М О Т И В И
Към присъда № 148/14.11.2018 год. по НЧХД № 553 /2017 год. по описа на СлРС, изготвени на 08.01.2019 год.
С тъжбата си П.Н.П. е повдигнал
срещу Г.З.Г. обвинение по чл. 130 ал. 1
от НК.
В с. з. чрез адвокат пълномощник
поддържа обвинението така както е предявено.
С тъжбата е предявен граждански иск
за сумата в размер на 4000 лв. обезщетение за причинени в резултат от
престъплението неимуществени вреди, ведно със законната лихва считано от датата
на увреждането 21.03.2017 год. до окончателното изплащане, като и направените по делото разноски.
Конституиран като гр. ищец тъжителя чрез адв. пълномощника си поддържа
гражданския иск и моли съда да го уважи изцяло.
Разпитан в с.з. подсъдимия не се
признава за виновен, дава подробни обяснения по предявеното му обвинение.
Упълномощения от него защитник моли съда да признае подсъдимия за невинен и да
го оправдае, тъй като считат обвинението за недоказано по несъмнен и безспорен
начин. По отношение на предявения към подсъдимия граждански иск, моли съда да го отхвърли като
неоснователен и недоказан.
След преценка на събраните по делото
доказателства, съдът прие за установено следното от фактическа страна :
Тъжителят П.Н.П. и подсъдимия Г.З.Г. ***.
От самото си раждане тъжителя живеел
с родителите си на горепосочения адрес. Познавал живущите от входа и поддържал
нормални съседски отношения с тях. С повечето се спирал и разменял по някоя
дума, с други само се поздравявал, с
трети бил в приятелски отношения.
С подсъдимия Г.З.Г. се познавал от
около 10 години. Той живеел със семейството си в същия вход на блока, както и тъжителя.
Тъжителят познавал и съпругата на подсъдимия и с нея имал по специални
отношения.
Тъжителят поддържал приятелски отношения с Н. Величков, от същия
вход, живущ на четвъртия етаж, ап.10.
На 21.03.2017 г. около обяд, тъжителя
се разбрал с Н., негов приятел и съсед, да излязат навън, за да пият кафе. Н. бил
слязъл пред входа и го чакал. Тъжителят слязъл долу пред блока и тръгнал към личния
си автомобил, който бил паркиран пред
входа. Там видял, че е паркиран и автомобила на съседа му, подсъдимия Г.З.г. от ап. 11, който бил седнал на мястото
на водача. След като го видял, подсъдимия Г. ненадейно излязъл от автомобила и тръгнал към тъжителя,
който се намирал на тревната площ пред
мястото където бил паркиран неговия автомобил. Подсъдимият З. знаел за
забежките на тъжителят с жената, с която живее на съпружески начала.
Наближавайки той троснато попитал тъжителя „нещо да имаш да ми казваш?",
но тъжителя отговорил по подигравателен начин, който предизвикал у подсъдимия
състояние на гняв и тогава подс. З. му плеснал един плесник, след което му
ударил два по-силни шамара. Приятелят му Н., който бил на няколко крачки от
тъжителя успял да дойде и да издърпа подс. Г.Г., но последният го блъснал и той
залитнал, заплашвайки го, че ще го отнесе и той, ако се меси. През цялото това
време подсъдимия Г.Г. псувал тъжителя на майка и му отправял му заплахи. След
това тъжителят и св. В. се качили в автомобил и отишли да пият кафе, след което
П. посетил съдебен лекар - д-р Ч., който го прегледал и му издал съдебно
медицинско удостоверение № 121/2017 г. от което било видно, че вследствие на
побоя от подсъдимия, тъжителя имал контузия на главата с наличие на болезнен
травматичен оток на тъканите в областта на лявото слепоочие, болки в областта
на дясната половина на челото и дясното слепоочие и болки в дясната поясна
област и в областта на корема, както и остра стресова реакция.
Тъй като се притеснявал, че подсъдимия ще продължи да го тормози, а и след случилото
се страхувал на 24.03.2017 г. подал жалба
срещу него в РУ МВР Сливен. По същата е било взето отношение от районен
инспектор Стефан С. и още на същия ден на подсъдимия Г.З.Г. е съставен Протокол
за предупреждение. По преписката били снети обяснения от тъжителя и приятелят
му Н..
Подсъдимият Г.Г. е бълг.гр., неженен,
със средно образование, неосъждан.
Горната фактическа обстановка съдът
прие за безспорно установена въз основа на събраните по делото гласни и писмени
доказателства, преценени както поотделно, така и в тяхната съвкупност. Съдът не
кредитира показанията на св. К. Панайотова-майка на тъжителя, защото е в
роднинска връзка с П. и е заинтересована е от изхода на делото. Съдът не кредитира
показанията на св. С. С. в частта, в която казва, че съпругата му го е извикала
и е казала, че „Г. събори П.”, защото тези показания са в противоречие с
показанията на св. Г. С.. Съдът кредитира показанията на свидетелите М., П.
Пенков и С. Пенков, но в частта, в която заявяват, че подсъдимият не е удрял
тъжителят не кредитира, защото тези свидетели са в приятелски отношения с
подсъдимия и се опитват да му помогнат. Съдът кредитира показанията на
свидетелите Г. С. и Б. Д.. Съдът кредитира показанията на св. Н. Велков, но в
частта, в която твърди, че подс. Г. е съборил тъжителя на земята и го е ритал
не кредитира, защото този свидетел е в приятелски отношения с тъжителя и
придава по-голям драматизъм на случилото се. Съдът кредитира показанията на св.
М. Драганов, но отчита факта, че този свидетел не е очевидец и това, за което
свидетелства му е пресъздадено от подсъдимия. Съдът кредитира съдебно
медицинското удостоверение и заключението по изготвената комплексна съдебно
медицинска и психиатрична експертиза, защото няма основание да се съмнява, че
тя е изготвена от вещите лица по знание и съвест, още повече тя не е оспорена и
от страните. Съдът кредитира обясненията на подс. Г., но в частта, в която
твърди, че не е удрял тъжителя не кредитира, защото в тази част показанията не
се подкрепят от останалия събран по делото доказателствен материал.
Въз основа на приетата фактическа
обстановка, съдът направи следните правни изводи:
Безспорно в хода на съдебното
следствие се установи, че подсъдимият Г. е осъществил състава на престъпление
по чл. 130 ал. 1 от НК, тъй като на 21.03.2017
год. в гр. Сливен, пред блок № 16 в кв. „Сини камъни”, е причинил на П.Н.П. с
ЕГН ********** *** разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129
от НК.
Съдът обаче счита , че извършеното
от подс. Г. деяние попада в правните параметри, заложени в разпоредбата на чл. 9,
ал. 2 от НК, съгласно която, не е престъпно деянието, което макар и формално да
осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята
малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно
незначителна. Теорията и практиката са
категорични, предвид анализа на тази норма, че приемането на едно деяние за
малозначително, иначе казано-непрестъпно, става
по линия на два варианта-липса на обществена опасност, поради
малозначителност на деянието, както и извеждане на обществената опасност на
деянието, но с характеристика на явна нейна незначителност. Във всеки от
случаите трябва да се изследват деянието и обществената опасност-два от
признаците, правещи кое да е престъпление такова, а при стигане до извода за
липса на обществена опасност, се постига и заключението за липса на
противоправност-друг признак на престъплението. Настоящата инстанция счита, че
малозначителността на конкретното деяние се характеризира с критериите
поставени във втората хипотеза на чл. 9, ал. 2 от НК. Преценката на
обществената опасност на конкретното деяние и дееца за неговата явна
незначителност, следва да се направи на базата на всички обстоятелства,
отнасящи се до увреждането или
застрашаването на обществените отношения обект на конкретна защита. Въпреки, че
с процесното деяние е реализирана обществена опасност съдът счита, че по степен
тя е явно незначителна и не може да застраши или засегне обществените отношения
в такава степен, която законът изисква, за да придобие то качеството на престъпление.
Не са налице и двете характеристики на престъплението, каквито са обществената
опасност на деянието и дееца и затова случая следва да доведе до извода за
ненаказуемост на дееца, дори и при формалното осъществяване признаците на
състава на престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК. Конкретиката на настоящия
казус очертава извършителя като лице без наличие на данни за степен на негова
лична опасност. Г. не е осъждан, а от характеристичните му данни става ясно, че
не е придобил лоши противообществени навици, а след подписването на
предупредителния протокол не се е занимавал с тъжителя повече. Подсъдимият от
месеци е наблюдавал поведението на пострадалото лице и като се има предвид
психиката и нрава на българския мъж, когато се касае за изневяра, напълно
логично е подс. Г. да е изпаднал в състояние на силно раздразнение, а това е
улеснило извършването на престъплението, което съдът приема за незначително,
защото след случилото се тъжителят е отишъл да пие кафе, а това показва, че
въздействието върху него от страна на подсъдимия не е било с висока степен на
обществена опасност и не може да доведе до противоправност. Всичко изложено
дотук мотивира съда да отбележи, че вярата на гражданите в справедливостта на
закона се подържа именно като спецификата на всеки отделен случай се взема под
внимание и санкциите се прилагат като се съобразява принципа на съразмерност и
справедливост, както и целта на закона.
В тази връзка съдът призна подс. Г. за невинен и го оправда
по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 130 ал. 1 от НК.
Като закономерна последица от
постановената оправдателна присъда с
която подсъдимия беше признат за невинен, съдът отхвърли изцяло предявения
против Г. граждански иск за сумата от 4000 лв., представляващи обезщетение за
причинени неимуществени вреди в резултат от престъплението по чл. 130 ал. 1 от НК , както и направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение, като
неоснователен и недоказан.
Ръководен от изложените съображения,
съдът постанови присъдата си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: