№ 185
гр. Тетевен, 14.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, II - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на двадесет и четвърти юли през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:МАРИО Д. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ТАТЯНА ИВ. МИНДЕВСКА
като разгледа докладваното от МАРИО Д. СТОЯНОВ Гражданско дело №
20244330100431 по описа за 2024 година
Предявени са установителен иск за прогласяване нищожност на договор за паричен
заем,съединен с осъдителен иск за връщане на недължимо платена сума.
Ищцата излага,че на 01.09.2021г е сключила договор за паричен заем №с с ответника
„Изи Асет Муениджмънт“-АД,като страните са се договорили отпуснатия заем да бъде в
размер на 1000.00 лева.В чл.4 от договора е уговорено,че страните се съгласяват договорът
за заем да бъде обезпечен с гарант-две физически лица,поръчители или банкова гаранция в
полза на институцията,отпуснала кредита.
На датата на сключване на договора е сключен и договор за предоставяне на
гаранция,със същия номер,по силата на който „Фаейненшъл България“-ЕООД е поело
задълженията да обезпечи пред ответника задълженията на ищеца.Обезпечението се е
изразявало в наличие на парични средства и готовност за плащане на задълженията на
кредитополучателя.
Въз основа на сключения договор за поръчителство ищецът се е задължил да заплати
на гарантиращото дружество сумата в размер на 792.70 лева,която е разсрочена на
изплащане,заедно с месечната вноска по договора за кредит.
Съгласно договора за поръчителство ищецът е следвало да предоставя дължимите
парични суми на ответното дружество.Ищцата е погасила изцяло процесния кредит.
Ишецът излага ,че договорът за паричен заем е потребителски договор,съгласно
1
чл.9,ал.3 от ЗПК,какъвто е и договорът за предоставяне на поръчителство.
Изложени са твърдения за недействителност на договора за паричен заем,поради
неспазване на изискванията на чл.10,ал.1,чл.11,ал.1,т.7-12 и т.20,чл.12,ал.1,т.7-9 от ЗПК.
Клаузата на чл.4 от договора поставя изисквания,които са изначално
неизпълними,разходът за потребителя по договора за поръчителство е сигурен и изначално
известен за кредитора,договорът за кредит и поръчителство са подписани от едно и също
лице в качеството му на представляващ заемодателя и гарантиращото дружество.
Кредиторът на включва възнаграждението по договора за поръчителство към
ГПР,като стремежът му е по този начин да се заобиколи нормата на чл.19,ал.4 от
ЗПК.Съгласно чл.22 ЗПК,договорът за потребителски кредит е недействителен,ако в същия
не е посочен годишен процент на разходите и общата сума,дължима от потребителя.
Към договора за потребителски кредит има включена застрахователна полица,която
смята,че влиза в ГПР,същата е с шрифт по-малко от 12 и е заплатена на стойност 30.00 лева.
Моли да бъде постановено решение,с което се признае в отношенията между
страните,че договорът за паричен заем №с е нищожен.
Моли да бъде осъден ответника,на основание чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД да заплати на
ищцата сумата в размер на 150.72 лева,представляваща недължимо платена сума по
нищожен договор,сключен между страните,ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
Позовава се на писмени доказателства.
В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба,в който се
твърди,че искът е допустим,но претенциите на ищеца са неоснователни и моли да бъдат
оставени без уважение.
От представените по делото писмени доказателства и заключението на съд.-
икономическата експертиза,изготвена от вещото лице Р. Х.,съдът приема за установена
следната фактическа обстановка:
Приложен е договор за паричен заем с/01.09.2021г,сключен между страните „Изи
Асет Мениджмънт“-АД-София и С. Т. Н. от 8Лов.обл., със следните параметри:
1. Размер на отпуснатия заем: 1000.00 лева;
2. Размер на погасителната вноска: 116.73 лева;
3. Срок на заема в месеци: 10
4. Брой вноски 10
5. Последна падежна дата 28.06.2022г,
6. Фиксиран годишен лихвен процент: 35,00%
7. Годишен процент на разходите на заема: 41.87 %;
Съгласно чл.4 от договора, заемателят се задължава в срок от 3 дни ,считано от датата
на сключване на договора за заем,да предостави на заемателя едно от следните обезпечения:
-Две физически лица-поръчители,които да отговарят на посочените в договора
2
условия.
