РЕШЕНИЕ№
261836
гр. Пловдив, 25.06.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното
заседание на двадесет и пети май две хиляди и двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА
ДЪБОВА
при секретаря Петя
Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 4691 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен от А.С.В. е предявил против
“Мъни Плюс Мениджмънт” ООД иск за приемане за установено в отношенията
между страните на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че сключеният между тях договор за паричен заем № ***/16.10.2018 г. и
договор за предоставяне на допълнителни услуги от 16.10.2018 г., сключен във
връзка с договора за паричен заем, са недействителни на основание чл. 22 ЗПК.
При условията
на евентуалност е предявен конститутвен иск с правно основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД за унищожаемост на сключените между страните договор за паричен заем № ***/16.10.2018 г. и договор
за предоставяне на допълнителни услуги от 16.10.2018 г., сключен във връзка с
договора за паричен заем, тъй като към момента на възникване на посочените
правоотношения ищецът не е могъл да разбира и ръководи постъпките си.
В случай на
отхвърляне на главния и евентуални иск, в условията на евентуалност, е съединен
и установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за
установено в отношенията между страните, че клаузата за неустойка, уговорена в
чл. 12 от процесния договор е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави
и на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП.
Ищецът твърди,
че между страните е сключен договор за
паричен заем № ***/16.10.2018 г. и договор за предоставяне на допълнителни
услуги от 16.10.2018 г., сключен във връзка с договора за паричен заем. По
силата на сключения между страните договор за паричен за паричен заем в полза
на ищеца била предоставена сумата от 102, 26 евро, с левова равностойност от
200 лв., с установен годишен лихвен процент от 36 % и годишен процент на
разходите от 45, 07 %. Бил установен срок за погасяване на заема от 26 седмици
с размер на двуседмичната погасителна вноска от 34, 92 евро или 68, 30 лв. В клаузата на
чл. 12, от договора било установено задължение за кредитополучателя за
предоставяне на обезпечение под формата на поръчителство, което да отговаря на
изискванията, установени от кредитодателя. В случай на непредставяне на
уговореното обезпечение кредитополучателят се задължил да заплати неустойка в
общ размер на 180, 83 евро или 549, 25 лв., платима разсрочено с падежните
вноски, всяка от която нараства на 110, 55 лв. Сочи, че на 16.10.2018 г. е
сключен и договор за предоставяне на допълнителни услуги, с който било
установено, че потребителят ползва услугите „Избягване на предсрочна изискуемост“
и „възможна промяна на погасителния план“, при използването на които дължи
заплащане на предварително уговорена цена – за първата услуга в размер на 10
лв., но не повече от 70 лв. и за втората услуга – цената се определя съобразно
с броя на дните, с които се променя погасителния план, както следва: с промяна
до 7 дни – 2,3 % от стойността на главницата, с промяна от 8 до 14 дни – 4, 6 %
от стойността на главницата и с промяна от 15 до 30 дни – 10 % от стойността на
главницата. Ищецът твърди, че е усвоил сумата по кредита, но счита, че не дължи
плащания, тъй като договорът е нищожен. Счита, че клаузата за възнаградителна
лихва, установяваща, че годишният лихвен процент е от 36 %, противоречи на
добрите нрави и води до неравновесие на правата и задълженията на страните.
