Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 29.07.20202 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-1 състав, в
публично съдебно заседание на шести юли две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: РУМЯНА СПАСОВА
при
секретаря Таня Стоянова като разгледа докладваното от съдията т.д. № 1356 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК вр. чл. 240
ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът твърди, че съгласно договор за заем от
15.11.2016 г. предоставил на ЕТ „Д. – Р.К.“ в заем сумата от 600 000 лева,
като ответниците „А.Т.“ ЕООД и Р.А.К. били солидарни длъжници по изпълнението. Посочва, че уговорената сума била
предоставена целево в конкретно посочени размери и цели. Твърди, че в чл. 3,
ал. 2 от договора страните уговорили
лихва за ползване на заеманата сума от датата на предоставяне до датата
на крайния уговорен падеж за връщане – 30.07.2017 г. в размер на 8 % годишно
върху стойността на усвоената заемна сума, като при плащане се погасяват първо
разноски, неустойки, лихви и накрая главница. В чл. 4 от договора страните
уговорили, че при забава на връщането на заемната сума заемополучателят
дължи неустойка в размер на 30 % от стойността на заемната сума, както и
наказателна надбавка за лихва в размер на 10 пункта начислена над договорената
лихва, която се начислява върху стойността на просрочената заемна сума от
датата на просрочието до датата на пълното погасяване
на задължението. Твърди, че заемополучателят ЕТ „Д.– Р.К.“
не е върнал изцяло дължимите суми. Посочва, че ответниците
в качеството им на солидарни длъжници дължат на „Б.“
ЕООД следните суми: остатък по главница в размер на 522 457,42 лева; лихва
за ползване на заемната сума /редовна лихва/ за периода от 22.11.2016 г. до
20.07.2018 г. в размер на 42 144,90 лева; наказателна надбавка за лихва в
размер на 10 пункта начислена над договорната лихва за периода от 31.07.2017 г.
до 20.07.2018 г. в размер на 51 374,98 лева и неустойка в размер на
180 000 лева. Твърди, че подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК за част от дължимите суми, като съдът отхвърлил заявлението
и му дал указание да предяви осъдителен иск по чл. 415, ал. 3, предл. 2 ГПК. Предвид изложеното иска да се постанови
решение, с което да се осъдят ответниците да му
заплатят при условията на солидарност сумата от 60 000 лева,
представляваща част от дължимата главница по договор за паричен заем от
15.11.2016 г. и сумата от 93 519,88 лева, представлява лихва за ползване
на заемната сума от 42 144,90 лева за периода от 22.11.2016 г. до
20.07.2018 г. и наказателна надбавка за лихва в размер на 10 пункта начислена
над договорната лихва за периода от 31.07.2017 г. до 20.07.2018 г., които суми
представляват част от общото задължение, посочено по-горе. Претендира разноски.
С молба от 28.02.2019 г. ищецът прави изменение в размера на частично
предявените искове, както следва: 30 000 лева за главница и 46 759,94
лева за лихва за периода от 22.11.2016 г. до 20.07.2018 г. С молба от
07.11.2019 г. ищецът уточнява, че претендираната
лихва от 46 759,94 лева, както следва: 42 144,90 лева – лихва за
ползване на заемната сума /редовна лихва/ за периода о 22.11.2016 г. до
20.07.2018 г. и 4 615,04 лева – наказателна надбавка за лихва в размер на
10 пункта начислена над договорната лихва за периода от 31.07.2017 г. до
31.08.2017 г., която сума представлява част от общата дължима наказателна лихва
по договор за паричен заем от 15.11.2016 г.
В срока по чл. 367 ГПК ответникът „А.Т.“ ЕООД оспорва
исковата молба. Счита, че не е солидарен длъжник по процесния
договор за заем. Посочва, че липсват доказателства, че се е ползвал от
предоставената сума по заема. Тълкувайки по реда на чл. 20 ЗЗД волята на
страните, може да се направи извод, че е поръчител на задължението на ЕТ „Д.– Р.К.“,
а не солидарен длъжник. Посочва, че падежът на главното задължение е 30.07.2017
г., а заявлението по чл. 417 ГПК е депозирано в съда на 23.07.2018 г., т.е.
след изтичането на шестмесечния преклузивен срок,
регламентиран с разпоредбата на чл. 147 ЗЗД. Дори да не се приеме
гореизложеното, счита, че предявеният иск е неоснователен и недоказан.
