Р Е Ш Е Н И Е
град София, 16.03.2022 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., III-В състав в публично съдебно заседание на шестнадесети
декември през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№7842 по
описа за 2020 година и за да се произнесе
след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №73640 от 16.04.2020г.,
постановено по гр.дело №46097/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 118-ти състав, е осъден С.Г.В. да заплати на Н.Г.К. на основание чл.45 ЗЗД сумата от 500 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане –
използвани на 10.05.2018г., 11.05.2018г., 20.06.2018г., 21.06.2018г. и
29.06.2018г. в сградата на Народното събрание обидни и унизителни думи и
изрази: “Това е символ на намерението ми да ви разпъна на кръст!” “... На вас болката може да ви доставя
удоволствие, защо да не ви разпъна? Да ви забия един-два пирона в ръцете.” „...
Внасям искова молба срещу вас за опит за употреба на химическо оръжие. И искаме
организация за защита ... за забрана на химическо оръжие да ви изземе
ризата, потната риза от онзи ден, защото щяхте да ни удушите.” “Искате ли да
оставите сега микрофона пред всички да ви ударя един път, да видим дали ще
бъдете в състояние …. Да и дали ще останете жив, това имах предвид” “Аз си
мислих, че сте К. (К.)”, ведно със законната лихва от датата на предявяване на
исковата молба – 12.07.2018г. до окончателното й изплащане,
като е отхвърлен иска
за разликата над сумата от 500 лв. до пълния предявен
размер от 2500 лв. и за осъществено непозволено увреждане на
09.05.2018г. в град
София, пред паметника на
Съветската армия. С
решението е осъден С.Г.В. да заплати на Н.Г.К. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 101 лв., съдебни разноски, изчислени съразмерно
уважената част на
предявения иск.
Постъпила
е въззивна жалба от ищеца - Н.Г.К., чрез адв.М.С.-Т., с която се
обжалва първоинстанционното съдебно решение в частта, в която е отхвърлен предявения иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди
за разликата над уважения
размер от 500
лв. до пълния предявен размер от 2500 лв., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба – 12.07.2018г.
до окончателното изплащане. Инвокирани са доводи за необоснованост, неправилност и незаконосъобразност
на съдебния акт в обжалваната част. Твърди се, че неправилен и необоснован е
изводът на първоинстанционния съд, че ответникът не е извършил твърдяното
непозволено увреждане на 09.05.2018г. пред паметника на Съветската армия в град
София и не е нанесъл претендираните на ищеца неимуществени вреди. Излага се, че
от показанията на разпитаните свидетели се установява по несъмнен начин
обстоятелството за извършено от ответника спрямо ищеца физическо и словесно
насилие, изразяващо се в груба и непристойна физическа разправа, включваща
удари с венец, цветя, бутане и блъскане, както и отправяне на обиди. Твърди се,
че от противоправното поведение на ответника на 09.05.2018г. пред паметника на
Съветската армия в град София, извършено публично и медийно отразено, са
причинени твърдените на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в засягане на
честта и достойнството му, както и гордостта и независимостта му като журналист
и политически анализатор. Поддържа се още, че определеният размер на дължимото
обезщетение за неимуществени вреди е намален и несъответства на критерия за
справедливост, установен в нормата на чл.52 от ЗЗД. В случая първостепенният
съд не се е съобразил с вида и степента на причинените на ищеца неимуществени
вреди, изразяващи се в извършена спрямо него физическа и вербална агресия, която
е довела до накърняване на честта и достойнството му и уронване на доброто му
име в обществото, изживяване на психически стрес и потиснатост. В тази връзка
се поддържа, че справедливият размер на обезщетението за репариране на причинените
неимуществени вреди следва да бъде определен в размер на 2500 лв., каквато е
цената на заявената искова претенция. Поддържа се, че неправилно и в
противоречие на събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е
приложил разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД като е определил процент
съпричиняване от страна на ищеца в размер на 50%, вследствие на което е намалил
размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди. Излага се, че в хода
на производството ответникът не е доказал при условията на пълно и главно
доказване, че ищецът е допринесъл за
настъпването на вредоносния резултат чрез свое предизвикателно поведение спрямо
ответника. Поддържа се, че неправилно първоинстанционният съд не е преценил показанията
