О П Р Е Д Е
Л Е Н И Е
гр.София, 26.08.2020г.
АПЕЛАТИВЕН СПЕЦИАЛИЗИРАН НАКАЗАТЕЛЕН СЪД, IV – ти състав, в закрито заседание на двадесет и шести
август две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА РОСЕНОВА
АДЕЛИНА ИВАНОВА
Като разгледа докладваното от съдия Ад.Иванова внчд № 429/20г.
по описа на АСНС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.345 вр.чл.270 ал.4 НПК.
Предмет на въззивна проверка е определение от 14.08.2020г.,
постановено по НОХД № 3066/19г. по описа на СпНС, 10-ти състав, с което
определение по реда на чл.270 ал.1 и ал.2 НПК е оставена без уважение молбата
на подс.Н.Л.С. за изменение на търпяната от него МНО „Задържане под стража“ в
по-лека такава, като в тази връзка в атакуваното определение са изложени
подробни доводи относно наличие на изискуемите съгл. чл.63 ал.1 НПК
предпоставки.
Срещу определението е постъпила частна въззивна жалба
от адв.М. Д., защитник на подс.Н.С. с отправено искане за отмяна на
постановеното определение и изменение на търпяната МНО в по-лека, като дори е
конкретизирана исканата от защитата МНО, а именно „Домашен арест“ с приложение
на законово регламентирания способ по чл.62 ал.6 НПК за контрол при спазване на
ограниченията, съпътстващи този вид МНО, в частност посредством електронно
наблюдение по реда на чл.262 – чл.275 ЗИНЗС. Релевираните в частната жалба
доводи за незаконосъбразност на атакувания съдебен акт се изразяват в наличието
на необременено съдебно минало от страна на подсъдимия, наличие на постоянен
адрес на територията на страната, семейна обвързаност и изключително дългия
времеви период на изтърпяване на МНО „Задържане под стража“, който срок се
преценява от защитата за неразумен такъв, като всички тези обстоятелства в
своята съвкупност изключват опасността от укриване и опасността от извършване
на престъпление.
Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по
чл.342 ал.2 НПК и е изпратил екземпляр от подадената частна жалба на СП, която
обаче не се е възползвала от законовото си право за депозиране на възражение.
Съдът, след като се запозна с изложените в частната
жалба доводи и след като прецени събраните по делото доказателства, намира за
установено следното:
Частната жалба е процесуално допустима, като подадена
от активно легитимирано лице с изявен правен интерес, в срока по чл.342 ал.1 НПК и срещу съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол.Разгледана по същество,
същата се явява неоснователна.
На първо място от фактическа страна се отбелязва, че
наказателното производство се намира в своята съдебна фаза – на 21.08.19г. в
СпНС е внесен ОА срещу няколко подсъдими лица, включая и подс.С., на който е
повдигнато обвинение за престъпления по чл.321 ал.3 т.2 вр.ал.2 НК, по чл.199
ал.2 т.3 вр.ал.1 т.2 и т.5, пр.2 вр. чл.198 ал.1 пр.1 и пр.2 вр.чл.26 ал.1 НК,
по чл.339 ал.1 НК, по чл.348 б.„а“ пр.2 НК и две отделни престъпления по чл.346
ал.2 т.1 пр.2 и пр.3 НК, всяко едно от които престъпления представлява тежко
такова по см. на чл.93 т.7 НК и за които законодателят е предвидил наказание
ЛСВ.
От фактическа страна съдът отбелязва и обстоятелството
на отпочване на 22.06.20г. на съдебното следствие по делото, като по настоящем
са разпитани една малка част от многобройните, включени в списъка по чл.246
ал.4 НПК лица.
Въззивната инстанция намира за правилен и
законосъобразен акта на първостепенния съд, с който е оставено без уважение
искането на подс. С. за изменение на търпяната от него МНО, като изложените в
тази насока мотиви са ясни и недвусмислени.
Правилно е посочено в мотивната част на обжалваното
определение, че съгл. нормата на чл.270 ал.1 НПК решаващият съдебен орган е
задължен да вземе становище касателно наличието или липсата на обосновано
предположение за извършено престъпление, като в тази насока СНС е формирал
извод за наличие на евентуална съпричастност на подсъдимия във всяко едно от
процесните престъпления, базирайки се на цялостния доказателствен материал,
макар и без изрична конкретизация.Този подход на първостепенния съд е правилен
и съобразен с изискването за запазване на обективност и безпристрастност на
решаващия съд.
При извършена самостоятелна проверка и анализ на
приобщените доказателствени източници в контекста на дължимата преценка за
наличие на разумно подозрение за авторство на инкриминираните деяния АСНС
подчертава, че съобрази както всички доказателства, събрани на ДП и
инкорпорирани в приложените гласни и писмени доказателства и в писмените
доказателствени средства, така и тези, съдържащи се в дадените от свидетелите И.Ц.,
Ст.Д., Д.П. и Д.Ц. показания в хода на отпочнатото съдебно следствие.Съобразно
доказателствената информация, настоящият състав на въззивния съд изцяло се
солидализира с първостепенния такъв за наличие на обоснованост на
предположението по см. на чл.63 ал.1 НПК и то за всяко едно от престъпните
деяния, претендирани от държавното обвинение спрямо подс.С..
Въззивният съд споделя и изложения от първостепенния
съд извод за липса на опасност от укриване, мотивиран с обстоятелството на притежавана
от подсъдимото лице постоянна адресна регистрация на територията на страната,
семейна обвързаност и изградена социална среда, като в допълнение се отбелязва
и липсата на данни по делото за обективирано от него намерение и желание за
избягване от наказателно преследване и укриване.
Наличието обаче на опасност от извършване на
престъпление от страна на подсъдимия-частен жалбоподател правилно е
констатирана от първостепенния съд, като същата преимуществено е изведена от
многобройността, спецификата и тежестта на процесните престъпления, всяко от
които се ползва с характеристиките по чл.93 т.7 НК и с висока обществена
опасност, презумпивно предопределена от визираното в закона наказание.Правилен
е и извода на СпНС, че белезите на конкретната престъпна деятелност рефлектират
и значително завишават и личната опасност на дееца.
Атакувайки
постановеното от СпНС определение и в контекстта на риска от извършване на
престъпление, защитата в депозираната частна въззивна жалба акцентира върху
продължителността на срока на изтърпяване на МНО „Задържане под стража“, който
срок поради това, се явява неразумен такъв и по същество придава характер на
наказание на оспорваната мярка за процесуална принуда.В тази връзка следва да
се подчертае, че действително подс.Н.С. търпи най-тежката по българското
законодателство МНО за един продължителен времеви период, начиная от 28.03.2018г.,
който период обаче не се преценява за неразумен от настоящия състав на
въззивния съд.Тук следва да се посочи, че дори самият законодател е възприел
един диференциран подход при определяне срока на изтърпяване на МНО „Задържане
под стража“ в досъдебната фаза на развитие на наказателното производство, доколкото
нормата на чл.63 ал.4 НПК регламентира по-дълъг период за престъпления с предвидено
наказание ЛСВ повече от 15 години или друго по-тежко наказание, а в случая вмененото
на подс.С. престъпление по чл.199 ал.2 НК отговаря на този критерий.Следва също
така да се отчете, че по настоящем самото наказателно производство се намира в
своята съдебна фаза на развитие, в рамките на която липсва законово предвидено
времево ограничение за изтърпяване на МНО „Задържане под стража“.
Видно от изложените в атакуваното определение доводи и
видно от наведените с депозираната частна въззивна жалба доводи, между
процесните страни не се спори касателно всички горепосочени обстоятелства. От
страна на защитата се възразява само и единствено относно преценката на СпНС за
разумност на срока на изтърпяване на МНО и относно формираното становище за невъзможност
за преодоляване на риска от извършване на престъпление с по-лека мярка.В
отговор на това възражение въззивният съд на първо място подчертава, че
интензитетът и реалността на визираната в чл.63 ал.1 НПК опасност от извършване
на престъпление се явяват водещи за формиране на извод за разумност на срока на
изтърпяване на МНО „Задържане под стража“.Действително в националното
законодателство липсва легална дефиниция на горното понятие и законово посочени
критерии за разумност на срока, поради което следва да се отчете практиката на
ЕСПЧ и заложените в нея параметри, а именно тежест на престъплението,
фактическа и правна сложност на делото, многобройност на извършените и
съответно предстоящи за извършване ПСД и събрани доказателства, подкрепящи
обвинителната теза.В контекста на горното и в допълнение на вече изложените в
атакуваното определение доводи АСНС подчертава факта, че образуваното против
подс.Н.С. наказателно производство действително се ползва с фактическа и правна
сложност (касае се за много на брой подсъдими лица и за повдигнато обвинение за
много на брой престъпления), по настоящем са разпитани само четирима свидетели
и все още предстои в хода на съдебното следствие събирането на една значителна
част от ангажираните от държавното обвинение доказателства. Значими за
процесния спор се явяват и конкретните данни по делото, свързани с начина и
механизма на реализиране на престъпленията, за които съдът приема наличие на
обоснованост на престъплението – касае се за престъпления с различен обект на
престъпно посегателство, за продължителен срок на извършване на евентуалната
престъпна деятелност, за вложени усилия по предварителното планиране на същата,
за наличие на редица пострадали лица, а съобразно самите обвинения, и за
настъпили вреди в значителен размер.
Именно всички гореизложени данни мотивират настоящия въззивен
съдебен състав да приеме за налична опасността по чл.63 ал.1 НПК от извършване
на престъпление, която опасност все още не е отпаднала дори и на плоскостта на
изтеклия продължителен срок на изтърпяване на МНО „Задържане под стража“, който
се приема за разумен такъв.
Съобразявайки всичко горепосочено, АСпНС приема
процесната частна въззивна жалба за неоснователна, респ. не се налага промяна
на търпяната от подс.Н.С. мярка за процесуална принуда, а постановеното в тази
връзка по реда на чл.270 НПК определение на първоинстанционния съд следва да
бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Мотивиран от горното и на осн.чл.345 вр.чл.270 ал.4 НПК, СЪДЪТ
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА протоколно Определение от 14.08.2020г. по
НОХД № 3066/19г. по описа на СпНС, 10-ти състав, с което е оставено без
уважение искането за изменение на мярката за неотклонение „Задържане под
стража“, търпяна от подс.Н.Л.С. с ЕГН: **********.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.