Възразява срещу размера на договорната лихва. Твърди, че незаконосъобразно
последната е начислена за периода от 22.11.2016 г. до 20.07.2018 г., при все,
че договорът за заем е окончателно падежирал на
30.07.2017 г. С оглед на това претенцията за възнаградителна
договорна лихва за периода от 30.07.2017 г. до 20.07.2018 г. е неоснователна,
съобразно и тълкувателно решение № 3/2017 г. от 27.03.2019 г. по тълкувателно
дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Прави възражение за нищожност на клаузата за
неустойка, евентуално за прекомерност. Заявява възражение за прихващане. Иска
да се отхвърлят исковете. Претендира разноски.
В срока по чл. 367 ГПК ответникът ЕТ „Д.– Р.К.“
оспорва исковете като неоснователни и недоказани. Твърди, че липсват
доказателства да е получил в заем сумата от 600 000 лева. Прави същите
възражения като ответника „А.Т.“ ЕООД за нищожност на клаузата за неустойка,
евентуално за прекомерност, както и възражение за прихващане. Иска да се
отхвърлят исковете. Претендира разноски.
В срока по чл. 367 ГПК ответникът Р.А.К. счита, че
производството следва да бъде прекратено по отношение на физическото лице и да
остане висящо срещу Р.А.К. в качеството му на ЕТ „Д.– Р.К.“. Твърди, че не е
солидарен длъжник по процесния договор за заем от
15.11.2016 г. Посочва, че може да се направи извод, че е поръчител, а не
солидарен длъжник. Възразява срещу размера на договорната лихва. Прави
възражение за нищожност на клаузата за неустойка по чл. 10 от договора и
възражение за прихващане. В случай, че не се уважи възражението за нищожност,
прави възражение за прекомерност на вземането за неустойка. Претендира
разноски.
В срока по чл. 372 ГПК ищецът не подава допълнителна
искова молба.
Съдът като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
Видно е, че на 15.11.2016 г. между „Б.“ ЕООД, от една страна,
като заемодател и ЕТ „Д.– Р.К.“ от друга страна, като заемополучател,
„А.т.“ ЕООД като солидарен длъжник и Р.А.К. като солидарен длъжник, е сключен
договор за паричен заем, с който заемодателят предоставя на заемополучателя
сума в размер на 600 000 лева, а заемополучателят
се задължава да върне заемната сума и да плати на заемодателя лихви, неустойки
и други акцесорни задължения, уговорени с договора. С
чл. 3, ал. 1 е уговорено, че заемната сума следва да се върне от заемополучателя в срок до 30.07.2017 г., като в ал. 2 е
предвидено, че за ползване на заемната сума заемополучателят
дължи на заемодателя лихва в размер на 8,00 % годишно върху стойността на
усвоената заемна сума. С чл. 4 страните са се съгласили при забава на връщането
на заемната сума и просрочие след датата на
уговорения падеж, ако това продължи повече от 10 /десет/ календарни дни, в
които заемополучателят дължи редовна договорна лихва
от 8 % на годишна база, ако след изтичането на този срок има продължаващо
неизпълнение, то заемополучателят дължи неустойка в
размер на 30 % от стойността на заемната сума, както и наказателна надбавка за
лихва в размер на 10 пункта начислявана над договорната лихва, която
наказателна лихва се начислява върху стойността на просрочената заемна сума от
датата на просрочието до датата на пълното погасяване
на задълженията по този договор. В чл. 9 е предвидено, че подписвайки настоящия
договор, солидарните длъжници декларират, че са
запознати с всички клаузи на настоящия договор за заем; че се съгласяват изцяло
с тях, както и че встъпват на основание чл. 101 от ЗЗД в задълженията на заемополучателя и отговарят солидарно с него за
изпълнението им в пълен размер по главница, договорни лихви, неустойки,
включително и разходите по евентуалното им събиране, както и че отговарят за
задълженията си по този договор с личното си имущество.
От приетото по делото заключение на
съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира като обективно и
компетентно изготвено, се установява, че размерът на задълженията за главница
по процесния договор за заем от 15.11.2016 г. е
522 457,42 лева. Размерът на задълженията за договорна лихва за периода от
22.11.2016 г. до 20.07.2018 г. е 42 144,90 лева, а за периода от
22.11.2016 г. до 30.07.2017 г. е 33 051,80 лева. След извършени проверки и
анализ на представените по делото доказателства и търговските книги на ищеца,
вещото лице констатира, че по чл. 4 от договора размерът на задълженията за
лихви за забава за периода 31.07.2017 г. до 20.07.2018 г. е 51 374,98
лева, като сумата е осчетоводена на 01.01.2019 г. с
основание: „Надбавка 10 % върху лихвата“. Лихвата за забава е начислена върху
непогасената главница в размер на 522 457,42 лева, като лихвеният процент
за забава е 10 %. Размерът по чл. 4 от договора на задълженията за неустойка е
180 000 лева, като сумата е осчетоводена на 01.01.2019
г. с основание: „Неустойка по договор за заем“. Неустойката е изчислена като 30
% от заемната сума в размер на 600 000 лева. Експертът констатира, че
ищецът „Б.“ ЕООД е извършил преводи в размер на 600 000 лева, свързани със
задълженията му по договор за паричен заем от 15.11.2016 г.
При така установената фактическа
обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Предмет на разглеждане в настоящото производство са осъдителни
искове по чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК вр. чл. 240 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл.
92 ЗЗД за наличие на вземания спрямо заемополучателя
ЕТ „Д.– Р.К.“ и солидарните длъжници „А.Т.“ ЕООД и Р.А.К.
по договор за заем, сключен на 15.11.2016 г.
Съдът
намира, че от представения договор за заем може да се направи извод, че между
страните са възникнали валидни облигационни отношения по договор за заем,
сключен на 15.11.2016 г., по който ищецът е предоставил на първия ответник заем
в размер на 600 000 лева.
По иска с правно основание чл. 240 ЗЗД в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване фактите, на които основава
искането си, а именно: съществуването на договор за заем между страните, предаването
и получаването на претендираната сума, както и
поемането на задължение за връщането й в уговорения срок.
От приетата по делото и неоспорена от страните
съдебно-счетоводна експертиза, както и от представените платежни нареждания,
безспорно се доказа, че ищецът е предал на заемополучателя
сумата по договора, сключен на 15.11.2016 г. в размер на 600 000 лева. С
подписване на договора ЕТ „Д.– Р.К.“ е поел задължение да я върне в срок до
30.07.2017 г.
При така
ангажираните доказателства съдът приема за доказано по делото, че страните са
постигнали съгласие за сключване на договор за заем и уговорка между тях за
връщане на сумата в определен срок. Доказа се също така, че претендираната
сума от 600 000 лева е преведена и получена от ответника, като основанието
на преводите е възникналото заемно правоотношение. Съгласно константната
практика на Върховния касационен съд, застъпена в решение № 390/20.05.2010 г.
по гр. д. № 134/2010 г. на ВКС, ІV Г.О.; решение № 174/23.07.2010 г. по гр. д.
№ 5002/2008 г. на ВКС, ІV Г.О.; решение № 97/22.03.2011 г. по гр. д. № 417/2010
г. на ВКС, ІV Г.О.; решение № 69/24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г. на ВКС,
ІІІ Г.О. и решение № 524/28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ВКС, ІV Г.О.,
всичките постановени по реда на чл. 290 ГПК, наличието на съгласие на
насрещната страна за сключване на договор за заем, както и клаузите на същия
следва да бъдат установени по делото по категоричен начин, което в разглеждания
случай е направено.
Установява се, че при сключване на договора солидарно,
заедно със заемополучателя, са се задължили ответниците „А.т.“ ЕООД и Р.А.К., които са встъпили на
основание чл. 101 ЗЗД. Това изрично е предвидено в чл. 9 от договора, съгласно
който, подписвайки настоящия договор,
солидарните длъжници декларират, че са запознати с
всички клаузи на настоящия договор за заем; че се съгласяват изцяло с тях,
както и че встъпват на основание чл. 101 от ЗЗД в задълженията на заемополучателя и отговарят солидарно с него за
изпълнението им в пълен размер по главница, договорни лихви, неустойки,
включително и разходите по евентуалното им събиране, както и че отговарят за
задълженията си по този договор с личното си имущество. Следователно ответниците „А.т.“ ЕООД и Р.А.К. са встъпили
като съдлъжници в определените задължения по съгласие
с кредитора и съгласно чл. 101, изр. последно ЗЗД отговорят, заедно с
първоначалния длъжник, към кредитора като солидарни длъжници.
Волята на страните е ясна и недвусмислена, поради което възраженията на ответниците, че не отговорят като солидарни длъжници по реда на чл. 101 ЗЗД, а като поръчители по
смисъла на чл. 138 и сл. ЗЗД са изцяло неоснователни.
Предвид изложеното и с оглед липсата на доказателства
за връщане на дадената в заем на ответника сума в размер на 522 457,42
лева, предявеният иск за връщане на 30 000 лева, като част от дължимата
главница по договора за заем, сключен на 15.11.2016 г. се явява основателен и
доказан. Ищецът не претендира законна лихва върху главницата, поради което
съдът не му присъжда такава.