-банкова гаранция с бенефициент-заемодателя за сумата по договора,
-одобрено от заемодателя дружество гарант,което предоставя гаранционни сделки.
От заключението на съд.-икономическата експертиза и приложеното решение по
гр.дело №8г по описа на РС-Тетевен се установява,че съгласно чл.4,ал.3 от договора за
паричен заем е сключен договор за предоставяне на поръчителство №с/01.09.2021г между
„Файненшъл България“-ЕООД-София и ищцата С. Т. Н.,като съгласно чл.3 ог този договор
за поемането на задължението потребигтеля дължи възнаграждение на гаранта в размер на
792.70 лева,платимо на разсрочени вноски по 79.27 лева,платими на датите на сключване на
договора за паричен заем.Гаранцията от 792.70 лева е била заплатена от ищцата.
С решението по цитираното дело е прието,че договорът за паричен заем е нищожен/в
мотивите на съдебното решение/,както и договора за предоставяне на гаранция,поради което
на основание чл.55,ал.1 от ЗЗД е осъден „Файненшъл България“-ЕООД-София да заплати на
ищцата сумата от 792.70 лева,недължимо платена по нищожен договор за поръчителство.
От заключението на съд.-счетоводната експертиза се установява и ,че ищцата С. Т. Н.
е заплатила на ответника по договора за паричен заем сумата от 1150.72 лева,в т.ч. главница
в размер на 1000.00 лева и договорна лихва в размер на 150.72 лева.
При включени плащания на сумите по чл.4,ал.3 от договора за паричен заем в размер
на 792.70 лема,разсрочени с погасителен план ,годишния процент на разходите е в
размер на 411,54%.
При така изложената фактология,съдът намира иска за прогласяване нищожност
договор за паричен заем за основателен и доказан.
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да
отговаря на предвидените в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и
ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК.
В исковата молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на
процесния договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Съгласно посочената разпоредба в договора за потребителски кредит следва да е
посочен ГПР и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
3
услуги, свързани с договора за кредит.
Такъв разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР, съдът приема, че е
възнаграждението за поръчител, уговорено по договора за гаранция, сключен между ищеца
и "Файненшъл България" ЕООД.
Това е така, доколкото договорът за поръчителство е свързан с договора за кредит,
поради което и предвиденото в него възнаграждение за гаранта е разход, който е пряко
свързан с договора за кредит. Наред с това заемодателят "Изи Асет Мениджмънт" АД е бил
наясно с договора за поръчителство и неговото съдържание, още към датата на сключване на
договора за кредит, доколкото в самия договор за гаранция е отразено /чл. 4/, че "Файненшъл
България" ЕООД се задължава да заплати задълженията на длъжника по договора за кредит
след като бъде поискано писмено това от "Изи Асет Мениджмънт" АД.
Наред с това заемодателят "Изи Асет Мениджмънт" АД събира вноските за
възнаграждение за гаранта видно от представения погасителен план, от който се установява,
че в седмичните погасителни вноски по договора за паричен заем е включен и размера на
възнаграждението за предоставяне на гаранция. Ето защо съдът намира, че "Изи Асет
Мениджмънт" АД е следвало да включи възнаграждението на гаранта в ГПР и в общо
дължимата сума по кредита.
Посочения ГПР в договора
единствено като абсолютна процентна стойност и с посочване на общата
сума, дължима от потребителя е нарушено императивното изискване по чл.
11, ал. 1, т. 10 ГПК. Посочената разпоредба има за цел да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
направи потребителя във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В този см. е
и изискването на чл. 10, параграф 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО, където е
въведено изискването, че: "се посочват всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент".
Тази разпоредба е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите
членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на
настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в
чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
представлява основание за недействителност на договора за кредит.
Следва да се отчете и обстоятелството, че съгласно заключението на съд.-
счетоводната експертиза,при включване на възнаграждението по договора за предоставяне
на гаранция в ГПР,то размерът му надхвърля много максимално определения праг на ГПР от
50%./в случая той е в размер на 411.54%. Подобни такси и възнаграждения за получен
потребителски кредит противоречи не само на българските закони, в частност чл. 26, ал. 1,
предл. 2 и 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146,
4
ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК, но и на Директива 2008/48/ЕО и Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за паричен заем/ кредит,
сключен между страните се явява недействителен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3
ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП
вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК и не поражда целените правни последици.
