Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../21.04.2023 г.,
гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Е
въззивен състав, в публично съдебно заседание на седми октомври през две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ
КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.с. АНТОАНЕТА ИВЧЕВА
при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело №4244 по описа за 2021 година, и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение №20008624/12.01.2021г.,
постановено по гр.д. №28579/2018г. по описа на СРС, 34 състав, е признато за
установено по предявения иск с правно основание чл.134 от ЗЗД във вр. с чл.108
от ЗС от „Н.“ ООД в качеството му на процесуален субституент на „М.“ АД – в
несъстоятелност, срещу П.Н.Ц., че „М.“ АД – в несъстоятелност е собственик на
565 кв.м., съставляващи реална част от поземлен имот с идентификатор
68134.603.1851, която реална част е отбелязана с букви А, В, С и D, съгласно изготвената скица – комбинирана
скица към СТЕ, неразделна част от решението, находящ се в квартал 3, местност
НПЗ „Х. Димитър – Малашевци“ и ОСЗ „Сгуроотвала“, с административен адрес гр.
София, ул. „********, като е осъдена П.Н.Ц. да предаде на „М.“ АД – в
несъстоятелност владението върху описаната по-горе реална част. Отменен е на основание
чл.537, ал.2 от ГПК нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит
по давностно владение №111, том І, рег. №2717, дело №78/2016г. от 08.04.2016г.
на нотариус В.Г.с район на действие СРС. Осъдена е П.Н.Ц. да заплати на „Н.“
ООД на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 2719,88 лева – разноски за
производството пред СРС. Осъдена е П.Н.Ц. да заплати на „М.“ АД – в
несъстоятелност на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 1800 лева – разноски
за производството пред СРС.
Постъпила е въззивна жалба от ответницата П.Н.Ц.,
чрез пълномощника адв. М.Р.,
срещу решението в цялост, като се излагат оплаквания, че същото е неправилно и
е направено искане същото да бъде отменено, като бъде постановено друго
решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Излагат се доводи, че
решението е недопустимо в частта, с която е отменен изцяло нотариалният акт,
включително и за описаната в него сграда, тъй като искът бил предявен и уважен
само за място с площ от 565 кв.м., като жилищната сграда не била предмет на
предявения иск. При постановяване на решението били допуснати нарушения на
материалния закон и на съществени процесуални правила, в резултат на което били
направени необосновани изводи. Неправилно първоинстанционният съд приел, че
реституцията е проведена законосъобразно. Съдът приел, че не е била налице
пречка за възстановяване на имота на наследниците на В.С.и др. въпреки
съществуващата и заварена в имота сграда, построена преди 1956 г., която
отговаряла на изискванията за законен строеж. Сградата съществувала и била
заснета и нанесена в кадастрален план преди 1956г., в който период действали
ЗПИНМ и ППЗПИНМ. Презумпция за законност на строежите законодателят въвел с
разпоредбата на §289, ал.2 от ЗПИНМ, като основна предпоставка била същите да
са построени до 01.01.1950г. Била предвидена търпимост и заплащане на
отчуждаването на строежи, извършени незаконно до 14.11.1958г., като
единственото изискване за приложимост на презумпцията било местата, в които са
извършени тези строежи да са предвидени за мероприятия извън мероприятията за
дворищно-регулационния план, т.е. за обществени мероприятия, каквото по
естеството си било отреждането за „НПЗ – „Х. Димитър“ – Малашевци“. Оспорването
на тази презумпция било предвидено да става само с писмени доказателства,
каквито не били представени в настоящото производство. Счита, че след като
строежите са били нанесени в кадастралната основа, се презумира, че са законни.
