РЕШЕНИЕ
№ 90
гр. Карлово, 19.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Дарина Ил. Попова
при участието на секретаря Кристина Р. Шахънска
като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело №
20235320101966 по описа за 2023 година
ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно основание член 26, ал.1, пр.
ІІІ-о от ЗЗД и чл. 22 от ЗЗП.
Ищцата С. Д. Х. с ЕГН **********, с постоянен адрес и настоящ
адрес: град Б., община К., област П., улица *** твърди, че на 26.05.2022 г.
между нея като кредитополучател и ответникът „С.К.“ ООД като
кредитодател бил сключен договор за паричен заем К. № *** придружен от
общи условия, стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити.
Съгласно чл. 3 договорът бил сключен при следните параметри:
3.1. Размер на отпуснатия заем: 800 лева;
3.2. Размер на погасителната вноска: 4 х 26.70 лв. и 14 х 72.46 лв.;
3.3. Ден на плащане: понеделник;
3.4. Вид вноска: месечна;
3.5. Годишен процент на разходите на заема: 48.02 %;
3.6 Брой вноски: 18;
3.7. Фиксиран годишен лихвен процент: 40.05 %;
3.8. Дата на първо плащане: 27/06/2022 г.;
3.9. Дата на последно плащане: 27/11/2023 г.;
3.10. Обща сума за плащане: 1 121.24 лева
Отделно в чл. 6.2 във вр. с чл.6.1 от договора била посочена и
неустойка за непредоставяне на обезпечение (съгласно чл. 33 от Общите
1
условия) във вид на:
„1. Поръчителство на едно или две физически лица, които
отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход
общо в размер на най- малко 7 пъти размера на минималната работни
заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4
пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по
други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са Заематели по
сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат
кредити към банки или финансови институции с класификация различна от
,,Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно
справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си или друг съответстващ документ за размера на
получавания от тях доход;
2. Предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от
лицензирана в БНБ търговска банка, за период, включваш от сключване на
договора за заем до изтичане па 6 месеца след падежа на последната
редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер
на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща
договорената главница и лихва.“
Общият размер на неустойката при непредоставяне на
обезпеченията във вида и съгласно изискванията на кредитодателя възлизал
на 1 614.76 лева за целия срок на договора за потребителски кредит.
От анализа на договора се правел извода, че ищцата следва да върне
сумата от 2.736.00 лева, която включвала: 1) 800.00 - главница; 2) 321.24 лева
- лихва; 3) 1.614.76 лева - неустойка в случай на непредоставяне на
обезпечение. Срокът на кредита бил 27.11.2023 г.
Нито в договора за потребителски кредит, нито в стандартния
европейски формуляр не е посочено какво точно се включва в ГПР.
Счита договора за нищожен на основанията, предвидени в член 26
ал. 1 пр. І-о от ЗЗД във връзка с чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11 ал. 1 т. 9 и
10 от ЗПК.
Ищцата имала качеството потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от
ЗПК, доколкото същата при сключването на договора за потребителски
кредит действала извън рамките на своята професионална или търговска
дейност.
Изискването, заложено в чл. 33 от общите условия договора за
потребителски кредит, за осигуряване от страна на кредитополучателя на
обезпечение под формата на поръчителство или банкова гаранция за период,
включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след
падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща
задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем,
включваща договорената главница и лихва било очевидно нищожно като
представляваща скрито възнаграждение за кредитодателя, което следва да
бъде, но не било включено в ГПР. Невключването на подобна клауза в ГПР
означавало, че не е спазено изискването на чл. 11 т. 10 от ЗПК, защото на
практика не бил посочен верният ГПР в договора за потребителски кредит.
2
Също така подобна неустойка би могла да се разглежда и като добавка към
възнаградителната лихва по договора, без обаче в последния или в неговите
приложения да е посочена като такава, което означавало, че е нарушена и
разпоредбата на чл. 11 т. 9 от ЗПК поради неправилно посочване на
лихвените проценти.
В процесния договор било нарушено това изисквано на закона
относно правилното и пълно посочване на ГПР, доколкото никъде не било
посочено кои разходи формират ГПР. Налице било нарушение на чл. 22 във
вр. с чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК.
