№ 2872
гр. София, 21.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20221100501446 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20189033/23.09.2020 г., постановено по гр. д. № 19320/21
г. по описа на СРС, 41 състав, е признато за установено по предявените от
„П.К.Б.“ ЕООД срещу Н. Й. С. и М. Д. П. субективно пасивно съединени
установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 във вр. с чл. 422 ГПК
във вр. с чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК, че
Н. Й. С. и М. Д. П. дължат солидарно на „П.К.Б.“ ЕООД сумата от 1649,47 лв.
– главница по договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ №
**********/21.09.2018 г., ведно със законната лихва от 24.11.2020 г. до
изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение от 12.12.2020 г. по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 58321/20 г.
по описа на СРС, 41 състав, като е отхвърлен искът за главница за разликата
над 1649,47 лв. до пълния предявен размер от 4331,20 лв., както и исковете с
правно основание чл. 124, ал. 1 във вр. с чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 във
вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
от 217,31 лв., представляваща договорно възнаграждение за периода от
1
31.07.2019 г. до 31.07.2019 г., законна лихва в размер на 826,93 лв. за периода
от 31.07.2019 г. до 13.03.2020 г. и от 13.07.2020 г. до 23.11.2020 г., както и
осъдителния иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от 3171,11 лв., представляваща
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги. С решението Н. Й.
С. и М. Д. П. са осъдени да заплатят на „П.К.Б.“ ЕООД на основание чл. 78,
ал. 1 и 8 ГПК сумата от 90,89 лв., представляваща разноски в исковото
производство, и 25,12 лв. – разноски в заповедното производство.
Постъпила е въззивна жалба от „П.К.Б.“ ЕООД срещу решение №
20189033/23.09.2020 г., постановено по гр. д. № 19320/21 г. по описа на СРС,
41 състав, в частта, в която са отхвърлени претенциите на дружеството за
главница над присъдената сума от 1649,47 лв. и за договорно възнаграждение
в размер на 217,31 лв., дължими на основание договор за потребителски
кредит „Профи Кредит Стандарт“ № ********** от 21.09.2018 г. Счита, че
изводът на първоинстанционния съд, че претендираната договорна лихва в
размер на 217,31 лв. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е
неправилен. Твърди, че добрите нрави в потребителското кредитиране от
небанкови финансови институции са в границите на посочените от БНБ
лихвени проценти, на които останалите небанкови финансови институции
предлагат потребителски кредити. Счита, че съгласно критериите, установени
от обществото по отношение на лихвените проценти по потребителските
кредити от небанкови финансови институции, лихвен процент от 41,17 % и
ГПР в размер на 49,89 % не противоречат на добрите нрави. Счита, че при
преценката дали уговореният размер на договорната лихва противоречи на
добрите нрави следва да се отчита стойността на отпуснатия заем, срока, за
който се уговаря връщане на заетата сума, както и обстоятелството дали
заемът е обезпечен. Твърди, че с изменението на чл. 19, ал. 4 ЗПК /в сила от
23.07.2014 г./ е въведено ограничение на максималния размер на годишния
процент на разходите, изразяващ общите разходи по кредита /включващи
лихви, други преки ии косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид/, който не може да бъде по – висок от пет път размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с ПМС на Република България, което е 50 %. Счита, че ако съдът постави
граница за максимално допустим размер на възнаградителната лихва до 30 %,
то автоматично се ограничава и размера на годишния процент на разходите
до 35 – 40 %. Поддържа, че в случая ГПР не надхвърля петкратния размер на
2
законната лихва по просрочени задължения за целия период на кредита,
поради което не е налице нарушение на законовите изисквания, нито на
добрите нрави. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е извършил
прихващане на всички платени суми по договора от дължимата главница.
Поддържа, че с оглед действителността на клаузата, уговаряща договорно
възнаграждение, и на целия потребителски кредит, в полза на ищеца следва
да се присъдят претендираните суми за главница и за договорно
възнаграждение. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната му част като неправилно, и
вместо това да постанови друго решение, с което да уважи изцяло исковете за
главница и за договорно възнаграждение. Претендира разноски.
Въззиваемите страни - Н. Й. С. и М. Д. П. не са подали отговори на
въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК и не изразяват становище по
въззивната жалба.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе предвид доводите на
страните и като обсъди събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
Предявени са обективно съединени положителни установителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД във вр.
с чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и осъдителен иск с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът „П.К.Б.“ ЕООД твърди, че в качеството му на кредитодател, е
сключил с ответника Н. Й. С., в качеството му на кредитополучател, и
ответницата М. Д. П., в качеството й на солидарен длъжник, договор за
потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № **********/21.09.2018 г.
Поддържа, че дружеството е отпуснало в заем сумата от 5000 лв., от които –
3099,81 лв., която сума е послужила за погасяване на предходен кредит
„П.К.Б.“ ЕООД, а остатъкът от 1900,19 лв. е бил преведен по сметка, посочена
от кредитополучателя, на 25.09.2018 г. Твърди, че ответникът се е задължил
да върне заемната сума, ведно с възнаградителна лихва, уговорена в т. 4 от
Общите условия към договора, в размер на 3783,28 лв., както и
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 4519,80
лв. по споразумение от 21.09.2018 г., съгласно погасителен план към
3
договора, за срок от 36 месеца, на месечни вноски от по 369,53 лв. всяка,
платими на 20 – то число на текущия месец. Посочва, че с анекс №
1/20.02.2019 г. страните по договора са се съгласили погасителна вноска № 4
да бъде отложена за плащане в края на погасителния план, както и че
неразделна част от анекса бил нов коригиран погасителен план, включващ 37
броя вноски. Твърди, че ответната страна не е изпълнила задълженията си по
договора, като били заплатени едва девет погасителни вноски, поради което
на основание чл. 12.3. от Общите условия кредитът бил обявен за
предсрочно изискуем на 31.07.2019 г. Посочва, че пратките до ответниците,
съдържащи уведомление за настъпилата предсрочна изискуемост, били
върнати като непотърсени. Твърди, че въз основа на заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е било
образувано ч. гр. д. № 58321/20 г. по описа на СРС, 41 състав. Посочва, че
заявлението е било уважено частично, като на 12.12.2020 г. е била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с която е било
разпоредено длъжниците Н. Й. С. и М. Д. П. да заплатят солидарно на
„П.К.Б.“ ЕООД сумата от 4331,20 лв. – главница по договор за потребителски
кредит № **********/21.09.2018 г., ведно със законната лихва, считано от
24.11.2020 г. до изплащане на вземането, законна лихва в размер на 826,93
лв. за периода от 31.07.2019 г. до 13.03.2020 г. и от 13.07.2020 г. до 23.11.2020
г., и сумата от 217,31 лв., представляваща договорно възнаграждение за
периода от 31.07.2019 г. до 31.07.2019 г., както и сумата в размер на 130,17
лв., представляваща разноски по делото за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение. Твърди, че длъжниците са подали възражения срещу
заповедта за изпълнение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, поради което са дадени
указания от съда за предявяване на иск за установяване на съществуването на
вземанията. Посочва, че е налице интерес и от предявяване на осъдителен иск
за заплащане на сумата от 3171,11 лв., представляваща възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги, по отношение на която сума
заявлението е било отхвърлено с влязло в сила разпореждане. Иска се от съда
да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на
ответниците, че дължат солидарно на ищеца сумата от 4331,20 лв. – главница
по договор за потребителски кредит № **********/21.09.2018 г., ведно със
законната лихва, считано от 24.11.2020 г. до изплащане на вземането, сумата
от 217,31 лв., представляваща договорно възнаграждение за периода от
4
31.07.2019 г. до 31.07.2019 г., и законна лихва в размер на 826,93 лв. за
периода от 31.07.2019 г. до 13.03.2020 г. и от 13.07.2020 г. до 23.11.2020 г.,
както и да бъдат осъдени ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата
от 3171,11 лв., представляваща възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги. Претендира разноски.
Ответниците - Н. Й. С. и М. Д. П. не са подали отговор на исковата
молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК и не изразяват становище по исковете.
Не се спори между страните по делото, а и от представения като
доказателство договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ №
**********/21.09.2018 г. се установява, че между „П.К.Б.“ ЕООД, в
качеството на кредитодател, Н. Й. С., в качеството на кредитополучател, и М.
Д. П., в качеството на солидарен длъжник, е сключен договор за
потребителски кредит. Уговорените в чл. VI. oт договора параметри са, както
следва: сума по кредита – 5000 лв., срок на кредита – 36 месеца, размер на
вноската по кредита – 243,98 лв., ГПР – 49,89 %, годишен лихвен процент –
41,17 %, лихвен процент на ден – 0,11 %, дължима сума по кредита – 8783,28
лв., дата на падежа на погасителна вноска – 20 – то число на месеца.