Счита, че с оглед краткия срок за погасяване на задължението по договора за
кредит, размерът на възнаградителната лихва е установен в разрез с нормите на
добросъвестността. Твърди, че тази клауза е нищожна, тъй като възнаградителната
лихва надвишава трикратния размер на законната лихва, в който смисъл се
позовава на практика на Върховния касационен съд. Твърди, че тъй като клаузата
за възнаградителна лихва е нищожна, и последната не може да се замени на
основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД, това обстоятелство води до недействителност на
целия договор за заем. Счита, че е неприложима и втората хипотеза на чл. 26,
ал. 4 ЗЗД, тъй като не може да се приеме, че договорът за заем би могъл да бъде
сключен без недействителната му част, с оглед възмездния характер на
възникналото между страните правоотношение. Сочи, че установената в договора за
кредит неустойка представлява скрит добавък към възнаградителната лихва и като
такъв е следвало да бъде включен при определя на годишния процент на разходите
на основание чл. 19, ал. 1 ЗПК. Поради невключването й в годишния процент на
разходите, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение ГПР, което води до нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Последното водило до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Счита, че не е
изпълнено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като потребителят е бил
заблуден относно действителния размер на възнаградителната лихва в разрез с
изискванията на добросъвестността. Счита, че договорът за кредит е
недействителен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК макар в съдържанието на
договора да е включена клаузата на чл. 17, т. 3 от Договора относно наличието
или липсата на право на отказ на потребителя от договора, тъй като в него не са
разписани другите условия по неговото упражняване, която информация е от
съществено значение за упражняване правата на потребителя. Счита, че договорът
за предоставяне на допълнителни услуги за нищожен, тъй като е установен в
противоречие с нормата на чл. 10 а, ал. 2 ЗПК, в противоречие с добрите нрави и
нарушение на чл. 33 ЗПК. Твърди, че така установените такси са свързани с
управлението на кредита и не възмездяват допълнително оказани от търговеца
услуги. Поддържа, че таксите, които събира търговеца не са еквивалентни на
административните разходи за извършваните от него действия. Счита, че в случая
е налице неравноправност на клаузите по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗПК. Намира,
че таксите за допълнителни услуги не са включени в годишния процент на
разходите, което е допълнително основание за недействителност по вече
изложените от ищеца съображения. Твърди, че договорът за кредит не е породил
целените с него правни последици, поради невъзможността на ищеца трайно да
формира правно валидна воля, включително към момента на сключване на договорите
за кредит и допълнителни услуги. Твърди, че ищецът страда от епилепсия, като в
много ранна детска възраст е прекарал менингоенцефалит, обусловил в
по-нататъшното му развитие когнитивни и волеви дефицити и поведенчески отклонения
– импулсивност и припряност в действията му. Позовава се на практика на
Върховния касационен съд, съгласно която когато отсъствието на съзнателни и
волеви елементи е трайно, какъвто е настоящия случай е налице хипотезата на чл.
26, ал. 2, изр. второ ЗЗД за нищожност на договора, а не тази на чл. 31, ал. 1 ЗЗД за неговата унищожаемост. В условията на евентуалност излага съображения за
нищожност клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави по смисъла
на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС. Позовава се на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, по аргумент на която счита, че
законната лихва е максимално допустимия от закона размер на обезщетението при
пълно неизпълнение на задължението на кредитополучателя. Сочи, че в риск на
кредитодателя е предоставяне на необезпечен кредит. Моли за уважаване на
предявените искове. Претендира присъждане на сторените в производството
съдебно-деловодни разноски.
В
законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК “Мъни Плюс Мениджмънт” ООД е депозирал отговор
на исковата молба, в който излага съображения за нейната неоснователност.
Счита, че сключеният между страните договор за заем е действителен и поражда
целените с него правни последици, доколкото последният е сключен при липса на
твърдените в исковата молба пороци, обуславящи неговата нищожност. Счита за
недоказани твърденията на ищеца, че към момента на сключване на договора е
страдал от умствен и волеви дефицит, поради отключено в ранна детска възраст
заболяване епилепсия. Счита, че от представените по делото медицински документи
се установява единствено, че ищецът е с намален слух, което е ирелевантно по
отношение на сочените от ищеца основания за недействителност. Останалите
твърдения за наличието на заболявания не се установявали с актуални медицински
документи. Счита, че правото на иск за унищожаване на договора е погасено по
давност, която в случая започва да тече от датата на сключване на договора.