С договора заемополучателят
се е задължил да заплаща договорна лихва за ползване на заемната сума. Ищецът
претендира договорна лихва за период от 22.11.2016 г. до 20.07.2018 г. С чл. 3, ал. 1 от договора е уговорено, че заемната сума следва да
се върне от заемополучателя в срок до 30.07.2017 г.,
който срок, след сключване на договора, не е изменян. Както е прието и в
мотивите на Тълкувателно решение № 3/2017 от 27.03.2019 г. на ОСГТК, уговорената
в договора лихва е възнаграждение за предоставянето и ползването на паричната
сума за срока на договора. Следователно след настъпване на падежа ответникът не
дължи заплащане на възнаградителна лихва, тъй като липсва
предоставяне на заемната сума за ползване от страна на ищеца. При кредитиране
заключението на вещото лице, съдът приема за доказано, че размерът на
възникналото и непогасено задължение за възнаградителна
лихва за периода, за който претенцията е основателна, от 22.11.2016 г. до
30.07.2017 г., е 33 051,80 лева. Ето защо искът следва да се уважи за
сумата 33 051,80 лева и за периода от 22.11.2016 г. до 30.07.2017 г., като
за разликата по пълния предявен размер от 42 144,90 лева и за периода от
31.07.2017 г. до 20.07.2018 г. се отхвърли като неоснователен.
С исковата молба ищецът твърди, че ответниците
му дължат уговорените в чл. 4 от една страна неустойка в размер на 180 000
лева, а от друга наказателна надбавка за лихва в размер на 10 пункта начислена
над договорната лихва за периода от 31.07.2017 г. до 20.07.2018 г. В настоящото
производство не е предявен иск за присъждане на неустойка по чл. 4 от договора
в размер на 30 % от заемната сума. Ответниците
въвеждат в процеса възражение за нищожност на клаузата по чл. 4 /респективно
чл. 10, която е с идентично съдържание/ от договора. Съдът, при тълкуване
волята на страните, намира, че с чл. 4 от договора страните са уговорили две
неустойки, които се дължат при неточно във времево отношение изпълнение на
задълженията на заемополучателя за заплащане на
дължимата главница, които във времево отношение възникват по следния начин –
уговорената наказателна надбавка веднага, а след изтичане на определен брой
дни, неустойката от 30 % върху заемната сума. За да се извърши преценка за
действителността на тази неустоечна клауза, предвид
изричното оспорване и от страна на ответниците,
следва да се съобразят задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение №
1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, в което е прието, че нищожна поради
накърняване на добрите нрави е клаузата за неустойка тогава, когато е уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, като преценка за това се прави за всеки конкретен случай и
към момента на сключване на договора. Съдът намира, че с клаузите на чл. 4 са
предвидени две хипотези на санкциониране на едно и също неизпълнение, доколкото
и в двете е предвидено уговорени неустойки за забавено изпълнение на парично
задължение за погасяване на главницата по кредита. В частта, в която е
предвидено да се дължи 30 % върху заемната сума, неустойката излиза извън
присъщите й функции и предполага източник на неоснователно обогатяване. И в
двете предвидени хипотези на чл. 4, неустойките се начисляват върху главницата,
като тази в размер на 30 % от заемната сума възниква след изтичане на 10
календарни дни и е в размер, надхвърлящ обичайно дължимата такава. Ето защо съдът
намира, че клаузата на чл. 4 е нищожна поради противоречие с добрите нрави, в
частта, в която се претендира неустойка от 30 % върху дължимата заемна сума на
датата на падежа, тъй като излиза извън присъщите на неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и
изначално, още към сключване на договора, предполага неоснователно обогатяване
за кредитора. Такъв иск в разглеждания случай обаче не е предявен. Предвид
изложените по-горе съображения следва да се приеме, че при забава на длъжника,
същият дължи претенидраната от ищеца наказателна
надбавка в размер на 10 пункта над договорената лихва за периода на нейното просрочие. Не са ангажирани доказателства сумата да е върната на падежа, поради което
ответникът дължи лихва за забава за неизпълнение на това свое задължение.
Съдът намира за неоснователно
възражението на ответниците, че предвидената
неустойка в чл. 4 е прекомерна. Видно е, че заемополучателят
ЕТ „Д.– Р.К.“ е търговец и процесният договор за заем
е търговска сделка. Встъпилите в дълг юридическо и физическо лице са се
задължили да отговорят именно по такава сделка и дори физическото лице не може
да противопоставя възражение за прекомерност на неустойката, по аргумент от
разпоредбата на чл. 309 ТЗ, съгласно която не може да се намалява поради
прекомерност неустойката, дължима по търговска сделка, сключена между търговци.