В договора били поставени изключително високи изисквания към
физическите лица - потенциални бъдещи поръчители, уредени в общите
условия към договора за потребителски кредит, както и набора от документи,
които поръчителите следвало да предоставят в срок до края на деня, следващ
отпускането на сумата по кредита.
Очевидна била невъзможността на ищцата да осигури подобни
обезпечения в толкова кратък срок, както и невъзможността на самите
поръчители да се снабдят с целия набор от изискуеми документи, което се
доказвало и от обстоятелството, че кредитодателят не изчакал да включи
подобна неустойка при изчисляването на месечните погасителни вноски, а
видно от погасителния план, във всяка месечна вноска се включвала и сума,
представляваща част от общия размер на описаната неустойка.
На второ място, подобна уговорена неустойка в общ размер от
1.614.76 лева била нищожна поради противоречие с добрите нрави и също
така представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 т. 5 от ЗЗП,
тъй като същата била необосновано висока.
Съдебната практика приемала, че когато договор за кредит не
съдържа компонентите, от които се състои ГПР, това поставя потребителя в
неравностойно положение и го възпрепятства да разбере икономическите
последици на поетото от него задължение.
Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се
изчислявал по специална формула, като спазването на това изчисление давало
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина (бидейки
глобален израз на всичко дължимо по кредита), следвало по ясен и разбираем
за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и
които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на
цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК била на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора
трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
3
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява
дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в
ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК
Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяла
потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно била
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото
законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвеждала
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му
позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването
на договора., както вече отбелязано по-горе.
Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР
представлявало невярна информация относно общите разходи по кредита и
следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика
по смисъла на член 6 параграф 1 от Директива 2005/29/EО. Това от своя
страна означавало, че клаузата за неустойка е неравноправна по смисъла на
член 4 параграф 1 от Директива 93/13/ЕО.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връщал само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност
на кредита възлизала на 800 лева (главницата). Ищцата заплатила към
момента на предявяване на иска сумата от 1216 лева. Това означава, че при
условие, че съдът приеме, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен, ищцата е надплатила 416 лева. Съгласно чл. 55 ал.1 пр. І-о
ЗЗД, който е получил нещо без основание е длъжен да го върне. В случая
ответното дружество получило недължимо сумата от 416 лева, доколкото тя
се явявала дадено без правно основание по недействителен договор за кредит.
ДА ПРОГЛАСИ, на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11 ал. 1, т.
9 и 10 от ЗПК във връзка с чл. 26 ал. 1 пр. І-о от ЗЗД, нищожността на договор
№ *** за предоставяне на потребителски кредит, сключен между С. Д. Х. с
ЕГН **********, в качеството й на кредитоиолучател и „С.К.“ ООД, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ № ***,
представлявано от Н. П. П. в качеството му на кредитодател.
ДА ОСЪДИ на основание чл. 55 ал.1 пр. І-о от ЗЗД, „С.К.“ ООД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ № ***,
представлявано от Н. П. П. да заплати на С. Д. Х. с ЕГН **********, с
постоянен адрес и настоящ адрес: град Б., община К., област П., улица ***
сумата от 416 (четиристотин и шестнадесет), ВЕДНО със законната лихва за
забава, считано от предявяване на иска – 07.11.2023 г. до окончателното й
заплащане.
Претендира деловодни разноски.
4
Ответникът „С.К.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: град С., улица „С.“ № ***, представлявано от Н. П. П., оспорва
иска като неоснователен.
Оспорва претенциите на ищцата за обявяване недействителността на
договор за заем № *** от 26.05.2022 г. поради нарушение на чл. 22 във вр. с
чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и за връщане на сума в размер на 416 лева на
основание чл. 55, ал.1, предложение първо ЗЗД.
Действителността на договора за потребителски заем № *** от
26.05.2022 г. била обусловена от това, че са покрити всички изисквания на
ЗПК, регламентирани в чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7 - 12 и 20 ал. 2 ЗПК.
Изпълнени били и всички изисквания на ЗПФУР по реда на който бил
сключен процесния договор. Прилагам Лог файл по договор за паричен заем
№ *** който проследявал в хронологичен ред всички настъпили събития в
кредитното правоотношение. Заедно с лог файла прилага и попълненото от
кредитополучателя искане за сключване на договор за кредит, както и
изпратения му на 26.05.2022 г. на електронен адрес ****** стандартен
европейски формуляр (СЕФ). Общите условия на „С.К.“ ООД за заеми „К.“
били публично достъпни на ************, но също били разгледани от
ищеца при кандидатстването му за кредит, респективно приети, както било
видно от лог файла.
Процесният договор за потребителски кредит бил действителен.
Дори и да се приемело, че клаузата за неустойка е нищожна, то това
не би могло до доведе до нищожност на целия договор. Договорът за
потребителски кредит можел да се прилага и без уговорената неустойка.
Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за
заем, напротив тя самата била договорена между страните, за да обезпечи
изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Несъщественият й
характер по отношение на валидността на главното правоотношение се
извличал както от правната характеристика на института на неустойката, така
и от тълкуването на процесния договор. Съгласно ЗПК кредитодателят бил
длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на
договора. От своя страна, неустойката била проявление на свободата на
договаряне между страните, като в настоящия случай страните я уговорили
като плащане, което да бъде извършено в случай че кредитополучателят не
осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване
на договора. Така, изхождайки от волята на страните и от закона, ставало
ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в
ГПР. Противното би било и в нарушение на закона, който давал
задължителни указания какви са компонентите на годишния процент на
разходите.
ГПР представлявал сбор от разходите, които ще направи
кредитополучателят за ползване на предоставената услуга. Това били
едностранно определени суми от кредитодателя, които представляват цената
за предоставената от него услуга. Именно поради това законодателят
установил императивното задължение за институциите, предоставящи заеми
и кредити по занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР. Той
представлявал крайната стойност на заплатената услуга, за която
потребителят следвало да бъде информиран предварително.
5
Неустойката, от своя страна, обслужвала неизпълнението и нейната
функция била да обезщети страната по сключения договор. Тя представлявала
право на изправната страна и подлежал на договаряне между страните. Нещо
повече, в настоящия случай неустойката била уговорена като фиксиран
размер и двете страни били напълно наясно с размера й още преди да настъпи
фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Предвид
изложеното, двете понятия не бивало да се смесват, те нямали обща, дори
близка правна характеристика и функция.
Предвид изложеното, твърдението на ищцата, че уговорената между
страните неустойка представлявала „скрито възнаграждение“, което следвало
да бъде включено в ГПР било неоснователно и противоречало на
действителните уговорки между страните. Цитираната и повтаряща се
навсякъде в исковата молба съдебна практика на националния и
наднационалния съд не била приложима в настоящия случай, доколкото от
клаузите на договора било напълно ясно, че неустойката не представлява
разход по кредита, който следва да бъде включван в ГПР. Разходите, които се
включвали в ГПР били такива, с които кредиторът бил наясно към датата на
сключване на договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално
договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема -
такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че
заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т.е. към
датата на сключване на договора кредиторът не знаел дали ще възникне
основание за плащане на неустоечната сума. Въпреки това търговецът внесъл
достатъчно яснота по този въпрос, като в договора за кредит била посочена
възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване. Както и
обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение. Ясно и точно били посочени размерите на
вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница
към всеки един падеж.
При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора
ставало ясно, че още към момента на сключване на договора потребителят
бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към
кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията
им. Ето защо твърди, че договорните клаузи са индивидуално договорени,
ясно и точно описани в договора и потребителят бил наясно с всички аспекти
на финансовото си задължение към търговеца, както при сключване на
процесния договор, така и преди това. В СЕФ за предоставяне на информация
за потребителските кредити също били посочени разходите по кредита, както
и размера на неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит.
Оспорената неустойка била действителна.
Оспорената от ищеца неустойка била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с
подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне
едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ
на посочените условия в чл. 5. Съгласно чл. 11 т. 18 от ЗПК предоставянето
на обезпечения при потребителското кредитиране било съобразена със закона
практика, която не водела задължително до неравновесие в правата и
задълженията на страните: ищцовото дружество предоставило паричен заем
6
срещу обезпечение, а кредитополучателят се задължил да върне заетата сума
и договорената лихва. Процесният договор за потребителски кредит бил
сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за сключване на
договор за кредит, получил е подробна информация за желания от него
кредитен продукт под формата на стандартен европейски формуляр и имал
пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да
предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли
достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на чл. 6.5 и чл. 6.6 и
след сключването на договора, дори след изтичането на тридневния срок, да е
осъзнал, че е неспособен да се справи с това да представи поръчител или
банкова гаранция, които да отговарят на съответните условия на кредитора,
кредитополучателят разполагал с цели 14 (четиринадесет) дни, в които да
упражни правото си на отказ от договора по реда на т. 1, част IV от
Стандартния европейски формуляр и чл. 28 т. 5 от ОУ без да е обвързан по
никакъв начин от спорната неустойка, както и без никакви други отрицателни
последици за него - заплащане на обезщетения или такси. Тази възможност
гарантирала в пълна степен правата на потребителя, в случай че последният
реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга
възможност за кредитополучателя било удължаването на тридневния срок
чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на
различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед
например. От фактическата обстановка на казуса ставало ясно обаче, че
ищцата изобщо нямала намерение да предоставя обезпечение, тъкмо
обратното, с изтеглянето на кредита целяла да се обогати неоснователно от
кредитодателя си, като заведе в условията на злоупотреба с право
неоснователен иск за недействителност на неустоечната клауза още по време
на действието и изпълнението на договора. Очевидно било, че същата
договаряла недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и
универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение.
Нямало как в случая да се твърди противоречие на договорната
неустойка с добрите нрави и неравноправност по смисъла на ЗЗП, поради
изброените по-горе причини, свързани с индивидуалното й договаряне и
възможността кредитополучателят да може да въздейства върху
обстоятелствата, водещи до начисляването й, респективно върху цялостното
й отпадане. На следващо място неустойката имала предварително определен
начален и краен момент, също така била с фиксирани параметри за срока на
договора. И доколкото преценката за нищожност на неустойката на това
основание се правела за всеки конкретен случай, смята, че в разглеждания
такъв противоречие с добрите нрави не е налице, още повече, доколкото при
изследването на този въпрос се правела проверка за наличие и на
допълнителни критерии, които също отсъствали, като например този дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи като
поръчителство, залог или ипотека, както и дали неустойката е в прекомерно
съотношение с очакваните от неизпълнението вреди. При сключване на
процесния договор С. Х. не предоставила обезпечение, което да гарантира
интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки
изискването за това, а от своя страна кредиторът направил предварителна
оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в хипотезата на
7
несъбираемост на вземането, калкулирайки я в неустойката по чл. 6.6, като
дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова
обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Следвало да се вземе
предвид също, че в практиката на ВКС се приема, че кредиторът има право на
неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която
същата е била уговорена. В този смисъл, когато договорената неустойка била
компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79
ал. 1 ЗЗД е да иска или реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите
по общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника
компенсаторна неустойка.
Предвид изложеното всички твърдения за нищожност на процесната
клауза за неустойка, изложени в исковата молба, били неоснователни.
Цитираната съдебна практика не била приложима в конкретния случай.
Преценката за неравноправност на клаузи сключени с потребител на първо
място винаги започвало от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на
конкретното условие. А след това дали клаузите, с които се обвързва
потребителят, му дават достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди
конкретните параметри на финансовите си задължения за целия период на
обвързаността си с търговеца. Именно на тази основа СЕС прави преценка за
равноправност на клаузите от потребителските догори, тяхното противоречие
с добрите нрави и добросъвестността.
В конкретния случай ищцата сключила договора за кредит след
подаване на искане за отпускане на кредит и предоставяне на информация за
всички параметри на договора чрез стандартния европейски формуляр. От
това обстоятелство било ясно, че ищцата била информирана за условията за
ползване на продукта на търговеца предварително - да представи
обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, като в случай че не го
направи, да плати неустойка в точен и индивидуално определен размер. Това
изключва възможността ищцата да не е била предварително наясно с
икономическите последици от сключваните договорите за кредит.
Неоснователни били и твърденията за заблуждаваща търговска
практика, липса на информация за всички разходи по връщане на
предоставения кредит, както и на ясен и разбираем език на договорните
клаузи, в частност тази предвиждаща неустойка.