Твърди, че в българското законодателство не е установен максимален допустим
размер на възнаградителната лихва, като лихвения процент се регулира косвено
чрез годишния процент на разходите. В случая годишният лихвен процент и
годишният процент на разходите били съобразени с максимално допустимия размер
по чл. 19, ал. 4 ГПК. Сочи, че всички клаузи в договора са индивидуално
установени, поради което заемополучателят се е запознал със съдържанието им,
като е получил и стандартен европейски формуляр, съдържащ всички условия на
договора. В тази връзка счита, че длъжникът е приел за напълно изпълними
условията на чл. 12, ал. 3 от договора за представяне на обезпечение. Позовава
се на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, която счита, че следва да бъде
съобразена при преценка за действителността на клаузата за неустойка. По така
изложените съображения се моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като
съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен
съд – Пловдив е сезиран с иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 22 ЗПК, съединен под
евентуалност с конститутивен иск с правно основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД за
унищожаемост на договора, както и положителен установителен иск по чл. 124, ал.
1 ГПК за установяване недействителността на клаузата за неустойка. По предявените
установителни искове съдът дължи произнасяне по релевираните от ищеца в
исковата молба основания за недействителност на договора за потребителски
кредит на основание чл. 22 ЗПК, а именно – поради сключването му в нарушение на
изискванията, установени в разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Това е така, тъй като ищецът по иск за недействителност на договор, за разлика
от ответника по иск за изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в
рамките на един иск или един процес да изчерпи всичките си правоизключващи
възражения.
От
събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца А.С.В. и ‚Кредихелп“
ООД (с ново наименование, считано от 10.10.2019 г. - “Мъни Плюс Мениджмънт” ООД) е сключен договор за заем №
*** от 16.10.2018 г., по силата на който ответникът е поел задължение да
предостави на ищеца сумата от 102, 26 евро или тяхната левова равностойност
съгласно официалния курс на Българска народна банка за еврото спрямо лева от
1.95583 лева за 1 евро, срещу насрещното задължение на ищеца –
кредитополучател, да върне предоставения му за възмездно ползване финансов
ресурс, ведно с начислена възнаградителна лихва или сумата от 105, 33 евро или
206 лв. на една месечна погасителна вноска – в срок до 15.11.2018 г., съгласно
Приложение № 1 към договора, в което е обективиран погасителен план. Установен
е годишен лихвен процент от 38 % и годишен процент на разходите от 45, 07 %,
като в клаузата на чл. 3, ал. 8 от Договора е посочено, че при така определения
годишен процент на разходите, са взети предвид допусканията, че договорът ще
запази обвързващата си сила за целия срок на договора и че страните ще
изпълняват точно и без забава задълженията си, съответно във връзка с
изпълнението по договора няма да бъдат начислявани разходи за събиране на
просрочени задължения, лихви за забава и други неустойки.
В
разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от Договора е установено, че на основание чл. 29,
ал. 3 ЗПК заемополучателят има право да се откаже от сключения договор в
14-дневен срок, без да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина
за това. Посочено е, че правото на отказ се упражнява с писмена молба, като
след изпращане на уведомление от заемодателя длъжникът следва да върне, в
30-дневен срок, главницата и начислената лихва, считано от датата на усвояване
на заема до датата на връщане на сумата.
С
разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от Договора страните са постигнали съгласие, че
заемополучателят следва в тридневен срок от сключване на договора да обезпечи
задължението си с осигуряване на поръчител, който да поеме солидарно задължение
за погасяване на задълженията по договора. В ал. 3 на посочената разпоредба е
установено, че поръчителят следва да бъде дееспособно лице, с навършена
25-годишна възраст; минимален осигурителен брутен доход през последните 6
месеца, предхождащи сключване на договора, от 1 500 лв. на месец; валидно
трудово правоотношение от поне 6 календарни месеца преди сключване на договора;
стабилна кредитна история и предложеният поръчител да не е активен потребител
на заемни продукти на дружеството или поръчител по друг паричен заем,
предоставен от заемодателя.
