишава допустимия максимален размер по
чл.19, ал.4 ЗПК. Правилно било прието, че възнагражденията за
допълнителни услуги следва да се включат в ГПР като се аргументира с
пар.1,т.1 от ДР на ЗПК. Ответникът комуто била доказателствената
тежест не установил клаузите да са уговорени индивидуално. Поддържа
становище, че давността за процесното вземане е 5 годишна и не е била
изтекла към датата на подаване на исковата молба като се аргументира с
указанията в т.7 от ППВС №1/1979 г. по въпросите за погасителната
давност при неоснователно обогатяване. От заключението на съдебно-
счетоводната експертиза се установило, че плащанията са сторени в
периода от 11.04.2018 г.- 18.06.2020 г., а исковата молба била предявена на
8
01.12.2020 г. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на
обжалваното решение. Претендрит се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 12.06.2023 г.
Въззивната жалба е подадена на 26.06.2023 г. /по пощата/.
Следователно същата е в срока по чл.259,ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Ето защо въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим
процес:
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, вр.
чл. 99 от ЗЗД за връщане на получени от ответника без основание парични
суми.
В исковата молба е посочено, че престирането сторено е без основание
и, че сумата се претендира въз основа на неоснователно обогатяване.
След разделянето на производството по делото с определение №
20056739 от 02.03.2021 г., с разпореждане № 20077112 от 24.03.2021 г. /л.43/
СРС е дал указания до ищеца да конкретизира исковата молба, вкл. да
отстрани констатираното провиторечие, тъй като веднъж твърдял че не се
касае до суми плащани по недействителни договори за потребителски
кредити или въз основа на нищожни клаузи, а втори път, че се касае именно до
такива плащания.
В изпълнение на тези указания от ищеца е депозирана уточнителна
молба на 14.04.2021 г./по пощата/, в която е посочено, че сумата е била
предадена на ответника без основание – липса на каквото и да е основание за
плащане като е посочено, че между страните липсва договорно
правоотношение или ако такова има, то ищеца не знае за неговото
9
съществуване. Затова била налице начална липса на основание за разместване
на имуществени блага.
С отговора по исковата молба ответникът е изложил подробни
възражения срещу допустимостта на производството, както и по
неоснователността на така предявения иск /виж л. 60 и следв. пред СРС/.
С определението си от 05.11.2021 г. СРС е дал правна квалификация на
иска- чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД, с който е сезиран,
както и е разпределил доказателствената тежест между страните, виж л.67 и
следв. от делото пред СРС.
С оглед допълнителните молби-уточнения на ищеца за първото по
делото публично съдебно заседание СРС с определение № 20022160 от
17.03.2022 г. /л.106 от делото пред СРС/ е приел, че от страна на ищеца е
направено изменение на иска по чл.214, ал.1 ГПК в смисъл, че е добавено
ново основание, а именно : че ответника се е обогатил неоснователно в
резултат от извършени плащания при първоначална липса на основание във
връзка със сключени с Г.С.К. нищожни договори за потребителски кредити
и/или техни отделни клаузи.
С определение, четено в публично съдебно заседание, състояло се на
07.06.2022 г. съдът е вписал окончателния доклад по делото при съобразяване
с приетото в определението си от 17.03.2022 г., виж л.188 от делото пред СРС.
С молба за публичното съдебно заседание, състояло се на 21.10.2022 г.
от страна на ищеца е направено изменение на иска по размер, което изменение
е допуснато с определение на съда, четено в същото съдебно заседание, виж
л.221 от делото пред СРС.
С постановеното решение съдът се е произнесъл по предявения иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД.
Настоящият съдебен състав счита, че в обстоятелствената част на иска
по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД ищецът е длъжен да посочи единствено
какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание /в този
смисъл е решение № 29 от 28.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1144/2010 г.,
Четвърто ГО и определение № 60385 от 02.12.2021 г. по ч.гр. д. № 4500/2021 г.
по описа на ВКС, Четвърто ГО/. Когато обаче се сочи някакво основание или
причина за даването, то ищецът следва да изложи твърдения за факти и
10
правни доводи за това защо смята, че това основание или причина са нищожни
или липсват /в този смисъл е решение № 30 от 14.03.2018 г. по гр. д. №
2230/2017 г. по описа на ВКС, Трето ГО/. Няма пречка ищецът, който знае
претенциите на ответника за наличие на някое правно основание да признае в
исковата молба фактите, обосноваващи такава претенция още преди тя да е
заявена с отговора на исковата молба и да направи репликата си, че такова
основание е нищожно и посочи още в исковата молба фактите, които го
опорочават или изложи правните си доводи, защо фактите на които се
позовава ответникът не пораждат претендираното основание. В исковата
молба обаче ищецът не е длъжен да прави реплики на още непредявени
възражения от ответника /решение № 29 от 28.03.2012 г., постановено по гр. д.
№ 1144/2010 г. по описа на ВКС, Четвърто ГО/.
В конкретния случай ищецът е поддържал първоначално, че цедентът е
предоставил на ответното дружество парични суми при липса на основание -
при липса на договорни отношения, т.е. не е сключван договор за кредит и
плащането е поради грешка. Следва да отбележим, че дори в отговора на
исковата молба ответното дружество не е заявило твърдения за съществуващи
между него и цедента договорни правоотношения. Видно от отразеното в
съдебния протокол, съставен за публичното съдебно заседание, състояло се на
01.03.2022 г. процесуалният представител на ответника също не е изложил
възражения, че между него и цедента е съществувал договор за потребителски
кредит, виж л.96 и следв от делото пред СРС. Наличието на такива договори е
станало ясно едва след снабдяването от страна на ищеца със съдебно
удостоверение и разкриване на банковата тайна от съда по отношение на
цедента Г. Кинов, виж л.129 и следв. пред СРС.
При тези даднни въззивната инстанция приема, че ищцовото дружество
е уточнило претенцията си своевременно. Наред с това не е налице хипотеза
на недопустимо изменение на предявен иск, доколкото валидното правно
задължение, даващо право на ответника да получи, съответно да задържи
полученото, не е част от основанието на иска, поради което доводите за
неговото отричане от страна на ищеца - различните доводи за нищожност,
също не са част от основанието на иска.
Т.нар. от въззивника „последно изменение на иска“ касае размера на
претенцията и не е налице процесуално нарушение от страна на СРС във
11
връзка с допускането на това изменение.
Ето защо възраженията на ответното дружество/въззивник пред
насотящата инстанция за недопустимо изменение на исковата претенция, за
недопустимост на обжалваното решение като постановено по непредявен иск
и за нередовност на исковата молба са неоснователни.
По съществото на спора:
При предявени искове по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД хипотезите на
"получаване без основание" обикновено са обусловени от едно
преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическия
състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още
при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго. Освен това
основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената
ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на
даденото. Искът по чл. 55 от ЗЗД е един, с него ищецът претендира
връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да
докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже, на какво
основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл. 55 от ЗЗД е
налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже
претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже
основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата
си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без
основание.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване факта на
плащането на процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице
основание за получаването, съответно за задържане на полученото, т.е.
ответникът следва да установи, че престацията е извършена в
изпълнение на валидно задължение на ищеца.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да
прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството
12
на вземането не допускат това. В доктрината и в съдебната практика
договорът за цесия се дефинира като такъв, при който се осъществява
промяна в облигационната връзка чрез промяна на активната страна в
нея, или това е договор за отстъпване на едно вземане от досегашния му
носител на едно трето, чуждо на тази връзка лице. Договорът за цесия се
определя още като каузален, неформален и консенсуален, като
прехвърлянето на вземането може да бъде уговорено като възмездно или
безвъзмездно. С постигането на съгласие между страните, вземането
преминава от цедента върху цесионера, т.е. последният придобива
вземането в състоянието, в което то се е намирало към същия момент,
заедно с акцесорните му права - чл. 99, ал. 2 ЗЗД. По отношение на
длъжника цесионният договор няма действие, докато цесията не му бъде
съобщена от цедента - чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Съобщението до длъжника обаче
не е елемент от фактическия състав, който поражда действие между
страните по договора, поради което вземането преминава върху
цесионера със самото му сключване /в този смисъл е решение №
160/04.07.2018 г. по т. д. № 1164/2017 г. на ВКС, Второ ТО, решение №
89/30.09.2020 г. по гр. д. № 3827/2019 г. на ВКС, Четвърто ГО. С договора
за цесия настъпва промяна в титуляра на едно вземане. Съглашението
между цедента /стария кредитор/ и цесионера /новия кредитор/ е
облигационно, то води до преминаване на правото от едно лице към друго
в отношенията между тях, от момента на сключване на договора за
прехвърляне на вземането /в този смисъл е решение № 242/31.03.2019 г. по
т. д. № 3097/2017 г. на ВКС, Първо ТО, решение № 239/15.05.2018 г. по т. д.