Според уговореното в рaздел V. oт договора с част от заемната сума е
рефинансирано друго задължение на кредитополучателя Н. Й. С. в размер на
3099,81 лв. Останалата част от заемната сума в размер на 1900,19 лв. е
преведена по банков път на кредитополучателя на 25.09.2018 г. съгласно
преводно нареждане за кредитен превод с референция №
270PMWP182680001.
Не се спори между страните по делото, а и от споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 21.09.2018 г. към договора
за кредит се установява, че между страните е сключено споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, изразяващи се в приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителски кредит, възможност за отлагане
на определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на
определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на дата на падеж и
улеснена процедура за допълнителни парични средства, срещу заплащането
на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на
4519,80 лв., разсрочено на месечни вноски от по 125,55 лв., прибавени към
погасителните вноски по кредита.
5
Договорът за потребителски кредит е сключен при Общи условия на
„П.К.Б.“ ЕООД, версия 09/09.10.2017 г., представляващи неразделна част от
договора.
От анекс № 1/21.02.2019 г. към договора се установява, че е уговорено
заплащането на вноска № 4 по погасителния план да бъде отложено за
плащане в края на новия погасителен план, според който размерът на
месечната вноска и падежната дата остават непроменени. Определеният краен
срок на договора е 20.11.2021 г., а ГПР – 46,63 %.
На 04.12.2020 г. „П.К.Б.“ ЕООД е изпратило до кредитополучателя Н. Й.
С. и до солидарния длъжник М. Д. П. уведомление за настъпила предсрочна
изискуемост на вземанията по договор за кредит № **********/21.09.2018
г., считано от 31.07.2019 г. От представените по делото обратна разписка ИД
PS 1734 00QDDS 4 се установява, че уведомителното писмо до Н. Й. С. е
върнато на 12.01.2021 г. с отбелязване – непотърсено, а от обратна разписка
ИД PS 1734 00QDCZ A – че уведомителното писмо до М. Д. П. е върнато на
09.12.2020 г. с отбелязване – преместен.
От представеното като доказателство по делото извлечение от сметка
към договор за потребителски кредит № **********/21.09.2018 г. се
установява, че към 24.03.2021 г. са извършени плащания в общ размер –
3433,19 лв., с които са погасени – 668,80 лв. – главница, 1283,04 лв. –
договорна възнаградителна лихва и 1348,69 лв. – възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги. Остатъчното задължение по договора към
24.03.2021 г. е 7719,62 лв.
С исковата молба ищецът признава изрично погасяването на задължения
по процесния договор в размер на 3433,19 лв., като твърди, че 3033,53 лв. са
платени за главница, договорно възнаграждение и възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги, а със сумата от 71,42 лв. са погасени лихви за
забава, дължими на основание т.12.1. от ОУ, като са заплатени и 50,00 лв.
такси по Тарифата за извънсъдебно събиране на дълга на основание т.17.4. от
ОУ.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът
приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК
от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен
6
контрол съдебен акт.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че
решението е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми от първоинстанционния
съд. Решението в обжалваната му част е правилно, като на основание чл. 272
ГПК съдът препраща към мотивите му.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение
на правилността на решението в обжалваната му част, въззивният съд намира
следното:
Във въззивното производство не са спорни между страните следните
обстоятелства: че е сключен договор за потребителски кредит №
**********/21.09.2018 г., съгласно който ответникът Н. Й. С. е получил заем
в размер на 5000 лв., от които сумата в размер на 3099,81 лв. – за
рефинансиране на друго задължение към ищеца, която сума е следвало да
върне ведно с уговорената договорна лихва на 36 месечни вноски, платими до
20.10.2021 г.; че към договора на 21.09.2018 г. е сключено споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги срещу заплащането на
възнаграждение в размер на 4519,80 лв., платимо заедно с месечните вноски;
че на 20.02.2019 г. е сключен анекс № 1 към договора, с който страните са се
договорили да бъде отложена погасителна вноска № 4, която е следвало да
бъде платена в края на погасителния план, като погасителните вноски са
променени от 36 броя на 37 броя.
Тъй като процесният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява договор за потребителски кредит за валидността му
и правните му последици следва да се съобразят изискванията на специалния
закон - ЗПК в релевантната му за периода редакция.
Съдът следи служебно за нищожността на договорните клаузи, предмет на
договора, когато тя е свързана с противоречие на закона или на добрите нрави
и това противоречие произтича пряко от твърденията и доказателства по
7
делото /ТР № 1/20 г. на ОСГТК на ВКС/. Освен това съдът следи служебно и
за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител /чл.
7, ал. 3, изр. 1 ГПК/.
Спорният въпрос във въззивното производство е дали уговорената
клауза за договорна възнаградителна лихва е нищожна като противоречаща
на добрите нрави.
Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални
правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост,
са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят
от тях. Въпреки тяхната абстрактност, законът им е придал правно значение,
тъй като правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/.
Възнаградителната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата
сума. Трайната практика на ВКС приема, че клаузата за заплащане на
възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, когато надвишава три
пъти размера на законната лихва за забава по отношение на необезпечените
кредити. Към момента на сключване на процесния договор за потребителски
кредит – 21.09.2018 г. размерът на законната лихва по просрочени парични
задължения, определен по реда на чл. 1, ал. 1 от ПМС № 72/08.04.1994 г., е 10
%. Следователно максималният размер, до който може да бъде уговорена
възнаградителна лихва, е 30 %. В случая, уговореният лихвен процент е 41,17
% на годишна база, като размерът на уговорената възнаградителна лихва
възлиза на 3783,28 лв., при размер на кредита от 5000 лв., т. е. уговорената
възнаградителна лихва е повече от половината от стойността на кредита,
което създава значително неравновесие между насрещните престации между
страните по договора и до несправедливо високо възнаграждение на
кредитора. Съобразявайки се със стойността на кредита и срока на договора,
съдът намира, че така уговореният размер на договорната възнаградителна
лихва противоречи на добрите нрави, на принципа на справедливост и
добросъвестност в гражданския и търговския оборот и еквивалентност на
насрещните престации. Следователно клаузата от процесния договор,
касаеща размера на договорната възнаградителна лихва, се явява нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
8
Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделните
части от договора не води до нищожност на договора, когато те могат да
бъдат заместени по право от повелителните норми на договора или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая, размерът на договорната
възнаградителна лихва не би могъл да се замести от повелителните норми на
закона, нито би могло да се приеме, че договорът би могъл да бъде сключен
без уговорена договорна възнаградителна лихва, с оглед възмездния характер
на договора за потребителски кредит и обстоятелството, че наличието на
клаузи за договорен лихвен процент по кредита и ГПР е въведено като
изрично изискване на закона – чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК. В тази хипотеза
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят следва да върне само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
По делото не се спори, че ответникът Н. Й. С. е заплатил на ищеца
сумата в размер на 3433,19 лв. Ищецът признава, че с плащането на сумата от
3433,19 лв. е погасена главница в размер на 668,80 лв., а останалата част е
отнесена за погасяване на договорна възнаградителна лихва, възнаграждение
за закупен пакет от допълнителни услуги, лихви за забава и разноски за
извънсъдебно събиране на вземането.
Тъй като кредиторът не би могъл да извърши прихващане на
изпълнението с несъществуващо задължение за възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги, за такса за извънсъдебно събиране на
вземането и за възнаградителна лихва, то със заплатената сума в размер на
1348,69 лв. за възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги,
1283,04 лв. – за договорна възнаградителна лихва и 50 лв. – за такса за
извънсъдебно събиране на задължението е погасено само валидно
възникналото задължение за връщане на чистата стойност на кредита
/главницата/. Следователно ищецът се легимира като кредитор на вземане за
главница в размер на 1649,47 лв.
Предвид изложеното по – горе, предявеният иск с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК следва да се
уважи до размера на сумата от 1649,47 лв. – непогасена главница по договор
за потребителски кредит № **********/21.09.2018 г., ведно със законната
9
лихва, считано от 24.11.2020 г. до окончателното плащане. Исковете за
главница за разликата над сумата от 1649,47 лв. до пълния предявен размер
от 4331,20 лв., както и за договорна възнаградителна лихва в размер на 217,31
лв., следва да се отхвърлят като неоснователни.
Поради съвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение № 20189033/23.09.2020 г., постановено по
гр. д. № 19320/21 г. по описа на СРС, 41 състав, следва да бъде потвърдено
като правилно в обжалваната му част, в т. ч. и в частта му относно
разноските. В останалата част решението е влязло в сила като необжалвано.
Предвид изхода на спора в полза на въззивника не следва да се
присъждат претендираните разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20189033/23.09.2020 г., постановено по
гр. д. № 19320/21 г. по описа на СРС, 41 състав, в обжалваната му част.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10