Р Е Ш
Е Н И Е
Номер: ……260037………………. Година 2020г. Град Пазарджик, обл. Пазарджишка
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ГР. ПАЗАРДЖИК ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ
На 23.09. 2020 година
В публично( закрито) заседание , в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР НЕНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ : АЛБЕНА
ПАЛОВА
МАРИАНА
ДИМИТРОВА
СЕКРЕТАР : АНА НЕНЧЕВА
ПРОКУРОР: ………………………
като разгледа докладваното от съдията КРАСИМИР НЕНЧЕВ т. д . № 516 по
описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по чл.258 и сл.от ГПК – въззивно
обжалване .
Районен съд
Велинград е сезиран с искова молба
подадена от Т.А.М., ЕГН **********,***,против
Ш.Ф.А. , ЕГН **********,*** .
С Решение № 49/ 20. 02.2020г. на районен съд
Велинград , постановено по гр. д. №
1036/2019г. по описа на същия съд, предявеният иск е уважен изцяло .
Решението на
районния съд се обжалва с въззивна
жалба от ответника в първоинстанционното производство ,
подадена чрез пълномощника на страната. Решението на съда се обжалва в
отхвърлителната част. Във въззивната
жалба се излагат съображения за неправилност на обжалването решение,поради съществени нарушения на съдопроизводствените
правила , нарушение на материалния закон и
необоснованост. Искането е да
се отмени решението на районния съд и се постанови ново решение от въззивната инстанция по съществото на спора, с което се отхвърли предявения иск. Прави се искане за присъждане на сторените съдебно- деловодни разноски във въззивната инстанция .
В срока по чл. 263
ал. 1 от ГПК не е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна .
В открито съдебно
заседание жалбоподателя чрез
пълномощника си поддържа становището си
във въззивната жалба .
Пазарджишкият
окръжен съд , след като обсъди основанията за неправилност на обжалваното съдебното решение които са посочени във
въззивната жалба , като взе предвид
становището на страните и събраните
доказателства пред първата инстанция , при спазване разпоредбата на чл. 235 от ГПК, прие за установено следното :
Въззивната жалба е процесуално
допустима .
Жалбата е подадена
от активно легитимирана страна ( ответник в производството пред районния съд ).
Жалбата е
подадена в преклузивния двуседмичен срок по чл.259 ал. 1 от ГПК.
В текста на чл.
269 от ГПК са посочени правомощията на въззивния съд при проверка на
обжалваното съдебно решение. Посочено е ,че съдът служебно се произнася по валидността на
решението . По допустимостта на
решението в обжалваната му част . По останалите
въпроси въззивната инстанция е ограничена от посоченото в жалбата .
Във въззивната
жалба не се съдържат оплаквания за нищожност на обжалваното съдебно решение или
за неговата процесуална недопустимост. Възраженията , които се правят са свързани с правилността на съдебното решение
.
Разгледана по
същество въззивната жалба е неоснователна .
І.Правно основание на предявените
иск и фактически състав на правната
норма .
Съдът е сезиран с положителен установителен иск за
установяване съществуването на парично вземане
в полза на кредитора , установено
със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист, издадении в заповедно производство
, на основание чл. 418 от ГПК във вр. с
чл. 417 т. 2 от ГПК.
Правното основание на иска е по чл. 124 ал.1 от ГПК във вр. с чл. 422 ал. 1
от ГПК и чл. 415 ал. 1 от ГПК и чл. 240 от ЗЗД(заем за потребление).
По своята правна
природа исковото производство по чл. 422 от ГПК е продължение на заповедното производство по чл. 417 и чл.
418 от ГПК ,а последното има
преюдициален ( обуславящ ) характер по
отношение на исковото производство . Именно
поради „обусловеността“ на двете
производства те трябва да имат идентично съдържание по предмет , размер на претенцията и страни.
С успешното провеждане на
исковото производство заповедта за изпълнение ще се стабилизира, ще влезе в
сила / чл.416 от ГПК/, което означава ,че удостоверителната функция на заповедта
за изпълнение ще бъде заместена от установителната функция на влязлото в
сила съдебно решение, като заповедта за изпълнение ще подлежи на принудително изпълнение / чл.