Съдът не обсъдил и констатациите в СТЕ за нарушения в процедурата по
възстановяване. Било установено, че жилищната сграда, около която бил оформен
дворът на ответницата, съществувала преди 1956г. Сградите били нанесени в
кадастралните планове, включително и в кадастралната карта от 2016г. Поддържа,
че сгради, построени преди 1958г. без строителни книжа и разрешение за строеж
се приемат за законни и са предмет на прехвърлителни сделки, като се изисквало
само т.нар. „махленско свидетелство“ – нотариално заверена декларация от двама
или трима свидетели, които удостоверявали единствено факта, че сградата е
построена преди 1958г. Поради това счита, че относно процесната част от имота,
върху която е построена сградата, респ. съответната прилежаща част, за праводателите
на ищците съществувала пречка по чл.10, ал.7 от ЗСПЗЗ и не били налице
основания за възстановяване на собствеността по отношение на тази част от
имота, поради което същите не можели да прехвърлят права на ищците. На следващо
място твърди, че ответницата е доказала в процеса придобивно основание –
придобивна давност, изтекла след приключване на процедурата по ЗСПЗЗ.
Ответницата владяла имота непрекъснато и несмущавано заедно със съжителя си С.С.повече
от 50 години, а след смъртта му еднолично. Поддържа, че при действието на ЗУТ
за релевантния период е било налице основание за придобиване по давност на
реално определени части от конкретните поземлени имоти. Новопроектираният за
нанасяне в кадастъра нов имот, съгласно издадения в полза на ответницата
нотариален акт по обстоятелствена проверка, образуван от реални части на имоти
1851 и 1852 с проектен идентификатор 68134.603.1977 с лице 29.01 м и площ 1000
кв.м. отговарял на нормите на чл.19 от ЗУТ. СТЕ обосновала допълнителна
възможност да се обособи самостоятелен имот около сградата, който да отговаря
на минималните изисквания за прилежащ към сградата терен. Този вариант давал
възможност за изход към съществуващата улица на север и на имот с идентификатор
68134.603.1852. С оглед изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено и
да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил
писмен отговор от насрещната страна „Н.“ ООД, чрез пълномощника адв. С.А., с
който жалбата се оспорва изцяло. Излагат се доводи, че не са допуснати
нарушения на материалния и процесуалния закон от първоинстанционния съд, които
да доведат до погрешни правни изводи. Недоказано останало направеното от
ответницата твърдение за необезпокоявано владение в продължение на повече от 40
години. Поддържа, че в случая давност не е текла най-рано до датата на въвода
във владение на собствениците на земеделските земи. Представената по делото
декларация от 05.03.1998г. установявала, че декларатор и единствен собственик
на имота е само С.К.С., а не и ответницата П.Ц., като след смъртта на С.К.С.
през 2007г. до датата на издаване на нотариалния акт от 07.04.2016г. не била
изтекла 10-годишната придобивна давност. Ответницата не била наследник на С.Спасов,
поради което не можела да присъединява негово давностно владение. От
свидетелските показания се установявало, че праводателите на ищеца са
обработвали и стопанисвали процесните земи. Имотът, описан в нотариалния акт, с
който се легитимира ответницата, не съставлявал годен обект за придобиване на
право на собственост поради липсата на индивидуализация на пространствения обем
на правото на собственост. На следващо място в представената по делото данъчна
оценка ответницата П.Ц. и С.С.били признати за съсобственици при равни части, а
с НА същата била призната за собственик на целия имот. След смъртта на С.С.ответницата
не би могла да придобие останалата ½ идеална част, тъй като не се легитимирала
като негов наследник нито по закон, нито по завещание. Нямало издадено
разрешение за строеж, нито каквито и да било други строителни книжа за
постройката, поради което същата била незаконна и като такава подлежала на
премахване. Счита, че по отношение на процесния имот се прилага чл.200 от ЗУТ,
като в случая оставащата част не отговаряла на изискванията по чл.19 от ЗУТ,
поради което не можела да се придобие реалната част от парцела по давност. При
наличие на валиден акт за собственост върху имота в полза на ищеца „М.“ АД – в
несъстоятелност било недопустимо издаване на НА по обстоятелствена проверка за
същия или част от същия имот. С оглед изложеното моли жалбата да бъде
отхвърлена и решението да бъде потвърдено.