№ 986/2017 г. на ВКС, Първо ТО/.
За да породи договорът за цесия своите правни последици,
достатъчно е прехвърленото вземане да е индивидуализирано по
основание и размер. Прехвърлянето на право, което не е изискуемо, е
действително, съответно настъпването на изискуемостта не обуславя
годността на вземането да бъде предмет на договор за цесия. Не
съставлява пречка за прехвърлянето на това вземане и съществуващ
спор между кредитора и длъжника относно действителния размер или
изискуемостта на вземането. В съответствие с принципа, че никой не
може да прехвърли повече права, отколкото сам притежава, цесионерът
13
придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало към
момента на сключване на договора за цесия, като в негова полза ще
преминат действително притежаваните от цедента права до посочения в
цесията размер.
Върху цесионера като нов кредитор преминават всички права,
които старият кредитор е имал по отношение на длъжника във връзка
със съществуващото към момента на сключване на цесионната сделка
вземане.
Същевременно длъжникът може да прави срещу новия кредитор
всички възражения, които има по отношение на стария кредитор.
Цесията е способ за прехвърляне на субективни права по силата на
който настъпва промяна в субектите на облигационното
правоотношение, доколкото кредитор по вземането става цесионерът, на
когото цедентът е прехвърлил вземането си. Предмет на цесията могат да
бъдат вземания /парични и непарични/ и други имуществени права. Тя
поражда действие ако прехвърленото вземане е индивидуализирано. От
транслативния ефект на договора следва, че негов предмет могат да
бъдат само прехвърлими права, респ. такива вземания, възможността за
чието прехвърляне не е изключена от закона, не е установена по
договорен път, или не следва от тяхното естество /чл. 99, ал. 1 от ЗЗД/.
Нормата на чл. 99, ал. 2 от ЗЗД, която включва в предметния обхват на
прехвърлителното му действие привилегиите, обезпеченията и другите
принадлежности на вземането, определя цесионния договор като
комутативен - страните по него следва да постигнат съгласие относно
съществените белези на конкретното вземане - правоотношението, от
което е възникнало и неговия размер или начина на определянето му.
Това следва освен от характера на договора като каузална сделка,
условие за чиято действителност е наличието на основание (causa),
изразяващо се в уговорените с него насрещни престации, още и
обстоятелството, че договорът за цесия по необходимост предполага
съществуването на вземане, произтичащо от друго правоотношение
между цедента и длъжника. От правилото, установено в чл. 99, ал. 2 от
ЗЗД, според което вземането преминава върху цесионера в обема, в който
14
цедентът го е притежавал следва, че предмет на цесионната сделка не
могат да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания, т. е. тяхното
съществуване е условие за нейната действителност. В доктрината и
съдебната практика се приема, че независимо от различните основания
за сключване на цесионния договор (acquirendi causa при продажба или
замяна, donandi causa при дарение или solvendi causa в хипотезата на
даване вместо изпълнение), определеността, съответно определяемостта
на съдържанието на престацията е предпоставка за действителността на
договора. Ето защо, ако прехвърленото вземане не съществува или
същото не е индивидуализирано /неопределяемо/, договорът за цесия е
нищожен поради невъзможен предмет, по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл.
първо от ЗЗД.