Съгласно чл.23 от ЗПК, при прогласяване на договор за недействителен се връща
само чистата стойност на кредита.Логическото тълкуване на разпоредбата налага извода,че
действието на договора не запазва,потребителят дължи изпълнение,но следва да върне само
стойността на заетата сума.
Заетата на ищцата сума или чистата стойност на договора за паричен заем/кредит е в
размер на 1000.00 лева,която по заключението на съд.-счетоводната експертиза е изцяло
върната/заплатена от ищцата.Наред с тази сума обаче ищцата е заплатила още и сума в
размер на 150.72 лева,представляваща договорна лихва. Сумата подлежи на връщане като
получена от ответника при начална липса на основание или в хипотезата на чл.55,ал.1,пр.1
от ЗЗД,поради което и съединеният осъдителен иск следва да бъде уважен,като основателен
и доказан.
При този изход на делото и съобразно приложения договор за правна защита и
съдействие/стр.42 от делото/,на ЕАД „Д. М.“,респ.адвокат М.,следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ. Правото на адвоката
да предостави безплатна адвокатска помощ на лице по чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА е установено
със закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл.
38, ал.2 от ЗА адвокатът, оказал на страната безплатна правна помощ, има право на
адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда, което възнаграждение се присъжда
на адвоката. За да упражни последният това свое право, е достатъчно да представи сключен
със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното
възнаграждение е безплатно на основание чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА. Налице са посочените
предпоставки, поради което следва да бъде заплатено от ответника адвокатското
възнаграждение,на основание Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
В списъка на разноските се претендира такова в общ размер на 960.00 лева.
При определяне размера на дължимото възнаграждение съдът съобразява практиката
на СЕС и практиката на въззивната инстанция-Определение №324 от 16.05.2024г по
в.ч.гр.д. №221/2024г на ОС-Ловеч,Определение №342/22.05.2024г по в.ч.гр.д. №216/2024г
по описа на ОС-Ловеч,съгласно която:
С решение на СЕС С-38/22 от 25.01.24 г. по преюдициално запитване, отправено от
СРС е прието, че чл.101, §1 ДФЕС във връзка с чл.4 §3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл,
че ако се установи че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
5
възнаграждение и на която е придаден задължителен характер с националната правна
уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я
приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, прието от съсловна организация на адвокатите като ВАС и от друга
страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта,“ по
смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.
Посочено е, че при наличието на тези ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Следва да се подчертае, че решенията на СЕС по преюдициални запитвания са
задължителни за всички съдилища на основание чл.633 от ГПК, поради което и съдът
следва да направи преценка дали нормата на чл.38 ал.2 от ЗА, която препраща към Наредба
№1/04 г, задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от
предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска правна
помощ на материално затруднено лице е съответна на правото на ЕС.
В този смисъл е и актуалната практика на ВКС, отразена в определение
№50015/16.02.24 г. по т.д.№1908 и опр.№211/10.05.24 г. по ч.т.д.№1378/23 г. Безспорно
адвокатът има право да получи възнаграждение за своя труд, като той може да предостави
безплатно адвокатски услуги и на материално затруднени лица по смисъла на чл.38 ал.1 т.2
от ЗА, какъвто е и настоящият казус. Определянето на адвокатското възнаграждение от съда
при безплатна правна защита и намаляването му при прекомерност на уговореното е
ограничено до минималният размер на Наредба №1/04 г. Следва да се съобрази обаче, че по
реда на ЗПП се осъществява социално подпомагане с цел да се гарантира равен достъп до
правосъдие на лица, за които липсата на достатъчно средства не им позволява това, като тази
правна помощ също се предоставя от адвокати и трябва да отговаря на същите изисквания за
ефективност, качество и стандарт, каквито са предвидени и за адвокатската защита по
договор, сключен по ЗА, а заплащането на тази правна помощ се извършва съгласно
Наредба по чл.37 от ЗПП.
В тази връзка следва да се отбележи, че възнагражденията, предвидени в Наредбата
по ЗПП са значително в по-нисък 3 размер от тези в Наредбата по ЗА за един и същи вид
работа. След анализ на правната уредба на адвокатските услуги може да се направи извода,
че е налице непропорционалност при заплащане на оказваната адвокатска помощ на
материално затруднени лица, като са създадени два режима, преследващи идентични цели,
но постигащи различни крайни резултати в разрез с принципите на конкурентност.
