Р Е Ш Е Н И Е № 298
гр.Пловдив, 23.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският
апелативен съд, първи търговски състав,
в открито заседание на двадесет и пети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАТЯ ПЕНЧЕВА
ЦВЕТЕЛИНА
ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря Цветелина Диминова, като разгледа
докладваното от съдия Костадинова в.
търговско дело № 73 по описа за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
С решение №
451 от 12.10.2018 година, постановено по т. дело № 220/2017 година по описа на
Окръжен съд – С.З., е
отхвърлен предявеният иск от
Е.Ю., ЕГН **********, роден на *** год.,
постоянно пребиваващ в Р.Б., казахстански гражданин, чрез пълномощника адвокат
М.Р.И. ***, О.*, против „А.П.*.“
ЕООД, ЕИК ****, „У.Б.“ ООД, ЕИК **** и „Б.*.“ ЕООД, ЕИК ***, за обявяване на относителната недействителност на следните сделки, а
именно:
1.1
Сделка за покупко-продажба на недвижим имот с продавач „***“ ЕООД, ЕИК ****
/със сегашно наименование „А.П.*.“/ и
купувач „У.Б." ООД, ЕИК ***, обективирана в Нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № *, *****. на Д.Г.- Нотариус с рег. №* на
НК, с район на действие - района на Старозагорски районен съд, с която „***“
ЕООД продава на „У.Б.“ ООД собствения си недвижим имот, а именно: поземлен имот
с площ от 5 180 кв.м, находящ се в село З., Община С.З., съставляващ урегулиран
поземлен имот - парцел ***по действащия ПУП (ЗРП) на с. З., одобрен със Заповед
№ ***, ведно с намиращите се в имота жилищна сграда, построена съгласно
разрешение за строеж № ***. и допълващо застрояване: гараж и барбекю, построени
съгласно Разрешение за строеж № ***., всички въведени в експлоатация съгласно
Удостоверение за въвеждане
в експлоатация на
строеж пета категория
№***. на Община С.З., както и заедно с всички останали подобрения и
приращения по смисъла на чл. 92 от Закона за собствеността, намиращи се в
гореописания поземлен имот.
1.2.
Сделка за покупко-продажба на недвижим имот с продавач „У.Б.“ ООД, ЕИК **** и купувач „Б.*.“ ЕООД,
ЕИК ***, обективирана в Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот № *, **, рег.№ *, дело №* от **. на Д.Г.- Нотариус с рег. №* на НК, с
район на действие - района на Старозагорски районен съд, с която „У.Б.“ ООД
продава на „Б.*.“ ЕООД недвижимия имот, описан по-горе.
С решението е осъден Е.Ю. да заплати на „ А.П.*.“ ЕООД, „У.Б.“ ООД и „Б.*.“ ЕООД сумата 3000 лв. разноски за производството по делото пред първата
инстанция.
Така постановеното решение е обжалвано с въззивна
жалба от ищеца в първоинстанционното производство Е.Е.Ю. чрез процесуалния представител адвокат М.И. ***. Оплакванията
във въззивната жалба са за незаконосъобразност и неправилност на
първоинстанционното решение, като се твърди, че то е и немотивирано. Поддържа
се, че изводите на съда за липса на
субективния елемент – знанието за увреждането по смисъла на чл. 135 от ЗЗД са
изградени при преценка на отделни доказателства, а не на всички доказателства в
съвкупност и че неправилно са кредитирани само част от доказателствата. В
мотивите не били отразени и установените
по делото факти. Изложени са подробни съображения във връзка с тези оплаквания,
които ще бъдат обсъдени от съда в мотивите на настоящото решение. Искането е за
отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново решение по
съществото на спора, с което да се уважат предявените искове, като се присъдят
на жалбоподателя направените разноски пред двете инстанции.
Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от
„А.П.*.“ ЕООД, „У.Б.“ ООД и „Б.*.“ ЕООД чрез процесуалния им представител
адвокат А.А. с изразено становище за нейната неоснователност.
Страните не са направили нови доказателствени
искания пред въззивната инстанция.
