Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.София, 11.06.2020
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на девети юни през две хиляди и двадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ:
Хрипсиме Мъгърдичян
мл.с. Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова,
като разгледа докладваното от съдия Симеонова
в.гр.дело № 11146 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 19.03.2019 г. по гр.дело № 53540/18 г., СРС, ІІ ГО, 61 състав е осъдил „С.с.“ ЕООД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление *** А, административни сграда E.H.&S. да
заплати на „Д.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалише и адрес на управление:***,
сумата 4341,94лв. представляваща
възнаграждение по договор за превоз от 11.04.2018г., за което е издадена фактура № ********** от 20.04.2018г.,
ведно със законната лихва, считано от депозиране на исковата молба-
13.08.2018г., до окончателното плащане на сумата, на основание чл. 372 ТЗ, сумата 174лв., представляваща направени пред
настоящата инстанция разноски, изразяващи се в платена държавна такса, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
С определение от 14.07.2019 г., по гр.д. № 53540/2018 г., постановено по
реда на чл.248 ГПК, СРС, ІІ ГО, 61 състав е оставил без разглеждане молба вх. №
5062957 от 09.04.20`19 г. за изменение на решение от 19.03.2019 г. по гр.д. №
53540/2018 г. на СРС в частта за разноските, като недопустима.
Решението
е обжалвано с въззивна жалба от ответника „С.с.“ ЕООД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление ***, представлявано
от управителя К.М.Д., чрез пълномощника по делото адвокат М.И.Й. от САК, със
съдебен адрес:***, офис 9 с мотиви, изложени в жалбата. Сочи, че в случая е
безспорно, че на 11.04.2018 г. между страните е бил сключен договор за
извършване на международен транспорт с изх. № 50181`003402, съгласно който
ответникът е възложил на ищеца, в качеството му на превозвач извършването на
международен транспорт с товарен пункт в Белгия и разтоварен пункт в България,
че договорното навло е в размер на 4341,94 лв. с ДДС, че стоката е трябвало да
се достави на 18.04.2018 г., но е била доставена на 19.04.2018 г., т.е. с 1 ден
забава. Тази забава дава право на възложителя да претендира заплащането на
неустойка в размер на 400 лв., предвидена в т.4.2.4 от заявката-договор. Съдът
незаконосъобразно е приел,че тази неустойка е нищожна, защото не отговаряла на
присъщите й функции-обезпечителна, обезщетителна и санкционна и като такава
противоречала на добрите нрави. Счита, че да се приеме, че размерът на
неустойката, която в процесния случай е 400 лв. за всеки ден забава /около 10%
от дължимото навло/ накърнява моралните
норми означа индиректно да се стимулира длъжникът, в случая превозвачът, към
виновното неизпълнение на договорните му задължения при възможност в евентуален
съдебен процес да иска клаузата за неустойка да бъде прогласена за нищожна. Освен това, размерът на неустойката, намален
поради прекомерност, или както е в случая клаузата е обявена за нищожна, не
трябва да се редуцира до размера на вредите, поради това, че при приравняване
на неустойката до размера на доказаните вреди би се игнорирала наказателната
функция на неустойката. В конкретния казус между страните е уговорено заплащане
на неустойка в размер на 400 лв. на всеки започнати 24 часа, ако се установи
забава в срока за товарене и доставка на стоката. Налице е 1 ден забава,
неустойката е 400 лв., и ако се съпостави този размер с размера на дължимото
навло от 4 341,94 лв., то неустойката представлява по-малко от 10 % от
размера на навлото, което я прави съобразена с добрите нрави и не излиза извън
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Според въззивника са налице
всички предпоставки на чл.92 ЗЗД.