Само за пълнота следва да се посочи, че възражението и по същество е
неоснователно, тъй като неустойката, предвидена в клаузата на чл. 4 в
действителната й част, предвид изложените по-горе мотиви, не е прокомерна.
При съобразяване заключението на вещото лице за установен размер на лихвата
за забава, изчислена като надбавка от 10 % върху лихвата от 51 374,98 лева
за спорния период от 31.07.2017 г. 20.07.2018 г., предявеният частичен иск за
4 615,04 лева е основателен за пълния размер.
По отношение на разноските: Ищецът претендира разноски,
като от негова страна са извършени такива в общ размер на 3 470,40 лева,
от които 3 070,40 лева за държавна такса и 400 лева за депозит за вещо
лице. С оглед уважената част от исковете на ищеца се дължат разноски в размер
на 3 059,29 лева. От страна на ответника „А.т.“ ЕООД са извършени разноски
в размер на 400 лева за депозит за вещо лице. С оглед отхвърлената част от иска
на този ответник се дължат разноски в размер на 47,38 лева. От ответника Р.А.К.
са направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 900 лева.
Съдът
намира за неоснователно заявеното от ищеца възражение за прекомерност на претендирания хонорар, за който извод съобрази броя на проведените
съдебни заседания /пет/, фактическата и правна сложност на делото, извършените
процесуални действия по изслушване на експертизи, уговореният и заплатен между
страните хонорар в размер на 2 900 лева при минимално дължим по Наредбата за
минималните адвокатски възнаграждения 2 832,79 лева. При съобразяване на
посочените обстоятелства възражението за
прекомерност следва да се остави без уважение. Предвид отхвърлената част от
исковете на Р.А.К. се дължат разноски в размер на 343,54 лева.
На основание чл. 127, ал. 4 ГПК ищецът посочва
банкова сметка, ***ните суми, а именно: банкова
сметка ***, IBAN: ***, BIC: ***,
с титуляр „Б.“ ЕООД.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА ЕТ „Д.– Р.К.“, с ЕИК: ******,
„А.Т.“ ЕООД, с ЕИК: ******и Р.А.К., с ЕГН: **********, и тримата
с адрес: с. Чрековица, община Никопол, област Плевен,
ул. „******, да заплатят при условията на солидарност, на „Б.“ ЕООД, с
ЕИК: ******, с адрес: ***:
- на основание чл. 240, ал.
1 ЗЗД сумата 30 000 лева /тридесет хиляди лева/, представляваща дължима
сума по договор за заем, сключен между страните на 15.11.2016 г., частична
претенция от общо заявена в размер на 522 457,42 лева;
- на основание чл. 86, ал 1 ЗЗД сумата 33 051,80 лева /тридесет и три хиляда петдесет и един лева и
осемдесет стотинки/, дължима договорна лихва за ползване на заемната сума
за периода от 22.11.2016 г. до 30.07.2017 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата по пълния предявен размер от 42 144,90 лева
и за периода от 31.07.2017 г. до 20.07.2018 г. като неоснователен и
-
на основание чл. 92 ЗЗД от договора сумата 4 615,04 лева /четири хиляди шестстотин и
петнадесет лева и четири стотинки/, представляваща дължима наказателна
надбавка за лихва в размер на 10 пункта за периода от 31.07.2017 г. до
20.07.2018 г. частична претенция от общо заявена в размер на 51 374,98
лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ЕТ „Д.– Р.К.“, с ЕИК: ******, „А.Т.“
ЕООД, с ЕИК: ******и Р.А.К., с ЕГН: **********, и тримата с адрес:
с. Чрековица, община Никопол, област Плевен, ул. „******,
да заплатят на „Б.“ ЕООД, с ЕИК: ******, с адрес: ***, сумата 3 059,29 лева /три хиляди петдесет и девет лева и
двадесет и девет стотинки/, представляваща направени разноски по делото,
съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК„Б.“ ЕООД, с ЕИК: ******, с адрес: ***,
да заплати на „А.Т.“ ЕООД, с ЕИК: ******, с адрес: с. Чрековица, община Никопол, област Плевен, ул. „******,
сумата 47,38 лева /четиридесет и седем лева и тридесет и осем стотинки/, представляваща
направени разноски, съобразно отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК„Б.“ ЕООД, с ЕИК: ******, с адрес: ***,
да заплати на Р.А.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата 343,54
лева /триста четиридесет и три лева и петдесет и четири стотинки/, представляваща
направени разноски, съобразно отхвърлената част от исковете.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: