РЕШЕНИЕ
№ 893
гр. Пловдив , 07.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на дванадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Дафина Н. Арабаджиева
при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева
като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело №
20205330117003 по описа за 2020 година
Производството е образувано въз основа на искова молба от Б.Б. Д., ЕГН **********, гр. П.
против „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ, „Силвър Център“, ет. 2, офис 73 Г, с правно основание
чл.26, ал.1 ЗЗД за прогласяване на нищожността на клаузата от Договор за кредит от
29.02.2016 г., сключен с Вива Кредит, предвиждаща заплащане на неустойка, като
противоречаща на добрите прави, заобикаляща материално – правните изисквания на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща
предпоставките по чл. 11, т.9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на
потребителските договори за кредит.
Ищецът сочи, че на 29.02.2016 г. е сключил с ответното дружество договор за кредит, по
силата на който кредиторът му е предоставил в собственост заемни средства в размер на
300 лв., при фиксиран лихвен процент по заема 40, 30 % и годишен процент на разходите –
49,49 %.
Ищецът посочва, че съгласно чл. 5, ал. 2 от договора, същият е следвало да бъде обезпечен с
банкова гаранция. При неизпълнение на условията, визирани в договора, ищецът дължи на
кредитора неустойка в размер на 98,92 лв. , която той следва да престира заедно с
погасителната вноска, към която се кумулира вноска за неустойка и падежното вземане
нараства значително. Ищецът не спори, че е усвоил заемния ресурс, но не е дължал
плащания за и неустойка, тъй като договорът за кредит е нищожен на подробно изложените
1
в исковата молба основания.
Ищецът счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 40,30 % не
отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка
представлява добавък към договорната лихва. Поради по – високия лихвен процент нараства
и стойността на годишния процент на разходите (доколкото възнаградителната лихва е един
от компонентите му), но същият не е обявен на потребителя и не е посочен в договора в
действителния му размер в нарушение на изискванията по чл.11, т. 10 ЗПК и чл. 5 ЗПК.
Твърди се, че с договорения фиксиран лихвен процент в размер на 40,30 %, към който се
кумулира вземането, представляващо скрита печалба визирана в договора за неустойка, с
която кредиторът допълнително се обогатява се нарушават добрите нрави и се внася
неравноправие между правата и задълженията на потребителят и доставчика на финансова
услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, което води до
нищожност на договорното съглашение.
Цитира съдебна практика, като сочи, че в нея се приема, че при формиране размера на
възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит,
обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната
лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приема, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния
размер на законната лихва. В случая се сочи, че възнаградителната лихва не само, че е в по-
голям размер, но и не отговаря на действителните параметри на договора, тъй като в нея се
кумулира уговорената в договора неустойка и такса експресно разглеждане. Оспорва се и
клаузата за неустойка като нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Посочва, че по силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлява предварително определено
обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечава изпълнението ма договора, а в
съдебната практика и в правната доктрина се приема безпротиворечиво, че тя може да има и
санкционна функция. Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на
поръчители или представяне на банкова гаранция се сочи, че е загубила присъщата на
неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от
самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за
кредитора биха настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на главния
длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от
неговото имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат
събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.
Така се твърди, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата финансова
институция е поставила неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на
допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ат. 4 от ЗПК.
2
Твърди, че кредиторът не е търсил обезпечение, тъй като е поставил ограничения и е дал и
неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители- едва три дни след сключване на
договора. Поставянето на изискването за осигуряване на лично обезпечение противоречи на
целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК.
Цитира съдебна практика в подкрепа на изложените доводи, както и разпоредби на
Директива 2008/48 и практика на СЕС.
Сочи, че неустойката е излязла в разрез с добросъвестността извън присъщите й функции.