Апелативният съд, като прецени доказателствата по
делото и доводите на страните, намира следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е
от лице, имащо правен интерес от въззивно обжалване, а именно от ищеца в първоинстанционното производство
против решението, с което е отхвърлен
предявения от него иск по чл. 135 от ЗЗД. При подаването на въззивната жалба е
спазен предвидения в чл. 259 ал. 1 от ГПК двуседмичен срок. Съобщението за
изготвеното решение е връчено на жалбоподателя Е.Ю. на
12.11.2018 година, а въззивната жалба е с вх. № 14311 от
26.11.2018 година.
Разгледана по същество, въззивната жалба е
основателна.
Пред Старозагорския окръжен съд по т. дело № 220/2017 година е
предявен иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД за прогласяване на
относителната недействителност по отношение на ищеца на две правни сделки, за
които се твърди, че го увреждат. Първата сделка е сключена между „А.П.*.“ ЕООД
като продавач и „У.Б.“ ООД с нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот № *, *****. на Д.Г.- Нотариус с рег. №* на НК, с район на
действие - района на Старозагорски районен съд.
Втората сделка, предмет на
предявения иск по чл. 135 от ЗЗД, е сключена между „У.Б.“ ООД
като продавач и „Б.“ *.“ ЕООД
като купувач с нотариален акт за
покупко-продажба на същия недвижим имот
№ *, **, рег.№ *, дело №* от **. на Д.Г.- Нотариус с рег. №* на НК, с район на
действие - района на Старозагорски районен съд.
Двете сделки имат за предмет един
и същ недвижим имот, подробно описан в нотариалните актове.
В исковата молба са изложени
подробни обстоятелства, свързани с качеството на ищеца Е.Ю. на кредитор на
ответника „А.П.*.“ ЕООД – прехвърлител по първата сделка, както и със знанието
на длъжника и на останалите страни по
сделките за това, че с тяхното сключване се увреждат интересите на ищеца като кредитор.
Първият спорен въпрос между
страните по делото касае качеството на
ищеца Е.Ю. на кредитор на „А.П.**“ ЕООД.
В писмения отговор ответниците са
оспорили твърдението на ищеца, че
първата сделка между „А.П.*.“ ЕООД и „У.Б.“ ООД от 26.03.2014 година е сключена след възникване на вземането на
ищеца от „А.П.*.“ ЕООД и след узнаването
от първия ответник за това вземане.
Този спор между страните е
разрешен в хода на настоящия процес с влязло в сила съдебно решение.
Видно от изложените с исковата
молба обстоятелства, ищецът Е.Ю. обосновава своето качество на кредитор по
отношение на прехвърлителя по първата сделка
„А.П.*.“ ЕООД / с наименование към момента на сделката „***“ ЕООД / с това, че е изпълнил чуждо задължение, а именно задължението на „А.П.*.“ ЕООД по договора за
продажба на дялове от *.**година, сключен с К.Т., тъй като е имал правен интерес за това в качеството си на собственик на капитала на
„М.В.“ ЕООД. Ищецът твърди, че е
изпълнил задължението на „А.П.*.“ ЕООД
- купувач по този договор, за да
бъде осуетено уважаването на исковете за установяване нищожност на
прехвърлянето на дяловете с договора от *.**година и вписване на несъществуващи
обстоятелства в Търговския регистър.
Твърди се в исковата молба, че заплатената от ищеца сума в изпълнение
на задължението на
„А.П.*.“ ЕООД е в размер на 200 000 евро, заплатени на 28.01.2014
година. Заплащането на сумата било в изпълнение на споразумение от 25.01.2014
година с нотариална заверка на подписите, сключено между ищеца Е.Ю., К.Т. и
„М.В.“ ЕООД, с което ищецът поел
задължение за заплати посочената сума на К.Т., а от своя страна К.Т. поел задължение да се откаже от исковете,
предявени по т. дело № 736/2011 година
по описа на Окръжен съд – С.З.. Тези искове имали за предмет прогласяване нищожността на
договора за продажба на дялове от *.**година поради липса на представителна
власт и на съгласие за сключването му, както и вписването на несъществуващи
обстоятелства в Търговския регистър по
партидата на „М.В.“ ЕООД, касаещи прехвърлянето на дяловете и качеството на
Е.Ю. на собственик на капитала на дружеството. Страните по това дело
били К.Т. – ищец и „М.В.“ ЕООД
/ с предишно наименование
„Х.Ф.Б..“ ООД/ и „А.П.*.“ ЕООД / с
предишно наименование Ц.И.“ ООД/ - ответници. Като трето лице помагач на
страната на ответниците бил конституиран
и Е.Ю..
От събраните доказателства се
установява, че производството по т. дело № 736/2011 година по описа на ОС –
С.З. е приключило след отказ от исковете
от страна на К.Т., направен пред въззивната инстанция по в.т. дело № 1230/2013 година в изпълнение
на споразумението от 25.01.2014 година.
С определение от 29.01.2014 година по в.т. дело № 1230/2013 година
Пловдивският апелативен съд е прекратил производството по делото пред себе си
поради отказ от иска на основание чл. 233 от ГПК, като е обезсилил
първоинстанционното решение № 270 от 03.07.2013 година, постановено по т.
дело № 736/2011 година на ОС – С.З.. В
съдебното заседание, в което е постановено прекратяването на производството, не
е присъствал представител на „Ц.И.“ ООД, поради което определението е съобщено
на това дружество и е влязло в сила на 19.02.2014 година след изтичане на
едноседмичния срок за обжалването му.
За вземането си от 200 000 евро, основано
на изложените по-горе обстоятелства,
ищецът Е.Ю. е предявил осъдителен иск срещу „А.П.*.“ ЕООД на основание чл. 74 от ЗЗД по т. дело № 5716/2014 година на Софийски градски
съд. По това дело е постановено решение
№ 7114/25.04.2016 година, с което искът е
уважен, като ответникът е осъден да заплати на ищеца Е.Ю. сумата от 200
000 евро, ведно със законната лихва от
25.04.2014 година до окончателното й изплащане.
Видно от цитираното решение на
СГС още с исковата си молба ищецът Е.Ю. е посочил, че е изпратил на „А.П.*.“
ЕООД на 24.03.2014 година по пощата
покана за изплащане на исковата сума в десетдневен срок, която била доставена
на ответника на 25.03.2014 година, но плащане в посочения срок нямало. В
мотивите на СГС е прието, че поканата е получена на 25.03.2014 година, респ. че
към датата на предявяване на иска на 25.04.2014 година, от когато е поискана и
присъдена законната лихва, вземането е
било изискуемо. Софийският апелативен съд като въззивна инстанция е потвърдил
първоинстанционното решение с решение № 338 от 08.02.2018 година по в.т. дело №
1261/2017 година. Решението на САС е обжалвано с касационна жалба, образувано е
т. дело № 2735/2018
по описа на ВКС, второ т.о. С определение № 381 от 20.06.2019 година,
постановено в хода на настоящия процес,
ВКС не е допуснал касационно обжалване на решението на САС.
По настоящото дело ответникът
„А.П.“ ЕООД поддържа доводи за това, че
поканата за плащане от 24.03.2014 година не е получена от него, респ. че към
датата на сделката 26.03.2014 година не е знаел за вземането на ищеца.
Настоящият съдебен състав намира,
че тези доводи са неоснователни.
Поканата от Е.Ю. до ответника
„А.П.*.“ ЕООД / тогава „***“ ЕООД/ за доброволно заплащане на сумата от 200 000
евро в десетдневен срок е представена като доказателство по делото. Представени
са и данни за начина, по който е връчена, а именно чрез „Б.П.“. Видно от
известието за доставяне, поканата е
адресирана до „***“ ЕООД / сега А.П.*.“ ЕООД
чрез управителя Н.Г.Д. на адрес ***, район В., ул. „****. Това е адресът на управление на дружеството
към този момент. Върху представеното от
ищеца известие за доставяне се съдържа
отбелязване, че връчването е станало на 25.03.2014 година на лице, посочено
като „Б. – служителка“, което се е подписало. По делото са събрани
доказателства, че към този момент нито първият ответник „А.П.*.“ ЕООД, нито
вторият ответник „У.Б.“ ООД, чието седалище и адрес на управление към този
момент съвпадат с тези на първия, са имали работещи по трудов договор лица.
От съдебно-икономическата
експертиза, изготвена от вещото лице К.К.се установява, че при доставянето на
поканата е използвана услугата „Т.“ на
„Б.П.“ ЕАД. При предаването ѝ на 24.03.2014 година от Е.Ю. са попълнени необходимите формуляри, като е
заплатена и услугата „заверка на съдържанието“. Вещото лице е отразило, че е
налице известие за доставяне, което установява, че услугата е предоставена.
Данни за отразяване на оспореното известие за доставяне в регистрите на „Б.П.“
вещото лице не е могло да получи, поради това, че се съхраняват за срок от една
година.
При така събраните доказателства
и като се има предвид, че за
надлежното връчването по пощата не е
необходимо то да е извършено лично на получателя, а е редовно и всяко друго връчване, което е
допустимо съобразно общите правила, уредени в чл. 46 и чл. 47 , във вр. с чл.
42 и чл. 44 от ГПК, както и съобразно специалния закон - чл. 36 от Закона за пощенските услуги, съдът
намира, че може да се направи извод за
връчване на поканата за плащане. Представеното от ищеца известие съдържа
официалното удостоверително изявление на длъжностното лице, връчващо пощенските
пратки, че пратката е доставена до адреса на управление и е получена от лице с
посочено име и длъжност, което се е подписало и е поело задължение да я
предаде. Отразеното в известието не е опровергано от представените
доказателства за липса на лица, работещи по трудов договор. В известието е
посочено, че става дума за служител, а не за лице, работещо по трудов договор.
В допълнение следва да се посочи,
че в хода на производството по т. дело №
5716/2014 година на Софийски градски съд, което беше обсъдено подробно
по-горе, ответникът „А.П.*.“ ЕООД не е възразил срещу получаването на представената още с исковата
молба покана за плащане и съдът е приел за установено това обстоятелство в
отношенията между страните.
Индиция за знанието на ответника
„А.П.*.“ ЕООД за увреждащия характер на сделката от 26.03.2014 година е и
обстоятелството, че това дружество е страна по
т. дело № 736/2011 година по описа на ОС – С.З., респ. по в.т. дело № 1230/2013 година на Пловдивският
апелативен съд. По делото пред въззивната инстанция е представено споразумението от 25.01.2014 година ведно с
молбата за отказ от иска. Вярно е, че длъжникът „А.П.*.“ ЕООД не е страна по
споразумението и не е присъствал в съдебното заседание на 29.01.2014 година,
когато е обезсилено първоинстанционното решение и е прекратено производството
по делото поради отказ от иска. Той обаче е уведомен от съда за прекратителното
определение и в качеството си на страна е разполагал с процесуалната възможност
да се запознае с представеното споразумение и да узнае за вземането, което Е.Ю.
има към него, след като е изпълнил дълга му към К.Т.. Самото вземане на Е.Ю.
към „А.П.*.“ ЕООД е възникнало още в
момента на извършеното плащане на сумата от 200 000 евро, което е станало
на 28.01.2014 година. Длъжникът е могъл
да узнае за това вземане още с получаването на съобщението по делото на АС – П.
на 12.02.2019 година. Най-късният момент, от който той е узнал за това вземане,
е получаването на изпратената по пощата покана за плащане на 25.03.2014 година.
Този момент предхожда сключването на първата от двете сделки на 26.03.2014 година.
Представените от ответника
доказателства с писмения отговор на исковата молба, свързани със съставяне и
заверка на пълномощни и декларации, касаещи процесната сделка от 26.03.2014
година, още на 20.03.2014 година не променя горните изводи. Дори да се приеме,
че към момента, в който е постигнато съгласие и е започнала подготовката на
документите за сделката между „А.П.*.“ ЕООД и „У.Б.“ ООД длъжникът все още не е
знаел за задължението си към ищеца, към меродавния момент на самото сключване
на сделката знанието вече е съществувало.
Страна - приобретател по първата
сделка от 26.03.2014 година е „У.Б.“ ООД. Сделката е възмездна –
покупко-продажба на недвижим имот. Към момента на сделката двете дружества - прехвърлител и приобретател са имали един и
същ адрес на управление, помещавали са се в общ офис в г.С., район В., ул.
„Д.С.П.“ № ***. Дружеството –приобретател е управлявано и представлявано от Х.
Ч., имало е двама съдружници с равни дялове -
„Ч.“ ЕООД и Я.В.Ю.. От представените по делото удостоверения за
родствени връзки се установява, че Н.Д. – управител и едноличен собственик на
капитала на „А.П.*.“ ЕООД от 06.02.2014 година и Я.В.Ю. има две общи деца –
Н.Н.Д. и С. Н.Д., родени през 2003 година и през 2004 година.
От справката в Търговския
регистър по партидата на „А.П.*.“ ЕООД е видно, че Я.Ю. също е била едноличен
собственик на капитала на това дружество в предходни периоди – от 19.02.2008
година до 11.07.2009 година и от 11.01.2010 година до 09.09.2010 година, като
след няколко прехвърляния на дружествените дялове те са придобити от Н.Д. на
06.02.2014 година.
Към настоящия момент Я.Ю. и Н.Д.
имат настоящ адрес ***, съответно от 27.02.2017 година и от *.10.2016 година.
Постоянният адрес и на двамата е в г.С., ул. „Д.С.П.“ ***, макар и в различни
обекти - съответно 05 012 и 002.
Страни по втората сделка,
сключена на 01.08.2014 година, са „У.Б.“ ООД – продавач, като съдружници
са Я.Ю. и „Ч.“ ЕООД, и „Б.*.“ ЕООД – купувач. Дружството- купувач
е учредено и вписано в Търговския регистър на 30.05.2014 година с едноличен
собственик и управител Г. Н.Д.. От представените по делото доказателства е
установено, че Г. Д. е баща на Н.Г.Д.. Т.е. става дума за свързани лица по
смисъла на чл. 135 ал. 2 от ЗЗД, между които знанието за увреждането се
предполага до доказване на противното.
След сключването на втората
увреждаща сделка, на 17.06.2015 година,
Н.Г.Д. е придобил от своя баща Г.
Д. и е станал едноличен собственик на капитала и управител на „Б.*.“ ЕООД,
какъвто е и до момента. Преди това, на 21.10.2014 година „*** **.“ ООД е придобило от Я.Ю. притежаваните от нея 50% от дяловете на „У.Б.“ ООД и е станало съдружник в това
дружество.
Обсъдените до момента
обстоятелства, установени със събраните по делото доказателства, са достатъчни,
за да се уважи предявеният иск по чл. 135 от ЗЗД.
При поредица от сделки, пред
каквато сме изправени по настоящото дело, кредиторът може да се защити срещу увреждането с иск по чл. 135 от ЗЗД не само по отношение
на сделката, сключена между длъжника и неговия съконтрахент, но и по отношение
на последващата сделка, сключена с
приобретател, за когото кредиторът твърди, че е недобросъвестен – знаел е за
увреждането.
Това разрешение на въпроса за реда за защита на кредитора при последваща разпоредителна сделка,
извършена от третото лице, в чиято полза длъжникът му се е разпоредил с
имуществото си, е дадено в т. 3 на ТР №
2/2017 година от 09.07.2019 година по тълкувателно дело № 2/2017 година на
ОСГТК на ВКС. В този случай целената от кредитора защита се постига с
уважаването на иска по чл. 135 от ЗЗД по отношение на последния приобретател на
имуществото. Когато сделките са възмездни, каквито са процесните, е необходимо
последният приобретател да е
недобросъвестен, т.е. да е знаел за увреждането. Доколкото предходните сделки
са само средство за постигане на увреждането,
ако се установи недобросъвестността на последният приобретател, искът следва да бъде уважен,
дори някой от междинните приобретатели на имуществото, които впоследствие са го
прехвърлили, да не е знаел за увреждането на кредитора.
В случая последният приобретател
е дружество, притежавано и управлявано от бащата на едноличния собственик на
капитала и управител на длъжника „А.П.*.“ ЕООД. С оглед на това и доколкото не
е установено противното, знанието за
увреждането се предполага съгласно изричната разпоредба на чл. 135 ал. 2 от ЗЗД. Нещо повече, с извършеното прехвърляне
на дяловете от Г. Д. след
процесните сделки, към настоящия момент целият капитал на дружеството –
последен приобретател „Б.*.“ ЕООД
принадлежи на Н.Д., на когото
принадлежи и капитала на длъжника на ищеца. По този начин, след двете сделки, се осуетява
възможността ищецът да насочи принудително изпълнение върху процесния
недвижим имот, а в същото време имотът
принадлежи на друго дружество на същия едноличен собственик на капитала
– Н.Д..
Що се отнася до знанието на
приобретателя по междинната сделка – „У.Б.“ ООД, дори то да не е установено, искът по чл.135 от ЗЗД
следва да бъде уважен по изложените по-горе мотиви. Настоящият съдебен състав
обаче намира, че макар между „А.П.*.“
ЕООД и „У.Б.“ ООД да липсва такава връзка, при която знанието за увреждането се
предполага, събраните доказателства са достатъчни, за да се приеме наличието
му. По исковете по чл. 135 от ЗЗД не винаги е възможно доказването да е пряко. Законът не поставя изискване за доказване на
релевантните факти само с преки
доказателства. Пълното доказване може да се проведе успешно и чрез верига от
косвени доказателства, които установяват странични обстоятелства, свързани с
основния факт, а не установяват пряко самия основен факт, но преценени в
тяхната съвкупност и връзка едно с друго го доказват без съмнение. В случая са
налице многобройни косвени доказателства. Те бяха обсъдени подробно
по-горе. Посочените две дружества са с
общ адрес на управление,***, което предполага поддържане на непрекъснати
контакти и обмен на информация между лицата, които ги представляват и
управляват. Освен това съдружник в „У.Б.“ ООД
е Я.Ю., от която Н.Д. има две деца. Наличието на граждански брак,
сключен между Н.Д. и друга жена през 2012 година не означава, че Н.Д. и Я.Ю. са преустановили
отношенията си. И към настоящия момент те двамата са с настоящ адрес в едно и също малко
населено място. Освен общите деца Я.Ю. и
Н.Д. имат и други отношения, установени
по делото. Те са свързани с притежаването на капитала на дружеството-длъжник
„А.П.*.“ ЕООД от двамата през различни периоди от време. Всичко това, наред с
обстоятелството, че след процесните сделки притежаваните от Я.Ю. дялове в
„У.Б.“ ООД са прехвърлени на „Б.*.“ ЕООД, което дружество е с едноличен
собственик на капитала Н.Д., дават основание да се приеме наличието
на знание и при „У.Б.“ ООД за увреждащия характер на
сделките. Дори обаче да се приеме, че такова знание не е установено, то не е
необходимо, доколкото „У.Б.“ ООД е страна само по междинната сделка, а знанието за увреждането като предпоставка
за уважаване на иска по чл.135 от ЗЗД е необходимо да е установено при длъжника и при крайния приобретател, в
случая „Б.*.“ ЕООД.
Допълнителни аргументи в подкрепа
на горните изводи за знанието на страните по сделките за увреждащия им характер могат да се намерят
и в събраните по делото доказателства, свързани с начина, по който е извършено
заплащането от двамата купувачи по сделките. В тази насока по делото са
изслушани първоначална и допълнителна съдебно-икономическа експертиза и са
представени писмени доказателства.
Установено е, че през 2014 година
Г. Д. е получил заем от 400 000 лева от Н.Г.Д., които е декларирал в ГДД
по чл. 50 от ЗДДФЛ. Установено е от
декларациите по чл. 50 от ЗДДФЛ, че от общо получената в заем сума той е
изплатил 78000 лева през 2015 година и 50 000 лева през 2016 година, като
останалите суми не са заплатени.
От своя страна Г. Д. е предоставил заем чрез банков превод на „У.Б.“ ООД на
31.01.2014 година, който е отразен по съответния начин счетоводно при „У.Б.“
ООД и е деклариран от Г. Д. по реда на чл. 50 от ЗДДФЛ. „У.Б.“ ООД е извършило
плащане на сумата от 100 000 лева по сделката от 26.03.2014 година чрез
два последователни банкови превода от по 50 000 лева на 25.03. и
26.03.2014 година.
По втората сделка от 01.08.2014
година общата продажна цена от 110 000 лева не е заплатена реално от
купувача „Б.*.“ ЕООД на „У.Б.“ ООД. От доказателствата е видно, че е извършено
прихващане на тази сума със сумата от
110 000 лева, дължима от „У.Б.“ ООД
на Г. Д. по договора за заем. Г. Д. е цедирал своето вземане по договора за
заем до размера от 110 000 лева на „Б.*.“ ЕООД, като след цесията, която е
съобщена по съответния ред, е извършено прихващането между двете насрещни
задължения. Всички операции по заплащане на сумите, отпускането на заем и цесия
са намерили съответното счетоводно отразяване при страните по тях, което е
установено от съдебно-икономическата експертиза. След всички посочени движения
на парични средства и вземания между Н.Д., Г. Д., „У.Б.“ ООД и „Б.*.“ ЕООД, към настоящия
момент няма данни за уреждане на
отношенията между Г. Д. и Н.Д. във връзка с остатъка от заема от 400 000 лева /
извън заплатените 78 000 лева и 50 000 лева/. Няма данни „Б.*.“ ЕООД
да е заплатило на Г. Д. дължимата сума по договора за цесия от 15.07.2014 година в размер на 104 000
лева. Този договор за цесия не е отразен в годишната данъчна декларация на Г.
Д. по чл. 50 от ЗДДФЛ. Няма и данни за
плащане от „У.Б.“ ООД на Г.
Д. на остатъка от заема от 350 000 лева.
Така развилите се финансови отношения между страните по двете процесни
сделки и физическите лица Г. Д. и Н.Д., наред с подробно обсъдените по-горе
обстоятелства, установени с доказателствата по делото, преценени в съвкупност,
налагат извода за знание у страните по
сделките, че с тяхното сключване се увреждат интересите на ищеца Е.Ю. в
качеството му на кредитор на „А.П.*.“
ЕООД.
Установени са по делото всички
елементи от фактическия състав, необходими за уважаването на иска по чл. 135 от ЗЗД, поради което първоинстанционното решение следва да бъде отменено и следва
да се постанови ново по същество, с което да се прогласи за относително
недействителна по отношение на ищеца поредицата от две сделки, сключени между
ответниците.
С оглед изхода на спора следва да
се отмени първоинстанционното решение и в частта, с която Е.Ю. е осъден да
заплати на отвениците разноски за производството по делото.
Тримата ответници дължат на ищеца
Е.Ю. направените разноски пред първата и пред въззивната инстанция по равно.
Пред първата инстанция разноските на ищеца, видно от списъка по чл. 80 от ГПК и
доказателствата за плащането им, включват 5206,20 лева държавна такса, *0 лева
възнаграждение за вещи лица и 13759 лева адвокатско възнаграждение с включен
ДДС. Ответниците са направили възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение. Видно от представената фактура адвокатското възнаграждение в
посочения размер е уговорено и заплатено за защита по два иска – по чл. 26 ал.
2 от ЗЗД и по чл. 135 от ЗЗД. По отношение на иска по чл. 26 ал. 2 от ЗЗД
производството е прекратено с определение от 25.01.2018 година поради
оттегляне. При това положение на ищеца се дължи само половината от адвокатското
възнаграждение за първата инстанция, уговорено и заплатено по иска по чл. 135
от ЗЗД, а именно сумата от 6879,50 лева. Минималният размер на адвокатското
възнаграждение, определен на основание чл. 7 ал. 2 т. 5 от Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения с включен 20% ДДС е 4959,67
лева. Съобразявайки фактическата и правна сложност на делото , съдът намира, че
не са налице предпоставките на чл. 78 ал. 5 от ГПК за намаляване на адвокатското
възнаграждение за първата инстанция под размера от 6879,50 лева.