Счита за установено още, макар и съдът да констатира противното, че в
товарителницата издадена във връзка с този транспорт е записано, че са увредени
2 кашона, т.е. налице е забележка в ЧМР-товарителницата. Твърди, че в
приложената по делото товарителница, получателят на стоката е отбелязал
надлежно наличието на констатирана от него повреда на два от кашоните, като е
налице надлежно направена в ЧМР-товарителницата забележка за нанесени повреди
на товара. Счита, че по този начин се установява, че стоката е била увредена и това е станало по време на
превоза и превозвачът е знаел за тази забележка, тъй като е изпратил в оригинал
товарителницата на възложителя, поради което счита, че не е било нужно отправянето
на рекламация или възражение. От друга страна, възложителят на 15.05.2018 г. е направил такава рекламация за
увредената стока и макар това писмо да не е потърсено от ищеца, но то според
въззивника/ответник установява, че веднага след узнаването и в срока по чл.30
от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки/
Конвенция ЧМР/, възложителят е направил съответната рекламация. Страните по
договора са уговорили, че възложителят има право да задържи уговореното навло
за срок не повече от 13 месеца от разтоварването като гаранция до установяване
размера на вредите-арг. от т.4.2.9
от договора, което значи, че при констатирани вреди, възложителят не дължи
плащане на навлото, а то става изискуемо след 19.05.2019 г./ стоката е
доставена на 19.04.2018 г./, а исковата молба е подадена на 13.08.2018 г. Ето
защо, незаконосъобразно съдът е приел, че възложителят няма право да задържи
навлото до установяване размера на щетата или изтичането на 13 месечен период,
предвиден в т.4.2.9 от договора. След като е безспорно доказано, че два от
кашоните са били увредени по време на превоза, то за възложителя са налице
предпоставките на т.4.2.9 от договора да задържи навлото до 19.05.2019 г.
Най-накрая сочи, че решението на съда е неправилно и в частта, в която е
приел, че договорената между страните неустойка по договора от 15.05.2018 г. е
била прихваната с дължимото по този договор навло. От представените писмени
доказателства се установява, че между страните е бил сключен и друг договор за
превоз от 15.05.2018 г., като неизпълнението на този договор от превозвача се
изразява в забава при изпращането на документите предвидени в т.3.12 от
договора, до изтичането на 14-дневен срок. Стоката по този договор е доставена
на 17.05.2018 г., а документите по т.3.12 са изпратени на ответника на
24.07.2018 г., т.е. с 54 дни закъснение. Съгласно т.4.2.10 от заявката-договор
от 15.05.2018 г., при неизпълнение на т.3.12 и т.3.13 превозвачът дължи
неустойка в размер на 30 % от уговореното навло, т.е. счита, че е безспорно, че възложителят има право на
неустойка в размер на 950,53 лв. Видно от платежното нареждане от 25.09.2018 г.
ищецът е получил пълната цена за извършения превоз, а именно за сумата от 3168,44 лв. с ДДС/ 2640,37 лв. плюс ДДС/.
Не става ясно от къде съдът е установил, че има извършено прихващане, но такова
прихващане не е извършено. За тази неустойка няма направено възражение за
прекомерност или нищожност, поради което съдът е следвало да я уважи и като не
е направил това е постановил неправилен акт, който подлежи на отмяна. Моли съда
да постанови решение, с което да отмени изцяло процесното като да бъдат
отхвърлени исковите претенции. При условията на евентуалност, ако съдът приеме
исковите претенции за основателни, моли да бъдат уважени възраженията на
ответника за прихващане на насрещните вземания, произтичащи от договорените
между страните неустойки. Претендира присъждане на разноски пред двете съдебни
инстанции.
Въззиваемият/ищец „Д.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалише и адрес на управление:***,
представлявано от управителя Д.А.К., чрез пълномощника по делото адвокат Р.Т.
от САК, със съдебен адрес: *** оспорва въззивната жалба. Претендира разноски за
настоящата инстанция.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по
същество неоснователна, поради следното:
Предявени са кумулативно обективно съединени искове с
правно основание чл.367 и сл.от ТЗ, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.86 ал.1 ЗЗД.
Ищецът „Д.“ ЕООД, ЕИК ****** твърди, че с ответника „С.с.“ ЕООД, ЕИК ****** има
сключен договор за извършване на международен транспорт с изх. № 50181`003402,
съгласно който ответникът е възложил на ищеца, в качеството му на превозвач
извършването на международен транспорт с товарен пункт в Белгия и разтоварен
пункт в България, че за това е била издадена фактура № **********/20.04.2018
г.,че стоката е трябвало да се достави на 18.04.2018 г., че договорното навло е
в размер на 4341,94 лв., което не е било заплатено от ответното дружество.
Ответникът е депозирал писмен
отговор, в който е оспорил предявените искове по основание и размер.
Съдът констатира следното:
По делото е безспорно, а и от представените писмени доказателства-заявка-договор
от 11.04.2018 г., товарителница СМR,
фактура № **********/20.04.2018 г. се установява, че между
страните е бил сключен договор за извършване на международен транспорт с изх. № 50181003402,
съгласно който ответникът е възложил на ищеца, в качеството му на превозвач
извършването на международен транспорт с товарен пункт в Белгия и разтоварен
пункт в България, че товарът е следвало да бъде доставен на 18.04.2018 г., като
същият е предаден на получателя на 19.04.2018 г., че договореното навло е в
размер на 4341,94 лв.
