Р Е
Ш Е Н
И Е
№ .. 26.01.2021 г.
град Търговище
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Търговищкият окръжен съд наказателно отделение На тринадесети януари две хиляди и двадесет и първа година В
публично заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА
ЯНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНГЕЛ ПАВЛОВ
МИРОСЛАВ МИТЕВ
Секретар: Ирина В.а
Прокурор: Николай Казаков
Като разгледа
докладваното от съдия Б.Янкова ВНОХД № 215 по описа
за 2020 година за
да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 313 и следващите от НПК.
Образувано е по ЖАЛБА, подадена от упълномощения защитник на подсъдимия по делото
Т.И., адвокат К.П. ***, против присъда № 0260007,
постановена на 25.09.2020 година, с която подсъдимият е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл.290,ал.1 във вр. с чл.26,ал.1 от НК, поради което и съдът на основание посочените
разпоредби и във връзка с чл..55,ал.1,т.2,б.“б“ от НК му наложил наказание пробация, включващо задължителните пробационни
мерки по чл.42б ал.1 и ал.2 –
задължителна регистрация по настоящ адрес, изпълнима чрез явяване и подписване
пред пробационен служител два пъти седмично и задължителни срещи с пробационен служител,
както и пробационна мярка по чл.43 от НК - поправителен труд, изпълним по
месторабота и при 15% удръжки върху трудовото му възнаграждение, което време да
не се зачита за трудов стаж. Всяка от трите пробационни мерки съдът определил
за срок от една година. С присъдата се произнесъл и по въпроса за направените
разноски, като ги възложил в тежест на подсъдимия.
С въззивната жалба е отправено искане за отмяна на атакуваната присъда и постановяване на нова от въззивния съд, с
която подсъдимият бъде оправдан. Конкретните доводите, с които се изразява
несъгласие с преценката на първостепенния съд са изложени подробно в жалбата и засягат
основно процесуалната му дейност. Твърди се, че РС: 1/нарушил е правото на
защита на подсъдимия с недопустимото приемане на доказателства, представени от
обвинението в противоречие с процесуалното място на това действие - преди
изготвяне на обв.акт, задълбочено с отказа
на съда да удодвлетвори направените реципрочни доказателствени искания на
защитата; 2/ постановил осъдителна
присъда, в нарушение на чл.303,ал.2 от НПК; 3 /допуснал нарушение на основни принципи на НПК, като осъдил подсъдимия без да изясни
съществени по делото въпроси и без да допусне поисканите доказателства за
тяхното установяване и в обобщение: районният съд извършил незаконосъобразна
оценка на доказателствата, вследствие на което направил погрешни правни изводи и
незаконосъобразно осъдил подсъдимия. Алтернативно на основното искане за
оправдаване се поддържа искане за отмяна на присъдата и връщане на делото на
първа инстанция за ново разглеждане.
В съдебно заседание, възз.И., редовно призован
се явява лично и поддържа въззивната
жалба, с молба да бъде уважена, респективно въззивният съд да го оправдае. В
същият смисъл е изявлението му при предоставеното право на последна дума.
Упълномощеният му защитник развива подробно съображенията за
неправилност на присъдата, посочени във въззивната жалба и поддържа основното искане
за отмяна на присъдата и постановяване на нова, с която подсъдимият да бъде
оправдан. Посоченото във въззивната жалба алтернативно искане за връщане на
делото не се поддържа, но се застъпва друго искане, свързано с претендираната
несправедливост на присъдата.Считайки наказанието за завишено, а смекчаващите
обстоятелства недооценени, защитата предлага наложеното наказание да бъде
намалено.
Представителят на Окръжна прокуратура счита въззивната жалба за неоснователна и като такава счита,
че следва да бъде оставена без уважение.
Въззивният
съд, след като обсъди доводите в жалбата, изложените от страните съображения в
открито съдебно заседание, обсъди събраните пред първата инстанция и във
въззивното съдебно следствие доказателства и след цялостна проверка в пределите
по чл.314 от НПК, намери следното:
Процесуалната дейност на първостепенният съд не страда от приписаните и в жалбата недостатъци, както
по отношение попълването на делото с доказателства, така и при тяхната оценка. Изведените
от анализът им фактически положения, подробно изложени в мотивите към
проверяваната присъда(стр.2- стр.4) намират подкрепа в доказателствена
съвкупност и в този смисъл са обосновани. При собствения анализ на
доказателствата, включително и на събраните във въззивното следствие, настоящият
състав не установи основания да се отклони от възприетите от РС факти и по-конкретно, намира,че по
делото безспорно е установено следното от фактическа страна:
С влязла в сила нова въззивна присъда № 10
от 13.09.2017 г по ВНОХД №
100/2017 г. на Окръжен съд Търговище, подсъдимите Н.А., П.И., В.В. и В.Д., били признати за виновни в извършването на престъпление по
чл.213а, ал.2,т .1, пр. първо ,т.2, т.4 и т.5
във връзка с ал.1 във връзка с
чл.20 ,ал.2 във вр. с ал.1 от НК, а
именно, че на 17.07.2012 г. в с.П.,
община Търговище, в съучастие, като съизвършители, с цел да принудят Ш.Р.Ш. ***,
да се разпореди със свое право – като арендатор да подпише документ за
прехвърляне на правата си по договора за аренда
на 612.2107 ха земеделски
земи в землището на с. Драгановец,
общ.Търговище в полза на Т.Т., като го заплашили с насилие и убийство: че ще
бъде убит, няма да живее, с увреждания на имуществото (запалване на къщата и
реколтата), причинили му леки телесни
повреди по смисъла на чл.130,ал.2 от НК – причиняване на болка и страдание, като
му нанесли удари с юмруци по тялото, удряли
му главата в масата, със сила го
свалили на земята и го ритали в бъбреците и корема, които действия довели до отток с
кръвонасядания в областта на дясната скула, кръвонасядане в дясната повърхност на шията, яйцевидно кръвонасядане по дясната странична повърхност на гръдния кош и по дясната лопатка, две кръвонасядания по лявата подбедрица, като
деянието е извършено от повече от две лица (четири), както и от лица по
чл.142,ал.2,т.6 от НК – служители на организация, която извършва охранителна
дейност, като и четиримата подсъдими били служители на охранителна фирма
„Енерджи Секюрити груп „ ЕООД Търговище.
Фактическите положения, въз основа на
които е прието за извършено от обективна и субективна страна престъплението по
влязлата в сила нова въззивна присъда накратко очертават следната хронология: На
17.07.2012г., около 18 ч., подс.Т.И., тогава 17 годишен се намирал в стопанския
двор на св.Ш.Ш. ***, заедно с баща си Д.И., чичо си св.Б.И.и тъстът на св.Ш. - св.М.С..
По същото време, в стопанския двор на св.Ш. влезли с два джипа лицата Н.А., П.И.,
В.В. и В.Д. и се приближили до св.Ш., който бил в беседката заедно със сестра
си св.С.М.. „Четиримата отправили заплахи
към Ш., като му заявили, че ако не подпише за земите ще бъде убит и няма да
живее. Заплашили, че ще му запалят къщата и реколтата.Като продължавали да му викат „Подпиши, подпиши“ .Започнали
да го удрят с юмруци по тялото, ударили му главата в
масата и след падането на земята го ритали в бъбреците и
корема….Сестрата на св.Ш. като видяла тази
физическа разправа с брат и се
развикала за помощ ,като към мястото се притекли работниците на Ш. – св.М.С., Б.И.и случайно
присъстващите св.Д. И. и Т.И.. Тогава
четиримата подсъдими се обърнали към тях
, а един от тях извадил от джипа
бухалки, което уплашило свидетелите и те
се върнали обратно, като св.Т.И. бил ударен
по врата от подс. В.Д.. След като
се върнали обратно св.Т.И. се обадил на телефон 112 и съобщил за случващото се.
Като разбрали за обаждането четиримата подсъдими преустановили побоя и
заплахите, качили се заедно със св.Г.Г.
на двата джипа и си тръгнали“( мотиви към присъда по ВНОХД№ 100/2017г, л.31, т.2 от
Д.П № 376/2017 г.). Съдът приел също, че малко по-късно пристигнали полицаи и
линейка и пострадалият бил транспортиран до болницата и освидетелстван от
съдебен лекар на следващият ден.
В досъдебно производство(приключило с влязлата
в сила нова въззивна присъда), първоначално под № 150/2013г. по описа на ОДМВР Търговище, а впоследствие по
описа на ГДНП на МВР София, като свидетели били разпитани и лицата, намирали се
в стопанския двор (зърнената база) към момента на протеклите инкриминирани
събития: М.С., Б.И., Д.И. и Т. И..
В разпит, проведен пред разследващ полицай в
РУ „Полиция“ гр.Търговище на 31.08.2012г, (л.10- л.11,
т.I,
Д.П№ 376/17г на РУ Търговище) в качеството му на свидетел подс.Т.И., тогава все още непълнолетен (навършил 18 години няколко месеца по-късно, на
17.01.2013г), при спазване на процесуалните изисквания на чл.388 от НПК(разпитът е проведен с участието на педагог) и предупреден за задължението
да даде правдиви показания и за отговорността, която носи в случай на
лъжесвидетелстване, подробно изложил обстоятелства, съпоставими с приетото
от фактическа страна в мотивите на влязлата в сила нова присъда. В
изготвения протокол обективиращ проведеното процесуално следствено действие
подсъдимият, в качеството си на свидетел заявил следното: „До портала бяхме аз, баща ми и Б.
..След около 5-10 минути чухме женски и
мъжки гласове .Жената викаше „помощ, убиха Ш.“.Чувах, че се удря по масата,
защото тя е тенекиена и дрънчи.Не видях кой удря по масата.Чух че някой мъжки
глас казва „Ш. ще те убия“. Като чухме
женски и мъжки гласове си помислихме,че бият Ш. и тръгнахме към беседката да видим какво става.Тези
петимата тръгнаха към нас и казаха „вие къде идвате върнете се“. Аз видях,че
тримата удрят Ш. по ребрата …Единият отиде до колата и взе 3-4 бухалки и ги държеше. След това другите
ни казаха да се върнем и ние тръгнахме обратно …Като тръгнах
обратно,най-високият, с червената тениска
ме удари по врата, не с шамар, а с тясното на дланта от страната на кутрето. Аз паднах на колене и
веднага се изправих и отидох до портала …Този,с червената тениска слезе и започна да гони Ш. и каза“ела тука …. И той с ритник
удари Ш. с ритник в лявата страна на корема.Той викаше на Ш. „ела се качи в джипа“ и Ш. му каза,че няма да се качва...“
Три години по-късно,
наказателното производство било все още в досъдебната си фаза и в проведен на 18.03.2015г (л.9,т.I,Д.П№376/2017г)
разпит, подс.И., вече пълнолетен, предупреден за
отговорността, която носи при съзнателно потвърждаване на неистина или
затаяване на истина, подробно изложил обстоятелствата свързани с
инкриминираните събития, предмет на горното наказателно производство, водено и
приключило по чл.213а от НК, съпоставими отново с приетото от фактическа
страна в мотивите на влязлата в сила нова въззивна присъда. С уговорката, че
на предишния си разпит казал „самата
истина“ отново изложил възприетото от него: “На портала бяха чичо ми Б., там беше М., който е дядо на Ш.. Ние с баща
ми отидохме навътре в базата и видяхме, че на беседката е Ш. и сестра му
С., като имаше няколко човека
мъже до тях. Те говореха. Не са се карали.Ш. каза да го изчакаме на портала и ние
с баща ми се върнахме на портала.Там говорихме с М. и чичо Б.. По едно време чухме викове,
крещене, дрънчене на ламарина….На входа на беседката имаше двама мъже, като
видях как единия от мъжете ритна Ш. в областта на корема отстрани. Другият мъж хвърли някакви документи на масата и каза на Ш. да
ги подпише … В този момент тези мъже видяха,че отиваме към беседката и тръгнаха
срещу нас, като казаха да се връщаме…Тръгнахме да се връщаме назад към портала
и в този момент почувствах удар отзад
във врата .. Ш. също тръгна да идва към
нас и тогава непознатите мъже тръгнаха
да го гонят и го караха да се качва в
джиповете им…Ш. отказа да се качи в
джипа, пак го удариха в стомаха с ритник..“
Преди приключване на досъдебното
производство (Д.П № 150/2013г) и в съдебната му фаза - пред РС Търговище, по НОХД№ 1140/2017г.
образувано по внесен ОА за престъпление
по чл.213а от НК и във въззивното съдебно следствие, проведено
по ВНОХД№ 100/2017г., образувано по протест срещу първоинстанционната
оправдателна присъда, подс.И., в
качеството си на свидетел заявил относно обстоятелствата, протекли на
17.07.2012г в двора на зърнената база в с.П. накратко следното:
1/
на 15.08.2016 г.(л.83,т.II,Д.П№376/17 г.), пред разследващ полицай,
предупреден надлежно за отговорността по
чл.290,ал.1 от НК, с уговорката,че „мина
много време и някои неща ми се губят“, като свидетел, посочил относно
обстоятелствата от 17.07.2012г: „Тогава Ш.
беше в беседката, заедно с едно момче и
сестрата на Ш.- С..Докато чакахме навън си спомням,че чух, че започнаха
да говорят на висок тон и да викат.Навън при нас беше също Б. и М., който е дядо
на Ш.. След като чухме виковете тръгнахме да видим за какво се вика и какво
става.Като влязох в базата видях едни мъже слязоха от колата и ми казаха да се
върна. На едното момче, чух, че казват „Ж.,качвай се в колата и след това двете коли си тръгнаха. Не съм
видял и не си спомням тези мъже да са
удряли Ш.“;
2/
на 31.01.2017 г.(л.54,т.II2.Д.П.№376/17г.), пред
състав на РС Търговище, разглеждащ НОХД № 1140/2017г., като
свидетел, след като съдът му „напомнил“ отговорността по чл.290,ал.1 от НК и същият обещал да говори
истината, относно въпросните събития от 17.07.2012г. накратко посочил: „Бях на
портала на стопанството на Ш., но от външната страна.По едно време дойдоха два
джипа… Видях, че говориха с Ш. на беседката и по едно време чух, че почнаха на
висок тон. Ние тръгнахме към тях. Бяха около 3-4 човека. Ние тръгнахме към тях
и те леко ме докоснаха и попитаха „Вие за какво идвате и ние се върнахме. Не съм видял някой някого да удря. Не си
спомням да съм видял бухалки.„След като се отдръпнахме не виждахме вече
беседката, защото бяхме в задния двор“.
След прочитане, на основание
чл.281,ал.4,във вр с ал.1,т.2,пр.2 НПК, на дадените от него на досъдебното
производство показания от 31.08.2012г.,
подс.И., в качеството си на свидетел заявил: „показанията ми от 31.08.2012г. не са записани правилно, бях принуден. Ш.
ме накара да кажа това…“.Относно конкретните обстоятелствата, предмет на
съдебното производство, образувано по внесения по чл.213а от НК обвинителен акт заявил „
Видях хората в обекта, но не съм чул да викат, а на висок тон да говорят…
Удари да нанасят по Ш. не съм видял. Няма как да видя, ние сме пред портала, а не до беседката“.
3/на 13.09.2017г. (л.15-л.16,т.II2,Д.П,№376/17г.),
пред състав на Окръжен съд Търговище,
разглеждащ ВНОХД №100/2017г, след надлежно разяснение отново на отговорността
по чл.290,ал.1 от НПК, подс.И., като свидетел, за същите обстоятелства - от
17.07.2012г. заявил :“Като отидох
там и видях вътре в базата два
джипа.После взеха да си говорят на висок тон и като чухме, тогава викаме да
отидем да видим за какво си говорят на
висок тон.Отидохме и той ми каза да го
чакам пред портала, те си имали за нещо
да говорят.Ние като тръгнахме срещу тях едните момчета слязоха от колата, после
се качиха и си тръгнаха“.
- на конкретен въпроса на съда „Вие видяхте
ли четиримата подсъдими да
нанасят побой над Ш.?“, Т.И.
отговорил: „ Не,
не съм видял “.
- след прочитането им, на основание
чл.281,ал.5 от НПК и във връзка с
констатирани противоречия на дадените
в хода на Д.П показания от 18.03.2015
г.(които РС пропуснал да прочете), подс.И., като свидетел заявил: „Не е вярно това,не потвърждавам това
показание, потвърждавам това, което днес казах, защото той ме принуди така да
кажа по времето, когато се случи това
същата вечер… Ш. каза да кажа така,че
съм видял,че го бият и аз това
казах.Тогава бях малко дете и не знаех
какво правя тогава. „
- на още два конкретни въпроси на
съда -
1/„тези всички неща, кой къде го
ритнал, кой къде го ударил, вие ли си измислихте или той Ви каза така да
кажете?“ Т.И. отговорил: „ Всичко,
това което съм казал , той ми каза така да кажа.Той ми каза да кажа това,че са го били,че са го ударили и
т.н.“ и 2/ Това преди да дойде линейката
ли беше? Т.И. отговорил: „Нямаше
линейка…Не съм казвал никога, че е имало тогава линейка. Потвърждавам това, което
казвам днес.Отказвам се от показанията, които съм дал тогава“.
Подробното възпроизвеждане на
съдържането на депозираните от него показания не е самоцелно, а е обусловено от
необходимостта за точното възпроизвеждане на значимите (с оглед предмета на настоящото
дело) фактически данни и защото онагледява положителната констатация, правилно направена
от първата инстанция, за несъмнено установените
действия на подс.И., изразени в устно и съзнателно потвърждаване (пред орган
на досъдебното производство и пред съд- районен и окръжен) на неистина.
В
контекста на цялостното оспорване на осъдителната присъда и конкретните доводи,
с които то е аргументирано в подадената въззивна жалба и с оглед конкретния
предмет на настоящото въззивно производство, а именно изясняване на въпроса има
ли извършено престъпление по чл.290,ал.1 от НК от подс.И. и виновно ли е
извършено, се налагат първо две уточнения:
Първо,
относно съставомерните елементи по
чл.290,ал.1 от НК, които очертават
обхвата на дължимото поведение на всяко лице, което е възприело
определени обстоятелства и е длъжно да
ги възпроизведе. Безспорно е, че свидетелските показания са допустими доказателствени средства и с тях „могат да се установяват всички факти, които
свидетелят е възприел и които
допринасят за разкриване на
обективната истина“(чл.117 от НПК ) и
Второ, относно пределите на установените със задължителна сила обстоятелства, приети по приключилото с влязла в сила нова въззивна присъда наказателно производство водено за престъплението по чл.213а от НК. Както правилно е посочил и РС, съгласно чл.413,ал.2 от НПК, влязлата в сила присъда има задължителен характер относно това 1/ извършено ли е деянието и 2/виновен ли е деецът. Отнесена към конкретния казус задължителността на влязлата в сила присъда се простира върху пределите на фактическото изпълнение на посоченото в нея престъпление, а именно упражненото върху Ш. психическо и физическо насилие, подробно отразено в диспозитива на цитираната по-горе въззивна присъда.
В
първите си два разпита на досъдебното
производство, подробно и детайлно и
както се отбеляза - напълно съпоставимо с така приетите за безспорно извършени
действия, изпълнили доказаното и виновно осъществено престъпление по чл.213а от НК, подс.И., в качеството му на свидетел е възпроизвел
възприетото от него.
В
инкриминираните разпити, подсъдимият е заявил, както, че не е видял някой
някого да удря, така и че не е видял конкретно тези мъже(четиримата подсъдими)
да удрят Ш. и обяснява защо – т.к е бил на място, от което не се е виждало и че
„не си спомня“ да е имало бухалки, че не е имало линейка и причината за признато лъжливите твърдения (с уговорката,
че истината е казана пред съда и в последния разпит по Д.П) е упражненото върху
него въздействие от Ш., изразено в искането на последния(Ш.) подс.И. да излъже.
Не само действително упражненото върху св.Ш. насилие, утвърдено с влязлата в сила присъда, но и обективно възможното и реално възприетото фактическо изпълнение на инкриминираното по ВНОХД№ 100/2017г на ОС Търговище престъпно деяние, от страна на подс.И.( в качеството му на случайно намиращо се тогава в базата на с.П. лице –очевидец) е установено несъмнено по настоящото дело: от показанията на св.С., св.М. и св.Ш.(вкл и от прочетените му и приобщени по този ред показания, депозирани по Д.П № 376/2017г.,л.157,т.II,), както и от материалите по изисканото и приложено досъдебно и съдебно производство с предмет чл.213а от НПК(НОХД№ 1140/2016г на РС Търговище). Изложените в тази посока съображения от РС ( стр.5- стр.6) са споделими, като въззивният съд намира за необходимо само да добави следното: налице е особеност в предмета на доказване по настоящото дело, произтичаща от неминуемата му обвързаност с обстоятелства от предмета на доказване по приключило с влязла в сила присъда друго дело, с отчитане от една страна на безспорното различие във фактите от предметите им на доказване, но обвързани от друга поради съвпадащите по неизбежност източници – лица, които са присъствали на събитията предмет на приключилото дело са и лица, чиито показания изясняват и фактите от предмета на доказване и по настоящото дело. В аспекта на тази особеност, при обсъждане и анализа на свидетелските показания, които РС е приел за достоверни – на св.М.С. и св.М., въззивната инстанция намира, че дадената им оценка е законосъобразна и я споделя по следните съображения:
В проведения му на първа
инстанция разпит (л.51, НОХД№ 216/2020г, РС Търговище), св.М.С. ясно и непротиворечиво е посочил както самоличността
на присъствалите на 17.07.2012г: „Ние тогава бяхме четирима човека аз, Б., Д.
