Решение по дело №6339/2018 на Софийски градски съд

         Р      Е     Ш     Е     Н     И     Е     №…...

                                                          Гр. София, 17.04.2019 г.

 

                                  

           В      И  М  Е  Т  О      Н  А      Н  А  Р  О  Д  А  

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданска колегия, ІV „Д” състав, в публичното заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав :

  ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова                  

   ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска          

     Мл. съдия : Боряна Петрова  

при участието на секретаря Поля Г., като взе предвид докладваното от съдия Иванова гр. д. № 6339 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 339972/15.02.2018 г. на 78 с - в, СРС, по гр. д. № 39853/2017 г. „Т.Х.“ ЕООД, ЕИК: *******е осъдено да заплати на А. Ф.П., ЕГН : **********, на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, сумата от 120 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, както и К.М.П., ЕГН : **********, действаща чрез своята майка и законен представител А. Ф.П., сумата от 120 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумите от 17.06.2014 г. (от злополуката) до окончателното изплащане на сумите.

Със същото решение „Т.Х.“ ЕООД, ЕИК: *******е осъдено да  заплати на ищеца К.М.П. на основание чл. 200, ал. 1 от КТ и сумата от 23 040 лв. - обезщетение за имуществени вреди от трудовата злополука, ведно със законната лихва, считано от 17.06.2014 г. до окончателното изплащане на сумата. С решението исковете за солидарно заплащане на същите суми са отхвърлени срещу втория ответник „К.“ ЕООД. Страните са осъдени за разноски съобразно изхода от спора.

Въззивното производство е образувано по жалба на ищците А.Ф.П., лично и като майка е законен представител на малолетната К.М.П., срещу решението само в частта, в която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ срещу втория ответник - „К.“ ЕООД. Излагат се доводи, че съдът е отхвърлил неоснователно исковете по чл. 200 КТ срещу този ответник без да обсъжда твърденията за отговорността му при наличие на предпоставки по чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД. Поддържа, че пред СРС е направено уточнение  на исковете (в съдебно заседание на 28.11.2017 г.) в смисъл, че се претендира осъждане на двамата ответници солидарно, като срещу първия претенцията е на основание чл. 200 КТ, а срещу втория по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, като по преценка на съда е поискано ответниците да бъдат осъдени разделно. Неправилно съдът не е допуснал уточнението, като е приел, че ищцата разполага с възможност да предяви самостоятелен иск срещу „К.“ ЕООД по чл. 49 ЗЗД, при положение че в исковата молба е претендирано ангажиране на отговорността на двете дружества на различни правни основания. Твърди още, че работодателите „Д.“ ЕООД, „Т.х.“ ЕООД и „К.“ ЕООД, ***, не са осигурили на работниците си безопасни и здравословни условия на труд, не са се информирали взаимно за рисковете от работата и не са кординирали дейността по предпазване на работниците си при извършване на товаро - разтоварна дейност на обект „Петролна база“, за което са им дадени предписания от Инспекцията по труда. В жалбата се твърди, че „К.“ ЕООД не е създал организация, като е допуснал повдигане с автокран на цистерна, която не е прикачена правилно и не е уравновесена, в нарушение на чл. 20 от Наредба № 12 за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при товаро - разтоварна дейност. При това е допуснато присъствие на хора в зоната на възможно падане на товари. Длъжностното лице при ответника не е изпълнило задълженията си да проведе инструктаж на работниците. Моли да се отмени решението в оспорената част и да се уважи иска за заплащане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, при условията на солидарност или разделност, срещу втория ответник „К.“ ЕООД. Претендира разноски в производството съгласно списък.

В жалбата се излагат и доводи относно поведението на работодателя „Т.х.“ ЕООД, които настоящият състав намира, че са неотносими към предмета на обжалване и не следва да обсъжда, доколкото по отношение на този ответник решението е влязло в сила. В тази част ищците нямат интерес от оспорване на решението, понеже е в тяхна полза.

            Въззиваемата страна „К.“ ЕООД, чрез представителя си, оспорва жалбата в отговор по реда на чл. 263 ГПК. Според ответника в правилно приложение на процесуалния закон СРС е оставил без уважение молбата за изменение на исковете в смисъл, че са предяви солидарно, като срещу първият ответник исковете са при условията на чл. 200 КТ, а срещу втори - по чл. 49 ЗЗД. Това е изменение едновременно на основанието и направеното искане до съда (петитума на исковата молба) чрез предявяване на иск на ново правно основание срещу втория ответник. Съдебната практика е категорична по въпроса, че такова изменение е недопустимо. Съгласно ВКС, при замяна или прибавяне на основание не следва да се променя петитума на исковата молба, а ако такова е налице, следва да се запази първоначалното основание. Нито пред СРС, нито пред СГС са представени доказателства относно претенция по чл. 200 КТ спрямо втория ответник. Поддържа се, че в жалбата не се съдържат оплаквания относно пороците на съдебното решение, нито се сочи какви нарушения е допуснал СРС при постановяването му. В правилно приложение на закона СРС е приел, че „К.“ ЕООД не е материалноправно легитимиран да отговаря по КТ. Дружеството няма никаква облигационна или трудова връзка нито с починалия работник, нито с неговия работодател. Моли да се потвърди решението в оспорената част. Претендират се разноските в производството съгласно списък.

            Съдът, като взе предвид становищата и доводите на страните, по реда на въззивното обжалване, както и представените по делото доказателства в тяхната цялост, намира следното от фактическа и правна страна :

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно, процесуално допустимо. При постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.

Решението се оспорва от ищците само в частта, в която са отхвърлени исковете за солидарно осъждане на втория ответник „К.“ ЕООД за заплащане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, претърпени от смъртта на наследодателя на ищците в резултат от трудова злополука, по чл. 200 КТ, поради което съдът ще обсъди само доводите, свързани с този ответник. В останалата част решението не е оспорено от ищците  и е влязло в сила.

На първо място претенцията е заявена за осъждане при условията на солидарност на двамата ответници - „Т.х.“ ЕООД и „К.“ ЕООД за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди претърпени в резултат на трудова злополука, довела до смъртта на наследодателя на ищците М.П. - съпруг на първата ищца и баща на втората.

По делото не е спорно, че ищците са законни наследници - съпруга и дъщеря на М. Д.П., който е работил на длъжността „общ работник“ по трудов договор № 25/22.01.2014 г. с работодател ответника „Т.Х.“ ЕООД. Установява се освен това, че „Т.Х.“ ЕООД е сключил договор от 02.06.2014 г. с „Д.“ ЕООД, по силата на който е поел задължение да достави работници на обект на „Д.“ ЕООД за извършване на работа по демонтиране на стационарни цистерни.

Не е спорен и факта, че за да се осигури изпълнението на посочения договор, „Д.“ ЕООД е сключил договор с ответника „К.“ ЕООД, по силата на който вторият е доставил кран на обекта по демонтиране на цистерните. Не се спори между страните, че в изпълнение на договора от 02.06.2014 г. работодателят на М.П. е изпратил последния на обекта по демонтаж на цистерните на 17.06.2014 г.

Установява се и факта, че в резултат на работата си при „Т.х.“ ЕООД, наследодателят на ищците М.П. е претърпял трудова злополука, установена по реда на КСО, и е починал.

По довода за допуснати процесуални нарушения при отказа на СРС да допусни изменение на исковете, направено от ищците в първото по делото заседание на 28.11.2017 г.,  въззивният съд намира следното :

Обосновано и в съответствие с правилата на процесуалния закон СРС не е допуснал изменение на исковете като е приел, че такова изменение не попада в хипотезите на чл. 214 ГПК.

По този въпрос настоящият състав също споделя трайната практика на ВКС обективирана в решение № 51/30.04.2014 по т.д. № 1977/2013 г. на ВКС, ІІ т. о.; решение № 162 от 17.12.2014 г. по т. д. № 1742/2013 г., т.к. ІІ т. о. на ВКС, решение № 135 от 10.11.2017 г. по т. д. № 60393/2016 г., г. к., І ГО на ВКС и т. н.

В тези решения е прието, че спорното материално право, предмет на защита с иска, се индивидуализира чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Наведените в обстоятелствената част на молбата фактически твърдения и формулираният във връзка с тях петитум са определящи за вида и за правната квалификация на предявения иск, по който съдът трябва да се произнесе с решението си, за да разреши въведения от ищеца спор. Последваща промяна в предмета на спора по инициатива на ищеца е допустима при спазване на предвидените в чл. 214 ГПК правила за изменение на иска и в хипотезата на чл. 212 ГПК - предявяване на инцидентен иск. Изменението на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК може да се отнася до основанието на иска или до самото искане или да е свързано с преминаване от установителен към осъдителен иск и обратно. Във всички случаи обаче, изменението не може да засяга едновременно първоначално заявеното в исковата молба основание на иска и формулираното във връзка с него искане, тъй като това би довело до промяна в предмета на първоначално въведения спор и допустимостта му е отречена с разпоредбата на чл. 214, ал. 1, изр. 2 ГПК. По аргумент за по - силното основание от чл. 214, ал. 1, изр. 2 ГПК промяната в предмета на спора не може да се постигне и чрез едновременно прибавяне на ново основание и ново искане към вече заявените с исковата молба, доколкото по този начин се постига ефекта на предявяване на нов иск след образуване на делото. Съгласно чл. 210, ал. 1 ГПК, обективното съединяване на искове срещу един и същ ответник е възможно само с първоначалната искова молба, не и с последваща молба по време на разглеждане на делото.

В заключение следва, че едновременното прибавяне на ново основание и ново искане към вече заявените с исковата молба, не представляват изменение на иска, както твърдят жалбоподателите в жалбата, а съставлява предявяване на нов иск, което е недопустимо съгласно нормата на чл. 214, ал. 1 ГПК. В правилно приложение на процесуалния закон СРС е приел, че изменение на основанието на исковете срещу втория ответник от такива, заявени първоначално по реда на чл. 200 КТ, като такива предявени при условията на общият фактически състав на гражданската отговорност за вреди от действия на лица, на които е възложена работа по чл. 49 ЗЗД, съставлява по същество предявяване на нов иск, което е недопустимо по реда на изменението по чл. 214 ГПК и го е оставил без уважение. Ако ищците искат да ангажират отговорността на втория ответник „К.“ ЕООД за имуществени и неимуществени вреди по реда на чл. 49 ЗЗД, както твърдят, те следва да направят това в отделно производство по общия исков ред, за което дължат и заплащане на съответната държавна такса. Освен това, искове с размери от по 120 000 лв. на ищеца за неимуществени вреди не биха били родово подсъдни на СРС по смисъла на чл. 104, т. 4 ГПК и произнасяне по тях би било недопустимо от този съд и на това основание.  

По съществото на обективно съединените искове срещу „К.“ ЕООД, следва да се посочи единствено, че специалната отговорност на работодателя по чл. 200 от КТ е гаранционно - обезпечителна и безвиновна - той отговаря спрямо пострадалия работник или служител, респ. спрямо неговите наследници в случай на причинена смърт при трудова злополука, само поради факта на съществуващото трудово правоотношение между него и увредения работник или служител, независимо дали трудовата злополука е настъпила в резултат на случайно събитие или непреодолима сила, или е била причинена от виновно поведение на самия работодател - физическо лице или на други (различни от пострадалия) негови работници или служители. Следователно първата и основна предпоставка, за да възникне отговорността на работодателя за заплащане на обезщетение на работника за вреди причинени от трудова злополука по чл. 200 КТ от обективна страна е да е било налице трудово правоотношение с пострадалия от злополуката. Доказателствената тежест на посочения факт е изцяло на ищците.

В случая не е доказана още първата предпоставка за ангажиране на отговорността на втория ответник „К.“ ЕООД - нито се твърди, нито са представени някакви доказателства в хода на производството от страна на ищците, че този ответник е бил в трудово правоотношение с наследодателя им М.П.. Освен това не се установява да е налице каквото и да е друго  облигационно отношение по възлагане на работа между работодателя на наследодателя и този ответник.

Във връзка с доводите в жалбата, че вторият ответник отговаря солидарно с работодателя и за пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно общата императивна норма на чл. 121 ЗЗД, която е приложима и в случая, доколкото нищо друго не е предвидено в КТ, солидарност възниква само в изрично предвидените в закона случаи, а извън това, солидарност може да възникне само когато е уговорена.  В случая не се установява да е налице някоя от хипотезите по КТ, при които се предвижда солидарна отговорност за задълженията на работодателя (напр. чл. 123, ал. 4 КТ).

Предвид изложеното и като съобрази доказателства в тяхната съвкупност, настоящият състав споделя решаващите изводи на СРС, че ответникът „К.“ ЕООД не е материалноправно легитимиран и не е налице основание за ангажиране на отговорността му при условията на чл. 200 КТ, наред с първоначалния ответник. Наличието на предпоставки за ангажиране на друга отговорност за вреди - по чл. 49 ЗЗД не следва да се обсъждат, доколкото такива искове не са приети за разглеждане, както се посочи и по-горе.

В заключение въззивният съд намира, че жалбата срещу решението в частта, в която са отхвърлени исковете за заплащане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди по чл. 200 КТ, при условията на солидарност, срещу „К.“ ЕООД е неоснователна. Решението е съобразено с материалния и процесуален закон и следва да се потвърди в тази част. Този извод се отнася до решението и в частта по присъдените разноски, които са съобразени с изхода от спора.

По разноските пред СГС :

При този изход на спора, право на разноски има ответника - въззивник, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Съдът констатира, че до приключване на устните състезания в тази инстанция не са представени доказателства за направени разноски от ответника „К.“ ЕООД и такива не се присъждат в негова полза.

Така мотивиран съдът

                                                     

    Р    Е   Ш   И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 339972/15.02.2018 г. на 78 с - в, СРС, по гр. д. № 39853/2017 г. в частта, в която изцяло са отхвърлени исковете по чл. 200, ал. 1 от КТ, предявени от А. Ф.П., ЕГН : ********** и К.М.  П.,  ЕГН : **********, действаща чрез своята майка и законен представител А. Ф.П., и двете с адрес по делото  :  гр. Казанлък, ул. „*********, чрез адв. К. срещу „К." ЕООД, ЕИК: *******, с адрес на представителя си : гр. ********, чрез адв. Л. Г., да заплати, солидарно с „Т.х.“ ЕООД, ЕИК: *******, сумите от по 120 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди на двете и сумата от 23 040 лв. - само за втората ответница - обезщетение за имуществени вреди от злополука, настъпила на 17.06.2014 г. с наследодателя им М. Д.П., както и в частта по разноските.

 

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от съобщенията до страните, че е изготвено, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                          ЧЛЕНОВЕ : 1.                                  

 

 

 

 

                  2.