За валидността на цесията е необходимо вземането да е
индивидуализирано /чрез посочване на източника - юридическият факт
или правоотношение, от което произтича прехвърленото вземане и
страните по него/, и да бъда определимо, но не е необходимо то да е
ликвидно и изискуемо - т.е. да е безспорно и определено по основание и
размер, или да е настъпил падежът му. Предметът на договора за цесия
трябва да е определен или определяем, за да поради действие договора - в
този смисъл е решение № 32 от 9.09.2010 г. на ВКС по т.д. № 438/2009 г., II
ТО и решение № 196 от 22.11.2018 г. по гр. д. № 3871/2017 г. по описа на
ВКС, Четвърто ГО. В конкретния случай съдът приема, че в процесния
договор за цесия прехвърленото вземане е индивидуализирано в
необходимата за това степен чрез посочване на неговото фактическо и
правно основание, период, в който са извършвани плащанията от
цедента в полза на ответното дружество, задълженото лице по него, а
конкретния размер на вземането е определяем. Не е налице хипотеза на
прехвърлено бъдещо вземане, тъй като прехвърленото вземане с
източник неоснователно обогатяване /получено при начална липса на
основание/ е съществувало в патримониума на цедента към датата на
сключване на процесния договор. То е възникнало в момента, в който е
била направена престацията в полза на ответното дружество. С оглед
изложеното се налага извод, че процесният договор за цесия е валиден и
годен да прехвърли процесното вземане в полза на цесионера.
15
Цесията е надлежно съобщена на длъжника, който извод следва от
представените пред СРС съобщения по телепоща, виж л.35 от делото пред
СРС, както и от факта, че ответника е получил препис от исковата молба
и приложенията към нея.
Следва да отбележим и, че в случая е налице изрично упълномощаване от
страна на цедента за съобщаване на цесията, виж пълномощното на л.18 от
делото пред СРС.
Настоящата инстанция намира за неоснователни доводите на
въззивника, че процесният договор за цесия е потребителски по смисъла
на ЗЗП и подлежи на служебна проверка обстоятелството дали в него се
съдържат неравноправни клаузи. Със същия физическото лице-
кредитополучател не придобива права, а прехвърля вземания, поради
което всички възражения в тази връзка са неоснователни.
По отношение на възраженията за недействителност на договора
поради обстоятелството, че ищецът не е вписан в регистъра на
финансовите институции по чл. 3а от ЗКИ, вр. чл. 2, ал. 2, т. 12 от ЗКИ:
На първо място следва да се посочи, че придобиването на вземания
е допустимо по общата уредба на ЗЗД, т.е. принципно могат да се
извършват цесии и без вписване на цесионера като финансова
институция. Следователно обстоятелството дали е било вписано
дружеството-цесионер като такава институция в регистъра на БНБ е без
значение за действителността на самия договор за цесия. Не се
установява и нарушение на чл. 13 от Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за
финансовите институции, тъй като не се доказва че повече от 30 % от
общата дейност на цесионера е била в област, която изисква вписване
като финансова институция. Следва да се има предвид още, че
тълкуването на разпоредбата на чл. 2, ал. 2, т. 12 ЗКИ налага извод, че
същата касае придобиване на вземания от страна кредитор /банка/ по
отношение на клиенти на банката, а не обратната хипотеза - прехвърляне
на вземания на клиентите, които същите имат по отношение на банката.
С оглед на това, разпоредбата е неприложима в настоящия случай. На
следващо място, установения в чл. 3а ЗКИ режим е регистрационен, а не
16
лицензионен. ЗКИ и Наредба № 26 от 23.04.2009 г. допускат един търговец
да извършва - по занятие и в значителен обем - някои дейности от тези на
финансовите институции, без да е вписан в съответния регистър на БНБ,
като санкцията за нарушаване на процесния регистрационен режим е
само в областта на административното право, а не и по отношение на
валидността на сключените сделки. Ако законът целеше пълна забрана
за определени сделки от лица, които не са вписани като финансови
институции, в него щеше да е уреден лицензионен режим и пълна забрана
на нелицензирани лица да сключват подобни сделки. В този смисъл са и
решение № 171 от 24.07.2017 г по гр. д. № 3733/2016 г., ГК, ІV ГО на ВКС,
решение № 540 от 20.12.2011 г по гр. д. № 110/2011 г., ГК, ІV ГО на ВКС и
решение № 192 от 13.12.2017 г по гр. д. №4439/2016 г., ГК, ІV ГО на ВКС,
видно от които, неспазването на лицензионния /разрешителен/ режим
действително води до нищожност на съответната сделка. При неспазен
регистрационен режим съответните сделки не са нищожни - решение №
210 от 03.04.2012 г по т.д. № 1051/2010 г., ТК, ІІ ТО на ВКС.
Неоснователни са и наведените от въззивника доводи, че предмет на
договора за цесия е непрехвърлимо право, доколкото са касае до
имуществено право, чието възникване е свързано с качеството на
цедента, конкретно с качеството му на потребител по договор за
потребителски кредит и уредените в тази връзка негови права по ЗЗП и
ЗПК. В случая нито законът - ЗЗП и ЗПК, нито договорът за
потребителски кредит, съдържат забрана за прехвърляне на вземане,
възникнало в патримониума на цедента в качеството му на потребител.
Естеството на вземането също не води до извод за недопустимо
прехвърляне на същото с процесния договор за цесия.
Писменото потвърждаване от страна на цедента на станалото
прехвърляне, установено в чл. 99, ал. 3, предл. 2-ро от ЗЗД, не е елемент от
фактическия състав на договора за цесия и в този смисъл неговата липса
не може да обоснове извод за недействителност /в този смисъл е решение
№ 1279 от 12.11.1996 г. по гр. д. № 29/1996 г. на ВКС/.
По отношение на останалите възражения за нищожност на договора
за цесия поради липса на съгласие, накърняване на добрите нрави и
17
липса на представителна власт при сключване на договора от страна на
дружеството-цесионер:
Настоящият съдебен състав споделя приетото в решение № 60256 от
07.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3590/2020 г., IV ГО относно
легитимацията на длъжника да оспори валидността на договора за цесия
по иск относно цедираното вземане. В същото решение е прието, че
длъжникът няма интерес да оспорва валидността на договора за цесия
след получаване на уведомлението по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, а такъв интерес
липсва и преди този момент, тъй като изпълнението на новия кредитор
може да бъде отказано само поради липсата на уведомление. Предвид на
това длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на договора за
цесия по иск относно цедираното вземане, освен в предвидените от
закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е изрично забранено
или допустимо при изрично установени условия, които не са спазени. С
оглед изложеното не следва да се разглеждат като недопустими всички
останали възражения на въззивното дружество относно
действителността на процесния договор за цесия, доколкото те не се
основават на твърдения, че е прехвърляното на процесното вземане е
изрично забранено или е допустимо само при изрично установени
условия, които не са били спазени.
Без значение за действителността на договора за цесия е и
обстоятелството кой е поставил т.нар. „тикче“ в образеца-формуляр, нар.
Приложение № 1 при положение, че се установява с кого цедента има
сключени договори за потребителски кредит.
Ще отбележим и, че в о.с.з. на 07.06.2022 г. процесуалният представител
на ответника е оттеглил оспорването си, че договора за цесия не е подписан от
цедента, виж л.187 от делото пред СРС.
По делото в течение на производството /пред СРС/ е установено, че
между Г.С.К. и ответното дружество е бил сключен договор за потребителски
кредит. Този договор е представен от процесуалния представител на
ответника в о.с.з. на 07.06.2022 г. на л.172 от делото пред СРС ведно с цялото
„кредитно досие“ на цедента, което е прието от съда с нарочно определение,
четено в същото заседание.
18
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребитеския кредит
"договорът за потребителски кредит" е писмен договор с конкретни
реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или
разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и
"кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по
договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а "кредитор" е всяко физическо или
юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята
професионална или търговска дейност.
От съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и
съдържанието на правата и задълженията, се установява, че същият
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит - ЗПК /Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от
12.05.2010 г., приложима редакция - изм. и доп., бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила
от 31.08.2010 г./ - чл. 9, като това е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне.
Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради
което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и
т. 3 от Тълкувателно решение No 1/2013 г. на ВКС по тълкувателно дело
No 1/2013 г., ОСГТК, според които при проверка на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако неиното нарушение не е
въведено като основание за обжалване, т.е. тои може служебно да се
произнесе по деиствителността на клаузи в договор за потребителски
кредит, когато са налице за това правни или фактически обстоятелства.
19
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според, ал.
2 от същата норма годишният процент на разходите по кредита се
изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид
посочените в него общи положения и допълнителни допускания.
Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България /основен
лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по, ал. 4, са нищожни - чл. 19, ал. 5 ЗПК. В §
1, т. 1 от ДР на ЗПК е дадена дефиниция на понятието "общ разход по
кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според
която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички
други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване
на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход
по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
При положение, че самият законодател е приел като „мерило“ законната
лихва, то довода на въззивника, че законната лихва не може да се ползва за
сравнение, се явява явно неоснователен.
Следва да отбележим и, че според практиката на СЕС - решение по
дело С-686/2019 г., в понятието "общи разходи по кредита за
20
потребителя" се обозначават всички разходи, които потребителят е
длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на
кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е
длъжен да заплати на кредитора.
В случая страните по договора за кредит са постигнали съгласие, по
силата на което кредитополучателя е закупил пакет от допълнителни
услуги, който включва приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителски кредит; възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски; възможност за смяна на дата на падеж и улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства. Дължимото
възнаграждение по този пакет е в размер на 2427,12 лв. при отпусната
сума по кредита в размер на 2000 лв., което допълнително
възнаграждение е следвало да се заплаща разсрочено - ежемесечно, като
вноската по допълнителното възнаграждение е дължима заедно с
погасителната вноска по потребителския кредит. Така общото
задължение възлиза на 5817,31 лв., т.е. близо три пъти повече от размера
на получената като кредит, сума. По делото е установено въз основа на
приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, че цедентът е
платил в полза на кредитодателя сума в размер на 4318,78 лева, виж л.200
от делото пред СРС. От същото заключение се установява, че ГПР
изчислено при спазване на формулата по чл.19, ал.2 ЗПК възлиза на
147,55 % по договора от 08.02.2018 г. и 137,56 % по договора от 21.01.2019
г., виж л.202 от делото пред СРС.
Настоящата инстанция намира за неоснователен довода на
въззивника/ответник, че така начислената и събрана такса за
допълнителни услуги се дължи на основание допълнителна,
незадължителна услуга, предоставена по искане на кредитополучателя.
Това е така, защото самото естество на действията на кредитора,
посочени като съдържание на претендираната престация, изключва
квалификацията им като допълнително благо, за което да е обосновано
насрещно възнаграждение. Претендираното вземане не съответства на
никаква допълнителна услуга, предоставяна от заемодателя.
21
Съгласно чл. 10а ЗПК кредиторът може да събира от потребителя
такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. Целта на таксите и комисионните по смисъла на
цитираната разпоредба е да се покрият административните разходи на
кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по
предоставяне на кредит, а отделно от това следва да се посочи, че
кредиторът не може да изисква заплащане на такси за действия,
свързани с управление на кредита, тъй като те са част от дейността му по
предоставяне на кредита - чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и да събира повече от
веднъж такса за едно и също действие. Въззивният съд намира, че
уговорената в разглеждания договор такса за приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителски кредит представлява несъмнено такса,
свързана с усвояване и управление на кредита, поради което спрямо нея
се прилага установената в чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забрана. Не може да се
приеме за основателна тезата на ответното дружество, че при
разглеждане на документите за отпускане на кредит кредиторът прави
някакви допълнителни и неприсъщи разходи, за които да събира отделна
такса. Фактът, че искането за отпускане на кредит ще се разгледа
приоритетно не представлява допълнителна услуга, която следва да се
заплаща от потребителя отделно. Ако тази услуга оскъпява продукта,
разходите се покриват с увеличаване на възнаграждението, а не с
начисляване на такси по чл. 10а ЗПК /които урежда такси за други
услуги/. Същите изводи са относими и към останалите т.нар.
"допълнителни услуги". Уговореното в процесното споразумение
възнаграждение за тези допълнителни услуги надхвърля предоставените
в заем парични средства. Безспорно е, че възможността за приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит представлява
характерната предварителна дейност на кредитора, която предхожда
вземането на решението за отпускане на кредита съгласно чл. 16 от ЗПК и
не се касае за допълнителна услуга. Другите услуги, предмет на
допълнителното споразумение, а именно възможността за разсрочване на
задължението, за смяна на падежа на погасителните вноски и за
намаляване на определен брой погасителни вноски, са свързани с
действия по управлението на кредита и не се претендират за извършени
22
от кредитора административни разходи и осъществени други действия,
насочени в полза или изгода на потребителя, респ. изпълващи
съдържанието на понятието "услуги" и които да са ясно и точно
определени в договора, поради което настоящият състав на въззивния
съд намира, че клаузата на претендираните възнаграждения попада под
забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Възнаграждението за улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства е уговорено
като дължимо от кредитополучателя за предвидената в договора
възможност от предоставянето му на тези "допълнителни услуги".
