Решение по дело №753/2024 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл. 84, ал. 3, във вр. с чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от Закон за убежището и бежанците (ЗУБ).

Образувано е по жалба на А. А. А., [държава], против Решение № 8086/23.07.2024 г. на Председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет (ДАБ при МС), с което е отказано да му се предостави статут на бежанец и хуманитарен статут.

В жалба са развити доводи за неправилност на обжалвания административен акт, тъй като бил постановен при съществено нарушение на административнопроизводствените правила и противоречал на материалния закон.

На първо място се твърди, че самоволното напускане на общежитието на ТЦ – Пъстрогор не представлявало законово основание за отказ по подадената молба за предоставяне на статут. Желанието за установяване в Западна Европа също не можело да се санкционира с постановяване на отказ. То се дължало на комплексни, обективни причини и не омаловажавало нуждата да се предостави международна закрила на лицата, бягащи от конфликта в Сирия. Освен това в процесния акт не било посочено правното основание за издаването му, а и той не можел да бъде издаден на основание чл. 13, ал. 1, т. 14 ЗУБ, след като спрямо молителя не била приложена процедурата по чл. 70 ЗУБ. Незаконосъобразен бил изводът на административния орган, че навлизането на лицето в България от Турция обосновавал постановения отказ, защото Турция била „трета сигурна държава“. Квалифицирането на тази страна като такава произтичало от погрешни фактически изводи и неправилно прилагане на материалния закон. В тази връзка най-напред се сочи, че Турция не можела да се определи като трета сигурна държава, защото за нея не били налице кумулативно изискуемите предпоставки на член 38, параграф 1 от Директива 2013/32/ЕС и § 1, т. 9 от ДР на ЗУБ. В тази страна следвало да съществува възможност да се поиска признаване на статута на бежанец и когото това станело, да се ползва закрила в съответствие с Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951г. Турция обаче не предоставяла закрила в съответствие с тази конвенция на лица, идващи от държави извън Европа, защото все още прилагала географското ограничение съгласно чл. 1 В, буква „а“ от Конвенцията. По отношение на сирийците номинално бил предвиден статут на „временна закрила“, който не им осигурявал достъп до пазара на труда и безплатни здравни грижи. Още в края на 2017 г. и началото на 2018 г. Истанбул и девет провинции по границата със Сирия преустановили регистрацията на търсещи убежище новопристигнали лица. През февруари 2022 г. Заместник-министърът на вътрешните работи на Турция заявил, че молби за временна и международна закрила нямало да се приемат в 16 провинции и че молби за издаване на разрешително за пребиваване от чужденци няма да бъдат приемани във всеки квартал, в който 25 или повече процента от населението се състояло от чужденци. През юни 2022 г. Министърът на вътрешните работи обявил, че от 1 юли прагът щял да бъде намален на 20 %, а броят на затворените квартали за регистрация на чужденци щял се увеличи от 781 на 1200, като щял да бъде отменен статутът на временна закрила на пътуващите в страната сирийци, които не подали молба за разрешение. Освен това, по данни на Европейската комисия трудово заетите сирийци в Турция били принудени да работят без трудов договор, а Немската федерална служба за миграция и бежанци съобщила, че безплатните медицински грижи за сирийски бежанци били преустановени в Турция от септември 2021 г. Това показвало, че тези бежанци били лишени от възможност за дългосрочна интеграция в страната. Изтъква се, че наличието на „kimlik“ (документ за пребиваване) не гарантирало траен статус на лицето като ползвател на временна закрила в Турция и не било пречка за депортирането му обратно в зоната на конфликта. Съобщавало се, че през 2022 г. били отнети хиляди такива документи на сирийци, което било мярка на турските власти за оказване на натиск за завръщане на лицата в Сирия. На следващо място, административният орган не изследвал въпроса дали за жалбоподателя съществувала възможност бъде допуснат обратно до турска територия съобразно изискването по § 1, т. 9, б. „д” от ДР на ЗУБ. Европейската комисия обръщала внимание в докладите си от октомври 2021 г., октомври 2022 г. и ноември 2023 г., че Турция не приемала обратно граждани на трети страни, идващи от България, нито по силата на Двустранното споразумение между двете държави относно границата, нито по силата на Споразумението за обратно приемане между ЕС и Турция. На трето място, не било съобразено от Председателя на ДАБ, че Турция масово депортирала сирийци. В този смисъл неясно било защо било прието в решението, че принципът non-refoulement не е приложим в случая. Депортираните сирийци разказвали пред Human Rights Watch, че турските служители ги арестували в домовете им, на работните им места и на улицата, задържали са ги при лоши условия, биели и малтретирали повечето от тях, принуждавали ги да подпишат формуляри за доброволно връщане, карали ги до граничните пунктове със Северна Сирия и ги принуждавали да преминат границата под дулото на оръжие. Според оценка на експерти на Human Rights Watch ЕС и държави членки, трябвало да признаят, че Турция не отговаря на критериите за трета сигурна държава. Заключението на организацията било, че тази държава никога не отговаряла на тези критерии на ЕС, а насилствените депортации показвали, че всеки сириец, принудително върнат от ЕС в Турция, щял бъде изправен пред риска от последващо връщане в Сирия. Продължаването на незаконните принудителни депортации на сирийци и през 2023 г. било потвърдено от Немската федерална служба за миграция и бежанци, както и в последния доклад на Държавния департамент на САЩ за състоянието на човешките права в Турция. Следователно нямало гаранции, че връщането на жалбоподателя в Турция нямало да бъде последвано от депортирането му в Сирия, дори обратното – вероятността за това била висока. По тази причина прилагането на обжалваното решение щяло да е равнозначно на нарушаване от страна на България на принципа non-refoulement, тъй като съществувал сериозен риск от последващо връщане на лицето от Турция в Сирия. Освен това, в проведеното в хода на административното производство интервю подателят на молбата за закрила изложил редица опасения за сигурността си в Турция, вкл. заради нанесен му от турската полиция тежък побой, които не са били отчетени и анализирани при постановяване на решението. Актуалната информация показвала нарастване на ксенофобските нападения срещу сирийци в тази страна. На последно място се поддържа, че Председателят на ДАБ не съобразил наличието на преюдициално запитване от Symvoulio tis Epikrateias (Гърция), постъпило на 7 март 2023, с което до Съда на ЕС бил отправен въпрос, който бил от съществено значение за правилното решаване на делото.

Предвид изложеното се иска да се отмени оспореното Решение № 8086/23.07.2024 г. на Председателя на ДАБ при МС.

Ответникът по жалбата – Председателя на ДАБ при МС, чрез процесуалния представител – старши юрисконсулт Ю. Д., счита, че тя е неоснователна, като излага подробни съображения за това в писмен отговор, поради което моли да бъде отхвърлена.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково дава заключение за неоснователност на жалбата, поради което предлага да бъде отхвърлена.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК, приема за установено от фактическа страна следното:

С 2 бр. Молби от 27.05.2024 г. до ДАБ при МС А. А. А. е поискал закрила от Република България.

На 27.05.2024 г. той е регистриран с Регистрационен лист рег. № УП16233/27.05.2025 г. с горепосочените имена, гражданство - С., етническа принадлежност - ***, роден на [дата]. в Сирия, [населено място], обл. И., с постоянен адрес: [населено място], обл. И., професия – ***, образование - ***, религия - ***, ***, семейно положение - ***.

На същата дата жалбоподателят е подал декларация на основание чл. 30, ал. 1, т. 3 ЗУБ, както и за даване на съгласие ДАБ при МС да събира информация за него и за обработване на пръстови отпечатъци, получил е Информация за обработване на лични данни за чужденци, търсещи международна закрила и за задълженията на чужденците, настанени в центрове на ДАБ; Указания относно компетентния орган по предоставяне на убежище, статут на бежанец и хуманитарен статут, пребиваване в Република България; относно правата и задълженията на чужденците, подали молба за международна закрила в Република България във връзка с чл. 29, ал. 1, т. 2 ЗУБ; относно реда за подаване на молба за международна закрила, за процедурата, която ще се следва, за правата и задълженията на чужденците, подали молба за международна закрила в Република България, ведно със Списък на организациите, работещи с бежанци и чужденци, подали молби за статут с приемни в ДАБ при МС, съставена му е ЕВРОДАК дактилоскопна карта, и е настанен в ТЦ – с. Пъстригор.