Постъпил е писмен отговор на жалбата и от
„М.“ АД – в несъстоятелност, чрез пълномощника адв. О.С.. Излагат се доводи, че
в случая правата на ищците са засегнати от издадения в полза на ответницата
нотариален акт, поради което независимо, че исковата претенция е за дворното
място, съществуващата незаконно построена сграда в това дворно място, също
накърнявала правата на ищците. В случая била поискана отмяна на констативния
нотариален акт, включващ както част от мястото, така и процесната сграда и
правилно съдът отменил целия нотариален акт, тъй като в противен случай би се
накърнило правото на собственост на ищеца. Поддържа, че сградата не била
узаконена по предвидения за това ред, като правилен бил изводът на
първоинстанционния съд, че не е била налице пречка за възстановяване.
Ответницата не можела да противопостави на ищците изтекла в нейна полза
придобивна давност, тъй като същата не упражнявала върху процесния имот
необезпокоявано, непрекъснато, спокойно и явно владение в продължение на повече
от десет години. Поради изложеното моли жалбата да бъде отхвърлена като
неоснователна и решението да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба
е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, и е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав
споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Във връзка доводите в жалбата
за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.134 от ЗЗД
във вр. с чл.108 от ЗС.
Според
разпоредбата на чл.
134, ал. 1 от ЗЗД кредиторът може да упражни имуществените права на
длъжника, когато неговото бездействие заплашва удовлетворението на кредитора,
освен ако се касае за такива права, упражнението на които зависи от личната
преценка на длъжника. Според ал. 2 на цитираната норма при предявен иск се
призовава като страна и длъжникът, т. е. в случая „М.“ АД – в несъстоятелност.
Процесуалните предпоставки субституцията по чл. 134
от ЗЗД са: 1/ ищецът (процесуален субституент) твърди, че има качеството на
кредитор спрямо дадено лице, т. е. че има вземане към това лице, възникнало на
договорно или извъндоговорно основание; 2/ ищецът (процесуален субституент)
твърди, че неговият длъжник и титуляр на правата, които се защитават с
предявения иск, бездейства и не упражнява имуществените си права; 3.
неупражняването на правата на длъжника на ищеца (процесуален субституент)
заплашва удовлетворяването на последния, т. е. с бездействието си длъжникът
рискува да намали имуществото си; 4 ищецът в качеството си на процесуален
субституент следва да претендира осъждане на ответника не за себе си, а за
носителя на притезанията.
В случая, за да уважи предявения иск първоинстанционният съд е приел, че
ищецът „Н.“ ООД е кредитор на „М.“ АД – в несъстоятелност, както и, че с
издадения НА за собственост на недвижим имот, придобит по давност №111, том І,
рег. 2717, дело №78 от 2016г. по описа на нотариус В.Г.с район на действие СРС,
с който ответницата П.Н.Ц. е призната за собственик по давност на следния
недвижим имот: дворно място с площ от 1000 кв.м., съставляващо реална част от
ПИ 1851 и от ПИ 1852, включени в УПИ І „Коларовски РНС – чистота“ от кв.3,
местност НПЗ „Х. Димитър – Малашевци“ и ОСЗ „Сгуроотвала“, с административен
адрес гр. София, ул. „********се засягат права на длъжника „М.“ АД – в
несъстоятелност, тъй като дружеството се легитимира като собственик на поземлен
имот с планоснимачен номер 1852, кв.3, местност НПЗ „Х. Димитър – Малашевци“ и
ОСЗ „Сгуроотвала“, с административен адрес гр. София, ул. „Жак Дюкло“ №14 на
основание договор за покупко-продажба, за който е съставен НА №54, том ІV, рег.
№12316, дело №630/2008г. по описа на нотариус Р.Д. с район на действие СРС.
Спорно между страните в настоящото производство е дали праводателите на
ищеца „М.“ АД – в несъстоятелност се легитимират като собственици на имота на основание земеделска реституция по ЗСПЗЗ, като
ответницата поддържа, че е била налице пречка за възстановяване на част от имота
по чл.10, ал.7 от ЗСПЗЗ поради наличие на построена в имота сграда преди
1956г., която отговаряла на изискванията за законен строеж. При условията на
евентуалност е релевирала и възражение, че е придобила правото на собственост
върху имота на основание изтекла в нейна полза придобивна давност.
Разпоредбата на чл.
10, ал. 7 ЗСПЗЗ урежда възстановяване правата на собствениците върху
земеделски земи, които след образуването на трудовокооперативни земеделски
стопанства са включени в границите на урбанизираните територии (населени
места), като постановява, че възстановяване не се извършва, ако върху земите
при спазване на всички нормативни изисквания са построени сгради от трети лица
или ако е отстъпено право на строеж и законно разрешеният строеж към 1 март
1991 г. е започнал. Следователно, наличието на сграда, построена при спазване
на нормативните изисквания или започнал законен строеж преди 01.03.1991 г.,
представляват пречки за реституцията. Съгласно § 1д от
ДР на ЗСПЗЗ спазването на всички нормативни изисквания при построяването на
сградите по смисъла на чл.
10, ал. 7 ЗСПЗЗ се удостоверява от органите, компетентни да одобряват
проекта и да разрешават строителството на сградата. Според настоящия състав
"спазването на всички нормативни изисквания" означава не само да са
спазени строителните /технически и благоустройствени/ правила и норми за
осъществяване на строителство, но и да са издадени необходимите строителни
книжа за разрешаване и започване на строежа. Само в такъв случай строежът би
бил осъществен "при спазване на всички нормативни изисквания". Ако
сградата е изградена без строителни книжа или в отклонение от тях, като
незаконен строеж и след това, но преди влизане в сила на ЗСПЗЗ, строежът е
узаконен, при което съответните органи са удостоверили спазването на
техническите и благоустройствени норми при построяването на сградата, то също е
налице предвиденото в чл.
10, ал. 7 ЗСПЗЗ изключение, препятстващо настъпване ефекта на реституцията
в полза на бившия собственик. Условието "спазване на всички нормативни
изисквания" следва да е налице към началото на реституционния процес.
Именно затова разпоредбата на чл.
13, ал. 5, т. 5 ППЗСПЗЗ изисква при възстановяване на имоти в границите на
урбанизираните територии да се представи удостоверение от техническата служба
на общината, което да съдържа информация учредено ли е право на строеж и дали
строежът на законно разрешената сграда е започнал в срока по чл.
10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Обратно, узаконяването на сградата, извършено след
приключване на процедурата по възстановяване на собствеността с положително
решение, няма правно значение и не би могло да създаде занапред пречка за
възстановяване на вече признатото право на собственост /в този смисъл е решение
№ 94 от 14.07.2015 г. по гр. д. № 547/2015 г. по описа на ВКС, Второ ГО/.
В конкретния
случай по делото е установено, че по отношение на процесната сграда (която
понастоящем се намира в имот с идентификатор 68134.603.1852) не са издавани
строителни книжа за разрешаване и започване на строеж. По време на извършване
на строежа на процесната сграда през 1960 г. (според посочените данни в
декларацията по чл.
14 ЗМДТ от С.К.С.) е действал Закона за плановото
изграждане на населените места от 1950 г. /Обн., ДВ, бр. 227 от 01.10.1949
г., в сила от 01.01.1950 г., отм., ДВ, бр. 29 от 10.04.1973 г., в сила от
01.06.1973 г./, както и приетия на 20.11.1960 г. Правилник за прилагането му.
До приемането на Правилника за прилагане на ЗПИНМ в сила е бил Правилника за
планово изграждане на населените места /ДВ, бр. 51/02.03.1950 г./. Съгласно
разпоредбата на чл. 217 и чл. 218 от ППИНМ строителните работи в населените
места се извършват при спазване на закона за планово
изграждане на населените места и указите, правилниците и наредбите по
приложението му, както и другите законни разпоредби, които не му противоречат,
въз основа на строително разрешение, което се издава по искане на собственика
на имота и представяне на скица-копие от дворищно-регулационния план
съответните коти; напречен профил на земните пластове, установени чрез пробни
ями, на различни места в очертанието на проектирания строеж; ситуационен план;
архитектурен план за строежи; схема на главните носещи конструкции (стоманобетонни,
железни и други) и съответни статически изчисления; описание на строителните
работи и подробно количествена сметка за стойността на строежа; подробна
спецификация за необходимите строителни материали и работна ръка; планове за
вътрешните инсталации. Съгласно чл.
187 и чл.
190 от ППЗПИНМ за извършване на строеж следва да се издаде разрешение за
строеж, за което се отправя искане, придружено от документ за собствеността на
имота, съответно за правото да се строи в него; скица-копие от
дворищнорегулационния план; застроителен план, в обсег достатъчен; архитектурен
(работен) проект със сметка за стойността на строежа; схема на главните носещи
конструкции; данни за характера на почвата и допустимото й натоварване. В
случая по делото не са представени разрешение за строеж, строителни книжа за
построяването на процесната сграда, поради което и несъмнен извод за законността
на същата не може да се обоснове по делото.
Неоснователни са
възраженията на ответницата относно законния статут на сградата по съображения,
че същата е била нанесена във всички одобрени кадастрални планове – от 1949 г.
и до настоящия момент. По делото се установи, че процесната сграда е построена
около 1960 г., но не се установяват останалите предпоставки, за да се приеме,
че сградата представлява търпим строеж по смисъла на § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ.
Ответницата не се е легитимирала формално като собственик на поземления имот
към момента на построяването на сградата, нито по делото е представено
удостоверение за търпимост, издадено от компетентните органи. Нанасянето на
сградата в кадастралната карта не обосновава извод нито за законност на извършеното
строителство, нито че строежът е търпим. Кадастралната карта отразява
фактическото състояние на недвижимите имоти на територията на Република
България - местоположение, граници и размери, а не тяхното съответствие с
нормативните изисквания, като неотносимо за нанасянето на даден имот в КК е
дали сградата е законна или не.
Поради изложеното
съдът приема, че ответницата не е установила в настоящото производство
възражението си, че е налице пречка за възстановяване на част от имота по
чл.10, ал.7 от ЗСПЗЗ, като с решението на ПК е осъществен придобивният способ
на земеделска реституция в полза на праводателите на ищеца „М.“ АД – в
несъстоятелност, предвид конститутивното действие на този индивидуален
административен акт относно възникването на вещните права върху обособен обект
на реституция.
При това
положение, съдът следва да разгледа наведеното от ответницата евентуално
основание за придобиване на правото на собственост върху имота, а именно
изтекла в нейна полза 10-годишна придобивна давност.
Съгласно чл. 79, ал. 1 от ЗС, правото на собственост
върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10
години. Владението трябва да е постоянно, непрекъснато, спокойно, явно,
несъмнено и с намерение да се държи вещта като своя. Съгласно чл.82 от ЗС
владелецът може да присъедини към своето владение и владението на праводателя
си.
По давностно
владение могат да се придобиват такива вещи, които имат характеристиките на
самостоятелни обекти, поради което преди да се обсъдят доказателствата, събрани
в подкрепа на твърденията на ответницата за упражнявано владение върху имота по
реда на чл.
79 от ЗС, следва да се отговори на въпроса дали е допустимо процесната
реална част от поземления имот да бъде годен обект на давностно владение.
Съгласно
разпоредбата на чл.
5, ал. 2 ЗВСОНИ, в сила от 22.11.1997 г., изтеклата придобивна давност за
имоти, собствеността върху които се възстановява по Закона за собствеността и ползването на
земеделските земи не се зачита и започва да тече от деня на влизането на
тази разпоредба в сила. Анотирана съдебна практикаВладението, установено след 22.11.1997г., би могло да
доведе до придобиване на земеделски имот по давност, но само ако към датата на
установяването му имотът вече е бил възстановен на бившите собственици, т.е.
ако е приключила предвидената в ЗСПЗЗ административна процедура по
възстановяване на собствеността с оглед принципа, че срещу този, който не може
да води иск давност не тече. (в този смисъл е трайно установената съдебна
практика напр. решение № 61 от 14.02.2012 г., постановено по гр. д. № 562/2011
г., II г.о. на ВКС, решение №204/15.07.2011г. по гр.д.№99/2011г. на ІІ ГО на
ВКС; решение №112/05.03.2010г. по гр.д.№981/2009г. на ІІ ГО на ВКС; решение
№469/21.05.2009г. по гр.д.№905/2008г. на І ГО на ВКС; решение №584/25.09.2009г.
по гр.д.№2949/2008г. на І ГО на ВКС и решение №547/12.01.2011г. по
гр.д.№660/2010г. на ІІ ГО на ВКС). В случая, доколкото към 22.11.1997 г. е
налице завършен фактически състав на земеделската реституция, е било възможно
придобиване на имота по давност след 22.11.1997 г.
Ответницата
навежда възражения, че първоинстанционният съд неправилно е приложил нормата на
чл.
200, ал. 1, вр. чл. 19
от ЗУТ и е приел, че процесната реална част от поземления имот не може да
бъда придобита по давност. Настоящият съдебен състав счита така релевираните
оплаквания за неоснователни по следните съображения:
От кредитираното
заключение на СТЕ се установява, че територията, на която попада процесният
имот е урегулирана за първи път с РП на м. НПЗ "Х. Д. – Малашевци, одобрен
със заповед №РД 50-09-232 от 04.07.1990г., който е действащ и към настоящия
момент, като имотът попадал частично в следните предвиждания: в УПИ I – за
Коларовски РНС-Чистота, УПИ IV- озеленяване и комуникация, кв.3 и проектна
улица. В РП на м. ОСЗ Сгуроотвала, одобрен с Решение № 120 от Протокол на СОС №
24/30.03.2001 г., частично процесният имот попадал върху трасето на
нереализирана проектна улица и върху УПИ I – за Коларовски РНС-Чистота. Не е
спорно обстоятелството, че нито едно от предвижданията по отношение на
процесния имот (в случая за обществено мероприятие) не е било реализирано. Няма
данни планът да е бил приложен, т. е. държавата да е отчуждила частните имоти
за осъществяване на мероприятието.
По въпроса
приложима ли е забраната по чл. 59
от ЗТСУ в редакцията на нормата, действала до 01.01.2001 г. (отм.); , за
придобиване по давност на реална част от имоти на частни лица, за които има
отреждане по плана за обществено мероприятие (по чл. 22 от ЗТУ – отм.) е
формирана трайна съдебна практика, съобразно която ограничението, установено в
нормата на чл.
59, ал. 1 от ЗТСУ (отм.); намира приложение само по отношение на части от
дворищно-регулационни парцели. По отношение на имот, включен с
уличнорегулационен план в парцел за обществено мероприятие, нормата не намира
приложение – така решение № 221 от 23.10.2014 г. по гр. д. № 843/2014 г. по
описа на ВКС, Първо Гражданско отделение и др. В посочените решения е прието,
че разпоредбата на чл.
59, ал. 1 ЗТСУ (отм.); в редакцията й ДВ бр. 29/1973 г. до изменението в ДВ
бр. 34/2000 г., в сила от 01.01.2001 г., забранява придобиването чрез правни
сделки или по давност на реално определени части от дворищнорегулационни
парцели. Това са парцели, образувани с дворищнорегулационния план, за
индивидуално и кооперативно жилищно строителство и за вилно строителство във
вилните зони и курортните места (чл. 52
ППЗТСУ - отм.) чрез урегулиране на пълномерни имоти, чрез упълномеряване на
маломерни имоти чрез придаване на разполагаеми части от съседни имоти или чрез
урегулиране на имоти или части от тях в общ (съсобствен) парцел. Отреждането на
терени, необходими за мероприятия на държавата, общините и юридическите лица,
както и за обществено жилищно строителство, е предмет на застроителния и
регулационен план за обществени мероприятия - чл. 22
ЗТСУ (отм.);. Този план не попада в приложното поле на забраната по чл.
59, ал. 1 ЗТСУ (отм.);. За разлика от дворищнорегулационния план, планът за
обществените мероприятия, няма пряко отчуждително и вещноправно действие.
Собствениците на имоти, необходими за мероприятия на държавата и общините,
запазват собствеността си върху тях в кадастралните им граници до влизане в
сила на заповедта по чл. 95
ЗТСУ (отм.); , за отчуждаване. При отреждане на терен за мероприятието,
включващ няколко имота, с факта на отреждането последните не губят своята
юридическа самостоятелност и правото на собственост върху тях не се
трансформира в съсобственост върху общия парцел при условията на чл. 31
ЗТСУ (отм.);. Цитираната разпоредба е приложима само за общи /съсобствени/
парцели по дворищнорегулационен план, но не и за парцели за обществени мероприятия.