В договора и в представения стандартен европейски формуляр били
записани ясно и точно всички параметри и условия по кредита. Неустоечната
клауза била съставена на ясен и разбираем език, размерът на неустойката бил
посочен в общ конкретен размер чрез цифрова стойност, не в процент,
предпоставките при които се дължала неустойката били точно и изчерпателно
изброени, както и начинът на плащане - срок и размер на всяко едно отделно
плащане до крайния падеж на договора.
Предвид изложеното, процесната клауза за неустойка напълно
отговаряла на изискванията на Директива 93/13 ЕИО за неравноправните
клаузи в потребителските договори, многобройната и приложима практика на
СЕС, както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е
налице действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да
бъде индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин. Изискването
договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, следвало да се
8
схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да са ясни и
разбираеми за потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да е
прозрачно изложен точният механизъм за отпускане и издължаване на
заемната сума, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни
и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици.
Неоснователни били и аргументите за нищожност на клаузата, с
която страните са уговорили неустойка, поради липса на направена проверка
на кредитоспособността на потребителя. Такава проверка била извършена при
отправяне на искането за отпускане на кредит от страна на
кредитополучателя. Нещо повече, ЗПК предвиждал единствено
административнонаказателна отговорност за кредитодател, който не е
извършил такава проверка на кредитополучателите си. Последица от липсата
й не можела да бъде нищожност на клауза, с която се уговаря неустойка.
Оспорва позоваването на Директива 2008/48 ЕО, като твърди, че същата не е
относима към спора, също така цитираният наднационален акт е
транспониран в българското законодателство в посочения от нас смисъл.
Дори и в самата Директива нищожността на клауза като процесната не била
изведена като последица, която националното законодателство следва да
предвиди в случаите, в които кредитодателите не извършват проверка на
кредитоспособността на клиентите си.
От неоснователността на установителния иск за обявяване на
нищожност на целия договор следвала и неоснователност на иска за връщане
на дадено по същия договор. Отделно от това, ищецът не представял никакви
доказателства за разместване на имуществени блага между страните. По
отношение на иска за неоснователно обогатяване, то съдебната практика била
константна по въпроса, че ищецът следва да докаже при условията на пълно и
главно доказване фактът на плащане на сумата, която претендира да му се
върне, а ответникът единствено основание за нейното получаване. Предвид
това искането на ищеца ответното дружество да бъде задължено да
предостави доказателство за плащания от страна на ищеца било недопустимо,
тъй като представлява домогване до разместване на доказателствената тежест
между страните.
МОЛИ съда да постанови решение, с което да отхвърли иска като
неоснователен. Претендира деловодни разноски.
От събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
С договор за паричен заем К. № *** от 26.05.2022 г. ответникът, в
качеството му на кредитор е предоставил на ищцата – заемател сума в размер
на 800 лева, като страните са се уговорили заемната сума да бъде върната в
разсрочено, на 18 месечни вноски, от които първите четири по 26.79 лева и
следващите четиринадесет – всяка в размер на 72.46 лева. Първата падежна
вноска е уговорена на 27.06.2022 г., а последната – 27.11.2023 г., посочен е
ден за плащане – понеделник. Посочен е годишен процент на разходите в
размер на 48.02% и фиксиран годишен лихвен процент – 40.05%. Посочена е
обща сума за плащане в размер на 1121.24 лева и такса за експресно
разглеждане на документи в чл. 3.10, в размер на 262.79 лева. В чл. 4 от
договора се съдържа погасителен план, в по който са посочени падежните
9
дати, размер на вноската по пера – главница и лихва, общ размер на вноската,
посочена е дължима сума за неустойка и размер на вноската с неустойка. В
чл. 5 от договора е посочено, че годишният процент на разходите на заема не
включва възможни разходи, които заемателят може да се наложи да заплати
при неизпълнение на договорните си задължения, както и таксите съгласно
Тарифата за таксите на заемодателя, публикувана на неговата официална
интернет страница. В чл. 7 е посочено, че съдържащите се в него
индивидуални условия, както и приложените общи условия, представляват
договор за заем, сключен между страните и уреждат и определят техните
взаимоотношения, а ищецът е декларирал, че е получил общите условия,
съгласява се с тях и ги приема като обвързващи. По делото са представени
общите условия, които представляват част от процесния договор, както и
стандартен европейски формуляр. В чл. 6.1 от договора (други условия) е
посочено, че заемодателят следва в тридневен срок от усвояването на
заемната сума да предостави обезпечение, по реда и начина и отговарящо на
условията на чл. 33 ал.1 от общите условия: поръчител или банкова гаранция
(поне едно от изброените). Страните са уговорили, че при неизпълнение на
задълженията по чл. 6.1., заемателят дължи неустойка в размер на 1 614.76
лева, че същата се начислява автоматично от заемодателя, и че същата се
плаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. В чл. 33
от общите условия е посочено, че задължението се обезпечава по следните
начини: поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят
кумулативно на следните условия: 1. едно или две физически лица, които да
имат осигурителен доход в размер най-малко 7 пъти размера на МРЗ за
страната – при един поръчител, а при двама – на всеки от тях осигурителния
доход да е в размер на най-малко поне 4 пъти МРЗ за страната; да не са
поръчители по други договори за заем, сключени от ответника; да не са
заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени с ответника;
да нямат кредити към банки или други финансови институции с
класификация, различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени
задължения; да представят служебна бележка от работодател или друг
съответстващ документ, за размера на осигурителния си доход; 2.
Предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана от
БНБ търговска банка, за период, включващ от сключване на договора за заем
до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по
погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата
сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и
лихва. Представено е като доказателство извлечение от извършените и
предстоящи плащания по процесния договор, от което се установява, че
ищцата е заплатила на ответното дружество обща сума в размер на 1 218.00
лева.
Други доказателства от значение за правния спор не са ангажирани.
Страните спор по фактите нямат, спорните въпроси касаят
действителността клаузата, предвиждаща такса за експресно разглеждане на
документи.
В процеса ищецът въвежда няколко основания за нищожност на
процесната клауза, които съдът следва да разгледа в условията на евентуално
съединяване на исковете, както е прието в решение № 97 от 08.02.2013г. по т.
10
д. № 196/2011 г. на ВКС, I т. о., с което е даден отговор на въпроса относно
вида на съединяването при въведени няколко основания за нищожност,
произтичащи от различни факти. В мотивите си ВКС приема следното: „При
въведени няколко основания за нищожност, всяко от които произтича от
различни факти и може да съществува самостоятелно, правен интерес от
кумулативното обективно съединение на исковете не е налице, ако правните
последици, които законът свързва с обявяването на нищожността за
идентични. В този случай, независимо от поддържано от ищеца
кумулативно съединяване на исковете, съдът следва да разгледа исковете
при условия на евентуално съединяване и да се произнесе по всеки един от
тях в поредност, съобразно естеството на твърдения порок според
основанията по чл. 26 ЗЗД. С уважаването на иска за обявяване на
нищожност на едно от тези основания, съдът не дължи произнасяне по
исковете, предявени на други въведени в процеса основания и следва да ги
остави без разглеждане.“
По основателността на иска на наведените основания:
Не се спори, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по силата на който
ищецът е получил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице,
което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на
кредитор, съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
Закона за потребителските кредити (ЗПК).
В процесния случай, твърденията за недействителност на клаузата за
неустойка по договора за кредит следва да бъдат разгледани в светлината на
процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 3.5 от договора във връзка с
чл. 6.1 и чл. 6.2 от договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата
на чл. 6.1 от договора във връзка с чл. 33 ал.1 от общите условия, възлага в
тежест за заемателя да осигури едно от посочените по-горе обезпечения, а
при неизпълнение на това задължение, съгласно уговореното в чл. 6.2,
длъжникът дължи на кредитора неустойка в размер от 1 614.76 лева.
Прочитът на съдържанието на посочените клаузи от договора и общите
условия, и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен
заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито
възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил, обозначавайки го
като неустойка. Изискванията, които клаузите съдържат, въвеждат за
потребителя на практика неосъществими за него задължения, особено
предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително
нисък размер (8 00 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури банкова гаранция или поръчители, които да отговарят
на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях, посочени във
фактическата част от настоящото изложение. Тоест, поставяйки изначално
11
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът
цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което
обозначава като неустойка. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от
него неустойка към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК.
Тези изводи са илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в договора,
изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение“,
включително същото е посочено в погасителния план, макар и в отделна
графа. В тази връзка може да се изведе извод, че кредиторът е в очакване, че
длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.
Именно предвид изложеното, съдът счита, че вземането за неустойка, на
практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно,
сигурен разход за потребителя ) и като такова е следвало да бъде включено в
годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съобразно § 1 т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси“. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР
да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е
посочено, че ГПР е 48.02%, но същият не съответства на действителния
процент на разходите. Както вече бе коментирано, предвид предпоставките,
при които става изискуема разписаната в чл. 6.2 от договора неустойка, то тя
е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при
формирането на ГПР.
В допълнение към изложеното, съдът счита за нужно да акцентира и
върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора съобразно изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР, което представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по-специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6 параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски
практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
12
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия
размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по
смисъла на чл. 3 §1 и чл. 4 §1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл.
22 от ЗПК недействителност на договора в неговата цялост.
За да бъде уважен предявеният иск с правна квалификация чл. 55, ал.
1, пр. І-о ЗЗД, то в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване,
съответно получаване на парична престация, нейният размер и пряка
причинно-следствена връзка между обогатяването и обедняването. В тежест
на ответната страна е да изясни наличието на основание, по повод на което е
осъществено имущественото разместване.
В рамките на настоящото производство се изясни, че в изпълнение
на задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на
ответника сума в общ размер от 1 218.00 лева и този факт се пизнава
отответника. Предвид изложените съображенията, плащането към ответника е
осъществено по договор, който се явява недействителен по смисъла на чл. 22
вр. чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК. В рамките на настоящия процес, се претендира
недължимо платена сума в размер от 416.00 лева. Разликата между
главницата по договора от 800 лева и платената от ищцата сума е в размер на
418 лева, поради което искът с правно основание чл. 55 ал.1 изр. І-во от ЗЗД
следва да се уважи в пълния му предявен размер.
ОТНОСНО разноските по делото:
При този изход на делото, ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 105.50 лева за
заплатени държавни такси по двата иска и служебно изготвени преписи от
документи.
Следва да се осъди ответника, на основание чл. 38 ал.1 т.2 от ЗА да
заплати на адв. А. Д. адвокатско възнаграждение в размер на 1 168.32 лева с
ДДС общо по двата предявени иска.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено, на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с
чл. 26 ал. 1 пр. І-о от ЗЗД, че договор № *** за предоставяне на потребителски
кредит, сключен на 26.05.2022 г. между С. Д. Х. с ЕГН **********, в
качеството й на кредитоиолучател и „С.К.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ № ***, представлявано от Н. П. П., Е
НИЩОЖЕН.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55 ал.1 пр. І-о от ЗЗД, „С.К.“ ООД, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ № ***,
представлявано от Н. П. П. да заплати на С. Д. Х. с ЕГН **********, с
постоянен адрес и настоящ адрес: град Б., община К., област П., улица ***
сумата от 416 (четиристотин и шестнадесет), представляваща сума, платена
без основание по договор № *** за предоставяне на потребителски кредит,
13
сключен на 26.05.2022 г., ВЕДНО със законната лихва за забава, считано от
предявяване на иска – 07.11.2023 г. до окончателното й заплащане.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78 ал.1 от ГПК, „С.К.“ ООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: град С., улица „С.“ № ***,
представлявано от Н. П. П. да заплати на С. Д. Х. с ЕГН **********, с
постоянен адрес и настоящ адрес: град Б., община К., област П., улица ***,
деловодни разноски в размер на 105.50 лева (сто и пет лева и петдесет
стотинки).
ОСЪЖДА, на основание чл. 38 ал.2 от ЗА,„С.К.“ ООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: град С., улица „С.“ № ***, представлявано
от Н. П. П. да заплати на адвокат А. З. Д. от С.А.К., личен номер ***, съдебен
адрес град С., ул. „Х.О.“ № ***, сумата от 1 168.32 лева (хиляда сто
шестдесет и осем лева, тридесет и две стотинки), представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на С. Д. Х..
Банкова сметка, по която могат да бъдат платени присъдените суми:
***.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив,
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
К.Ш.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
14