По направените във въззивната жалба възражения, СГС излага следните доводи.
По делото е налице договор за превоз съгласно който превозвачът се задължава срещу възнаграждение да превози до определено
място лице, багаж или товар. Предвид разпоредбата на чл. 367 ТЗ, договорът за
автомобилен превоз е неформален и консесуален, като писмената форма е за
доказване, а не за действителност. В конкретния казус е налице такава писмена
форма.
Според чл.4.2.9 от договора, страните по договора са уговорили, че
възложителят има право да задържи уговореното навло за срок не повече от 13
месеца от разтоварването като гаранция до установяване размера на вредите- по
арг. на посочения текст. Ответникът твърди, че при констатиране на липси или
вреди по превозвания товар, навлото служи като гаранция, но за не повече от 13
месеца. Такива вреди били констатирани в товарителницата издадена във връзка с
този транспорт, в която получателят на стоката е отбелязал надлежно наличието
на констатирана от него повреда на два
от кашоните, като е налице надлежно направена в ЧМР-товарителницата
забележка за нанесени повреди на товара. Позовавайки се на този текст, заявява,
че възложителят не дължи плащане на навлото, а то става изискуемо след
19.05.2019 г./ стоката е доставена на 19.04.2018 г./, като исковата молба е
подадена на 13.08.2018 г., т.е. преждевременно. Настоящата инстанция също
приема, че по делото не са представени доказателства, че по време на превоза на
товара са причинени вреди. Такива удостоверявания не се съдържат в
товарителницата, представена непреведена и в нечетлив вид. Въззивнита инстанция
е изискала четливо ксерокопие на този документ, което е депозирано отново в
нечетлив вид..
Както бе посочено по-горе, става въпрос за договор за международен автомобилен превоз с товарен пункт в Белгия и разтоварен пункт в България. Страните са ратифицирали Конвенцията за
Договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR) и съобразно чл.1, т.1 от същата приложимо право спрямо
отношенията на страните по договора за превоз са разпоредбите на конвенцията,
дори да са постигнати договорености в друга насока. Съгласно чл.30, т.1 от
Конвенцията (CMR), когато получателят е получил стоката,
без да е установил състоянието й съвместно с превозвача или е направил
възражения пред превозвача най-късно в
момента на доставянето, ако се касае за явни липси и повреди, или в срок от
седем дни, считано от доставянето
(празничните и неделните дни не се броят), ако се касае до скрити липси и
повреди, като посочи общото естество на липсата или повредата, счита се, до
доказване на противното, че е получил стоката в състоянието, описано в
товарителницата. Тези възражения трябва да са направени писмено, когато се
касае до скрити липси или повреди. Съгласно т.2 когато състоянието на стоката е установено съвместно от получателя и
превозвача, резултатът от тази констатация може да бъде оспорван само, ако се
касае за скрити липси или повреди и ако получателят е направил писмени
възражения пред превозвача в срок от седем дни, без да се броят празничните и
неделни дни, считано от деня на констатацията. Дори и да се приеме, че в ЧМР-товарителницата
е отбелязано вреди на
товара, то по делото липсват доказателства възраженията на получателя да са
направени пред превозвача незабавно при доставянето на стоката, поради което да
се презюмира на основание чл.30, т.1 от Конвенцията, че стоката е била в
състоянието, посочено от получателя в товарителницата. Ответникът твърди, че е
изпратил рекламационно писмо на 11.05.2018 г., недостигнало до ищеца, в което
уведомява ищеца за констатирани вреди, но предвид датата на доставяне на
стоката на 19.04.2018 г., това възражение, което не е било прието от ищеца, не
е било направено незабавно след доставянето на стоката, респ. в 7-дневен срок
от този момент. Изводът е, че възражението на ответника за приложение на чл.4.2.9 от договора се явява
неоснователно.
Неоснователно се явява и възражението на ответника за
прихващане със сумата от 400 лв., представляваща неустойка, предвидена в т.4.2.4 от заявката-договор от
11.04.2018 г. Съгласно този текст, за неспазване на срока за товарене, както и
на срока на доставка, превозвачът дължи
неустойка 400 лв. за всеки започнати двадесет и четири часа забава. По
делото е безспорно, че е налице забава от 1 ден, поради което ответникът прави
прихващане с тази сума. Ищецът е въвел правоизключващото възражение за
нищожност на клаузата за неустойка.