Предметът на тази услуга /действие/ не е ясно и точно определен в
договора в нарушение на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК. Освен това се уговаря
възнаграждение за услуга, която не е реално предоставена и ползвана от
потребителя, което води до несъответствие с принципа на
добросъвестността и до създаване на значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя - страни по
процесния договор. На следващо място следва да се отчете и факта, че
заплащането на това възнаграждение е предварително, т.е. същото е
дължимо само за "възможността за предоставянето" на услугите, като е
без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на
действие на сключения между страните договор, доколкото в уводната
част на споразумението е посочено, че възнаграждението за
предоставянето на посочените допълнителни услуги става изискуемо с
подписването му, като изискуемостта му е в пълен размер дори и да не е
ползвана и една от тях. Процесното споразумение /л.154 от делото пред
СРС/ безспорно е сключено във вреда на потребителя по смисъла на чл.
143 ЗЗП, приложим в конкретния случай, тъй като води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя
Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, ако не
са уговорени индивидуално, като за наличието на такива клаузи съдът
следи служебно.
Предвид изложеното може да се направи извод, че
възнаграждението за пакета от допълнителни услуги в случая
представлява възнаграждение за отпуснатия кредит - възнаградителна
лихва, приход за кредитора. Следователно тази такса съставлява разход,
23
който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в
договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Ето защо с уговарянето се заобикаля
императивното изискване, установено в разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК, според което годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове или във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България /основен лихвен процент - 0.1 %, плюс 10
%/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума. Целта на посочените такси за
допълнителни услуги е именно да послужи като допълнително
възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата по договора
/т.нар. скрита възнаградителна лихва/. При сключване на процесния
договор за кредит безспорно е налице посочената хипотеза, тъй като е
уговорено задължение за потребителя да заплати на заемодателя такса,
която не е взета предвид при изчисляване на посочения в договора
годишен процент на разходите, в резултат на което последният не
съответства на действителния такъв, изразяващ общите разходи по
кредита и определен съгласно чл. 19, ал.
1 ЗПК.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона,
е нищожна. Предвид горното, настоящият състав на съда намира, че при
сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен
опит за заобикаляне императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита. В случая е налице превишение на горепосоченото ограничение
предвид заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза, съгласно което при включване на таксата за допълнителни
услуги към размера на ГПР, същият възлиза на на 147,55 % по договора
от 08.02.2018 г. и 137,56 % по договора от 21.01.2019 г., виж л.202 от делото
пред СРС.
Налице е и противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 3, т. 15 и т. 19 ЗЗП, като
24
клаузите за пакет от допълнителни услуги поставят изпълнението на
задълженията на ответника-търговец в зависимост от условие, чието
изпълнение зависи единствено от неговата воля; налагат на потребителя
да изпълни своите задължения /за плащане на възнаграждение/, дори и
ако ответникът-търговец не изпълни своите - последното се установява
от представените Общи условия към договора за кредит /чл. 15.2, чл.
15.2.2., чл. 15.3, чл. 15.3.1, чл. 15.3.3., чл. 15.3.4, чл. 15.4.1./, които уреждат
процедура и допълнителни условия за ползването на тези допълнителни
услуги, след изпълнението на които се сключва допълнително писмено
споразумение. Платените въз основа на неравноправни и нищожни
клаузи суми се явяват недължимо платени и подлежат на връщане.
Следва да наблегнем и на факта, че по отношение на ответното дружество
е постановено решение на СЕС, девети състав, от 21.03.2024 г. по дело С-
714/22, с което са разгледани процесните клаузи от договора и ОУ на „П.К.Б.“
ЕООД и е прието, че същите противоречат на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за
потребителски кредити.
Въззивната инстанция намира за ирелевантни за основателността
на претенцията наведените от въззивника възражения, че плащанията на
процесните суми не били извършени лично от цедента, а от трети лица.
Не е спорно, че всички получени от ответното дружество плащания са
послужили за погасяване на задължението на кредитополучателя по
процесния договор за кредит. Това се потвърждава и от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза.
Вътрешните отношения между цедента и фактическия платец на
задължението не се отразяват нито на погасителния ефект на плащането,
нито на основателността на претенцията по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за
връщане на неоснователно получената от името и за сметка на цедента
сума /при липса на твърдения от ответното дружество, че плащането от
третото лице е извършено поради грешка и при съобразяване на
обстоятелството, че задължението по договора за кредит не е intuitu
personae /с оглед личността на длъжника/.
25
Въззивната инстанция не излага мотиви във връзка с доводите на
въззивника досежно лица, които не са страсни в процеса – Г. С. П. и Б. П. П. –
П..
По възражението за погасяване на вземанията по давност:
Същото е неоснователно, защото:
Съгласно т. 7 от ППВС № 1/1979 г. при първия фактически състав
на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на
престацията, поради което се приема, че давностният срок започва да
тече от деня на получаването й. В мотивите на постановлението е
разяснено, че вземанията, произтичащи от фактическите състави на
неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на общата
петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД. Срокът започва да тече от
момента, в който е получено нещо без правно основание или от момента
на отпадане на условието или неосъществяването на условието по чл. 55
от ЗЗД. Следователно давностният срок по всяко задължение е започнал
да тече от момента на предаването на всяка от сумите. С предявяването
на иска давностният срок се счита за прекъснат /арг. чл. 116, б. "б. " ЗЗД/.
Съобразно задължителните разяснения, дадени в т. 1 от Тълкувателно
решение 3/2016 от 22.04.2019 г. на ОСГК на ВКС, предявяването на иска
за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличаване по
реда на чл. 214, ал. 1 ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на
погасителната давност по отношение на непредявената част от
вземането. С увеличаване на исковата претенция вземането се заявява за
защита в останалата му част, която до този момент не е била предмет на
делото. По отношение на увеличения размер давността спира и се
прекъсва с подаване на молбата по чл. 214, ал. 1 изр. 3, предл. 1 ЗЗД.
С първоначалната искова молба, предявена на 01.12.2020 г., ищецът
е заявил частична претенция до размер от 100 лв., а с молбата по чл. 214,
ал. 1 от ГПК, подадена в последното съдебно заседание на 21.10..2022 г. е
увеличил размера на иска до пълния претендиран размер от 1650,00 лв., с
което е прекъснал давността по отношение на увеличената част от иска.
Ищецът не е доказал в производството настъпване на други
26
обстоятелства, които да са водили до спиране или прекъсване на
давността. От заключеното на съдебно-счетоводната експертиза се
установява, че претендираните от ищеца суми са плащани в периода
15.02.2019 г. до 18.06.2020 г. Поради изложеното, съдът намира, че към
датата на подаване на исковата молба в съда - 01.12.2020 г., давностния
срок по отношение на частично заявената претенция от 100 лева, а след
увеличението й на 21.10.2022 г. и по отношение на увеличения размер от
1650 лева /доколкото всички плащания по процесния договор и
споразумение за пакет от допълнителни услуги към него са извършени в
посочения период/ не е изтекъл и същите са дължими в пълен размер.
Поради съвпадена на крайните изводи обжалваното решение като
правилно ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора обжалваното решение е правилно и в
частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски и такива са сторени в размер на 400
лв. за адв.възнаграждение. Съдът намира, че следва да присъди разноски за
адв.възнаграждение съгласно представения списък на разноските по чл. 80 от
ГПК и банково преводно нареждане.
Водим от горното, Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20092780 от 02.06.2023 г., постановено
по гр. д. № 15446 по описа за 2021 г. на СРС, Второ ГО, 164 състав,
изцяло.
27
ОСЪЖДА "П.К.Б." ЕООД, ЕИК ******, седалище и адрес на
управление гр. София, бул.“****, съдебен адрес: гр.София, бул.“****,
офис 54-55- адв.Х.Х., да заплати на "Т. К." ООД, ЕИК ****, със седалище
и адрес на управление гр. София, бул.“****, съдебен адрес: гр.София,
бул.“**** - адв.Д., сумата в размер на 400 /четиристотин/ лева - разноски
във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване , арг. от
чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
28