на разпитаните свидетели – С.Н.и А. П., доведени от ответника, при условията на
чл.172 от ГПК, което е довело до допуснато съществено процесуално нарушение,
обуславящо неправилност на извода на СРС, че са налице предпоставките на чл.51,
ал.2 от ЗЗД за намаляване на присъденото обезщетение. В тази връзка се излага,
че по делото не е доказано Т. конкретно поведение на ищеца, което да се
явява пряка и непосредствена причина за причинените му вреди, поради което е
недоказано наведеното от ответника възражение за съпричиняване. По изложените съображения моли
съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното съдебно
решение в обжалваната част и уважи изцяло предявения иск за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди за сумата от 2000 лв., представляваща
разликата над уважения размер от 500 лв. до пълния предявен размер от 2500 лв., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на
предявяване на исковата молба – 12.07.2018г. до окончателното изплащане. Претендира присъждане на направените
по делото разноски пред въззивната инстанция.
Въззиваемата страна – ответник - С.Г.В., в депозирания писмен
отговор взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Поддържа
се, че първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявения иск
за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, е законосъобразно,
постановено при правилно прилагане на материалния закон и при съобразяване с
приетите по делото доказателства. Моли съда да постанови съдебен акт, с който
да потвърди първоинстанционното съдебно решение в частта, предмет на обжалване
с подадената въззивна жалба на ищеца. В съдебно заседание заявява изрично, че
няма претенция за присъждане на разноски пред въззивната инстанция. Прави
възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирани от
въззивника-ищец разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната
инстанция.
Предявен
е от Н.Г.К. срещу С.Г.В. иск с правно основание чл.45 от ЗЗД за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца от непозволено
увреждане – физическа саморазправа, отправяне на заплахи, позорни и обидни
изрази.
С оглед петитума
на подадената въззивна жалба на въззивен контрол подлежи постановеното
първоинстанционно решение в частта, в която е отхвърлен предявения иск за
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 500 лв. до пълния предявен размер от 2500 лв., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на
предявяване на исковата молба – 12.07.2018г. до окончателното изплащане. Постановеният съдебен акт в
частта, в която е уважен предявения иск с правно основание чл.45 от ЗЗД е влязъл в сила като необжалван.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства и правилно са обсъдени и преценени в тяхната съвкупност.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбите.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми. Решението в обжалваната част е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична
основателност на предявения от Н.Г.К.
срещу С.Г.В. иск с правно основание чл.45 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди, причинени на ищеца от непозволено увреждане – използвани от
ответника на 10.05.2018г., 11.05.2018г., 20.06.2018г., 21.06.2018г. и
29.06.2018г. в сградата на Народното събрание обидни и унизителни думи и
изрази: “Това е символ на намерението ми да ви разпъна на кръст!” “... На вас
болката може да ви доставя удоволствие, защо да не ви разпъна? Да ви забия
един-два пирона в ръцете.” „... Внасям искова молба срещу вас за опит за
употреба на химическо оръжие. И искаме организация за защита ... за забрана на
химическо оръжие да ви изземе ризата, потната риза от онзи ден, защото щяхте да
ни удушите.” “Искате ли да оставите сега микрофона пред всички да ви ударя един
път, да видим дали ще бъдете в състояние …. Да и дали ще останете жив, това
имах предвид” “Аз си мислих, че сте К. (К.)”. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за
частична неоснователност на предявения иск и на основание чл.272 ГПК препраща
към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с
направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се
добави и следното:
Наведените
доводи във въззивната жалба за доказаност на елементите от фактическия състав
на нормата на чл.45 от ЗЗД относно твърдяното непозволено увреждане, състояло се на 09.05.2018г. пред
паметника на Съветската армия в град София и изразяващо се в извършено от
ответника спрямо ищеца физическо и словесно насилие - груба и непристойна
физическа разправа, включваща удари с венец, цветя, бутане и блъскане, както и
отправяне на обиди, са изцяло неоснователни.