Предвидено е тя да се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до
скрито оскъпяване на кредита. По същество тя е добавка към възнаградителната лихва па
търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила
цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на
заемодателя. Договорена при тези условия тя представлява допълнителна облага-печалба
към възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявена по този начин на потребителя по
реда на чл. 5 от ЗПК и без тя да бъде включена в договорното съдържание като договорна
лихва и като част от ГПР, съобразно императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
от ЗПК. Съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение или от
договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или кредитният посредник
предоставя своевременно на потребителя съобразно изразените от него предпочитания и въз
основа на предлаганите от кредитора условия на договора необходимата информация за
сравняване иа различните предложения и за вземане на информирано решение за сключване
на договор за потребителски кредит. Информацията по чл. 5, ал.1 се предоставя във формата
на стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити съгласно приложение № 2. На плоскостта на настоящият казус, се сочи, че не е
извършено отнапред разясняване на потребителя на клаузите във връзка с крайните
задължения по договора. Видно от съдържанието на договора за предоставяне на паричен
заем и представения стандартен европейски формуляр поради неспазване на изискванията
на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК, същите са изготвени без заемателят да е бил запознат с
действителния размер на ГПР.
Сочи се, че поради невключването на неустойката в посочения в потребителския договор
размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение, тъй като реалният лихвен процент не отговаря на
реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката.
Посочва, че съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и
т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен процент и на ГПР
договорът за потребителски кредит като недействителен не поражда права и задължения за
страните по заемното правоотношение. По силата на чл.23 от ЗПК, в този случай
потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита, поради което ответникът няма правно основание да претендира
3
исковите суми, тъй като е следвало в ГПР и във ГЛП да бъде посочено вземането на
кредитора за лихва, прикрито като неустойка, представляващо част от компонентите на ГПР.
Сочи, че съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД е възможно договорът да бъде само частично
недействителен. Нищожността на отделни части от договора може да доведе до нищожност
на целия договор,само ако частта не може да бъде заместена по право от повелителни
правила на закона или ако не може да се предположи, чедоговорът би бил сключен без
недействителната му част. На плоскостта на процесния казус, нищожните клаузи на
договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва не биха могли да се
заместят по право от повелителни норми на закона, тъй като законодателят не е въвел
императивни размери на цените на кредитите.Твърди, че е неприложима е и втората
хипотеза па чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като договорът за потребителски кредит не би могло да
бъде сключен без недействителната му част, тъй като той нормативно е уреден като
възмезден и кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия
кредит. Поради това се формира изводът, че недействителността на уговорката относно
договорната лихва води до нищожността на делия договор. Аргумент за недействителност
на договора на това основание посочва, че може да се почерпи от обстоятелството, че
съгласно по- пълната защита, дадена па потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при
неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл.10, ал. 1, чл.
11, ал.1, т. 7-12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на
възнаградителната лихва - чл. 11, ал, 1, т. 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява
изцяло недействителен.
На основание подробно изложените съображения се моли да бъдат призовани на съд, да се
прогласи нищожност на клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка от договор за
кредит от 29.02.2016 г.
Ответникът не оспорва сключването на договора за кредит, както и че по силата на този
договор е предоставена в заем сумата от 300 лв. на ищеца.
Посочва, че заемателят се е задължил да върне заетата сума в срок от тридесет дни, ведно с
договорна лихва или обща сума в размер от 310,08 лв.
Посочва се, че ищецът е погасил задължението си по договора за кредит на
21.03.2016 г.
Възразява срещу предявените искове за обявяване на нищожността на клаузата за
неустойка за неизпълнение на задължение за обезпечаване на заема. Счита, че претенциите
на ищеца са напълно неоснователни и следва да бъдат изцяло отхвърлени.
Твърди, че съгласно чл.3,ал.2 от Договора, ищецът се е задължил в срок до 3 дни от
подписването му да предостави на Дружеството банкова гаранция. Посочва, че липсва
ограничение за финансовите институции да изискват обезпечаване на заемите, които
4
предоставят. Твърди, че неустойката е във фиксиран размер в Договора , с което
Дружеството добросъвестно е изпълнило задължението си да информира ищеца за точния
размер на имуществената му отговорност в случай на непредоставянена обезпечение на
кредита.
Оспорва основателността на твърдението в исковата молба , че неустойката в конкретния
случай е загубила присъщата й обезщетителна функция и по никакъв начин не
кореспондира с вредите от неизпълнението.
Ответникът посочва, че законът не поставя изискване при уговаряне на неустойка да се
посочва кои вреди ще бъдат компенсирани с неустойката. Именно в това се изразява
нейният смисъл - отпадането на необходимостта вредите да бъдат доказвани от изправната
страна по договора (чл. 92, ал. 1 от ЗЗД). В настоящия случай неизпълнението на
задължение за предоставяне на обезпечение поставя Дружеството в риск да не събере тази
сума впоследствие. Този риск би бил покрит само ако ищецът е представил обезпечение. На
практика ищецът е усвоил сума от 300 лв., без да е дал каквито и да е гаранции за връщането
й, както й за изпълнението на другите си парични задължения по Договора. Дружеството е
поело значителен риск при неизпълнение от негова страна да не може да събере вземанията
си към него. Оспорва се твърдението за неизпълнимост на изискванията за представяне на
обезпечение.
Оспорва твърденията на ищеца, че договорената неустойка е следвало да бъде включена
в ГПР по кредита, като невключването й представлявало нарушение на чл. 5, чл. 11, ал. 1, т.
9 и 10 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Ал.
3 на чл. 19 ЗПК изрично предвижда, че в ГПР не се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
Неустойката за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение има точно
такъв характер и категорично не следва да участва при формирането на ГПР. Нещо повече,
включването на неустойката в ГПР би представлявало недопустимо нарушение на
императивна разпоредба на ЗПК от страна на финансовата институция и би довело до
заблуждаване на потребителя относно размера на действителните разходи покредита и
размера на неговите задължения.Сочи се, че лишено от правна логика е становището, че
неустойката следва да участва при формирането на ГПР не само заради изричната забрана за
това съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК, но и поради характера на неустойката, представляваща
задължение, което възниква условно само и единствено в случай, че кредитополучателят не
осигури обезпечение по вид и в срок, посочен в Договора. В тази връзка се твърди, че към
датата на сключване на Договора задължението за неустойка не е било възникнало и не е
имало сигурност, че ще възникне.
Твърди, че в общата сума за погасяване не се включва размера на неустойката по чл.
4, ал. 2, доколкото тя е условно задължение, което не е известно дали ще възникне, тъй
5
като зависи от бъдещо несигурно събитие, а именно изпълнението на задължението за
обезпечаване на кредита от ищеца.
Твърди, че в процесния случай няма основание за прилагане на чл. 22 ЗПК, който
предвижда, че договорът за потребителски кредит е недействителен, когато в него не са
посочени лихвения процент по кредита и ГПР. Политиката на Дружеството е да предоставя
на потребителите законосъобразни, ясни и детайлни договори за всички предоставяни от
него продукти. Такъв сочи, че е и процесният Договор, от прочита на който не остава
никакво съмнение какъв е размерът на усвоената сума, срока на заема, ГПР, годишният
лихвен процент, общият размер на плащанията по заема, фиксираният размер на
неустойката по чл. 4, ал. 2.
Оспорва твърдението на ищеца, че предвидената в договора неустойка представлява
добавък към договорната лихва, което според последния противоречи на добрите нрави.
Сочи , че от Договора се вижда , че заемната сума е предоставена на ищеца при фиксиран
годишен лихвен процент от 40,30%. Оттук извежда , че при така договорния лихвен процент
,ГПР е в размер на 49,49% , като твърди ,че е в рамките на допустимите стойности
,предвидени в ЗПК.
Сочи, че размерът на възнаградителната лихва е договорен , в съответствие с принципа
на свобода на договарянето, предвиден в чл.9 от ЗЗД. Оспорва твърденията на ищеца, че
тази уговорка е нищожна и влече нищожност на целия договор, като неоснователнии
посочва, че ЗПК не въвежда лимит на възнаградителната лихва по договора за
потребителски кредит. Сочи , че единственото ограничение ,предвидено в чл.19,ал.4 от ЗПК
, е ГПР да не е по-висок от петкратния размер на законната лихва. Твърди, че Дружеството е
спазило това ограничение, като ГПР съгласно Договора възлиза на 49,49%.