Това несъответствие се изразява в това, че са създадени облекчени условия за
осъществяване на безплатно процесуално представително за материално затруднени лица по
6
ЗА, без да е възможно да се преценява от съда икономическото състояние на тези лица, като
въпреки това насрещната страна е задължена да възмезди правната защита в по-висок
размер от този по НЗПП. В този смисъл се приема, че социалната помощ се прехвърля
изцяло в тежест на насрещната страна, а адвокатската услуга, независимо че е била поета за
изпълнение с тази цел, представа да се счита за предоставена в обществен интерес, след като
възнаграждението на адвоката се определя в размер, под който той не би могъл да договаря
дори и в общия случай. Несъразмерност се открива и при присъждане на юрисконсултско
възнаграждение по реда на чл.78 ал.8 от ГПК и това на адвокат по чл.38 ал.2 от ЗА, като в
тези хипотези възнаграждението също се определя от съда, който е обвързан от размерите на
две различни наредби.
От изложеното се прави извод, че въведеното с чл.38 ал.2 от ЗА правило, че съдът
присъжда възнаграждение в определения от ВАС размер, който е значително по-висок от
приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида,
количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически
бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и
представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101 §1 ДФЕС, в какъвто смисъл
е и тълкуването на СЕС в решението по дело С-438/22.
Следователно посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи съда и оттам размерите подлежат на преценка от съда с оглед цената
на предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и
количеството на извършената работа при зачитане на принципа на достойно заплащане на
труда и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
В този аспект, имайки предвид конкретните обстоятелства по делото, а именно, че то
не е с фактическа и правна сложност, че цената на исковете не е голяма, а освен това
адвокат М. е изготвил само исковата молба,както и е представил писмено становище по
същество на делото,без явяване в проведеното открито съдебно заседание/единствено по
делото/, съдът счита, че минималният размер за предявените искове, определен в Наредба №
1 е прекомерен и непропорционален спрямо извършената работа.
На основание изложените по-горе в мотивите съображения, следва да бъде
определено възнаграждение на ЕАД „Д. М.“ в размер на 600.00 лева с ДДС,като за разликата
до претендирания размер от 960.00 лева искането се остави без уважение.
По сметка на РС-Тетевен ответникът следва да бъде осъден да заплати държавна
такса в размер на 50.00 лева,както и съдебни разноски в размер на 200.00 лева.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
7
ПРИЗНАВА за нищожен договор за паричен заем №
с,сключен на 01.09.2021г в град Тетевен,Лов.обл.,между С. Т. Н.,ЕГН:********** от
8Лов.обл. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:*********,със седалище и адрес на
управление гр. София, Ж.К. Люлин,7, бул.“Джавахарлал Неру“ №28,ет.2,представлявано от
Гс,заедно и поотделно, на основание чл. 26, ал. 1,предл. 2 ЗЗД ,във в-ка с чл.11,ал.1,т.10 ,в-ка
с чл. 19, ал. 4,във вр. ал. 5 ЗПК и чл.143,ал.1 и чл.146 от ЗЗП.
ОСЪЖД,на основание чл.55,ал.1 от ЗЗД, Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК:*********,със седалище и адрес на управление гр. София, Ж.К. Люлин,7,
бул.“Джавахарлал Неру“ №28,ет.2,представлявано от Гс,заедно и поотделно, да заплати на
С. Т. Н.,ЕГН:********** от 8лов.обл.,сумата в размер на 150.72/сто и петдесет лева и
седемдесет и две ст./лева,представляваща недължимо платена сума за възнаградителна лихва
по недействителен договор за паричен заем №с/01.09.2021 година.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:*********,със седалище и адрес на
управление гр. София, Ж.К. Люлин,7, бул.“Джавахарлал Неру“ №28,ет.2,представлявано от
с да заплати на еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,Булстат 198представлявано от
Д.М. М.-управител и лично от адвокат Д. М. М.-САК, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата,сумата от 600.00/шестстотин/лева, с ДДС, за оказана
безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.,като отхвърля искането за
присъждане на разноски над този признат размер и до претендирания такъв от 960.00 лева.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:*********,със седалище и адрес на
управление гр. София, Ж.К. Люлин,7, бул.“Джавахарлал Неру“ №28,ет.2,представлявано от
Гс,заедно и поотделно , да заплати п о сметка на Районен съд-Тетевен съдебни разноски в
общ размер на 250.00/двеста и петдесет/лева.
Решението подлежи на въззивно обжалване,пред Окръжен съд-Ловеч,в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
8