От Протокол с рег. № УП16233/29.05.2025 г. се установява, че на същата дата е проведено интервю с А. А. А., с цел да се изяснят причините, поради които той е напуснал страната си и е подал молба за закрила в Република България. Споделил е, че няма роднини в държава-членка на ЕС. Напуснал Сирия с лична карта, но не я показал и преминал нелегално в Турция. Това станало на 23.03.2019 г., когато били преведени в група от няколко човека в югоизточната ни съседка от [населено място], обл. И., като преминали пеша, бариери нямало. В Турция пребивавал 5 години, като до 2022 г. живял нелегално, след което получил „кимлик“, издаден от [населено място], близо до Адана. Работел като шивач. По закон (с получаване на посочения документ) трябвало да живее и работи там (в селото, района), но в селото не го познавали и никога нямало работа. Взел решение на всеки 15 дни да работи в [населено място]. В този град работил легално около една година (2023 г.), но през 2024 г. работил нелегално в производство на конфекция. Полицията му конфискувала „кимлика“ през март 2024 г. При конфискацията от полицията му дали разрешително за пътуване. Трябвало да се върне в селото, в което издали „кимлика“ и да живее там шест месеца. Не изпълнил тези нареждания, защото нямало работа и не познавал никого. Не останал в Турция именно поради отнемането на посочения документ. Не можел да се върне в това село без да има работа. Не си подновил разрешителното за това село, защото били забранили издаването им. В България влязъл на 07.05.2024 г., нелегално, през дупка в граничната ограда, с група от 9 човека и един трафикант, след което тръгнали за [населено място] с кола, но ги задържали по пътя. Искал да отиде в Германия и годеницата му от Холандия да дойде при него. Сгодени били от 7 месеца само чрез четене на молитва, което се случило в Истанбул, когато тя била на екскурзия със семейството си. Заявил, че не притежава разрешение за влизане или пребиваване в друга държава-членка на ЕС. Не е посещавал посолството на Сирия в България, не е подавал молба за международна закрила или друга форма на закрила в България или друга държава. В Турция имал временна закрила. Не бил арестуван или осъждан в държавата по произход или друга държава, нямал проблеми заради етническата или религиозната си принадлежност, не бил силно религиозен. Живеел в [населено място], обл. И. до 2019 г., но заради бомбардировките с родителите му се преместили в [населено място], което също било до И., те все още живеели там. [населено място] било под контрола на опозицията и било бомбандирано от официалната сирийска власт, къщата им била разрушена един месец преди да напуснат селото. Завършил средно образование, учил 3 години геология в университет „Халеб“ в [населено място], близо до И.. Нямал професия, учил и помагал на брат си като бръснар, чието ателие също било разрушено. Не можел да живее на друго място в Сирия, освен посоченото, а и трябвало да отбива военна служба. Мислил си, че ще бъде призован, защото бил на възрастта за постъпване в армията, където трябвало да служи около 6 години (първоначално е посочил, че не знае колко време ще продължи). Поддържал връзки с близките си в Сирия, по телефон. Посочил е също, че не членувал в политическа партия или организация, не бил член на въоръжена групировка, нямал взаимоотношения с армията или полицията в държавата си по произход. Нямало заплаха, отправена лично към него, не му било оказвано насилие. Баща му бил учител и бил заплашван. През 2016 г. имало учители, които изчезнали. Членувал само в хуманитарна организация три години, на която не знаел името. Там раздавали храна на хората, а неговата работа се състояла в извършване на дейности на компютър за разпределение на провизиите, правил и отчет на даренията. Заявил, че не би се завърнал в Сирия, тъй като имало бомбандировки, а и нямало работа.

Протоколът от проведеното интервю с А. А. А. е подписан от него, от интервюиращ орган и от присъствалия преводач, и от адвокат, като накрая е отразено и че текстът му е проведен на разбираем за чужденеца арабски език, без да са съществували комуникативни пречки, добре разбирал смисъла му и нямал възражения по него.

В писмо с рег. № М-10317/10.07.2024 г. на Директора на Специализирана дирекция „М“ на Държавна агенция „Национална сигурност” е посочено, че не се възразява да бъде предоставена закрила в Република България на лицето, регистрирано в ТЦ – Пъстрогор към ДАБ-МС като А. А. А., роден на [дата]., в случай че отговаря на условията по ЗУБ.

В административната преписка по издаването на оспорения акт са приобщени като доказателства и Справка вх. № ЦУ – 1082/10.04.2024 г. на Директора на Дирекция „Международна дейност“ ДАБ при МС относно Република Турция (л. 37), и Справка вх. № ЦУ – 1082/10.04.2024 г. на Директора на Дирекция „Международна дейност“ ДАБ при МС относно Сирийска арабска република.

Със становище рег. № УП16233/11.07.2024 г. на младши експерт в ТЦ – Пъстрогор, след преценка на събраните по преписката доказателства, се предлага на А. А. А. да се откаже предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут.

С Решение № 8086/23.07.2024 г. на Председателя на ДАБ при МС, поради липса на предпоставките по чл. 8 и чл. 9 и на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 ЗУБ, е отказано предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут на А. А. А..

На 02.08.2024 г. оспореното решение е връчено на жалбоподателя срещу подпис и с отбелязване, че е запознат с неговото съдържание на език, който разбира, а жалбата срещу решението е подадена чрез административния орган на 09.08.2024 г.

По делото са приети като писмени доказателства още: писмено обяснение от А. А. А., в което допълва изложеното пред органа относно пребиваването си в Турция; доклад за радиологичен резултат от 17.04.2024 г. на турски език, придружен с надлежен превод на български език, според което в меките тъкани на левия крак на жалбоподателя се наблюдава отчетлива поява на оток; Справка вх. № ЦУ – 1841/23.08.2024 г. на Директора на Дирекция „Международна дейност“ ДАБ при МС относно Сирийска арабска република.

При така установената фактическа обстановка и като извърши на основание чл. 168, ал. 1 АПК проверка за законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 АПК, съдът достигна до следните правни изводи:

Жалбата е подадена от надлежнo легитимирано лице, имащо правен интерес от оспорването, в законоустановения срок за това по чл. 84, ал. 3 ЗУБ и срещу годен за обжалване административен акт, поради което е процесуално допустима. На следващо място, тя е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 150 и чл. 151 АПК.

Разгледана по същество, жалбата се явява неоснователна поради следните съображения:

Обжалваният административен акт е издаден от компетентния орган, а именно Председателя на ДАБ при МС, който съгласно чл. 48, ал. 1, т. 1 ЗУБ има законоустановено правомощие да отказва международна закрила в Република България.

Същият се е произнесъл в изискуемата писмена форма, като Решение № 8086/23.07.2024 г. съдържа фактически и правни основания за издаването му. В тази връзка е уместно да се отбележи, че административният орган е изложил поотделно съображения защо приема, че на жалбоподателя не следва да бъде предоставен нито статут на бежанец, нито хуманитарен статут, като задълбочено е обсъдил както сочените от чужденеца данни в бежанската му история, така и обстановката в страната му на произход – Сирия, и тази в Република Турция. Обективираните в решението му мотиви са подробни, ясни и кореспондиращи на приложените правни норми, и дават възможност на лицето да разбере защо му се отказва международна закрила.

Съдът не констатира при издаване на оспореното решение да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

