Р
Е Ш Е
Н И Е
№ III-238 12.08.2020
год. гр. Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаски окръжен съд трети въззивен граждански състав
на четиринадесети юли две
хиляди и двадесета година,
в открито заседание в следния
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РОСЕН ПАРАШКЕВОВ
ЧЛЕНОВЕ:
1. КРЕМЕНА ЛАЗАРОВА
2. ЙОРДАНКА МАЙСКА
при участието на секретаря Жанета Граматикова,
като разгледа докладваното от съдия Майска
въззивно гражданско дело № 1346 по описа за 2020
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба „Сити Кеш” ООД, ЕИК *********, гр. София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7,
заявена чрез адв.Гриша Иванов от АК-Шумен против Решение № 3735/23.12.2019г. по гр.д.№
6371/2018г. по описа на БРС.
С обжалваното решение е уважена искова претенция на Д.Й.Д., ЕГН **********
против въззивника с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 26, ал. 1, пр.1 от ЗЗД, вр. с чл.11,
ал.1, т.9 и т.10 вр.чл. 22, чл.23 от ЗПК,
вр.чл.143, т.5 ЗЗП за приемане за установено по отношение на ответника,
че сключения между страните Договор за паричен заем № 159217 към искане №
131786, сключен на 14.12.2017г. за
сумата от 600лв. е недействителен /нищожен/.
Решението се обжалва като неправилно, необосновано и постановено при
съществени нарушения на процесуалните правила. Твърди се неоснователност на
иска. По-конкретно се навежда, че решението не е
мотивирано, като изводите на съда имат само декларативен характер без да бъдат
обосновани и аргументирани. Счита се, че в мотивите съдът неправилно и в
противоречие на чл.19, ал.4 от ЗПК и на приетото по делото заключение по СИЕ е
приел, че посочените в договора за заем ГЛП и ГПР в размери съответно от 40,08% и 48,24% са
немотивирано високи, възнаградителната лихва надвишава три пъти законната
лихва, поради което противоречи на добрите нрави.
Моли атакуваното решение да бъде отменено и постановено ново, с което искът
бъде отхвърлен. Няма доказателствени искания. Моли за присъждане на разноски.
В законния срок въззиваемата Д.Д., редовно уведомена чрез пълномощника си
адв.Д.Филипова от АК-София депозирала писмен отговор, с който оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Счита обжалваното решение за правилно и
обосновано, постановено в пълно съответствие с приложимите материалноправни
норми и процесуалния закон. Моли, обжалваното решение да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно. Не ангажира нови доказателства, няма
доказателствени искания. Претендира разноски
Въззивната жалба е подадена против подлежащ на
обжалване съдебен акт, в законовия срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежно
упълномощен представител легитимирано лице, което има правен интерес от
обжалване, и съдържа необходимите реквизити по чл. 260, ал. 1, т. 1, 2, 3, 4 и
7 ГПК и чл. 261, т. 1 и 4 ГПК, поради
което е процесуално допустима.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, на
основание чл. 12 ГПК приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционното производство
е образувано по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 26, ал. 1, пр.1 от ЗЗД, вр. с чл.11,
ал.1, т.9 и т.10 вр.чл. 22, чл.23 от ЗПК,
вр.чл.143, т.5 ЗЗП, предявен от Д.Й.Д.
против „Сити Кеш” ООД, ЕИК *********, за прогласяване нищожност на сключен
между страните договор за паричен заем № 159217/14.12.2017г., като при
условията на алтернативност, ако се счете, че договорът не е изцяло нищожен, е
поискано да се прогласи нищожността на неустоечните клаузи по чл. 6 във вр. чл.
8 и на чл. 7 , ал. 4 от договора.
Доводите
на ищеца могат да бъдат обобщени в следните групи: Ищецът твърди че между страните е бил сключен договор за паричен
заем № 159217/ 14.12.2017г., по силата на който ответникът е предоставил на
ищцата заемната сума от 600.00лева. В исковата молба се потвърждава, че
заемната сума е била усвоена изцяло от ищцата в качеството й на заемополучател.
По договора било уговорено, че заемната сума ще бъде върната за срок от
11месеца, като през първите три месеца вноската следвало да бъде по 20.04 лева
на месец, а в следващите – 86.70лева на месец. Също така били уговорени и
годишен лихвен процент по заема в размер на 40.08% и годишен процент на
разходите в размер на 48.24%. Сочи се, че съгласно чл. 6 от договора заемателят
следвало да осигури на кредитодателя обезпечение – поръчител или банкова
гаранция, като при неизпълнение на това условия следвало да заплати сумата от
742.28лева неустойка. Последната била уговорена да се престира разсрочено в
месечните погасителни вноски – 115.96лева в първите три месеца, а след това по
49.30лева. Уговорена била и неустойка в размер на 20% от главницата,
договорената лихва, обезщетението за забава и дължимата неустойка при забава на
повече от две погасителни вноски, без да било нужно уведомление до заемателя.
Изложени са съображения, че договорът за кредит е нищожен поради противоречие
на договора с разпоредбите на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, поради което не се дължат
плащанията за лихва и неустойка. При условията на алтернативност, в случай че съдът
намери, че договорът не е изцяло нищожен, да се прогласи нищожността на чл. 6
във вр. чл. 8 и на чл. 7 , ал. 4 от договора.
С
подадения в законния срок писмен отговор, ответното дружество е оспорило така предявения
иск като неоснователен, като е изложило подробни съображения за съответствие с
изискванията на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК.
По
делото е прието за безспорно, че между
страните е бил сключен договор за паричен заем № 159217/14.12.2017г., по силата
на който ответникът е предоставил на ищцата заемната сума от 600,00лева, при
фиксиран ГЛП по заема от 40,08% и ГПР от 48,24%.
Видно от представените и приети по делото писмени
доказателства по процесния заемен договор страните са се съгласили заемната
сума от 600лв./усвоена от заемодателя/ да бъде върната на 11 месечни погасителни
вноски, както следва: първите три вноски
съответно в размер на по 20.04лева, а следващите осем вноски съответно в размер
от по 86,70лева, платими на 15-то число от съответния месец. Видно от
уговорените параметри на договора в чл. 3, ал.1-12 общата сума за изплащане от
страна на заемополучателя да е в размер на 753,72лева, при фиксиран ГЛП е в размер на 40.08% и ГПР – 48.24%, при обезпечение:
поръчител/банкова гаранция. Съгласно чл. 6 и чл.3, ал.9 от договора, заемополучателя
следва да предостави обезпечение по един от посочените начини: банкова гаранция
или поръчител, отговарящ на условията на чл. 9, ал. 2 от ОУ към договора за
заем. По делото е представен заверен от
страна на дружеството копие на ОУ, видно от който препис е връчен на
заемополучателя; както е констатирал първостепенният съд представените в писмен
вид ОУ са четливи и изготвени на шрифт, който позволява ясното им възприемане.
В чл. 9, ал. 2 от ОУ изрично е посочено, че „Страните имат право за
обезпечаване изпълнението на договора за заем да уговорят в самия договор
учредяването на някое от следните обезпечения - поръчителство на едно или две
физически лица, към които са посочени условията на които трябва да отговарят
или безусловна банкова гаранция, издадена от
лицензирана в БНБ търговска банка. В чл. 8 на договора е посочено, че ако
заемателят не представи исканото от дружеството обезпечение тридневен срок от сключването
му или представеното обезпечение не отговаря на условията посочени в чл. 9, ал.
2, т. 1 и т. 4 от ОУ , заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на
742.28лева, която следва да бъде разсрочено заплащана съгласно Приложение 1 към договора за заем. Страните са
договорили още и че при забава на плащане на две месечни погасителни вноски, всички
начислени задължения по настоящия договор стават автоматично предсрочно
изискуеми без да е необходимо заемодателят да го уведомява допълнително и изрично,
както и че заемодателят има право да начисли неустойка за предсрочна
изискуемост в размер на 20% от дължимата сума по настоящата алинея съгласно
чл.7, ал.4 от договора.
По делото е допусната ССчЕ, заключението по която е
прието от съда и кредитирано като пълно, ясно, обосновано и правилно. Видно от
заключението, вещото лице е установило, че ГПР е изчислен
съобразно формулата , определена по силата на Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от
ЗПК, който в конкретния случай е в
размер на 48.2%. Посочено е, че в ГПР е включен като разход на заемодателя
единствено договорения лихвен процент в размер на 40.08%. Договореният между
страните лихвен процент е пресметнат и е три пъти по – голям от годишната
законна лихва, което като стойност се отнася и за месечната законна лихва.