За въззивната инстанция са заплатени и претендирани 9900 лева за
адвокатско възнаграждение. Направено е
възражение за прекомерност. Съдът, съобразявайки фактическата и правна сложност
на производството пред въззивната инстанция намира, че на основание чл. 78 ал. 5 от ГПК адвокатското
възнаграждение следва да бъде намалено до размера от 6000 лева.
Що се отнася до дължимата и
платена държавна такса, съдът намира следното: Цената на иска по чл. 135 от ЗЗД
се определя по данъчната оценка на
недвижимия имот съгласно чл. 69 ал. 1 т. 4 от ГПК. В случая сделките са две и
общата цена на иска съобразно данъчната оценка
на имота е 130153,40 лева. Общата дължима държавна такса за първата
инстанция при тази цена, съобразно предмета на спора и съгласно чл. 71 ал. 2 от ГПК, е 1301,53 лева. За въззивната инстанция дължимата държавна такса е 650,76
лева. Това са сумите, които следва да бъдат възложени в тежест на ответниците,
независимо от обстоятелството, че ищецът е заплатил по-големи от дължимите
държавни такси.
По изложените съображения съдът
намира, че общият размер на разноските на ищеца, които следва да му бъдат
заплатени от ответниците по равно, е 15561,79 лева, от които 6650,76 лева за
въззивната инстанция и 8911,03 лева за първата инстанция.
По изложените съображения
Пловдивският апелативен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло решение № 451 от 12.10.2018 година, постановено по
т. дело № 220/2017 година по описа на Окръжен съд – С.З., ВМЕСТО КОЕТО
ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА за относително недействителни по отношение на Е.Е.Ю., ЕГН **********, роден на *** год., постоянно
пребиваващ в Р.Б., казахстански гражданин, чрез пълномощника адвокат М.Р.И.
***, със съдебен адрес ***, О.*,
следните сделки:
1.1
Сделка за покупко-продажба на недвижим имот с продавач „***“ ЕООД, ЕИК ****
/със сегашно наименование „А.П.*.“/ и
купувач „У.Б." ООД, ЕИК ***, обективирана в нотариален акт за покупко-продажба
на недвижим имот № *, *****. на Д.Г.- Нотариус с рег. №* на НК, с район на
действие - района на Старозагорски районен съд, с която „***“ ЕООД продава на
„У.Б.“ ООД собствения си недвижим имот, а именно: поземлен имот с площ от 5 180
кв.м, находящ се в село З., Община С.З., съставляващ урегулиран поземлен имот -
парцел ***по действащия ПУП (ЗРП) на с. З., одобрен със Заповед № ***, ведно с
намиращите се в имота жилищна сграда, построена съгласно разрешение за строеж №
***. и допълващо застрояване: гараж и барбекю, построени съгласно разрешение за
строеж № ***., всички въведени в експлоатация съгласно Удостоверение за
въвеждане в експлоатация на
строеж пета категория
***. на Община С.З., както и заедно с всички останали подобрения и приращения
по смисъла на чл. 92 от Закона за собствеността, намиращи се в гореописания
поземлен имот.
1.2. Сделка за покупко-продажба на
недвижим имот с продавач „У.Б.“ ООД, ЕИК
****, и купувач „Б.*.“ ЕООД, ЕИК ***, обективирана в нотариален акт за покупко-продажба
на недвижим имот № *, **, рег.№ *, дело №* от **. на Д.Г.- Нотариус с рег. №*
на НК, с район на действие - района на Старозагорски районен съд, с която
„У.Б.“ ООД продава на „Б.*.“ ЕООД недвижимия имот, подробно описан
по-горе.
ОСЪЖДА „****.*“
ЕООД, ЕИК ****, „У.Б.“ ООД, ЕИК ****
и „Б.*.“ ЕООД, ЕИК ***, да заплатят по равно на Е.Е.Ю., ЕГН **********, направените по делото разноски в
общ размер на 15561,79 лева, от които 8911,03 лева за първоинстанционното
производство и 6*0,76 лева за въззивното производство, или по 5187,26 лева
всеки един от тях.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.