404 т. 1 от ГПК /.
Предмет на доказване
в исковото производство по чл.422 от ГПК е
установяване съществуването на самото „изпълняемо право“, въз основа на
което е издадена заповедта за изпълнение и което е било предмет на преценка в
заповедното производство . Ето защо в исковото производство предмета на доказване е обусловен от „основанието“
, на което е издадена заповедта за изпълнение.
Доказателствената тежест се разпределя по
правилото на чл. 154 ал. 1 от ГПК – всяка
от страните е длъжна да установи фактите и обстоятелствата , на които основава
своите искания и възражения.Това означава ,че кредитора
трябва да установи и докаже основанието
, размера и изискуемостта на вземането си. Той трябва да установи онези
факти и обстоятелства , от които
произтича вземането му. Длъжникът
трябва да установи и докаже възраженията
си против вземането.
ІІ.
Правни изводи.
Предявеният
иск е процесуално допустим.
Искът
е предявен в преклузивния едномесечен
срок по чл.415 ал. 1 от ГПК. Указанията на съда за предявяване на иска са
съобщени на страната на 12. 09.2019г. Исковата молба е
подадена в съда на 02. 10. 2019г.
По
предмет и обем исковата претенция напълно
съвпада с предмета и обема на заявеното
по заявление вх. № 3123/ 02. 09. 2015г. и
присъденото в заповедното производство със Заповед № 24/22. 01.2016г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от
ГПК и изпълнителен лист от същата дата.
С
приемането на ТР № 4/ 18. 06.2014г. на ОСГТК на ВКС бяха поставени допълнителни изисквания
относно съществуването и надлежното
упражняване на правото на иск по чл.422 от ГПК във вр. с чл. 415 ал. 1
от ГПК. В т. 10а на ТР е прието , че в
производството по чл. 422 от ГПК съдът е длъжен да извърши самостоятелна
преценка относно това дали възражението
на длъжника е подадено в срока по чл.414
ал. 2 от ГПК и дали с него е оспорено вземането на кредитора . Тази преценка не
е обвързана от преценката на заповедния съд .От съдържанието на приложеното
заповедно производство се установява ,че
възражението е подадено от длъжника в
срока по чл. 414 ал. 2 от ГПК ,
като с възражението длъжника е оспорил
вземането на кредитора с твърдението ,че не дължат присъдената сума .
Искът
е предявен в едномесечния срок по чл.
415 ал. 4 от ГПК. От приложеното заповедно производство се установява
,че кредитора е уведомен от съда за
предявяване на иска на 26. 02. 2019г.
Исковата молба е постъпила в районен съд Велинград на 02. 10. 2019г.
Разгледан
по същество предявения иск е основателен.
От доказателствата
по делото се установява ,че на 26. 02. 2014г. страните са сключили
писмен договор за заем за потребление.
По силата на договора ищеца е предал в
собственост на ответника сумата от 17 000 лв. ,като ответника е
поел задължението да върне заетата сума пари на 01.10.2014г. ( чл.1.1. от договора ). В чл. 2.1.на договора
страните са приели ,че подписването на договора удостоверява предаването и получаването на сумата ,като
договора има характера на разписка за получаване на сумата. Договорът за
паричен заем е с нот. заверка на подписите на страните , която носи дата 26.
03. 2014г.
Основното възражение , което е направил ответника с отговора на исковата
молба по чл. 131 от ГПК е за това ,че не е получил
от заемодателя уговорената сума пари,въпреки
обещанието да му заеме сумата . Въззивната инстанция намира за обоснован и законосъобразен извода на районния съд за това ,че възражението на
ответника е останало недоказано в съдебното производство .
С отговора на
исковата молба ответника е поискал да установи възражението си с гласни
доказателства .Правилно районния съд е
отказал допускането на гласни доказателства , като се е позовал на разпоредбата на чл. 164 ал. 1
т. 6 от ГПК ( недопустимо е
с гласни доказателства да се опровергава съдържанието на изходящ от
страната частен документ). В съдебно заседание , проведено на 04. 02. 2020г. пълномощника на ищеца
не е дал съгласието си за събиране на гласни доказателства ( чл. 164 ал.2 от ГПК).
Неправилен е обаче извода на районния съд за това ,че
по своята правна природа договора за
паричен заем представлява частен свидетелстващ документ , който се
ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила за удостоверените в него обстоятелства , тъй
като удостоверява неизгодни за издателя му факти ( получаването на заетата сума пари ).
Договорът за
паричен заем материализира волеизявления на страните , които са насочени към
сключването на правна сделка. При това
положение документа не е свидетелстващ ( документ , който материализира удостоверителни изявления ), а частен диспозитивен документ( документ , който материализира граждански волеизявления ,обективиращи
писмена правна сделка). Диспозитивният документ не се ползва с обвързваща съда материална
доказателствена сила . С такава сила се ползва
единствено официалния свидетелстващ документ, а частния свидетелстващ документ се ползва с такава
сила, само когато удостоверява
неизгодни за издателя му факти. Диспозитивният документ се ползва единствено
с „формална“ доказателствена сила ,която е относима към авторството на
документа. Формалната доказателствена сила на диспозитивния документ задължава
съда да приеме за автор на изявлението лицето , което е подписало документа. Да се оспори
истинността на диспозитивния документ( независимо от това дали е официален или частен) означава да се оспори автентичността на документа (
авторството на документа ). По силата на формалната доказателствена сила на диспозитивния документ следва да се приеме
,че договора за паричен заем от 26.
02. 2014г. е подписан от ответника Ш.Ф.А.
,в качеството му на заемател по договора . Това
обстоятелство не се оспорва от ответника в писмения отговор .
При положение ,че
по делото е установено ,че договора за паричен заем от 26. 02. 2014г. е подписан от лицето Ш.Ф. А. , приложение следва да намери разпоредбата на чл. 180 от ГПК,според която частен документ , който е подписан от лицето
, което е посочено като негов издател представлява доказателство за това ,че изявленията , които се съдържат
в документа са направени от издателя на
документа . По никакъв начин в съдебното производство ответника по иска не
е оборил доказателствената сила на
частния диспозитивент документ. Представените пред районния съд
постановления за прекратяване на наказателното производство и за отказ да се образува наказателно производство на РП Велинград, от 06. 01. 2016г. и от 23. 05. 2019г. , не доказват твърденията на ответника , тъй
като правно значение за гражданския съд има единствено влязлата в сила присъда
на наказателния съд( чл.300 от ГПК).
Въз основа на
доказателствата по делото въззивната инстанция приема ,че заемодателя по
договора за паричен заем от 26. 02.
2014г.( с нот. заверка на подписите на страните от 26.
03. 2014г. ) Т.А.М. е
предал в собственост на заемателя Ш.Ф.А. сумата от 17 000 лв.Предаването на
паричната сума е станало на два пъти ,според обясненията на ищеца по реда на
чл. 176 от ГПК ,дадени пред първоинстанционния съд . От своя страна заемятеля
не е изпълнил договорното си задължение да върне заетата сума пари по банков
път, по посочена от заемодателя банкова сметка , ***. 10. 2014г. Това дава право на кредитора да иска принудително изпълнение на
задължението по съдебен ред , заедно с обезщетение за забавата ( чл. 79 ал. 1 от ЗЗД).
Предвид на
гореизложеното и на основание чл. 235 от ГПК и чл. 271 ал.1
от ГПК Пазарджишкия Окръжен съд
Р
Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 49/ 20. 02.2020г. на районен съд Велинград ,
постановено по гр. д. № 1036/2019г. по описа на същия съд.
На основание чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК решението на въззивната
инстанция подлежи на касационно обжалване( гражданско дело с цена на иска над
5000 лв. ) в едномесечен срок от съобщението на страните за
изготвянето му пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ
: