Решение по дело №70/2022 на Окръжен съд - Сливен

Номер на акта: 321
Дата: 16 декември 2022 г.
Съдия: Мария Янева Блецова Калцова
Дело: 20222200500070
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 17 февруари 2022 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ
№ 321
гр. Сливен, 16.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети ноември през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. М.а М.ова

Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Нина Б. Кънчева
като разгледа докладваното от Мария Ян. Блецова Калцова Въззивно
гражданско дело № 20222200500070 по описа за 2022 година

Образувано е по въззивна жалба, подадена от адв.М., пълномощник на
„ТЮЛЮ“ ЕООД, със седалище с. Я., ул.„Г.С.Р.** против 1 решение №
260041/19.11.2021 г. по гр.д. № 501/2019 г. на К.ския районен съд, в частта, с
която на основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ са били отменени като незаконни
заповед № 1/07.05.2019г. на управителя на „ТЮЛЮ“ ЕООД, със седалище и
адрес на управление с. Я., ул.„Г.С.Р.** за налагане на дисциплинарно
наказание „уволнение“ на С. М. П., ЕГН **********, от гр. Ш., ул. „ С.Г. **,
както и заповед № 2 /07.05.2019г. за прекратяване на трудовите
правоотношения; На основание чл. 344, ал.1, т. 2 от КТ С. М. П., ЕГН
********** е бил възстановен на заеманата преди уволнение длъжност
„шофьор на товарен автомобил 12 и повече тона“, която длъжност е заемал
преди уволнението; На основание чл. 344, ал.1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 от
КТ „ТЮЛЮ“ ЕООД, със седалище и адрес на управление с. Я., ул. „Г.С.Р.** е
било осъдено да заплати на С. М. П., ЕГН ********** сумата от 21 540.80лв. (
брутна сума) представляваща обезщетение за времето от 07.05.2019г. до
07.11.2019г., през което време П. е останал без работа и работил на по – ниско
платена работа, ведно със законната лихва от 15.10.2019г. до окончателното
изплащане на задължението; На основание чл. 128 от КТ във вр. с чл. 121а, ал.
4 вр. ал.1, т.1, б.“а“ от КТ във вр. с чл. 3, т.1, б. „в“ от Директива 96/71/ЕО, ул.
„Г.С.Р.** е било осъдено да заплати на С. М. П., ЕГН ********** сумата от
57 528.67лв. (брутна сума), частично от 75 864.00лв., представляваща
разликата между платеното му трудово възнаграждение за периода от
1
02.10.2017г. до 03.05.2019г. и дължимото според минималните ставки
установени в Кралство Белгия за длъжността „ шофьор на товарен автомобил
над 12.5 тона“, където е бил командирован през този период, ведно със
законната лихва считано от 15.10.2019г. до окончателното изплащане на
задължението. Решението е обжалвано като неправилно и незаконосъобразно.
Твърди се, че неправилно съдът е приел че на ищеца не е била дадена
възможност да даде обяснения при налагане на дисциплинарното му
наказание. Той неправилно бил разгледал този въпрос, въпреки че не е било
направено такова твърдение от страна на ищеца. На следващо място страната
посочва, че европейска Директива 96/71/ЕО е била изменена на 07.07.2018г.
До този момент тя предвиждала на командированите да се изплащат
специфични добавки - ставки, които се смятали за част от възнаграждението,
освен ако са били изплатени като възстановяване на разходи, които
фактически са били направени. Такива разходи дори не били твърдени да са
направени от ищеца и нямало никакви доказателства, които да ги
установяват. Едва след изменението на директивата от 07.07.2018г. действала
сегашната редакция, която предвиждала заплащането на „минимално
възнаграждение“ вместо „минимални ставки“. Като не бил съобразил тези
обстоятелства, съдът бил постановил материално неправилно решение. По
делото не било доказано и колко реално труд бил полагал работникът. Съдът
неправилно разместил доказателствената тежест като изисквал от ответника
да обори твърденията на ищеца за обем извършена работа. Моли се
обжалваното решение да бъде отменено. Претендират се разноски. Съдът
констатира, че въззивната жалба не е подписана от жалбоподателя или
пълномощника.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба
от адв. И., пълномощник на С. М. П., ЕГН **********, с който жалбата е
оспорена като неоснователна. В отговора се посочва, че в исковата молба се е
твърдяло, че ищецът е узнал за извършеното уволнение след справка в НАП,
т.е. твърдението на ищцовата страна е било, че ищецът никога не е бил
уведомяван за извършеното уволнение, респективно не му е било искано
обяснение. От друга страна в тежест на работодателя било да докаже
законосъобразността на извършеното уволнение, което включвало и
установяване на даването на възможност на работника да даде обяснение.
Страната счита, че изложените аргументи за недължимост на
командировъчните суми не следва да се разглеждат, тъй като са
преклудирани. Моли се да се потвърди обжалваното решение. Претендират се
деловодни разноски. Направено е възражение за прекомерност на заплатеното
адвокатско възнаграждение от въззивната страна. Страните не са направили
доказателствени искания.

В с.з. въззивната страна „ТЮЛЮ“ ЕООД, редовно призована се
представлява от представител по закон управителя – Кихайов и от
представител по пълномощие – адв. П.а, която заявява, че поддържа
въззивната жалба и моли тя да бъде уважена. Претендира разноски.
2

В с.з. въззиваемият П., редовно призован не се явява и не се
представлява. Процесуалният му представител адв.Т. в писмена молба до
съда от 14.03.2022г. заявява, че поддържа депозирания от нея отговорна
въззивна жалба

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства
касаещи предмета на спора.

Установената и възприета от РС – К. фактическа обстановка изцяло
кореспондира с представените по делото доказателства. Тя е изчерпателно и
подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на
основание чл.272 от ГПК настоящият съд изцяло я възприема и с оглед
процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е редовна и допустима, тъй като е подадена в
законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния
акт. Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

По отношение на конститутивния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ ищецът
е въвел твърдения, че е узнал при справка в НАП за прекратяването на
правоотношението на 07.05.2019 г., без да е уведомен за това. На ищеца е
връчен препис от отговора на исковата молба и във връзка, с който е подал
молба от 28.04.2020 г., като е въвел твърдения, че не е получавал и не е
отказвал да получи, която и да е от заповедите. Страните не са възразили
срещу направения по делото доклад по в о. с. з., проведено на 02.06.2020 г. В
тежест на ответника е указано, че следва да установи връчване на искането за
даване на обяснения от работника.
Практиката на ВКС по въпроса дали съдът следи служебно за спазване на
процедурата по чл. 193 от КТ не е в един и същ смисъл ( Решение № 135 от
8.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3135/2020 г., IV г. о., ГК Решение № 301/2011
г. на ВКС по гр. д. № 1679/2010 г. III г. о., ГК), но в конкретния случай са
въведени твърдения за това, че не е връчена нито една от заповедите, дори и
при отказ. Първоинстанционният съд не се е произнесъл извън рамките на
тези твърдения, доколкото е заключил, че работодател не е изискал от ищеца
обяснения по реда на чл.193, ал.1 от КТ, тъй като представената заповед №
1/03.05.2019 г. за даване на обяснения не съдържа данни относно момента на
узнаване от страна на работника, респ. моментът в който е отказал да даде
обяснения.

Разпоредбата на чл. 193 от КТ въвеждаща задължение за субекта на
дисциплинарната власт да изслуша или да приеме писмени обяснения на
нарушителя, като съществен елемент от дисциплинарното производство по
налагане на дисциплинарно наказание. Неизпълнението на посоченото
задължение от органа на дисциплинарна власт е абсолютно основание за
3
незаконност на заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание и
за нейната отмяна. Касае се до нарушение от процесуално естество -
неизпълнение на елемент от дисциплинарната процедура по налагане на
дисциплинарното наказание. Поради това съдът не разглежда спора по
същество, а отменя заповедна на процесуално основание съгласно чл. 193, ал.
3 от КТ.

При отказ да получи покана за даване на обяснения от приносителя,
работникът или служителят се лишава от възможност да се запознае с
твърденията и въпросите на работодателя. За искането по чл. 193 ал.1 от КТ
поначало не е необходимо органът на дисциплинарна власт да спазва
конкретна процесуална форма и следователно отказът на работника или
служителя да удостовери получаването на писмено известие, изходящо от
работодателя и адресирано до него , се установява с всички доказателствени
средства и подлежи на преценка от съда с оглед установените по делото
обстоятелства.

В конкретния случай от фактическа страна не се установява кога е
връчена заповедта, съдържаща искане за обяснения на работника, тъй като
представената заповед не съдържа дата на връчване, респ. удостоверяване на
момента на отказ да бъде получена. Действително първоинстанционният съд
е основал извода си не само на представената заповед за поискване на
обяснения, но и въз основа на обясненията на управителя и разпитания по
делото свидетел. Управителят е дал обяснения, че заповедта за уволнение е
връчена по пощата, а не както се твърди в отговора на исковата молба – при
отказ удостоверен от двама свидетели. Настоящият съдебен състав намира, че
крайният решаващ извод на първоинстанционния съд е правилен, доколкото
от събрания по делото доказателствен материал не се установява при
условията на пълно и главно доказване работодателят да е изпълнил
задължението си по чл. 193, ал. 1 от КТ, като част от процедурата по налагане
на дисциплинарно наказание. Същевременно не се установява момента на
връчване отново при отказ на заповед № 1/21.05.2019 г. за налагане на
дисциплинарното наказание и заповед № 2/21.06.2019 г. за прекратяване на
трудовото правоотношение, поради което не може да бъде направен несъмнен
извод, че работодателят е събрал обясненията преди налагане на
дисциплинарното наказание. Ето защо, заповедта за уволнение е незаконна,
поради неспазване на процедурата по чл. 193 от КТ за събиране на
обясненията на работника, а така предявеният иск по чл. 344, ал.1, т.1 от КТ е
основателен. Правилно първоинстанционният съд е отменил и заповедта за
налагане на дисциплинарно наказание и заповедта за прекратяване на трудово
правоотношение, тъй като действително волята на работодателя е
материализирана в тези два документа по отделно / в този смисъл Решение №
135/06.06.2012 г., по гр. д. № 994/2011 г. на III г. о. на ВКС /.

Неоснователен е доводът, че в обжалваното решението липсват мотиви
относно това защо е прието за нередовно връчване на искането за обяснения
4
и същевременно е прието, че е редовно връчване на заповедта за уволнение и
поради това исковете били предявени в преклузивния срок предвиден в ГПК.
Първоинстанционният съд е приел, че заповед № 1/03.05.2019 за даване на
обяснения не е връчена при условията на ГПК, предвиждащи датата като
задължителен реквизит. Изрично е прието, че съгласно чл.195, ал.1 от КТ
налагането на дисциплинарно наказание се налага с писмена заповед като
форма за действителност и дори заповедите да са били съставени, нито една
от тях не е била връчена на ищеца. Ответникът не е въвел изрично
правопогасяващо възражение за изтекла давност на правото на иск. Исковете
по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ представляват искове за оспорване
законността на прекратяването на трудовото правоотношение и съгласно чл.
358, ал. 2 от КТ се предявяват в двумесечен срок, който е давностен, а не
преклузивен. Специалната уредба в материята на трудовото правораздаване
предполага специална давност за предявяване на исковете по трудови
спорове, което е продиктувано от изискването за по-голяма бързина в
уреждането на трудовите отношения,с които са свързани ежедневни и
жизненоважни интереси на страните трудовото правоотношение.

Предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ е също основателен с оглед
основателността на иска за отмяна на заповедта за уволнение, поради което
ищецът следва да бъде възстановен на длъжността, която е заемал преди
незаконното уволнение.

По така предявените осъдителни искове за исковия период е приложима
Директива 96/71/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.12.1996 г.,
доколкото настоящия правен спор засяга предприятие, установено в държава-
членка, които в рамките на транснационалното предлагане на услуги
командироват работници на територията на друга държава-членка. Внесените
в последствие изменения с Директива (ЕС) 2018/957 на Европейския
парламент и на Съвета от 28 юни 2018 г., не намират приложение, тъй като
съгласно чл. 3, параграф 1 от последната, държавите членки прилагат
мерките, уредени в директивата, считано от 30 юли 2020 г., до който момент
се прилага Директива 96/71/ЕО. Директивата е транспонирана в
националното законодателство, уреждащо този вид отношения – чл. 121а от
КТ с измененията в ДВ, бр.105 от 2016 г., като съгласно ал. 4 от същата
разпоредба за срока на командироване или изпращане на работника се
осигуряват най-малко същите минимални условия на работа, каквито са
установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна
работа в приемащата държава.

С оглед установените от вещото лице заповеди за командироване със
задача „международен превоз на товари срещу заплащане“ от Белгия до
страни от Европейския съюз и с оглед чл. 2 от Директива 96/71/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 16.12.1996г. (за по-кратко
Директивата), настоящият съдебен състав намира, че ищецът има качеството
на „командирован работник“, който въпреки сключения на територията на РБ
5
трудов договор, престира труд в Белгия, държава-членка на ЕС.

Предвид гореизложеното и поради същата връзка на обусловеност с иска
по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, осъдителният иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ е
основателен, като размерът на същия се установява безспорно от приетото по
делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза, а именно за сумата от
21540.80 лева, брутна сума, без начислени удръжки, представляваща
обезщетение за времето от 07.05.2019 г. до 07.11.2019 г., през което ищецът е
останал без работа и работил на по-ниско платена работа, заедно със
законната лихва с начален момент 15.10.2019 г. (депозиране на ИМ) до
окончателното изпълнение на задължението .

Ищецът претендира и възнаграждение, представляващо разликата между
размера на платено трудово възнаграждение и това, което му се полага да
получи в Кралство Белгия, дължимо за периода от 29.09.2017 г. до 04.05.2019
г., през който ищецът е полагал труд по трудовото правоотношение на
територията на Кралство Белгия. Предявеният осъдителен иск е с правна
квалификация по чл. 128 вр. чл. 121 ал.4 вр. ал.1, т.1, б.“а“ от КТ вр. чл.3, т.1,
б.“в“ от Директива 96/71/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
16.12.1996 г.

По смисъла на Директивата минималните ставки се определят от
националното законодателство и/или практиката на държавата-членка, на
чиято територия се командирова работникът. Съгласно чл. 3 параграф 7 от
Директивата специфичните добавки, свързани с командироването, се смятат
за част от минималната заплата, освен ако не са изплатени като
възстановяване на разходи, които фактически са били направени във връзка с
командироването, като например пътни разходи, разходи за храна и
квартирни разходи. Тоест добавките, свързани с командироването са част от
минималната заплата, освен в предвидените по-горе случаи.

За изчисляване на размера на предявените искове е назначена и приета
съдебно-счетоводна експертиза, която е дала заключение за периода от
02.10.2017 г. до 05.2019 г., въз основа на кои заповеди ищецът е
командирован в Белгия, както и начисленото възнаграждение за работни и
почивни дни. При направена проверка при ответника вещото лице е
констатирало, че са налице Заповеди по Наредбата за служебни
командировки и специализации в чужбина, на основание на които ищецът е
бил командирован със задача „международен автомобилен превоз на товари
срещу заплащане“ от Белгия до страни в ЕС, с право на пътни, дневни и
квартирни, и други разходи за сметка на дружеството в размер на 54 евро на
ден в работни дни и по 27 евро на ден за почивни дни. Така на ищецът са
начислени суми за командировачни в общ размер на 22356.00 евро или
43724.54лв. за периода от 02.10.2017 г. до 30.04.2019 г.

Вещото лице е заключило, че в периода от 10.2017 г. до 05.2019 г.
6
работодателят е подал в НАП данни за ищеца за 394 работни дни, равняващи
се на 2984ч, а по ведомости за заплати – 335 дни, равняващи се на 2680ч. За
част от периода са налице данни от тахографа, които отчитат повече часове
положен труд. Така за периода 09.2018г. – 05.2019г. работодателят е посочил
отработени 1112 часа, а според тахографа отработените часове са 1388.16часа.
По този начин дължимото обезщетение следва да се определи за периода
10.2017г. – 08.2018г. на база данните подадени в НОИ и НАП, а за периода
09.2018г. – 05.2019г. – на основание данните от изготвената съдебно-
техническа експертиза.

Вещото лице е определило и разликата между минималното трудово
възнаграждение по ставките на Кралство Белгия, което би получил ищецът за
престирания от него труд през процесния период и трудовото
възнаграждение, което му е платил ответникът за този период.. В
обстоятелствената част на заключението вещото лице е констатирало, че с
писмо на Министерството на труда и социалната политика е представена
извадка от интернет страницата на Федералната обществена служба на
Кралство Белгия, от която е видно, че размерът на минималното почасово
плащане е 11,8550 евро при работна седмица от 38 часа, и 11,5505 евро при
работна седмица от 39 ч с 6 дни допълнителен платен годишен отпуск. При
минималната ставка размерът на минималното възнаграждение за
престирания труд в процесния период би бил в размер на 66 829.64 лева
(10.2017г. – 08.2018г. – 35 422.39лв., а за периода 09.2018г. – 05.2019г. – 31
407.25лв.). Предвид разпоредбата на чл.121а, ал.5 от КТ, според която „ се
осигуряват най – малко същите условия на работа, каквито са установени за
работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в
приемащата държава“, съдът намира, че следва да се приложи по – ниската
ставка. За периода 10.2017г. – 08.2018г. възнаграждението следва да се
определи на база данните подавани в НОИ и НАП за отработени дни, а за
периода 09.2018г. – 05.2019г. – на основание данните от изготвената съдебно-
техническа експертиза. Така за първия период се е дължала сумата от 35
422.39лв., а за втория 31 407.25лв. Общата сума е в размер на 66 829.64лв.
Като се приспадне вече платената сума от 7219.72лв. остава остатък от
59609.92лв. Тъй като обаче е било допуснато увеличение на иска до
57528.67лв., то исковата претенция следва да бъде уважена до тази сума.

Тъй като правните изводи на настоящата инстанция съвпадат с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора на въззиваемата страна следва да се присъди
адвокатско възнаграждение в размер на 3900.00лв, така както е било
договорено и заплатено от страната.


По тези съображения, съдът
7

РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260041/19.11.2021 г. по гр.д. № 501/2019
г. на К.ския районен съд.

ОСЪЖДА „ТЮЛЮ“ ЕООД, със седалище с. Я., ул.„Г.С.Р.** да заплати
на С. М. П., ЕГН **********, от гр. Ш., ул. „ С.Г. ** деловодни разноски за
въззивна инстанция в размер на 3900.00лв. заплатено адвокатско
възнаграждение.



Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването
му на страните пред ВКС на РБългария.


Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8