С
клаузата на чл. 12, ал. 4 от договора страните са уговорили, че при
неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото обезпечение в
тридневен срок от сключване на договора, последният следва да заплати неустойка
на кредитора в размер на сумата от 12, 27 евро или 24 лв.
С
оглед така установените обстоятелства от приложените по делото писмени
доказателствени средства, съдът намира, че между страните са постигнали
съгласие относно гореизложените клаузи на договора за кредит, а не посочените в
исковата молба задължения по договора за заем във връзка със срока за
погасяване, размера на погасителната вноска и размера на установената
неустойка.
Между
страните е сключен договор за
предоставяне на допълнителни услуги от 16.10.2018 г., с който е установено, че
потребителят ползва услугите „Избягване на предсрочна изискуемост“ и „Възможна
промяна на погасителния план“, при използването на които дължи заплащане на
предварително уговорена цена – за първата услуга в размер на 10 лв., но не повече
от 70 лв. и за втората услуга – цената се определя съобразно с броя на дните, с
които се променя погасителния план, както следва: с промяна до 7 дни – 2,3 % от
стойността на главницата, с промяна от 8 до 14 дни – 4, 6 % от стойността на
главницата и с промяна от 15 до 30 дни – 10 % от стойността на главницата.
Съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за потребителски
кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на
кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
С
клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
В
случая в разпоредбата на чл. 3, ал. 8 от Договора е посочен годишният процент
на разходите по кредита от 45, 07 %.
С
клаузата на чл. 12, ал. 4 от договора за потребителски кредит страните са
установили, че длъжникът следва да заплати в полза на кредитодателя неустойка
при неизпълнение на задължението му за осигуряване на обезпечение по чл. 12,
ал. 1 от договора в тридневен срок от сключване на договора. Тази неустойка е
уговорена в глобален размер от 12, 27 евро или сумата от 24 лв. Същевременно с
договора за предоставяне на допълнителни услуги е предвидено начисляване на
допълнителни разходи по кредита.
Вещото
лице по допуснатата по делото и приета без възражения от страните
съдебно-счетоводна експертиза, е установило, че размерът на законната лихва за
периода от 16.10.2018 г. до 15.11.2018 г. е 10 %, или за сумата от 1, 67 лв.,
изчислен по отношение на главницата, а размерът на възнаградителната лихва по
договора е от 36 % или сумата от 6 лв., която надвишава размера на законната
лихва с 4, 33 лв. Вещото лице е установило, че размерът на приложимия годишен
процент на разходите, при включване в него на задължението за неустойка, е от
435, 025 %, като оскъпяването на кредита е с 144 %. Експертизата е дала
заключение, че в размера на годишния процент на разходи е включено единствено
задължението за заплащане на възнаградителна лихва, но не и това за заплащане
на неустойка.
Договорът
за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер,
тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК,
включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на
потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него
се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване
на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира
се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия
ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват граждански
плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на разходите,
се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя –
арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата,
които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга,
независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане
на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за
използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи,
свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е
задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в
договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
Законът
за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република
България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на
потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите
права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата
необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е
установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите
решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
В чл.
10, б. „ж“ от посочената Директива е установено, че в договора следва да се
съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима
от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се
всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба
е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като
съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която
държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на
разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в
изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за
кредит.
В
случая съдът, в настоящия съдебен състав, не възприема доводите на ищеца,
изложени в исковата молба, че невключване на предвидената в чл. 12, ал. 4 от
договора неустойка, в процентното изражение на възнаградителната лихва, което
рефлектира по отношение на годишния процент на разходите, така както е
установен в договора, води до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1. т. 10 ЗПК.