До влизане в сила на заповедта по чл. 95
ЗТСУ (отм.); тези имоти могат да бъдат предмет на разпоредителни сделки, на
делба и на придобивна давност. Ненастъпването на вещнотранслативното действие
на застроителния и регулационен план за обществени мероприятия по чл. 22
ЗТСУ (отм.) обаче, не води до отпадането на устройствените предвиждания на
плана, който по аргумент от § 6,
ал. 1 ПЗР на ЗУТ е запазил действието си и след влизане в сила на ЗУТ.
Съгласно чл.
200, ал. 1 от ЗУТ, части от урегулирани поземлени имоти могат да се
придобиват в собственост чрез давностно владение само ако отговарят на
изискванията на чл.
19 от ЗУТ за лице и площ за обособяването им като самостоятелни урегулирани
имоти, т. е. само в случай, че както завладяната част, така и остатъка от
съответния имот отговарят на изискванията за минимална площ и лице за
обособяването им като самостоятелни парцели. Нормата на чл.
200, ал. 1 ЗУТ възпроизвежда текста на нормата на чл.
59, ал. 1 ЗТСУ в редакцията от ДВ, бр. 34/2000 г., като запазва забраната за
придобиване чрез правни сделки или по давност на реални части от неурегулирани
поземлени имоти в урбанизирана територия, ако същите не отговарят на
изискванията за минимални размери по чл. 19 ЗУТ или не отговарят на условията едната реална част да се присъедини към
съседен неурегулиран поземлен имот, а другата да може да се урегулира
самостоятелно. Нормата на чл.
200, ал. 2 ЗУТ урежда изключение от това правило, но то касае само
случаите, при които част от поземления имот се присъединява към съседен имот,
при условията на чл.
17 ЗУТ, т. е. при първоначално урегулиране с регулационен план на
неурегулирани дотогава имоти, но не и при "фактическо
присъединяване". При тази нормативна уредба следва да се приеме, че от
31.03.2001 г. е допустимо придобиване чрез правни сделки или по давност на
реални части от урегулирани или неурегулирани поземлени имоти в урбанизирани
територии, които части могат да се урегулират самостоятелно. Доколкото в случая
завладяната реална част е такава от поземлен имот в урбанизирана територия,
следва да се приеме, че е допустимо придобиването й по давност само при
положение, че остатъкът от имота ще може да се урегулира самостоятелно.
В случая се
установява от изслушаната по делото експертиза, че площта на имота, владяна от
ответницата е 565 кв. м., а лицето е 18 км. м., което отговаря на изискването
по чл.
19, ал. 1, т. 1 ЗУТ за процесната територия за площ от над 300 квадратни
метра. Съгласно практиката на Върховния касационен съд обаче установяването, че
владяната част от имота отговаря на изискванията на чл.
19, ал. 1 ЗУТ не е достатъчно, за да се приеме, че не е налице пречка за
придобиване на част от урегулиран поземлен имот по давност. По давност реални
части от урегулиран поземлен имот могат да бъдат придобивани само ако отговарят
на изискванията за самостоятелен УПИ и то ако и оставащата част отговаря на
изискванията за самостоятелен урегулиран поземлен имот. Целта на тези ограничения
е да се спазват правилата за урегулиране и застрояване на територията,
включително за размерите (лице и площ) на урегулираните имоти, определеното им
с плана разположение и цялостна конфигурация според този план. Ето защо съдът
следва винаги да извърши преценка дали и останалите части от имота могат да се
обособят в самостоятелни урегулирани поземлени имоти, отговарящи на чл.
19, ал. 1 ЗУТ – така решение № 131 от 19.10.2017 г. по гр. д. № 4406/2016
г. на ВКС, Първо ГО, решение № 102 от 30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г. на
ВКС, Първо ГО/. В случая е установено, че оставащата част от имот с
идентификатор 68134.603.1852 не отговаря на изискванията на чл.
19, ал. 1, т. 1 от ЗУТ, тъй като остава без лице на улица.
При това
положение, следва извод, че ответницата не би могла да придобие процесната
реална част от поземлен имот с идентификатор 68134.603.1852, която реална част
е с площ от 565 кв. м., поради забраната на чл.
200, ал. 1 ЗУТ, тъй като остатъкът от поземления имот не отговаря на
изискванията за минимално лице и не би могъл да се урегулира самостоятелно.
Неоснователни са
доводите на жалбоподателката, че в случая не може да намери приложение нормата
на чл.
19, ал. 1, т. 1 от ЗУТ, според която при урегулиране на поземлени имоти за
ниско жилищно застрояване, свободно или свързано в два имота, се спазват
следните размери: в градовете - най-малко 14 м лице и 300 кв. м повърхност, тъй
като имотът не е урегулиран за ниско жилищно застрояване. В случая се установи,
че същият се намира в урбанизирана територия, за която е предвиден начин на
трайно ползване – ниско застрояване (до 10 м.), каквото удостоверяване е
отразено в представената скица от 25.04.2018 г. на поземлен имот с
идентификатор 68134.603.1852. Освен това следва да се има предвид принципното
разрешение, че изискванията за площ и лице на имот по смисъла на чл.
19, ал. 1 от ЗУТ не са приложими единствено за имоти извън регулация, за
които не е налице отреждане с предвиждания за застрояване или други
градоустройствени нужди. В случая минималните изисквания за лице и площ за
урегулирани имоти в градски територии са посочените в чл.
19, ал. 1, т. 1 от ЗУТ, а именно – най-малко 14 м. лице и 300 кв. м. площ.
Тъй като в случая
не са налице предпоставките на чл.
200, ал. 1 ЗУТ за придобиване по давност на спорната реална част съдът
намира, че е ирелевантно за спора да се обсъжда дали е осъществявано
непрекъснато владение върху спорната реална част от ответницата, в какъв
период, както и дали то е било явно, несъмнено и необезпокоявано, като следва
да се съобрази, че началото на течението на срока на придобивна давност (в
случая в хипотеза на 10-годишно недобросъвестно владение) е считано от
22.11.1997 г., т. е. евентуалното изтичане на срока е при действието и с оглед
ограниченията на ЗУТ.
Поради изложеното съдът приема, че
ответницата не се легитимира като собственик на процесния имот на основание
изтекла в нейна полза придобивна давност и като е достигнал до същите крайни
изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да
бъде потвърдено.
Неоснователни са
изложените във въззивната жалба оплаквания за недопустимост на постановеното
решение в частта, с което е отменен НА за собственост върху недвижим имот,
придобит по давностно владение №111, том І, рег. №2717, дело №78/2016г. по
описа на нотариус В.Г.с район на действие СГС, по отношение на описаната в него
сграда. С исковата молба е заявено искане за отмяна на нотариалния акт по реда
на чл.537, ал.2 от ГПК и по отношение на описаната в него сграда, като това е
последица от уважаване на иска по чл.134 от ЗЗД във вр. с чл.108 от ЗС, с оглед
обстоятелството, че в хипотезата на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ правото на собственост се
възстановява заедно с незаконния строеж (в този смисъл решение
№ 60087 от 28.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3984/2020 г., II г. о., ГК).
Поради изложеното
и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
При този изход на
спора на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК на въззиваемите страни следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивното производство в размер на 1800 лева на „М.“ АД и
900 лева на „Н.“ ООД, съгласно представените списъци по чл.80 от ГПК.
По изложените
мотиви, Софийски градски съд, ГО, IV-Е
въззивен състав
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20008624/12.01.2021г.,
постановено по гр.д. №28579/2018г. по описа на СРС, 34 състав.
ОСЪЖДА П.Н.Ц. да заплати на „Н.“ ООД разноски за въззивното
производство в размер на 900 лева.
ОСЪЖДА П.Н.Ц. да заплати на „М.“ АД – в несъстоятелност разноски
за въззивното производство в размер на 1800 лева.
Решението подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.