Счита, че надвишението над допустимата според ищеца стойност не е съществено, като
в случая тя е в размер на 40,30% и независимо от това договорената лихва не противоречи
на добрите нрави. Сочи, че преди сключване на Договора, ищецът е бил информиран за
размера на възнаградителната лихва с получаването на СЕФ, съгласно изискванията на чл.4,
ал.2 от ЗПК, като с това е имал възможност да реши дали да встъпва в договорни отношения
с Дружеството. Твърди, че след като ищецът е подписал Договора, е преценил своите
възможности и следователно няма налице накърняване на добрите нрави.
Твърди, че „добрите нрави“ като понятие за морални норми на справедливост следва да
защитават всеки признат от закона интерес, като сочи ,че те не регулират цени на стоки и
услуги. Счита, че нарушение в тази връзка би имало при заблуждение относно цената на
определена стока и други съществени условия на договора , което твърди, че няма и
следователно липсва и нарушение.
Ответникът счита, че при определяне на допустимия размер на лихвения процент по
договора за паричен заем трябва да се изхожда от спецификата на всеки кредитен продукт и
6
не може да се слагат общи ограничения за всички заеми и твърди, че всяко слагане на общи
ограничения, без да се вземат предвид определени факти, не е адекватно ограничение. Оттук
счита, че ЗПК не предвижда законово ограничение на лихвата по кредита и че такова
ограничение е негативно за самите потребители.
Сочи, че в случая трябва да се вземе предвид и факта, че Дружеството не е банка, за
задълженията на кредитополучателя не са дадени обезпечения, а повишеният риск оскъпява
финансовия ресурс. Посочва ,че съдебната практика, в която договорен лихвен процент над
трикратния размер на законната лихва се третира като противоречащ на добрите нрави , се
отнася до субекти ,които са отпуснали паричен заем не по занятие , а инцидентно ,по
изключение. Сочи ,че ЗПК е специален по отношение на ЗЗД , като за потребителски
кредити се прилага специалния закон. С оглед изложеното счита, че е недопустимо към
отношения , възникнали по силата на ЗПК , да се прилага съдебна практика , която третира
заеми по ЗЗД и предхожда влизането в сила на ЗПК и сключването на Договора. Отчита
спецификата на пазара, която се изразява в процесния случай като този, на малки и
необезпечени заеми , пазарните нива на лихвата са по-високи от нивата на банковите
кредити, поради спецификата на осигуряване на финансовия ресурс , както и поради по-
високия риск от неплатежоспособност на заемополучателите.
Моли се да се оставят без уважение предявените искове и да се присъдят направените
разноски по делото в пълен размер.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира следното от фактическа и
правна страна:
Не се оспорва и от приетия по делото, като писмено доказателство Договор за паричен заем
№ *** се установява, че на 29.02.2016 г. заемодателят ВИВА КРЕДИТ ООД предава в
собственост на заемателя заемна сума в размер на 300 лв., а заемателят се е задължил да
върне сумата на заемодателя, ведно с договорната лихва чрез заплащане на една вноска в
общ размер от 310,08 лв., в която са включени дължимите главница и договорна лихва.
Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент – 40,30 % и ГПР- 49,49 %. В т. 6 е отразено,
че при изчисление на ГПР са взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за
посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си,
съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихва за забава и неустойка за
неизпълнение на някое от задълженията по договора. Съгласно чл. 3, ал. 2 от Договора,
заемателят – ищец по делото, се е задължил в 3-дневен срок (считано от подписването на
договора за заем) да предостави на заемодателя определено обезпечение на задълженията
му по договора, като в чл. 5 ал. 5 са уговорени последиците от непредставяне – заплащане
на неустойка в размер от 98,92 лв. В чл. 3, ал. 2 е предвидено, че следва да се представи
обезпечение, изразяващо се във валидна поименна банкова гаранция, която е издадена след
усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора,
7
валидна за целия му срок.
От приетото по делото заключение на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че
замествайки параметрите във формулата, посочена в Приложение № 1 към ЗПК се получава,
че ГПР е в размер на 49,49 %. Установява се, че в годишния процент на разходите, като
разход на заемодателя е включена само договорната лихва. Вещото лице установява, че
сумата от 300 лв. по Договор за предоставяне на паричен заем „Mmoney” № *** от
29.02.2016 г. е предоставена и усвоена от Н.Х. в пълен размер на същата дата 29.02.2016 г.
В заключението вещото лице е посочило, че формулата за изчисляване на ГПР, съгласно
Приложение № 1 към чл.19, ал. 2 ЗПК включва общият брой усвоявания по кредита,
поредният номер на усвояване на кредита, размерът на съответното поредно усвояване,
интервал, изразен в години и част от годината, между датата на първото усвояване на сума
по кредита и датата на съответното усвояване на суми по кредита, общият брой на
погасителните вноски и плащания на разходи и др., като вещото лице изрично е посочило,
че в ГПР е включен, като разход само договорната лихва. Вещото лице посочва, че
годишният процент на неустойката спрямо главницата е 395, 68 %, но с оглед на посочената
формула, по която е изчислен този процент съдът счита, че е допусната грешка от вещото
лице, като месечният процент е в размер на 32,97 %.
Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в
отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и
условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит (т. 10) и условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .
Съдът счита за неоснователни възраженията, че е налице нарушение на разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, изразяващо се в липса на включване на сумата по неустойката при
изчисляване на ГПР.
Съдът счита, че в настоящия случай размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се
формира по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение са посочени
редът и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите компоненти на изчисляването му.
В този смисъл е и практиката на СЕС. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива
87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се
посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от
тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се
уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен“.
Така това информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на
процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение (вж.
8
в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C-76/10,EU:C:2010:685, т.69 и
70).
В случая към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи,
предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост при неизпълнение на
посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора. Неоснователни се
явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде включена и уговорената неустойка. Съгласно
чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит.
В сключения договор е посочен фиксиран ГЛП в размер на 40,30 % , а при положение, че
лихвеният процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се
приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК / решение № 1285 от 27.10.2017 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва задължение в
договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за
информацията по 11, ал.1, т. 11 относно погасителен план, който да съдържа информация за
размера, броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми,
дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Съдът възприема доводите на ищеца, че предвидена в договора клауза за неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на
добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост
от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при
неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 98,92 лв. Така предвиденият
размер оскъпява кредита с повече от 32 %, което противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК, както и
на добрите нрави. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Така
9
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване
на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, а това задължение има
вторичен характер и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем. Отделно от това въведените в
договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4, ал. 1, т. 1 и 2 от договора/ и срока за
представянето им създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпени вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая неустойката е предвидена, като санкция за
неосигуряване на обезпечение. Задължението за предоставяне на обезпечение има вторичен
характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение на
кредитополучателя за връщане на дадения му кредит. В договора това задължение е
уговорено по начин относно изискванията за вида обезпечение и относно срока за
представянето му, че да създава значителни затруднения при изпълнението му до степен то
изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено
предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим с
добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон
функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.
Доколкото противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в
тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза
е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора. Ето защо иска
за прогласяване на недействителността на тази клауза следва да се уважи, като основателен
и доказан.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да се
присъдят направените по делото разноски в размер от 200 лв., включващи платена държавна
такса в размер от 50 лв. и 150 лв.- заплатен депозит за ССЕ. Представен е договор за правна
защита и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на
основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение. Неговият размер, съобразно уважените претенции, съдът определя на осн.
чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на
стойност 300 лв. В случая е представен договор за правна защита и съдействие с адв. Елена
И. в полза, на която следва да се присъди възнаграждението.
10
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Б.Б. Д., ЕГН **********, гр. П. и
„ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, бл. АТЦ, „Силвър Център“, ет. 2, офис 73 Г, че клаузите на чл. 3, ал. 2 от
договор за кредит от 29.02.2016 г., уреждащи задължение за заплащане на неустойка, са
недействителни поради противоречие с добрите нрави и ЗПК.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ, „Силвър Център“, ет. 2, офис 73 Г ДА ЗАПЛАТИ НА
Б.Б. Д., ЕГН **********, гр. П. сумата от 200 лв.- разноски по делото.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ, „Силвър Център“, ет. 2, офис 73 Г да заплати на адв.
Е.Г. И., ***, личен № ***, с адрес: гр. П. сумата от 300 лева - адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните по делото.
Съдия при Районен съд – Пловдив: __________/п/_____________
11