Съгласно чл. 92 ал.1
ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. В т. 3 на ТР № 1/09 г. на ОСТК на ВКС е посочено, че нищожна поради накърняване на
добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, като преценката
за нищожност се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора. В мотивите на тълкувателното решение са дадени
принципни критерии, приложими при преценката за нищожност на клаузата за
неустойка поради накърняване на добрите нрави, като:
естеството на задълженията, изпълнението на които е обезпечено с неустойка-парични или непарични и размерът им; наличието или
липсата на други способи за обезпечение; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.. Съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 1/
15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС, преценката се извършва
към момента на сключване на договора, а не към последващ момент. При тази
преценка следва да се изходи преди всичко от характерните особености на
договора за превоз и вида на насрещните престации. При договора за превоз,
превозвачът се задължава да превози товар срещу възнаграждение, а
товародателят-да плати същото. Размерът на очакваните вреди от забавата към
датата на сключването на договора, от друга страна, съпоставим с размера на
законната лихва по чл. 86 ЗЗД при липса на друг критерий, е многократно по-
нисък от размера на уговорената от страните неустойка (10% от размера на
възнаграждението). Като се вземе предвид посоченото несъответствие, настоящата
инстанция също намира, че процесната клауза за неустойка е изначално уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционираща функции и с
оглед нейната свръхпрекомерност тя губи функцията си да бъде средство за
обезщетение, а служи за обогатяване на страната, която има право на неустойка. Изводът
е същият, че неустойката, уговорена между страните, противоречи на принципа за
справедливостта, което води до нищожност на същата като накърняваща добрите
нрави - основание за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Най-накрая, неоснователно се явява и възражението на ответника за прихващане
със сумата от 950, 53 лв., представляваща неустойка за забава, съгласно чл.
4.2.10 от сключен друг договор за превоз между страните от 15.05.2018г.,
представляваща забава задължението на ищеца по чл. 3.12 от договора, за
представяне на документи. По този договор е била издадена фактура №
244/18.05.2018 г. за сумата от 2 640,37 лв., а с ДДС от 3168,44 лв. Ответникът
твърди, че този размер от 3168,44 лв., представляващо възнаграждение по
договора от 15.05.2018г., е изплатено изцяло на ищеца. Ето защо и предвид
неизпълнението на ищеца по т.3.12 и по т.3.13 от договора от 15.05.2018г.,
прави възражение за прихващане с неустойката по другия договор в размер от 950,53 лв.
със сумата от 4341,94 лв. по договора, предмет на настоящето дело. Тези
твърдения, а именно, че на ищеца е заплатен пълния размер на сумата от 3168,44
лв. по договора от 15.05.2018г., се явяват неверни. От представените по делото
писмени доказателства-платежно нареждане от 25.09.2018 г. за сумата от 2217,91
лв., находящо се на стр. 46 от делото пред СРС и отправено възражение за
прихващане от ответника до ищеца от 25.09.2018 г., находящо се на стр. 106 от
делото пред СРС, се установява, че ответникът вече е упражнил правото си на
прихващане за неустойката по договора от 15.05.2018 г. От посоченото платежно
нареждане по фактура № **********/18.05.2018 г. се установява, че фактура № **********/18.05.2018
г. е изплатена частично за сумата от 2217,91 лв., а не изцяло, като непогасената част е в размер точно на сумата от
950,53 лв./ 3 168,44 лв.-950,53 лв.= 2217,91 лв./ Установява се и от приложен на стр. 66 от
делото протокол № **********/25.09.2018 г. за неустойка в размер на 950,53 лв.
Крайните
изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. На основание чл.271, ал.1, изр.1, І
пр. ГПК, първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на делото и предявената претенция, както и релевираното
възражение за прекомерност, въззивникът следва да заплати на въззиваемото
дружество направените от него разноски за настоящата инстанция във вид на
адвокатско възнаграждение в размер на 533 лв., определено съгласно чл.7, ал.2,
т.2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, редакция ДВ, бр.28 от 2014 г., с оглед датата на сключване на
договора за правна защита и съдействие от 09.08.2019 г.
Водим от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 19.03.2019 г. по гр.д.
№ 53540/18 г. на СРС, ІІ ГО, 61 състав.
ОСЪЖДА „С.с.“ ЕООД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление ***, представлявано
от управителя К.М.Д., чрез пълномощника по делото адвокат М.И.Й. от САК, със
съдебен адрес:***, офис 9 да заплати на
„Д.“ ЕООД, ЕИК
******, със седалише и адрес на управление:***, представлявано от управителя Д.А.К.,
чрез пълномощника по делото адвокат Р.Т. от САК, със съдебен адрес: *** направените от него
разноски за настоящата инстанция във вид на адвокатско възнаграждение в размер
на 533 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.