и Т.“, така и последователността на събитията, включително и че, първоначално
Ш.Ш. им казал да се отдръпнат, т.к имал работа с „хората“ и те се изтеглили настрани и че от
мястото, където били „не се вижда“,
но след като чул гласа на С. М. „Помощ,помощ“ .. „веднага тръгнахме четиримата към тях“, като пояснява от къде са
минали „ по коридора,пътеката към беседката“ и че „ние
като тръгнахме към беседката видяхме четирима – единия от.. аз даже видях като блъскат на Ш.
главата в беседката“. От съществено значение за фактите от предмета на доказване е категоричността в показанията на св.С. както за възприетото от него, така и за
обстоятелството, че подсъдимият бил преди него и именно защото е бил по - напред „тези хора“, които се „засилиха отгоре ни и момчето (подсъдимият) беше напред и го удариха“. Детайлността,
последователността и логичността в показанията на св.С. са характеристики,
които безспорно обуславят извод за достоверност на установеното от посочения
свидетел. И след като безспорно е изяснено от показанията на св.С., че четиримата
са се отзовали, чувайки виковете за помощ и първи е бил подсъдимия (което с оглед
възрастта му е напълно житейски правдоподобно), а другите, вкл и св.С. са били
след него и след като св.С. е видял насилието върху Ш. „Започнаха да гонят Ш., да го бият и ритат“ ...“имаше един едър мъж, който стоеше отвън на беседката и удряше главата на Ш. в беседката“ изключено е да
се приеме, че подсъдимия И. ( първи от четиримата) е бил възпрепятстван да види
същото, което движещия се след него св.С.
е възприел.
В цялостен синхрон с показанията
на св.С. са и показанията на св.С.М.,
която макар и принципно заинтересована – като сестра на пострадалия по
приключилото дело Ш.Ш., напълно последователно, гарантиращо обективност и
съответно достоверност, описва в хронологичен порядък случилото се и главно интересуващите конкретното дело
обстоятелства - кога и защо са се приближили четиримата, вкл. и подсъдимия И. и
поведението на четиримата мъже(бодигардовете) по времето, когато И. е бил там и съответно удрянето по врата на И. (от единия от бодигардовете). В разпит
пред РС по НОХД№ 216/2020г(л.48- л.50), св.М. изрично пояснява, че – „Б. И. И., М.
Х. С., Д.И. и Т. И.“
, които били на горния вход „ От
там не са виждали при нас какво се случва, защото има
постройки и те пречат да се види.Пряка
видимост не са имали“ и правдиво разяснява по нататък, че когато започнала да вика за помощ и че „от страх гласът ми пресипна и колкото можех
крещях и работниците бързо дойдоха, защото има
една пътека и ниски постройки до нея.На
около 10метра или 15 метра е
беседката..“. Добросъвестно и
житейски правдоподобно пояснява също, че „Аз
лично не видях някой да удря подсъдимия. Аз се занимавах с брат ми Ш., да не го удрят и бият..“ и ,че „
после дочух от работниците,че са го ударили Т. (подсъдимия) и ми показаха,че са го ударили
и на мен ми се стори, че му е зачервен врата“.
Макар и пестеливи и граматически неподредени показанията на св.Ш.Ш. също са в унисон по
съществените детайли от значение по настоящото дело. С оглед неяснотата (в съдържателен и чисто граматически аспект) на
депозираните пред първата инстанция показания ( л.52, НОХД 216)
: „докато
още ме биеха се притекоха на помощ
работниците. Не съм видял подсъдимия“, без да е ясно къде - между работниците или
докато го биели (не го е видял),
задълбочена от следващото записано в протокола изявление – „Знам,
че баща му е бил дошъл за някаква
рента.Видях го Д., бащата на подсъдимия, защото от време на време идваше да ми
помага. Не съм видял дали е дошъл да помага, когато ме бият“, пораждащо двусмислие относно адресата на последното изявление – за
кого се отнася - за Д. (И.)или за сина му Т.(И.), свидетелят бе преразпитан. Въпреки ясно откроимия му опит
да
се отклони от конкретно поставените му въпроси, след прочитане на депозираните
на Д.П показания(л.157,т.II,Д.П№.376/17г),
същият потвърди автентичността на положения под разпита негов подпис,
респективно, че е автор на съдържащите се, обективирани в протокола за разпит
показания. Като кореспондиращи с данните от
достоверните източници – показанията на св.С. и св.М. именно прочетените
и приобщени показания от проведения му разпит по делегация съдът намира за
обективни и съответно ползва установеното от тях обстоятелство, съдържащо се в
конкретния отговор на въпрос две от приложения лист за разпит по делегация – „Т.Д.И. е син на един от трактористите, присъстваше
на боя, беше малък тогава, малолетен, един
от биячите удари шамар на Т., това съм видял“ (л.157,т.II,Д.П№.376/17г).
От другите двама присъствали на 17.07.2012г
в базата на св.Ш. в с.П., като свидетел по настоящото дело участва само Б.И.
(чичо на подсъдимия), доколкото още на Д.П
неговия баща- Д.И. е упражнил
правото си по чл.121 от НПК и е отказал да дава показания. Показанията на св.Б.И.,
депозирани пред РС (л.50, НОХД№ 216/20г), с основание са отхвърлени като недостоверен
доказателествен източник, както поради сериозното конфронтиране с показанията
на св.С. и св.М., така и поради вътрешната им непоследователност и алогичност. Твърдението,
че не е виждал подсъдимия (л.50, НОХД№ 216/20г) е в противоречие дори и с
обясненията на подс.И., който независимо от лансираната защитна теза, че не е
чул викове за помощ, а само „ висок тон“ (л. 60, НОХД №216/20г), не отрича, че е бил на мястото. Отделно от това,
показанията на св.Б.И. не съставляват достоверен източник и поради очевидното
отсъствие на безпристрастност, особена видима от съпоставката между заявената
пълна липса на спомен, с която на практика отказал да даде показания като
свидетел на досъдебното производство(л.
130, т II
Д.П № 376/17г.), макар и с уговорката за
„сериозните си здравословни проблеми“ и
сравнително подробните такива в съдебното следствие ( при същите здравословни
проблеми), както и съвсем очевидна избирателност в обстоятелствата, които е
счел, че следва да възпроизведе, което личи особено в проведената му очна
ставка със св.М.. Така св.И. е изключително неконкретен, относно събитията от 17.07.2012г. “ Видях
хора, но не знам кои са. Ние не сме били въобще при тях…Нещо си
приказваха… Не си спомням какви са ми показанията .. Аз даже не съм
виждал подсъдимия..Вътре в базата не съм го виждал..“ и в същото време категорично твърди в очната ставка със св.М. – „ Не съм дърпал никой. Моля Ви се !“, в
отговор на репликата и –„Ти дърпаше бодигардовете“.
Ето защо и настоящият състав споделя
възложеното от първата инстанция доверие на свидетелите С. и М. като достоверно
установяващи фактите от предмета на доказване, към които отнася и прочетените и
приобщени показания на св.Ш., депозирани на Д.П № 376/17г, респективно намира, че правилно са приети за недостоверни показанията на св.Б.И..
Обясненията на подсъдимия от
своя страна, като непоследователни, алогични и опровергани от достоверните
доказателства по делото, с основание
са оценени само като проява на упражнено право на защита,
не и като достоверен източник за установяване на обективната истина по делото. Всъщност, съдържателно
показанията му се свеждат само до 1/пояснението във връзка с различието, че „ Защото всеки път различни показания и аз не
мога да си спомня кое как съм казал“ (л.61,НОХД№ 216/20г.); 2/до
възпроизвеждане отново на възриятията му относно случилото се на
17.07.2012г, вече като подсъдим - „не съм чул нищо и не съм се затичвал да помагам“ и 3/ че е
казал различни факти, уговорен от Ш.(Ш.)
„Той тогава ми каза, аз да кажа,
че са го били и са били и мен защото
сме щели да вземем някакъв иск“ (л.61,НОХД№
216/20г.).
След като показанията на св.С. и св.М. от една страна и
задължителните предели на влязлата в сила въззивна присъда относно
вината на четирите лица и фактическото изпълнение на престъплението по чл.213а
от НК от друга несъмнено установяват
както упражненото върху Ш. насилие от четиримата подсъдими по приключилото
производство, така и че подсъдимият Ш., като свидетел е могъл и го е
възприел, то и обясненията на подсъдимия в противен смисъл
са изцяло опровергани.
Нещо
повече, съдържателния прочит на показанията му от първите два разпита по воденото
досъдебно производство разкриват
детайлност във възпроизведените възприятия и не само по отношение физическо и психическо насилие над Ш., но и
относно начина, по който самият той е
бил ударен от един от мъжете – „не с
шамар, а с тясното на дланта,от страната
на кутрето..“(л. 11,т. 2, Д.П 376/17г ) Тази информация (за насилието върху
И.) няма нищо общо със съдържанието на информацията (относно побоя над Ш.), за
която впоследствие подс.И. твърди, че възпроизвел лъжливо (в последващите три
разпита), защото „Ш. ме накара да го кажа това…...Мирям даже каза „ако
спечели делото парите ще ги разделим“ разпит пред РС,
31.01.2017г- л. 54 стр. втора Д.П
376/17г) и защото „Ш. каза да кажа
така,че съм видял,че го бият и аз това казах. Тогава бях малко дете и не знаех какво правя. Бях тогава 17
годишен, как мога да реагирам на тази възраст.Той каза да кажа ,че съм видял да го бият и аз така казах .“ - разпит пред въззивния съд, 13.09.2017г, л.
16, т 2, Д.П № 376/2017г ).
Иначе казано, тезата, че е депозирал лъжливи показания, подтикнат от Ш.
е изцяло опровергана от самото съдържание на детайлните показания, включително
и от факта на действително упражненото върху него насилие(установено от св.С. и
М.), описано с подробности и от самия
подсъдим, за което дори и самият той не твърди, че го е разказал, подтикнат от Ш..
Абсолютно несъстоятелно е и соченото от
подсъдимия основание за безспорното фактическо различие в първите два разпита и
последващите три инкриминирани по делото, обяснено с това, че „тогава бях малко дете „(вж л. 16, т 2
Д.П, протокол от с.з. по ВНОХД№ 100/17г на ОС Търговище). Освен, че е голословна,
но така застъпената теза на подсъдимия е
лишена от елементарна логическа подкрепа,
защото втория също така подробен и фактически описателен разказ(на
18.03.2015г.) е реализиран по време, когато подсъдимият е бил вече 20 годишен, като отделен е въпроса, че
трудно може 17 годишен младеж да бъде
квалифициран като „малко дете“.
Опитът му обаче , макар и твърде неумел, да обясни различието с това,
че не знаел какво говори защото тогава
бил „малко дете“, очертава както ясното
съзнание у подсъдимия за депозиране на различни твърдения, така и осъзнаване
противоправността на поведението му и е от значение и за субективната
съставомерност на деянието му .
Вярно е, че защитната позиция
на подс.И. еволюира, като в разпита му като подсъдим пред РС (л.61, НОХД№
216/2020г) твърди, че Ш. му казал да излъже, не само за побоя над
него, но и за побоя над самия подсъдим: “Той тогава ми каза да кажа,че са го били и са били и мен, защото сме
щели да вземем някакъв иск“. Освен, че е несъстоятелно, защото в нито един момент от
производството този удар (върху врата на подс.И.) не е бил обективиран в
каквито и да е искания, но е лишено и от елементарна житейска логика соченото от подсъдимия, че лъжливото твърдение
било заради иск, за който твърди “не знам
какъв иск“(вж л. 61, НОХД№ 216/20г).
Идентично е значението и на отреченото впоследствие обстоятелство, че е
дошла линейка. В първият от инкриминираните разпити (от 15.08.2016г), в който подсъдимият е отрекъл да е видял насилие над Ш. е пояснил
обаче, че е дошла линейка и че „видях,че Ш.
се качи в линейката“ (л. 83,т 2 от Д.П
376/17г). В последния от
инкриминираните разпити (по ВНОХД№ 100/2017г) твърди, че „ Нямаше
линейка,докато аз бях, нямаше линейка.Не съм казвал никога,че е имало
линейка.Потвърждавам това,което казвам днес Отказвам се от показанията, които
съм дал тогава“.( л.16, стр. втора Д.П 376/20г)
Макар и извън инкриминирания
предмет( различието в присъствието на линейката не е подведено под признаците
на предявеното му обвинение за лъжествидетелстване), посоченото е от значение
защото недвусмислено разкрива поведение на подсъдимия, в което изобщо не става
въпрос за пропуски в спомените или
обяснимо различие в детайлността на отразените в съзнанието му събития,
които е възприел, а позволява заключение,
че се касае за напълно съзнателно изопачаване на възприетите факти и потвърждаване на неистина относно тях, при
това направено демонстративно. Във
връзка с въпросната линейка, следва да се спомене значението на обаждането до спешния телефон
112. То(обаждането),според настоящият състав е относимо към предмета на
доказване по настоящото дело, доколкото е
прието в мотивите към въззивната
присъда както реализирано от самия подсъдим. Макар, че прегледът на
материалите по изисканото НОХД№ 1641/ 2013г, не установи по делото да е приложена разпечатка от
обаждания на посочения спешен телефон 112, това обстоятелство, прието
за установено от въззивният съд, на базата на собствен и суверенен
доказателствен анализ, доколкото е извън
задължителните за настоящият съд (които, както се посочи по-горе са само
фактическото изпълнение и вината на подсъдимите) има за последица единствено и
само това, че в случай, че същото беше налично по делото настоящият състав би
имал възможността да го цени пряко като източник на факта относно обаждането от
самия подсъдим.
При така изложеното, въззивният съд намира
фактическите изводи на първата инстанция, относно осъщественото от подс.И.
в условията на продължавано престъпление
лъжесвидетелстване, за напълно обосновани. Съвкупната оценка на
събраните, оценени като достоверни доказателства, несъмнено установява, че в
периода от 15.08.2016г. до 13.09.2017г, в качеството си на свидетел по Д.П № 150/2013г. (на 31.08.2012г.), по
НОХД№ 1140/2016г на РС Търговище (на 31.01.2017г.) и по ВНОХД№ 100/2017г. на ОС
Търговище (на 13.09.2017г.), подс.И. въпреки, че е възприел упражненото на
17.07.2012г, в базата в с.П., върху Ш.Ш.
физическо и психическо насилие
потвърдил, разпитан като свидетел, че не е видял да е извършвано
насилие, с което от обективна страна осъществил при условията на продължавано
престъпление престъпния състав по
чл.290, ал.1 във връзка с чл.26,ал.1 от НК, извършено под формата на „потвърждаване на неистина“.
Застъпената защитна теза, общо аргументирана пред РС – за несъставомерност, тъй като показанията на подсъдимия, тогава свидетел Т.И. били извън предмета на доказване по приключилото дело, а от друга страна за необоснованост, тъй като събраните доказателства по настоящото дело не подкрепяли обвинителната теза, че подсъдимият действително е видял насилие над Ш., поради отсъствието на видимост от мястото, на което е бил към случващото се до и около беседката, е поставена пред РС и е получила отговор, който настоящият съд споделя, включително и относно относимостта на показанията на подсъдимия към предмета на доказване по приключилото дело (стр.8 от мотивите към присъдата) и обосноваността на обвинението( стр 5 от мотивите към присъдата). Доколкото възраженията се развиват и пред въззивната инстанция, с акцент и върху нарушените права на подсъдимия,с отказа на РС да събере поисканите от защитата доказателства, в допълнение към посоченото от РС, настоящият състав намира за необходимо да посочи следното:
Безспорно подсъдимият е бил в двора на зърнената база на Ш. в с.П., на инкриминираната по приключилото дело дата 17.07.2012г. Не се оспорва и от самия него, включително и в депозираните му като подсъдим обяснения пред РС, постановил проверяваната присъда, че :.“Тръгнахме към тях за да видим защо си говорят на висок тон“(л.61,НОХД№ 216/2019г). Тоест, освен от показанията на св.С.,М. и Ш., които си кореспондират относно фактическото местоположение на подсъдимия позволяващо му изцяло да възприема случващото се, но и самият подсъдим сочи, че се придвижил за да види „защо си говорили на висок тон“. Отделен е въпроса, че алогично е само един „висок тон“ да провокира подсъдимия, баща му (Д.И.), чичо му( Б.И.) и тъстът на св.Ш.(св.М.С.) да се затичат към беседката, но и задължителния характер на установените с влязлата в сила въззивна присъда обем на привлеклите вниманието им изпълнителски действия по упражненото насилие - блъскане на Ш. в масата на беседката, ясно сочи, че са тръгнали към беседката не просто за да видят „защо си говорят на висок тон“. Видно е, че включително и от обясненията на подсъдимия е установена динамиката в тяхното (и неговото) движение – респективно приближаване към беседката от мястото, където са изчаквали, поради което дори и от собствените му показания не се установява претендираната статичност, с която е аргументирано отсъствието на видимост. Иначе казано, самият подсъдим не твърди, че през цялото време е бил на портала и в този смисъл, изобщо не става въпрос за обективна невъзможност за възприемане (поради отдалеченост или други прегради между портала и беседката) на случващото се около и в беседката, а за отказ за възпроизвеждане действителното възприетото от него като свидетел фактическо и психическо насилие, което както се посочи е безспорно установено с влязлата в сила присъда по ВНОХД№ 100/2017г на ОС Търговище. Ето защо и въззивният съд намери за неоснователно установяването на претендираната причина за отказа на подсъдимия И. да даде правдиви показания, свързана с твърденията за обективна невъзможност да види случващото се с Ш.Ш.: поради което и намери за неоснователни доказателствените искания на защитата за провеждане на следствен експеримент и за провеждане на разпит на подсъдимите по приключилото наказателно производство за установяване местоположението на подсъдимия И.. Трайно и последователно е застъпеното в решенията на ВКС разбиране ( Р№ 152/ 26.08.2016 г. по н. д. № 524/2016 г., I н. о, Р№ 322/20.06.2011 г. по н. д. № 1602/2011 г., III н. о, Р 286/0207.2013 г. по н.д.№ № 1029 /2013 г , II н. о) относно това, че съдът не е длъжен да удовлетворява всички доказателствени искания на страните и съответно с белег на процесуално нарушение е само този отказ, вследствие на който действително е била компрометирана обективната истина и в частност - увредено правото на защита на подсъдимия. Настоящият случай не е такъв, поради което и с отказа си да ги удовлетвори, РС от своя страна не е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила. Всъщност тези оплаквания не се и поддържат, предвид застъпената в пледоарията защитна позиция, конкретизирана в две основни искания - за оправдаване на подсъдимия и алтернативно за намаляване на наложеното му наказание. Независимо от това и доколкото е изведено като основно оплакване във въззивната жалба, съдът намира за необходимо да отбележи, че не констатира да е допуснато съществено процесуално нарушение, свързано с незаконосъобразно приетия “комплект писмени доказателства“, които прокуратурата е следвало да представи преди изготвяне на обвинителния акт. Както посочва чл.246 от НПК, ОА се изготвя, когато прокурорът е убеден,че са събрани „необходимите доказателства за разкриване на обективната истина“, а контролът върху тази преценка се извършва в съдебния процес, в аспекта на въведеното състезателното начало и служебните задължения на съда по разкриване на обективната истина, като именно в съдебната фаза се преценяват, респективно събират всички възможни и необходими за установяване обективната истина по делото доказателства. Иначе казано няма процесуални срокове, още по-малко преклузивни такива(с изключение на чл.234,ал.7 от НПК и то относими само към стойността на доказателствата) за представяне или събиране на доказателства.
Освен посоченото, застъпената защитна позиция, фокусирана върху оспорването подсъдимият да е могъл да види случващото се, респективно, че не го е видял, според въззивният състав, не държи сметка за предмета на настоящото наказателно производство, който не е за това кога подсъдимият е казал истината, тъй като верността на първите му показания, като съпоставими с установеното( доказано и виновно извършено) престъпление по чл.213а от НК не подлежи на преосмисляне. В този смисъл е без опора застъпената теза (макар и без изрично искане), но очевидно развита в тази насока - за предприети от подсъдимия, с трите инкриминирани разпита, действия по „поправяне“ на възпроизведените неверни данни от първите два разпита. Тезата е несъстоятелна, включително и с оглед етапа на настоящото наказателно производство, изключващ каквато и да е възможност за обсъждане на хипотезата по чл.292,ал.1,т.2 от НК .
Във връзка с обективната съставомерност
въззивният съд споделя изложените
от първата инстанция съображения( стр 7-
стр.8 от мотивите към присъдата ), които са правно издържани и са съобразени с уместно цитираната съдебна
практика. Правилно, извършеното от подсъдимия е квалифицирано като осъществено
в условията на продължавано престъпление, доколкото всяко от отделните деяния
осъществява поотделно състава на посоченото престъпление и фактът, че при
първото деяние ( 31.08.2012 г.) е бил
непълнолетен не променя цялостната оценка на извършената в условията на
чл.26,ал.1 от НК престъпна дейност като осъществена от пълнолетно лице, какъвто
е бил при довършването и.
Само за пълнота, въззивният съд намира за
необходимо да посочи и следното:
1/ деянието е съставомерно и от
гледна точка адресата на депозираните лъжливи показания, тъй като подсъдимият е
потвърдил неистина пред съд (районен и
окръжен) и пред друг надлежен орган на власт, каквито са
органите на разследването. След като процесуалното действие - разпит на
свидетел е възложено в компетентността на разследващите органи, очертани в
чл.52 от НПК, то и в случая разпитът на подсъдимия, в качеството му на
свидетел, проведен на 15.08.2016г. от разследващ полицай М.Я. безспорно обективира
показания дадени пред “надлежен орган на власт“. В този см е
Р № 308 от 1.07.2009 г. на ВКС по к. н. д. №
263/2009 г.,- надлежни органи на власт са „ са тези, които могат да разпитват свидетели, а това са органите на
прокуратурата, разследващите органи и административните юрисдикции, които
разпитват свидетели.
2/деянието е съставомерно,
независимо от не съвсем прецизното изпълнение задължението на съда да „ предупреди свидетеля за отговорността,
която носи пред закона ако откаже да
направи това, даде неистински показания или премълчи някои обстоятелства…“, съгласно чл.139,ал.2 от НПК, приложим на общо основание при извършване на това действие в съдебното
заседание.(вж п-л, с.з. 31.01.2017г,
НОХД№ 1140/16г, л.46, т II,Д.П №
376/17г). За разлика от вещите лица, на
които съгласно чл.151,ал.2 от НПК се
разясняват правата, задълженията и отговорността, която носят в случай на
невярно заключение, на лицата участващи в
наказателното производство в
качеството на свидетели, законодателят е предвид по-широко съдържание на
дължимото разяснение, включващо предупреждение за задълженията му и
отговорността при неизпълнението им, включително и за съдържанието на самото
лъжесвидетелстване - активно и пасивно, и предвиденото наказание. По-широкото
съдържание на предвидените към свидетелите предупредителни действия не са
самоцелни, а осигуряват дължимите
гаранции за свободното и цялостно изпълнение на техните задължения, което от своя страна спомага и
гарантира за разкриване на обективната истина по делото. В случая обаче, видно от вписаното в съдебния протокол
изявление на свидетелите, вкл и подс.И.,
че обещават да говорят истината, е ясно, че отговорността по чл.290,ал.1 от НК,
без да е от генерално значение дали им е била напомнена или са били предупредени за нея, несъмнено им е била
разяснена. Следва да се уточни също, че посоченото има отношение единствено
към субективната страна на престъплението, доколкото за обективната
съставомерност изричното предупреждение
не е елемент от престъпния състав.В този см е и Р № 54 от 1.07.2020 г., по н. д. №50/2020 г., на ВКС, II н. о.:„Наказателната отговорност за извършено
престъпление лъжесвидетелстване се поражда независимо от обстоятелството дали
свидетелят е бил изрично предупреден за нея по чл. 290, ал.
1 от НК, в изпълнение на задълженията на държавния орган по чл. 139, ал.
2 от НПК, или професионалното задължение е било пропуснато.
Във
връзка с правната страна на извършеното, въззивният състав обаче намира за
необходимо да посочи и следното:
Както е прието в правната доктрина: добросъвестното
изпълнение на вмененото по силата на чл.117 от НПК задължение, което свидетелят
има „го задължава
да възпроизведе всички свои
възприятия относно интересуващите процеса факти
в този именно вид, в който те са се отразили в неговото съзнание“(уч.Наказателно
право, особена част, кн.втора, проф.И.Ненов, стр. 57, изд. 1959 г). Прието е
също, че „ Деянието се изразява в депозирането на неистински
показания и може да се осъществи чрез действие „потвърждаване на неистина“ или
чрез бездействие „затаяване на истина“. Свидетелят ще
осъществи първата форма на изпълнителното деяние когато „каже, че е възприел нещо,
което в действителност не е видял,
не е чул и т.н“ тоест акцента е върху съзнателната подмяна на
действително съществуващото и възприето от свидетеля, което не е било в този
обем и с това съдържание, което той възпроизвежда. В конкретния случай, данните
по делото сочат, че подсъдимият е потвърдил, че е възприел бездействие (неупражнено
върху Ш. насилие), което в действителност не е видял, защото обективната
действителност е била друга и по този начин съзнателно е подменил действително
възприетото от него - а именно
упражненото върху Ш. психическо и
физическо насилие. Тоест, подс.И. е възприел
определени обстоятелства и активно
ги е изложил, различно от действително възприетите от него, с което обективно е осъществил първата форма
на изпълнителното деяние - потвърдил е неистина, като е осъществил престъплението
чрез действие. В този смисъл е цитираното в мотивите към присъдата (макар
и в друг аспект) Р № 180 от 1.06.2015 г. на ВКС по н. д. №
393/2015 г., I н. о., “ Деянието е съставомерно, тъй като подсъдимият К. е потвърдил неистина
относно факта дали е имало конфликт между Г. и К. или не. За да бъде
изложеното от свидетеля истина, необходимо е било той да възпроизведе пред
съответния надлежен орган своите възприятия именно във вида, в който те са се
отразили в неговото съзнание“ В конкретния случай, за да бъде изложеното истина е следвало да
възпроизведе пред съответния
надлежен орган, че е имало упражнено насилие над Ш. психическо и физическо в
съответните конкретни проявни форми, които е възприел.
Вярно е, че с потвърждаването на
неистина, подс.И. е изопачил действителността като не е възпроизвел случилото
се и по отношение на последното, с премълчаването на насилието, което е
възприел принципно го е и затаил. Но е вярно и това , че в най-общ план винаги
затаяването на истина съставлява и потвърждаване на неистина, доколкото
казаното винаги възпроизвежда невярност
- затаено е действително
възприетото и поради това казаното не отговаря на действителността.
Както е известно, втората форма
по чл.290,ал.1 от НК - затаяване на истина, изпълнима чрез бездействие, се
осъществява в най-общ план чрез премълчаване на действителни и възприети факти.
Съобразно правната доктрина „затаяването
на истина“, т.е. премълчаването на възприятия или на техните елементи прави
показанията на свидетеля неистинно, защото възпроизведеното от него не
съответства напълно на отражението, което той действително има в своето
съзнание „ (л. 57, ул.Особена част наказателно право И.Ненов, част
втора,изд. 1959г). Както е прието и в посоченото по-горе решение № 180 от 1.06.2015 г. на ВКС по н. д. №
393/2015 г., I н. о., „Друг би бил случаят, ако той въобще е
премълчал известен и възприет от него факт, без да даде показания за него, а
всъщност да е могъл да даде. В този случай би било налице "затаяване на
истина".
Теоретичните постулати са необходими поради
конструкцията на обвинението, инкриминирало едно и също обстоятелство –
възприето насилие и потвърждаването, че такова не е имало и под двете
изпълнителски форми на лъжесвидетелстването, за което е привлечен подс.И..
Безспорно е, че подсъдимият не е казал, че е
видял упражненото над Ш. насилие, но,
както се посочи активно е потвърдил отсъствието на такова и в контекста на
посочените специфики на отделните форми на изпълнителното деяние по чл.290,ал.1
от НК по този начин е осъществил лъжесвидетелестване
чрез действие (потвърждаването на неистина). От неказването, че е видял да е упражнено насилие не следва, че едновременно е изпълнил и втората
изпълнителна форма по чл.290,ал.1 от НК, именно защото
обстоятелството е все едно и също и правдивото му възпроизвеждане вече е
опорочено чрез осъщественото потвърждаване
на невярното обстоятелство, че не е имало упражнено насилие. Казано иначе,
истината е една - действително упражненото над Ш. насилие и накърняването на
защитимия с престъплението по чл.290, ал.1 от НК обект е осъществено чрез лъжливото му възпроизвеждане - чрез
потвърдената неистина, че не е било упражнено такова. Фактът, че така е спестена и действителността (затаена
истина) не съставлява самостоятелно
и отделно накърняване на същият обект,
чрез другата му форма, посочена в престъпния състав по чл.290,ал.1 – затаяване
на истина, защото обстоятелството (истината, която е накърнена) е все едно и също.
Поради изложените съображения за
принципното различие в осъществяването на двете самостоятелни форми на
изпълнителното деяние, настоящият състав намира,че едно и също обстоятелство, както е в случая
не би могло да осъществява и двете форми на изпълнително деяние. Принципно двете
форми могат да бъдат изпълнени от дееца едновременно, но не и когато имат за
предмет една и съща обстоятелствена информация, както е в случая.
И след като
затаяването на истина, така както му е вменено се отнася до същите, а не
до други, различни от вменените в първата форма на изпълнение, обстоятелства, то
и в случая подсъдимият И. следва да носи отговорност само за действително осъществената от него първа форма
на изпълнителното деяние на престъплението по чл.290, ал.1 от НК, а именно,
че е п о т в ъ р д и л неистина: че не видял върху Ш.
да е било упражнено насилие - физическо и психическо .
Относно субективната съставомерност на извършеното от подсъдимия И., съображенията, с които РС е приел наличието на пряк умисъл(стр 8 от мотивите) се споделят изцяло. Несъмнено, подсъдимият е съзнавал напълно както, че потвърждава неистина, тоест обществено опасния характер на лъжливите му показания, така и е искал настъпването на обществено опасните последици - увреждане на обществените отношения, свързани с нормалното функциониране на правосъдието. В случая изобщо не става въпрос за недоглеждане, лошо записани показания, нюанси на възприятията и пр. поставени в аспекта на строго субективните усещания и възможности, на което и да е лице да възпроизведе възприети от него факти и обстоятелства. Става въпрос за напълно съзнателно лъжесвидетелстване – потвърждаване на неистина и този извод следва включително и от обективното поведение на подсъдимия, алогичните му изявления за различието в показанията му, за които стана въпрос по-горе (свързани с твърденията му че „бил малък“) и от позицията му при реализираното процесуално действие свързано с прочитане от съдебните състави по приключилото дело на депозираните му показания и по-конкретно: при предявяване от въззивният състав, разгледал ВНОХД№ 100/2017 г на протоколите за разпит (л.16, Д.П № 376/17г ), подсъдимият е потвърдил както верността на записаното в разпитите, така и че положените върху протоколите за разпит подписи са негови с обяснението, че „естествено аз тогава не съм казал на следователя, че Ш. ме е накарал да лъжа..“ Последното позволява изводи както за действителното отношение на подсъдимия към задълженията му като свидетел, така и разкрива съзнаването му, че е депозирал лъжливи показания, признавайки при това, че ги е депозирал, но не казал на следователя (че излъгал), както и не казал,че Ш. го накарал да излъже (с отбелязването, че несъстоятелността на тази защитна теза на подсъдимия се взе отношение по-горе в решението). Посоченото е необходимо, защото илюстрира не само пълно осъзнаване от подсъдимия, че осъществява лъжесвидетелстване, но и демонстрираното от него очакване, че необезпокоявано (и очевидно считайки, без последици) би могъл да изопачава възприетите от него факти и да възпроизвежда (да потвърждава) пред надлежен орган на властта и пред съда неистини.
По тези съображения, въззивната жалба, с
изложените в нея искания за постановяване на нова присъда, с която подсъдимият
да бъде оправдан, настоящият състав намира за неоснователна.
Без
основание е и наведеното във въззивното
заседание алтернативно искане за намаляване на наказанието.
Следва да се отбележи първо, че необходимата
корекция в обективната съставомерност, чрез изключване на втората форма на
изпълнителното деяние сама по себе си не налага промяна в санкционната част на
проверяваната присъда. При преценката за съответното на целите по чл.36 от НК
наказание първостепенният съд е намерил основания за приложение
на чл.55 от НК, приемайки за изключително смекчаващо обстоятелство -
опасението на подсъдимия от саморазправа (от лицата,чиито действия е възприел),
което не намира подкрепа в делото и съставлява предположение. Така, въпреки
правилната оценка на отсъствието на самопризнание (вярно изключено от
отегчаващите обстоятелства) и вярно оценените към смекчаващите обстоятелства
младата възраст и чистото съдебно минало на подсъдимия, същите не са достатъчни
за приложението на чл.55 от НК, защото не разкриват многобройност, а намереното
за изключително обстоятелство, както се отбеляза е необосновано. Периодът между
инкриминираните деяния (2016г - 2017г) и реализиране отговорността за тях не е
с продължителност, която на самостоятелно основание да обуславя облекчаване на
отговорността му, поради което и макар и под условие, както го е ценил РС не съставлява смекчаващо обстоятелство. В
този смисъл приложението на чл.55 от НК
е проява на изключителна снизходителност, която при отсъствие на надлежен протест не позволява намеса на
въззивният съд. Същевременно, встрани от обсъжданите от РС предпоставки при определяне на
наказанието са останали обстоятелства, които утежняват положението на
подсъдимия, към които следва да бъдат отчетени на първо място броя на деянията
– общо три, обхвани в рамките на продължаваното престъпление, за конструкцията
на което са достатъчни и само две. Подценен е и факта, че подсъдимият е
потвърдил неистина пред три самостоятелни
органи – разследващ полицай, районен съд и окръжен съд и е сторил това в
рамките не на незначителен период от време, а
в период от над година - от 15.08.2016г до 13.09.2017г. Вж в
този см и Р № 124/17.07.2012 г. по н. д. № 269/2012 г., на ВКС, III н. о.:
„Продължителния период от
време, броят на отделните деяния сочат на
системност и упоритост при осъществяване на престъпната дейност“. Изложеното обуславя и приетата
от въззивният състав неоснователност на исканото намаляване на
наказанието. Така определеното от РС наказание е достатъчно снизходително и постигането
както на генералната превенция, така и на индивидуалната (водеща в случая) - поправяне и превъзпитание на подсъдимия, несъмнено
би било компрометирано с допълнително
занижаване на така наложеното от РС и без това твърде снизходително наказание.
Извън казаното, в рамките на служебната
проверка, въззивният съд не установи
нарушения във връзка с определянето на самите пробационни мерки, като
същите са съобразени със законовите изисквания, включително и е изпълнено задължението на съда за определяне
на съответната периодичност на
изпълнение на първата пробационна мярка.
В рамките на извършената по
чл.314, ал.1 от НПК проверка и по гореизложените съображения, въззивният съд не
установи основания за отмяна на проверяваната присъда, нито за изменение, с изключение на посоченото
по-горе, свързано с необходимата
корекция, относно втората форма на изпълнителното деяние по чл.290 от НК. Ето
защо и на основание чл. 334,т.3 от НПК, въззивният съд
Р Е
Ш И :
ИЗМЕНЯВА ПРИСЪДА № 260007 от 25.09.2020 г. постановена по НОХД
№ 216 по описа за 2020г. от РС
Търговище, като признава за невиновен и оправдава подсъдимия Т. Д.И., само относно това да е извършил
престъплението по чл.290, ал.1 във връзка с чл.26,ал.1 от НК и под
формата на „затаяване на истина“.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в
останалата и част .
РЕШЕНИЕТО
е изключено
от актовете, подлежащи на касационна проверка
по чл.346 от НПК и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.