Отговорност
за непозволено увреждане по чл.45 ЗЗД носят физически лица, които са причинили
вреда, чрез свои виновни действия или бездействия. Тази отговорност се поражда с оглед основното задължение на всеки да
не вреди другиму. То произтича непосредствено от закона (чл.45 от ЗЗД). В този смисъл следва
да се приеме, че противоправно се явява всяко поведение, което нарушава
изискванията на посочената императивна правна норма, като при деликтите то се
изразява в накърняване на предписанията на тази норма да не се вреди другиму.
При неговото неизпълнение за увреждащия възниква задължението да поправи
вредите, които виновно е причинил другиму. В този смисъл следва да се приеме,
че деликтът дефинитивно предполага противоправно и виновно причиняване на вреди
от конкретен извършител, в случая посочения ответник - С.Г.В. в качеството му на физическо лице. Следователно за да са налице основания за
ангажиране на деликтната отговорност следва да бъде установено при условията на
пълно и главно доказване наличието на причинна връзка между противоправното и виновно
поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на
противното, но всички останали елементи от фактическия състав на деликтната
отговорност подлежат на доказване на общо основание.
В разглежданата хипотеза
въззивникът-ищец твърди,
че е претърпял вреди от действия на ответника, изразяващи се в това, че на 09.05.2018г. пред паметника на Съветската армия в град София, е извършил
спрямо него физическо и словесно насилие - груба и непристойна физическа
разправа, включваща удари с венец, цветя, бутане и блъскане, както и отправяне
на обиди, вследствие на които са му причинени неимуществени вреди. За да е налице отговорност за
вреди от непозволено увреждане е необходимо наличието на
определено действие и на резултат, който се намира в причинна връзка с него.
Необходимо е също така действието да е непозволено, т.е. да е извършено в нарушение на определени норми. Въззивният състав
намира, че в конкретния случай противно на поддържаното във въззивната жалба по
делото е останал недоказан факта за твърдяното конкретно противоправно поведение от страна на
ответника. От
анализа на предоставения от
ищеца видеозапис,
чийто оглед е извършен от първостепенния съд в съдебно заседание, не се установява наличието на
противоправна физическа
и/или вербална агресия, проявена от страна на ответника - С.Г.В. спрямо ищеца - Н.Г.К., не се установява
грубо отношение, блъскане и дърпане, каквито твърдения има в исковата молба, които се поддържат и във
въззивната жалба, както и не
се установява и използването на обидни думи и изрази от страна на ответника - С.Г.В. спрямо ищеца - Н.Г.К.. Настоящият състав счита, че правилно първостепенният съд да обоснове този
краен извод за недоказаност на твърдяното конкретно
противоправно поведение от страна на ответника, извършено на 09.05.2018г. пред паметника на Съветската армия в град София, е дал вяра на
видяното при извършения оглед на предоставения
от ищеца видеозапис,
а не е кредитирал показанията на разпитания свидетел Д. в частта, с която заявява, че е видял агресия –
бутане и блъскане от страна на ответника - С.Г.В.. Така приетия като доказателство
по делото видеозапис е представен от ищеца, същият не
е оспорен по надлежния ред в хода на съдебното производство, обхваща като времеви период целият инцидент
и показва обективно
и по-достоверно възникналите
конфликтни ситуации,
при които не се установява твърдяното от ищеца противоправно поведение от
страна на ответника. Показанията на разпитания свидетел
Д. в частта, с която заявява,
че е видял агресия – бутане и блъскане от страна на ответника - С.Г.В., са в пълно противоречие с
отразеното във видеозаписа, поради което правилно не са кредитирани, същите са
изолирани и не кореспондират с останалите приети по делото доказателства. Следователно се налага единственият правилен извод, че по
делото е останал недоказан факта за твърдяното конкретно противоправно поведение от страна на ответника - С.Г.В. спрямо ищеца - Н.Г.К., извършено
на 09.05.2018г. пред паметника на Съветската армия в град София, от което да
са произтекли сочените от ищеца неимуществени вреди. Правилно първостепенният съд е отхвърлил предявеният иск в тази част като неоснователен и недоказан.