От приетите по делото и неоспорени от страните писмени доказателства, събрани редовно в производството пред административния орган, се установява, че производството по чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗУБ е образувано с регистрирането на А. А. А. като чужденец по подадена от него молба за международна закрила. Същият е регистриран в ДАБ при МС и е информиран писмено на разбираем за него език за процедурата, която ще се следва, за неговите права и задължения, за последиците от неспазването на задълженията му или за отказа да сътрудничи на длъжностните лица на ДАБ при МС, както и за организациите, предоставящи правна и социална помощ на чужденци. Спазено е и изискването на чл. 58, ал. 10 ЗУБ за изискване на писмено становище на Държавна агенция „Национална сигурност“. На следващо място, установява се и че е проведено интервю от компетентен интервюиращ орган, отразено в нарочен протокол, преведен на интервюираното лице от преводач на разбираем за него арабски език и подписан от всички участници и присъстващи. В законоустановените срокове интервюиращият орган обективно и безпристрастно е изготвил становище, представено на Председателя на ДАБ при МС, който от своя страна в съответствие с чл. 73 ЗУБ също обективно и безпристрастно е разгледал молбата, като първо е извършил преценка за предоставяне на статут на бежанец, а след това и преценка за предоставяне на хуманитарен статут, обективирани в процесното Решение № 8086/23.07.2024 г. От съдържанието му не се установява административният орган да е пропуснал да изследва заявените от молителя факти от бежанската му история, свързани с неговото лично положение. Напротив, всички те, както и ситуацията в държавата му по произход и в Република Турция, са подробно обсъдени и анализирани, поради което направените от жалбоподателя оплаквания за допуснато процесуално нарушение в тази връзка не могат да бъдат споделени. Изложените в жалбата оплаквания относно упражняване на насилие от турските власти, макар и да не са били предмет на обстойно обсъждане в процесното решение, не са аргумент в подкрепа на тезата на жалбоподателя за липса на задълбочено изследване на бежанската му история. Освен това тези твърдения не са подкрепени с надлежни доказателства, от които да става ясно, че ако е било упражнено насилие, то е било в резултат на преследване, основано на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група. Представеният по делото Доклад за радиологичен резултат също не обосновава такъв извод, тъй като от него не стават ясни причините за настъпването на травмите по тялото на лицето и по- конкретно, че те са в следствие на нанесен побой и то органи на полицията.

Според настоящия състав оспореното решение не противоречи на материалноправни разпоредби на закона и е в съответствие с неговата цел.

Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗУБ статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който поради основателни опасения от преследване, основани на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, се намира извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Понятието „преследване“ е дефинирано в чл. 8, ал. 4 и ал. 5 от с.з., като нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество или повторяемост, като съгласно ал. 5 действията на преследване могат да бъдат физическо или психическо насилие, законови, административни, полицейски или съдебни мерки, които са дискриминационни или се прилагат с цел дискриминация, включително наказания за отклонение от военна служба, която би довела до извършване на деяния по чл. 12, ал. 1, т. 1 - 3. Наличието и основателността на опасенията следва да се преценяват с оглед представените в бежанската история на кандидата за статут конкретни данни, като се отчете произхода на преследването, дали то води до нарушаване на основни права на човека, както и закрилата, която може да се получи от държавата по произход.

В настоящия случай правилно административният орган е преценил, че при проведеното с жалбоподателя интервю не се установява спрямо него да е било осъществено визираното в чл. 8, ал. 1 ЗУБ преследване, релевантно за предоставянето на бежански статут. Ето защо преценката на ответника, че изложените от кандидата мотиви за напускане на страната му по произход не са правно значими за търсената защита, са напълно обосновани. Изрично жалбоподателят е заявил, че спрямо него не е било осъществено преследване от държава, партии или организации и недържавни субекти нито в страната му на произход – Сирия, нито в страната, в която е живял през последните няколко години – Турция. Основният мотив, който кандидатът за закрила изтъква за напускането на Сирия, е общата обстановка на несигурност в страната заради войната. Макар и административният орган да е приел за достоверни тези страхове, правилен е изводът, че в конкретния случай не е налице преследване по смисъла на чл. 8, ал. 2-5 ЗУБ. В действителност жалбоподателят не е бил заплашван, върху него не е било оказвано насилие, не е осъждан и не е бил преследван от официалните власти, в т. ч. и по етнически или религиозни причини, и в Сирия. Член на неговото семейство няма признат в Република България статут на бежанец, което изключва възможността да му се предостави деривативен такъв статут съгласно чл. 8, ал. 9 ЗУБ. При това положение изводът на административния орган за неоснователност на искането на А. А. А. за предоставяне на статут на бежанец се явява законосъобразен. Бежанската история, описана в представено в хода на съдебното производство писмено обяснение, относно упражнявано насилие и прояви на расизъм от страна на жителите на [населено място] и от представители на полицията, заради размириците в [населено място] и настъпилата смърт на турски войници, съдът приема за неотносима и недоказана. В тази връзка следва да се отчете и че посочените обстоятелства се излагат за първи път, т. е. те не са били споделени в хода на административната процедура, при провеждането на интервю пред служител на ДАБ. Дори и да се приеме обратното, описваното нанасяне на побой от полицай, касае инцидент от типа на криминална проява, а и отразява по скоро лични възприятия на жалбоподателя, без конкретни данни за реални заплахи, насочени лично срещу него или към семейството му, както и за предприето преследване, които да го препятстват да живее в Република Турция. Не се установяват обстоятелствата, от които да се направи извод, че същият ще бъде преследван, ако се завърне в тази държава. Това е така, доколкото все пак жалбоподателят е живял в Турция пет години и както е завил при интервюирането му, не е бил арестуван или осъждан, нямал е проблеми заради етническата или религиозната си принадлежност, не е посочил и твърдяното в жалбата ксенофобско отношение да е било налице при престоя му в югоизточната ни съседна държава. Съдът намира, че обширните възражение в жалбата по отношение статута на Турция като трета сигурна държава са неоснователни. От бежанската история на оспорващия става ясно, че той е напуснал тази страна по собствено желание, провокирано от постъпките му, изразяващи се в неспазване на национални нормативно установени правила относно режима, който следва се спазват сирийските бежанци в Турция. При провеждане на интервюто самият той е посочил, че по закон с получаване на документа за пребиваване е трябвало да живее и работи в селото, в района, който му е бил посочен от турските власти, но той не го е сторил, а е заминал за Истанбул. Ето защо преценката на административния орган, че изложените от кандидата мотиви за напускане на Република Турция не са правно значими за търсената защита, са обосновани. Освен това член на неговото семейство няма признат в Република България статут на бежанец, което изключва възможността да му се предостави деривативен такъв статут съгласно чл. 8, ал. 9 ЗУБ.

При това положение изводът на административния орган за неоснователност на искането на А. А. А. за предоставяне на статут на бежанец се явява законосъобразен.

На следващо място, правилно е прието, че в случая не са налице и материалноправните предпоставки по чл. 9, ал. 1 ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут. Това е така, защото в настоящата хипотеза не се установява от събраните по делото доказателства, в Република Турция жалбоподателят да е изложен на реална опасност от тежки посегателства, като смъртно наказание или екзекуция, или изтезание или нечовешко или унизително отнасяне, или наказание, а тава е сериозна индиция, че няма да понесе такива посегателства и при завръщането си там. От друга страна, липсват твърдения и данни за наличието на обстоятелствата, предвидени в чл. 9, ал. 6 и ал. 8 ЗУБ. Накрая административният орган е извършил правилна преценка и относно предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ, които са приложими при по-обща опасност, а именно тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт. Същите са формулирани като условия за предоставяне на субсидиарна закрила и в чл. 15, буква „в“ от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила. Съгласно задължителното му тълкуване с Решение от 17 февруари 2009 г. по дело C-465/07 на СЕС съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи. Такова съществуване може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна, или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Тази концепция за „пълзящата скала“ кореспондира с позицията на ЕСПЧ, че само в изключителни случаи е възможно общата ситуация на насилие в мястото, където трябва да бъде върнато лицето, да е с такъв интензитет, че връщането там би било в нарушение на чл. 3 ЕКПЧОС, без да е необходимо да се доказва, че то се намира и в специфичен риск.

В съответствие с информацията относно актуалната политическа и икономическа обстановка в Сирийска арабска република, съдържаща се в представената по делото справка вх. № ЦУ-1558/01.07.2024 г. на Дирекция „Международна дейност" на ДАБ МС, административният орган е приел, че поради наличието на вътрешен въоръжен конфликт в държавата си по произход Сирия, не може да се очаква молителят да се установи в друга нейна част, където да ползва трайна и ефективна закрила. Същевременно е взет предвид фактът, че в продължение на няколко години жалбоподателят е живял на територията на Турция и след преценка на сигурността на територията на тази държава е счел, че са налице всички кумулативно изискуеми от разпоредбата на § 1, т. 9 от ДР на ЗУБ предпоставки тя да се приеме за трета сигурна държава по отношение на А. А. А.. Настоящият съдебен състав намира, че този извод на административния орган е правилен и съответен на събраните по делото доказателства. От приетата справка с вх. № ЦУ-1082/10.04.2024 г. на Дирекция „Международна дейност“ на ДАБ при МС относно Република Турция, както и от заявеното от кандидата за закрила в проведеното с него интервю, може обосновано да се заключи, че той няма основания да се опасява за живота или свободата си поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение; не е изложен на опасност от преследване или тежко посегателство, като изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание; защитен е от връщане до територията на страната си по произход; съществува възможност да поиска статут на бежанец и при предоставянето му да се ползва от международна закрила като такъв; налице са основания да се смята, че ще бъде допуснат до територията на Турция. Относно наличието на горепосочените предпоставки съдът цени най-вече изложеното пред ДАБ от самия жалбоподател в бежанската му история, както и данните в приетите справки от Дирекция „Международна дейност“ ДАБ при МС, според които сирийските бежанци в Турция са защитени срещу принудително връщане в Сирия и същите получават там временна закрила. В тази връзка е уместно да се отбележи, че съгласно чл. 21, т. 6 и т. 7 от Устройствения правилник на ДАБ при МС Дирекция „Международна дейност“ събира, поддържа и актуализира база данни за държави по произход и за трети сигурни държави, което включва обща географска, политическа, икономическа и културна информация, както и информация за правната уредба и за спазването на правата на човека, и изготвя и актуализира аналитични доклади и справки за сигурните държави по произход, за третите сигурни държави, за кризисните райони и за бежанските потоци. Следователно приетите по делото справки са издадени от компетентен държавен орган в кръга на правомощията му по установените форма и ред, поради което представляват официални свидетелстващи документи и се ползват с материална доказателствена сила, т. е. те обвързват съдът да приеме, че при извършената от издателят им проверка са установени именно фактите, които са удостоверени в тях, като в случая тя не е оборена, доколкото от страна на оспорващия не са представени никакви насрещни доказателства в защита на неговата теза.

Изразените в жалбата опасения за депортация от Турция в Сирия, тъй като не представлявала трета сигурна страна, също са необосновани. Твърдението, че молби за издаване на разрешително за пребиваване нямало да бъдат приемани там и че щял да бъде отменен статутът на временна закрила на неподалите молба за разрешение пътуващи в страната сирийци, дори и да са достоверни, се отнасят само за няколко провинции на страната. Освен това, няма основание да се приеме, че сочените в жалбата данни на Европейската комисия, че трудово заетите сирийци в Турция били принудени да работят без трудов договор, се отнасят за прилагана масова практика от страна на турските власти. А по отношение на твърдението, че Немската федерална служба за миграция и бежанци съобщила, че безплатните медицински грижи за сирийски бежанци били преустановени в Турция от септември 2021 г., следва да се посочи, че е в пълно противоречие с факта на получената от жалбоподателя медицинска помощ в Турция, като за това същият е представил и медицински документ. Представената справка на Дирекция „Международна дейност“ ДАБ при МС за Турция и информацията от общодостъпни източници пък не са в подкрепа и на твърденията за оказване на натиск за завръщане на лицата от сирийски произход в Сирия. Няма и доказателства да се счита, че Турция не приема обратно граждани на трети страни, идващи от България. Неоснователни са в тази връзка за доводите за приложимост в случая на принципа non refoulement – забрана за връщане на чужденец на територията на държава, в която е застрашена неговата свобода или живот, уреден в член 33 от Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г. и възприет от чл. 4, ал. 3 ЗУБ. Не може да се сподели и тезата на жалбоподателя, че Турция е държава, в която са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или, че той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Единствено на база на неговите твърдения и предположения съдът не може да формира извод, че Турция не е сигурна трета държава по смисъла на § 1, т. 9 от ДР на ЗУБ и член 38 от Директива 2013/32/ЕС. Още повече, че тя фигурира в Списъка на трети сигурни страни по отношение на търсещите закрила, съгласно приложение № 2 от Решение на Министерски съвет № 248 от 03.04.2024 г., и няма основания да се счита, че посочването й в този списък не почива на обективни критерии и данни. Ето защо следва да се приеме, че презумпцията по чл. 99 ЗУБ не е оборена в случая.

По отношение твърдението, че член 38 параграф 2, буква „б“ от Директива 2013/32/ЕС не бил транспониран в българското законодателство е необходимо да се отбележи, че макар и текстът на посочената норма да не е пренесен дословно в ЗУБ, основната преследвана с него цел от европейския законодател е заложена и в нормативната ни уредба. Според настоящия състав дефиницията по § 1, т. 9 от ДР на ЗУБ вменява на компетентния административен орган, преди да направи крайния си извод по дадена молба за закрила, да извърши адекватна преценка за сигурността на третата държава, в случая Турция, съотв. за това дали в същата са налице или е възможно да съществуват хипотези като изброените националната норма.

Що се касае до посоченото в жалбата, че самоволното напускане на общежитието на ТЦ – Пъстрогор не представлява законово основание за отказ по подадената молба за предоставяне на статут, следва да се отбележи, че това не е основен аргумент за постановения с процесното решение отказ. В последното са обосновани изводи за липса на предпоставки по чл. 8 и 9 от ЗУБ за предоставяне на закрила и тези изводи не са обвързани с факта на напускане от страна на жалбоподателя на Центъра на ДАБ в с. Пъстрогор, а на други обективни обстоятелства, съобразени с изложеното от молителя в бежанската му история и с информацията за актуалната обстановка с Сирия и Турция.

Съдът намира и че административният орган е изпълнил задължението си за задълбочено и всестранно установяване на релевантните факти, съобразил е разпоредбите на член 38, параграф 1 от Директива 2013/32/ЕС, а именно извършил е проверка доколко е налице опасност от преследване или реална опасност от тежко посегателство, обсъдил е актуалната обстановка в страната по произход и в Турция, като данните от справките на ДАБ съвпадат с отразеното в решението. Изводите на председателя на ДАБ МС, че Турция е трета сигурна държава са правилни и законосъобразни. В този смисъл е и трайната практика на ВАС – вж. напр. Решение № 12951 от 21.12.2023 г. по адм. д. № 6939/2023 г., Решение № 11857 от 1.12.2023 г. по адм. д. № 7756/2023 г., Решение № 12489 от 13.12.2023 г. по адм. д. № 6761/2023 г., Решение № 45 от 4.01.2024 г. по адм. д. № 7282/2023 г., Решение № 9704 от 16.10.2023 г. по адм. д. № 4682/2023 г.

Относно направеното искане за спиране на настоящото производство до произнасянето на Съда на ЕС по дело С-134/23 е уместно да се допълни, че формулираните в посоченото в жалбата преюдициално запитване въпроси нямат отношение към конкретиката на настоящият казус. Това е така, защото самият жалбоподател заявява пред административния орган и пред съда, че е нарушил законовите правила в Турция чрез напускане на населеното място (района), за който е притежавал разрешение за временно пребиваване. Нещо повече, след като това нарушение е било установено от турските власти и те са указали на А. А. А., че следва в 15-днвен срок да се яви в отдела по регистрация в провинцията, в която е бил регистриран, жалбоподателят на практика отново е нарушил закона, като изтъква за това опасения, че щял да бъде депортиран, ако се бил явил. Последното обстоятелство (вероятност за депортация) не се доказа по делото, нито има данни за твърдения от оспорващия подход на турските власти във фактически хипотези, идентични или сходни с неговата.

По изложените съображения съдът счита, че жалбата на А. А. А. е неоснователна, респ. обжалваното от него решение е законосъобразно, поради което направеното оспорване следва да бъде отхвърлено.

Страните по делото не претендират разноски, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 92 ЗУБ съдът не следва да се произнася по тяхната дължимост в настоящото производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. последно АПК, съдът

 

РЕШИ:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на А. А. А., [държава], роден на [дата]., с ЛНЧ: *********, съдебен адрес: гр. София, [улица], против Решение № 8086/23.07.2024 г. на Председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.