Не
следва разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да се тълкува разширително в
смисъл, че нарушение, водещо до недействителност по чл. 22 ЗПК е налице не
само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но посочения в договора размер на ГПР не съответства на
действително прилагания между страните. Това е така, тъй като всъщност
разширителното тълкуване на посочената разпоредба, представлява тълкуване и прилагане
по разширителен начин на възприето от общностния законодател правило в
разпоредбата ма чл. 10, пар. 2, б. “ж” от Директивата, осъществено от
националния съд, което е недопустимо, след като националното законодателство е
възприело и транспонирало посоченото правило по точен и пълен начин.
Неправилното
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, чрез невключване в
неговото процентно изражение на задължение, което е установено в глобален
размер чрез посочване на неговата стойност, не води до недействителност на
договора за кредит на соченото от ищеца основание. Макар неустойката по своята
същност, с оглед тълкуване на разпоредбите на договора, да представлява скрито
възнаграждение за кредитодателя, което води до по-голям процент на разходите по
кредита, не следва да се прилага санкцията установена в разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Това е така, тъй като в случаите, в които годишният процент на разходите
надвишава установения в закона максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение намира
специалната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК установяваща, че санкция за
неспазване на посоченото изискване, е недействителност на съответната клауза от
договора.
Съдът
намира за необходимо да изясни, че нормативната цел, която е установена в
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. е
осигуряване на максимална информираност на потребителите, при сключване на
договори за кредит при условия, които са отнапред установени от икономически
по-силната страна в правоотношението. Следователно и при нарушение на
разпоредбите, установяващи необходимото съдържание на договора за потребителски
кредит, следва да намери приложение установената в чл. 22 ЗПК санкция,
единствено в случаите, когато за потребителя би останал неясен размера на
задължението по кредита и начина на неговото формиране. В процесния казус,
макар задължението за неустойка да не е включено в процентното измерение на
годишния процент на разходите по кредита, това задължение е установено в
глобален размер и като част, която се добавя към размера на седмичната вноска
по кредита, поради което за потребителя съществува яснота относно точния размер
на задължението му и общата стойност на кредита.
По
така изложените съображения съдът намира, че при сключване на договора за
кредит не е допуснато соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Не е
допуснато и соченото от страна на ищеца нарушение на клаузата на чл. 11, ал. 1.
т. 9 ЗПК, тъй като в договора за кредит е установен годишния лихвен процент, а
именно от 36 %, като макар отделно да не е установен размерът на договорната
лихва, последният е изводим от клаузите на договора, тъй като е посочена общата
стойност на кредита, както и размерът на заемната сума, като разликата между
посочените две суми, формира и размера на левовата равностойност на
възнаградителната лихва. В случая следва да се посочи, че лихвеният процент е
фиксиран, поради което не е необходимо да бъде установена формулата за неговото
определяне. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към задължението на
кредитоплолучателя за заплащане на главница, и представляващ цената за
възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията
на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на ответника по
предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение. Съдът не
възприема цитираната от ищеца съдебна практика, съгласно която недействителна,
поради противоречие с добрите нрави, е уговорка за лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва по необезпечени кредити. В договора е
посочен общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителната лихва
и съотношението й с главницата по кредита, поради което може да се осъществи и
съответна проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително
прилагания от кредитодателя.
Съдът
счита, че не е налице и соченото нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
20 ЗПК, доколкото в разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от Договора е установено
правото на потребителя да се откаже от договора, като е посочен срокът за това,
съобразно разпоредбата на чл. 29 ЗПК, начинът на упражняване на това право и
размерът на задължението при упражняване на правото за отказ, при съобразяване
на различните хипотези. Макар в договора да не е посочен лихвеният процент на
ден, последният е установим от разпоредбите на договора, при съобразяване на
годишния лихвен процент и крайния срок за неговото погасяване, поради което не
може да се достигне до извод за нарушаване правата на потребителя.
По
така изложените съображения съдът намира, че предявеният главен иск за
установяване недействителността на договора за кредит и сключения към него
договор за допълнителни услуги, на основание чл. 22 ЗПК следва да се отхвърли
като неоснователен.
Предвид
неоснователността на главният иск, следва да бъде разгледан предявеният при
условията на евентуалност конститутивен иск за прогласяване унищожаемостта на
договора на основание чл. 31 ЗЗД, доколкото се сбъдна вътрешно-процесуалната
предпоставка за неговото разглеждане.
Съгласно
разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ЗЗД унищожаем е договорът, сключен от дееспособно
лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи
действията си, като в чл. 32, ал. 2 ЗЗД е установен тригодишен срок за упражняване
на това право по искове ред, който започва да тече от деня на сключването на
договора. В този смисъл в отговора на исковата молба е релевирано възражение за
погасяване на правото да се иска унищожаване на договора по давност, което
следва да се приеме за неоснователно, доколкото към момента на депозиране на
исковата молба в съда – 27.04.2020 г., тригодишният давностен срок, считано от
датата на сключване на договора за заем – 16.10.2018 г., изтичащ на 16.10.2021
г., не е изтекъл. В този смисъл е практиката на касационната инстанция,
постановена с Решение № 487/09.01.2012 г. по гр. д. № 1764/2010 г., ГК, ІV г.
о. на ВКС, в която се приема, че началото на погасителната давност е от момента
на извършване на сделката, когато страната, която се позовава не
недействителността, не е била поставена под запрещение.
В
практиката на Върховния касационен съд – така Решение № 305/08.04.2020 г. по
гр. д. № 660/2019 г., ГК, ІV г. о. на ВКС, е прието, че съгласно чл. 31, ал. 1 ЗЗД унищожаем е договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването
му не е могло да разбира или да ръководи действията си. Двете предпоставки, при
които възниква унищожаемостта са дадени алтернативно, т. е. достатъчно е
наличието само на една от тях, за да бъде унищожен договора, но могат да
съществуват и кумулативно. Касае се такова състояние, при което лицето, макар и
формално да е дееспособно, не е в състояние да прецени правилно значението и
съдържанието на извършваните от него действия, както и последиците от същите.
Възможно е лицето макар и да разбира действията си да не може да ги ръководи.
Това състояние може да се дължи както на обективни причини-болест, травма и
други подобни, така и на субективни причини-употреба на алкохол, наркотици или
други упойващи вещества. При него лицето не е в състояние да действа съзнателно
и разумно, така че да може свободно и без външна намеса да формира и изрази
волята си. Същото може да с различно времетраене - може да е краткотрайно или
продължително, като от значение за унищожаемостта по чл. 31, ал. 1 ЗЗД е то да
е налично към момента на сключване на договора.
С
Решение № 62/23.06.2020 г. по гр. д. № 3302/2019 г., ГК, ІІІ г. о. на ВКС е
разяснено, че за фактите от душевния мир- неразбирането или невъзможността да
ръководи дейността, се прави извод от поведението на лицето и/или от
съдържанието на договора. Поради това съдът освен преценка на медицинския
критерий, е длъжен да обсъди и юридическия критерий за фактическата
неспособност.
В
случая от представените по делото медицински документи се установява, че с
Експертно решение № 1165/26.05.1997 г. за ищецът е установена втора група
инвалидност – пожизнено, поради установена диагноза: практическа глухота,
гогрца дизатрия, статус пост менингоенцефалитидем. По делото е приложена
Епикриза от 19.08.1988 г., в която е посочено, че ищецът е постъпил, поради
гърч по време на сън. При прегледа на пациента е установено, че психичният му
статус е суспектен – с много леки поведенчески отклонения, импулсивност и лека
припряност на действията. Медицинските специалисти са достигнали до извод, че вероятно
се касае за прекаран в много ранна детска възраст менингоенцефалит, обусловил
дефектите в по-нататъшното развитие на детето и оставил епилептогенен фокус, с
който е свързан припадъкът, по повод на който е постъпил в лечебното заведение.
По
делото е изслушана съдебно-психиатрична експертиза, която след осъществен личен
преглед на ищеца, е достигнала до извод, че ищецът страда от органично
разстройство на личността с код по МКБ „F07.0“, което заболяване е
налично от ранно детство, като е налице коморбидност с глухота и епилепсия.
Вещото лице е установило дефицитни стойности във всички психични обеми –
интелектуален, паметов, мисловен, а оттам емоционален и личностов. Експерта е
стигнал до заключение, че ищецът е лице с психосоциални и интелектуални
увреждания, като това състояние е трайно и не са регистрирани периоди на
обостряне на състоянието или ремисия. Експерта е установил, че приложените по
делото медицински документи са издадени от компетентен правоспособен органи
удостоверяват наличие на психично заболяване на лицето към момента на сключване
на договора. В съдебно заседание вещото лице е изяснило, че определената
диагноза по МКБ представлява душевна болест.
По
отношение на базовите психични годности към м. 10. 2018 г. вещото лице изтъква
в екпертен коментар, че ищецът е бил в продължително разстройство на
съзнанието, което е нарушило психичната му годност да разбира свойството и
значението на извършеното и да ръководи постъпките си. В заключение вещото лице
е посочило, че ищецът не е разбирал същността (свойството) и последствията
(значението) на договора, тъй като съдържанието на този договор не е достъпно
за неговата разсъдъчна дейност.
Заключението
на съдебно-психиатричната експертиза, назначена и изслушана по делото следва да
се възприеме като компетентно и пълно при наличните медицински данни.
В
производството по делото са изслушани показанията на С. Г. С.– майка на ищеца,
която свидетелства пред съда, че ищецът не разбира много от нещата и лесно се
подвежда, както в случая е бил подведен от баща му във връзка със сключване на
договорите за кредит. Сочи, че трябва да му се обяснява повече, тъй като не
разбира някой думи. Имал затруднения със слуха и в това състояние е от бебе.
Съдът приема за достоверни показанията на този
свидетел, тъй като, преценени с всички други събрани по делото доказателства -
арг. чл. 172 ГПК, те не са вътрешно противоречиви, житейски логични са, като последният
възпроизвежда пред съда непосредствените си възприятия досежно поведението на
ищеца и неговото заболяване.
При съвкупната преценка на събраните в
производството по делото доказателства, включително гласните доказателствени
средства, съдът достигна до извод за основателност на предявения конститутивен
иск. В производството по делото и от заключението на експерта по
съдебно-психиатричната експертиза се установи, че ищецът страда от душевно
заболяване, което води до дефицити във всички психични обеми на личността, като
това състояние е трайно и е било налице към момента на сключване на договора за
кредит, като вещото лице след запознаване с медицинската документация и
извършаване на личен преглед на ищеца, че последният е бил с нарушена психична годност
да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си.
Съдът, като цени заключението на медицинският
експерт, счита, че към момента на сключване на договора за кредит, ищецът е
страдал от разстройство на съзнанието, което е довело до невъзможност на ищеца
да разбира свойството и значението на извършеното – т.е. налице е първата
хипотеза по чл. 31, ал. 1 ЗЗД. Това е така, тъй като договорът за кредит е с
такова съдържание, което възпрепятства ищецът, с оглед на психичният му и
когнитивен дефицит, да разбира поетите с договора задължения, вкл.
обстоятелството, че освен предоставената за ползване заемна сума, следва да
възстанови в полза на кредитора сума в по-висок размер, включваща допълнително
начислени разходи, както и досежно последиците от неизпълнение на поетите с
договора задължения в установения за това срок. Съдът за да достигне до този
извод цени и гласните доказателствени средства, като от показанията на
свидетелката С. – майка на ищеца, която свидетелства, че ищецът изпитва
затруднения, като е податлив и е необходимо всичко да му бъде обяснявано
детайлно, което състояние е било налично от детска възраст при ищеца. Така
изложените съображения следва да се съотнесат и досежно договора за
допълнителни услуги, представляващ неразделна част от договора за паричен заем,
доколкото чрез сключване на последния в тежест на ищецът – заемополучател са
възложени допълнителни задължение при наличие на възможност за ползване на
услуги.
С оглед на така установеното следва предявеният
иск с правно основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД да бъде уважен, като се постанови
унищожаемост на сключените между страните договори. Предвид уважаване на
предявения при условията на евентуалност конститутивен иск, не следва да се
пристъпва към разглеждане на предявения при условията на евентуалност
положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване нищожността
на клаузата за неустойка, доколкото не се сбъдна вътрешно-процесуалното условие
за неговото разглеждане.
В производството по
делото ищеца е бил защитаван на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. В
производството по делото са предявени три иска – един главен и два при
условията на евентуалност, но доколкото е налице евентуално съединяване на
предявените искове, на адвоката се следва възнаграждение за един иск от 300
лв., което съдът определи на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал.
1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, в редакцията й към момента на сключване на договора за правна
защита и съдействие – ДВ, бр. 68 от 31.07.2020 г. На основание посочената разпоредба за предявения конститутивен
иск следва да бъде определено възнаграждение от 300 лв., доколкото уваженият
иск е оценяем и цената му се определя от стойността на договора – арг. чл. 69,
ал. 1, т. 4 ГПК. Предвид изхода на правния спор и установената неоснователност
на главния установителен иск от така определеното общо възнаграждение в размер
на сумата от 600 лв., в полза на *** И. следва да се присъди сумата от 300 лв.
В полза на ответника не се следват разноски,
макар предявеният главен установителен иск да е отхвърлен, доколкото съдът е
достигнал до извод за недействителност на сключените между страните правни
сделки на второто сочено от ищеца основание, водещ до унищожаемост на
договорите, т.е. целта на производството е достигнала до благоприятен изход на
спора за ищеца, чието право е заявено на две основания чрез предявяване на два
иска.
Предвид изхода на правния спор – уважен е
предявеният при условията на евентуалност иск, и доколкото ищецът е освободен
от заплащане на такси и разноски в производството по делото с определение от 11.06.2020
г., следва ответникът да бъде осъден на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати в полза на бюджета на съда сумата в общ
размер от 404 лв., от които 50 лв. – дължима в производството държавна такса и
сумата от 354 лв. – депозити за вещи лица.
Така
мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А.С.В., ЕГН **********,
с адрес ***, против “Мъни Плюс Мениджмънт” ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, район Витоша, ж.к. София парк, ул. „Рачо Петров
Казанджията“ № 4, ет. 6 Б, иск за приемане за установено в отношенията
между страните на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че сключеният между тях договор за паричен заем № ***/16.10.2018 г. и
договор за предоставяне на допълнителни услуги от 16.10.2018 г., сключен във
връзка с договора за паричен заем, са недействителни на основание чл. 22 ЗПК.
УНИЩОЖАВА
на
основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД сключеният между А.С.В., ЕГН **********, и
„Кредихелп“ ООД, ЕИК *********, (с ново наименование, считано от 10.10.2019 г.
- “Мъни Плюс Мениджмънт” ООД) договор за заем № ***
от 16.10.2018 г. и договор за
предоставяне на допълнителни услуги от 16.10.2018 г., тъй като към момента на
сключване на договора ищецът не е могъл да разбира свойството и значението на
извършеното.
ОСЪЖДА
“Мъни Плюс Мениджмънт” ООД,
ЕИК *********, да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения,
на адв. Д.Л.Ф., ****, с ***, с адрес гр. *********, сумата от 300 лв. –
адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство по гр.д.
№ 4691/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА на основание чл.
78, ал. 6 ГПК “Мъни Плюс
Мениджмънт” ООД, ЕИК ********* да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Районен съд - Пловдив сумата от 404 лв. – разноски в исковото
производство по гр.д. № 4691/2020 г. на Районен съд - Пловдив, IX граждански
състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване, с въззивна жалба пред Окръжен съд – Пловдив, в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала! ПК