Относно останалите твърдяни в исковата молба деликти - използвани от ответника спрямо ищеца на 10.05.2018г., 11.05.2018г., 20.06.2018г.,
21.06.2018г. и 29.06.2018г. в сградата на Народното събрание обидни и
унизителни думи и изрази, подробно описани в диспозитива на обжалваното решение, по делото не е
налице спор относно доказаност на предпоставките за ангажиране на деликтната
отговорност на ответника. Досежно сочените деликти в конкретния случай правният спор между страните е относно определеният размер на
присъденото обезщетение за причинените на ищеца от процесните деликти неимуществени вреди, по отношение на който въззивният
съд приема следното:
Наведените оплаквания във въззивната жалба на ищеца, че определеният размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди не съответства на принципа на справедливост, уреден в нормата на чл.52 от ЗЗД, решаващият състав намира за неоснователни. Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съдът определя обезщетението за неимуществените вреди по справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства могат да бъдат вида и характера на увреждането, начина на извършването му и обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. /в този смисъл ППВС 4/1968г./. При определянето му съдът следва да отчете характера и вида на претърпените болки и страдания, техният интензитет и продължителност, всички други особености и обстоятелства по случая, общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението - така т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968г..
Съгласно трайната задължителна практика на ВКС – решения, постановени по реда
на чл.290 ГПК, при искове по чл.45 ЗЗД за
обезщетяване на неимуществени вреди от обидни или клеветнически твърдения,
правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди са въздействието на противоправното поведение
на деликвента върху здравето
на ищеца, субективните му негативни преживявания, отражението на противоправното поведение върху социалната сфера на общуване и
работа, контактите и взаимоотношенията на ищеца със семейството и приятелите
му, както и други подобни обстоятелства, видът на противоправното поведение - дали
е клевета или обида, тежестта им с оглед общоприетите норми за етика и морал.
Като база за определяне на обезщетението служи още икономическият растеж и
стандарта на живот в страната към датата на деликта. Справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен
еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и
неудобства - емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно
намират не само отражение върху психиката му, но му създават и социален
дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за
неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното му състояние и които в своята
цялост представляват конкретните неимуществени вреди.
Съдът приема, че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка
причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и
характера им, както и от тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за
неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за
справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което
обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда.
Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните
вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която
засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по
смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие,
а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят
обективни характеристики -характер и степен на увреждане, начин и
обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на
интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на
справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото
лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези
доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице
неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие
с принципа на справедливост. В случая въззивният съд приема, че обжалваното решение е постановено в
съответствие с принципа на справедливост и изложените в обратния смисъл доводи във въззивната
жалба са изцяло неоснователни, тъй като не намират опора в доказателствата по
делото и несъответстват на правилното прилагане и тълкуване на закона и трайно
установената съдебна практика.
В
случая от показанията
на разпитаните по делото свидетели Д. и С., които имат преки и непосредствени
впечатления за състоянието на ищеца непосредствено след процесните деликти и не
са противоречиви, а напротив - кореспондират с останалите събрани по делото
доказателства, се установяват претърпяните от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се причинено смущение, потиснатост, емоционален
дискомфорт и стрес от съдържанието на употребените от ответника в негово
присъствие обидни и
унизителни думи и изрази. От показанията на тези свидетели
обаче не се установява продължителен времеви период, през който ищецът да е преживявял
негативното влияние на получения стрес /употребените обидни изрази и думи
да се рефлектирали върху личностната и социалната сфера на ищеца/, както и не се установява причинените вреди да са повлияли
на здравословното му състояние, на професионалната му кариера, респективно да са
повлияли негативно на името му в обществото, да са се отразили при общуването
му с колеги и близки. По тези съображения настоящият състав намира, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение на ищеца за претърпени от него доказани в хода на исковото производство неимуществени вреди /подробно описани по-горе/ в размер на сумата от 1000 лв. отговаря на изискването на чл.52 ЗЗД за
репариране на вредите по справедливост. При определяне размера на това
обезщетение първостепенният
съд се е съобразил със
следните обстоятелства, релевантни в конкретиката на процесния случай, а
именно: 1./ характера на противоправното деяние,
изразяващо се в
използваните от ответника спрямо ищеца обидни и унизителни изрази и думи на 10.05.2018г., 11.05.2018г., 20.06.2018г.,
21.06.2018г. и 29.06.2018г. в сградата на Народното събрание; 2./ обстоятелството, че използваните
обидни и унизителни
изрази и думи са казани на публично място, станали са достояние
на широк кръг лица; 3./ доказаните негативни емоционални преживявания и
дискомфорт на ищеца, установени с показанията на свидетелите
Д. и С. – причинено смущение, потиснатост, емоционален
дискомфорт и стрес,
без тези претърпени вреди да са рефлектирали върху здравословното състояние на
ищеца и да са се отразили на взаимоотношенията му с колеги и близки; 4./ отчетени са обстоятелствата, че по делото е останал
недоказан факта за продължителен времеви период, през който ищецът е търпял
причинените му неимуществени вреди, както и е отчетен факта за липсата на
доказателства, че търпените вреди са се отразили негативно върху
професионалната му кариера и респективно са повлияли в отрицателна насока по
отношение на името му в обществото, върху неговата чест и достойнство; 5./ взети са предвид и
обществено-икономическите условия в страната към момента на осъществяване на
деликта.
При съобразяване на
горепосочените обстоятелства, по преценка на настоящия въззивен състав, на ищеца - Н.Г.К. следва
да бъде определено обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на
сумата от 1000 лв., съставляващо справедлив паричен еквивалент на претърпените от него неимуществени вреди. Обезщетение
в по-висок размер би довело до нарушение на
критериите на чл.52 ЗЗД за справедливо възмездяване на вредите, с оглед техния
вид, характер и интензитет. Първоинстанционният съд е достигнал до същия правен извод, който е правилен и съответства
както на правилния анализ и преценка на събраните по делото доказателства, така
е и изцяло съобразен с трайно установената съдебна практика по такъв вид дела.
На следващо място наведените оплаквания във въззивната жалба, че неправилно
първоинстанционният съд е приложил разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД като е
определил процент съпричиняване от страна на пострадалия в размер на 50%, решаващият състав намира за неоснователни.
В настоящия
случай ответникът е направил своевременно възражение за съпричиняване на
пострадалия за настъпването на вредоносния резултат, което въззивният съд
намира за доказано. Намаляването на обезщетението за
вреди от деликт на основание чл.51,
ал.2 ЗЗД е обусловено от наличие
на причинна връзка между поведението на пострадалия и причинените вреди. За да
е налице съпричиняване по смисъла на чл.51,
ал.2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат,
създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване,
независимо дали е действал или бездействал виновно. Релевантен за съпричиняването
и за прилагането на чл.51,
ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно
установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с
неправомерното поведение на деликвента, до увреждането като неблагоприятен
резултат. Следователно следва да се приеме, че не всяко поведение на
пострадалия, дори и Т. което не съответства на предписано в закона, може да
бъде определено като съпричиняване на вреда по смисъла на чл.51,
ал.2 от ЗЗД. Само това поведение на пострадал, което се явява пряка и непосредствена
причина за произлезли вреди би могло да обуслови извод за прилагане на
разпоредба на чл.51,
ал.2 от ЗЗД. Принос по смисъла на чл.51,
ал.2 от ЗЗД ще е налице винаги,
когато с поведението си пострадалия е създал предпоставки за възникване на вредите.
Съпричиняването по чл.51,
ал.2 от ЗЗД има обективен характер и това изрично е посочено в Постановление
№17/1963г..
В конкретния случай от показанията на свидетелите Н. и П. се установява, че в рамките на процесния период след инцидента на 09.05.2018г.,
ищецът се е държал провокативно и предизвикателно
спрямо ответника. Показанията и на двамата свидетели са категорични, че
поведението на ищеца е било целенасочено спрямо ответника – да предизвика
ответна реакция и конфликт. Т. предизвикателно и провокиращо поведение не само,
че не съответства, както на общоприетите правила за етично поведение, така и на
професионалната журналистическа етика, но и обективно е допринесло за
ескалиране на напрежението между ищеца и ответника, а оттам и до използваните груби, обидни и унизителни думи и изрази от страна на ответника. Неоснователен е доводът на въззивника, че първоинстанционният
съд следва да прецени показанията на тези свидетели с оглед разпоредбата на
чл.172 от ГПК. В случая цитираната норма не намира приложение доколкото
свидетелите Н. и П. са без родство със страните, както и липсват по делото данни
същите по някакъв начин да са заинтересовани от изхода на настоящия спор. Показанията
на тези свидетели са дадени в резултат на техни преки и непосредствени
впечатления, очевидци са на процесните деликти, същите не са изолирани, а
напротив – взаимно допълващи са и се подкрепят от останалите събрани по делото
доказателства, поради което правилно са били кредитирани от решаващия съд.
Следователно от анализа на показанията на разпитаните по делото свидетели се
налага извода, че агресивното и провокативно поведение на ищеца, проявено спрямо ответника, се намира в причинна
връзка с настъпилите процесни деликти, което от своя страна обосновава извод
за принос от страна на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Преценявайки
обстоятелствата, при които са настъпили вредите - поведението на ищеца и това
на ответника, настоящият състав приема, че е налице съпричиняване от страна на
ищеца в размер на 50 %, съставляващо основание за намаляване отговорността на
ответника,
съгласно чл.51, ал.2 от ЗЗД и същото следва да бъде съобразено при определяне размера на
претендираното от ищеца обезщетение за неимуществени вреди.
В процесната хипотеза и по
изложените по-горе мотиви е доказан приноса от страна на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД за настъпването на вредоносния
резултат като наличието на съпричиняване е определено на 50 %. Следователно определеният размер на
обезщетението за причинени на ищеца неимуществени вреди следва да се редуцира с
50 %, т.е. присъденият с обжалваното решение размер на обезщетение за причинени
на ищеца неимуществени вреди в резултат на процесния деликт от 500 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда - 12.07.2018г. до окончателното й изплащане, се явява правилен и
законосъобразен. В същия смисъл са изложените мотиви и от първоинстанционния
съд, които са правилни и съответстват на събраните по делото доказателства.
Причинените на ищеца неимуществени вреди в резултат на процесните деликти са
тези, които са подробно описани в обжалваното решение и които са взети предвид
от съда при определяне на размера на присъденото обезщетение.
По изложените съображения и поради
съвпадение на крайните изводи на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд съдебният акт, в
частта, в която е отхвърлен предявения иск за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди за разликата
над уважения размер от 500
лв. до пълния предявен размер от 2500 лв., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба – 12.07.2018г.
до окончателното изплащане, в т.ч. и в частта за разноските, изчислени съобразно изхода на спора, като правилен и законосъобразен,
следва да бъде потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна - ответник, но
доколкото е направено изрично изявление, че не се претендират присъждане на разноски
в настоящото производство, съдът не следва да се произнася в тази насока.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №73640 от 16.04.2020г., постановено
по гр.дело №46097/2018г. по описа
на СРС, І Г.О., 118-ти състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./