Посочено е , че оскъпяването кредита с разходите за лихва и уговорената в чл. 6
във вр. чл. 8 от Договора неустойка е 149.33% , а без лихвата – 123,71%. По
въпросите на ответника е установено, че към датата на депозиране на исковата
молба Д. е имала неизплатено задължение , на основание договора, в размер на
600.00лева главница, 93,63лева договорна лихва, 393.40лева, неустойка за
неизпълнение на задължението, 33.22лева обещетение за забава и неустойка по чл. 14 от ОУ в размер на 217,40лева.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че
процесния договор за заем за
недействителен по смисъла на чл. 22 във вр. чл. 19, ал. 4 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 23 от ЗПК и
чл. 143, т. 5 от ЗЗП, като посочените ГЛП и ГПР са немотиврано високи в
посочените размери – съответно 40.08% и 48.24%;
клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, тъй като не отговаря на
изискването за добросъвестност и противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1 ЗЗД; предвидената в чл. 8 от Договора неустойка, както и неустойката
по чл. 7, ал. 4 от Договора са нищожни поради накърняване на добрите нрави, тъй
като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Посочено е в решението, че съгласно чл. 23 от ЗПК , когато договорът е обявен
за недействителен се дължи само чистата стойност на кредита, но не и лихвата и
други разходи по кредита.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
На
основание чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо.
По
наведените оплаквания за неправилност на решението, по които въззивният съд
дължи произнасяне, съдът намира следното:
С оглед на гореизложеното съдът намира, жалбата частично основателна:
Съгласно
разпоредбата на чл.26, ал.1 , пр.1 от ЗЗД нищожни са договорите, които
противоречат на закона, а съгласно ал.4 на същия законов текст нищожността на
отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право
от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката
би била сключена и без недействителните й части.
Не е спорно, че
заемодателят е изплатил заетата от ответника сума, която не е върната; към
настоящият момент всички дължими и договорени вноски по него са падежирали. За
това, след като се съобрази с тълкуването на закона, извършено с Тълкувателно
решение № 8 от 2.04.2019г. на ВКС по т. д. № 8/2017г., ОСГТК, съдът приема, че
може да бъде направен категоричен извод за дължимост на сумата на главницата.
Досежно твърдяната
нищожност на възнаградителната лихва съдът прие следното: болшинството от
цитираните по делото актове на ВКС сочат като горен праг на договорната лихва
трикратния размер на законната лихва. Над този размер се възприема, че е налице
накърняване на добрите нрави, следователно – нищожност на клаузата за размера
на договореното под формата на лихва възнаграждение на кредитора.
Цитираните решения
и определения на ВКС, обаче, са постановени по казуси, различни от настоящия. В
случая следва да се отчете, че се обсъжда договорна клауза на договор за
кредит, предлаган от търговец по занятие и правилата на поведение на субектите
на конкретното правоотношението се уреждат от специален закон, а именно –
Законът за потребителския кредит. В разпоредбата на чл.19, ал.4 от него е
предвидено: „Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България“.
Цитираният законов
текст е насочен към избягване на възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, по-точно
върху потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва
от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като
законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената
възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е
меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси,
комисиони, други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за
кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба,
законодателят е предвидил като критерий максимален размер на годишния процент
на разходите по кредита и това е пределът, до който може да се зачете като
непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредите. При
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от
18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, се
налага заключение, че договореният ГПР не надвишава 50%, ето защо е в рамките
на допустимата граница. Затова не се установява нищожност на договорената
възнаградителна лихва. В този смисъл е правното разрешение, възприето и по
Решение № 869 от 11.10.2019 г. на ОС - Варна по в. т. д. № 962/2019 г., Решение
№ 329 от 30.09.2019 г. на ОС - Хасково по в. гр. д. № 332/2019 г., Решение №
166 от 23.07.2019 г. на ОС - Ловеч по в. гр. д. № 202/2019 г., Решение № 258 от
12.07.2019 г. на ОС - Перник по в. гр. д. № 306/2019 г., Решение № 72 от
22.04.2019 г. на ОС - Габрово по в. гр. д. № 62/2019 г., Решение № 431 от
18.10.2019 г. на ОС - Плевен по в. гр. д. № 702/2019 г..
Напълно се споделят
мотивите на първостепенния съд досежно неустоечните клаузи, като в този смисъл
съдът препраща към тях на осн.чл.272 ГПК. В допълнение следва да се посочи и че
клауза, като уговорената в чл. 6, чл.8 и чл.7, ал.4 от договора за заем,
респективно чл.14, ал.2 и ал.3 от ОУ към него, според която се дължи неустойка
в посочените по-горе размери при неосигуряване в тридневен срок от датата на
сключване на договора на обезпечение чрез поръчител отговарящ на изискванията
на чл.9, ал.2, т.1 от договора или банкова гаранция в полза на заемодателя, се
намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК
директива. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го
стори дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост се увеличава.
Всъщност замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, както е изрично посочено в чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде извършена
преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз
основа на изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи
договор за кредит. В конкретния случай няма никакви данни как е извършена
проверката за кредитоспособност на ответника и какво е становището на кредитния
консултант.
На следващо
място неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди
(няма данни за ищеца да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка,
която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т. 3
от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г.,
ОСTK, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съдът намира, че в тази ситуация, а именно
при неизпълнение на парично задължение от страна на потребителя, ищецът би
могъл да претендира единствено лихва за забава върху тази главница, или пък неустойка
за забава,/ но не и компенсаторна/ стига последната да не е уговорена в
необосновано висок размер – арг. от чл.143, т.5 от ЗЗП.
За пълнота на изложението следва да се посочи,
че съгласно т.18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. №
4/2013 г. на ВКС, обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60,
ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или
непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за
вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били
изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването й. Постигнатата в договора
предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други
обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника
кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката
изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно
изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника -
кредитополучател. Според т.2 от ТР № 3/ 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г.на
ВКС размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за
заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от
предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от
датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането.
В конкретния
случай процесната сделка -Договор за паричен заем не е запратена от закона,
поради което не е нищожна съгласно Закона за задълженията и договорите, Закона
за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит, а наличието на
нищожността на отделни части не влече нищожност на договора.
С оглед
изложеното обжалваното решение, с което целият договор е бил обявен за
недействителен следва да бъде отменено в частта досежно главница-600лв.,
договорна лихва-93,63лв. и закони лихви, като следва потвърждаване на решението
като правилно в частта досежно неустоечните клаузи: неустойка за неизпълнение на задължението от 393,40лв.
и неустойка по чл.14 от ОУ-217,40лв., съобразно изчисленията на ССчЕ.
Съобразно изхода по делото и претенциите на
страните за съдебни разноски: Съдът определя юк.възнаграждение в размер на 400лв.
общо за двете инстанции, както и 225лв. адв.възнаграждение на процесуалния
представител на въззиваемия ищец за въззивна инстанция по чл.38 ЗА. Предвид
изхода по делото въззивника-ответник има право на съдебни разноски в размер на
477,14лв. за двете инстанции, а въззиваемата ищца има право на съдебни разноски
в размер на 27,72лв. за първа инстанция и 13,86лв. за втора инстанция или общо
41,58лв..
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване, поради което е окончателно.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение
№ 3735/23.12.2019г. по гр.д.№ 6371/18г. по описа на БРС, в частта, с
която Договор
за паричен заем № 159217 към искане № 131786, сключен на 14.12.2017г. между Д.Й.Д.,
ЕГН **********, с адрес с. К., ул. „И.” № * и настоящ адрес: гр. Б.,
ул. „Х. А.” № ** и „Сити Кеш” ООД, ЕИК
*********, гр. София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7 е обявен за недействителен досежно договорените между страните главница-600лв.,
договорна лихва-93,63лв. и лихви при забава, като вместо него ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ иска на Д.Й.Д.,
ЕГН **********, с адрес с. К., ул. „И.” № * и настоящ адрес: гр. Б.,
ул. „Х. А.” № ** против „Сити Кеш” ООД, ЕИК
*********, гр. София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7 в горните му части.
ПОТВЪРЖДАВА Решение 3735/23.12.2019г. по гр.д.№ 6371/18г. по
описа на БРС в останалата част.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК „Сити
Кеш” ООД, ЕИК ********* да заплати на Д.Й.Д., ЕГН **********, с адрес: с. К., ул. „И.” № * и настоящ адрес: гр. Б., ул. „Х. А.” № ** съдебни разноски в размер на 27,72лв. за първа инстанция и 13,86лв. за
втора инстанция или общо 41,58лв., изчислени съобразно уважената част от
предявената претенция.
ОСЪЖДА на осн. чл. 38, ал.2, вр.ал. 1 от ЗА „Сити Кеш” ООД, ЕИК ********* да
заплати на адв. Десислава Любенова Филипова от САК с личен № ********** адвокатско
възнаграждение в размер на 225лв. за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК Д.Й.Д.,
ЕГН **********, с адрес с. К., ул. „И.” № * и настоящ адрес: гр. Б., ул. „Х. А.” № ** да заплати на
„Сити Кеш” ООД, ЕИК ********* сумата от 477,14лв.,
представляваща съдебни разноски общо за двете инстанции, съобразно отхвърлената
част от иска.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.