Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 22.04.2021 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на единадесети
февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 15586 по описа за
2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Л.Н.Л., подадена чрез пълномощника адв.Г.Н. срещу
решение № 162301 от 10.07.2019 год., постановено по
гр.дело № 62319/2018 г. на СРС, ІІІ Г.О., 140 състав, в частта, с която е признато за установено, че Л.Н.Л., ЕГН **********,
с адрес: ***, дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: ******, с адрес: гр.София,
бул.“ Д-р ******, офис 4, на основание чл.422,
ал.1 ГПК, вр. чл.99 и чл.240, ал.1 ЗЗД, сумата в размер на 898,83 лв.,
представляваща непогасена главница по договор за паричен заем № 2720469/05.01.2017
г., сключен между „И.А.М.“ АД/ в качеството на кредитодател/ и Л.Н.Л./ в
качеството на кредитополучател/, което вземане е придобито от „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД по силата на приложение № 1 от 01.08.2017 г. към
рамков договор за цесия от 16.11.2010 г., ведно със законната лихва от датата,
следваща датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение-31.05.2018 г. до погасяването, на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.
чл.99 и чл.240, ал.2 от ЗЗД, сумата в размер на 89,01 лв., представляваща
договорна лихва за периода от 03.02.2017 г. до 14.07.2017 г. по договор за
паричен заем № 2720469/05.01.2017 г., сключен между „И.А.М.“ АД и Л.Н.Л., което
вземане е придобито от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата на
приложение № 1 от 01.08.2017 г. към рамков договор за цесия от 16.11.2010 г.;
на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.99 и чл.86 ЗЗД, сумата в размер на 97,12
лв., представляваща лихва за забава за периода от 04.02.2017 г. до 30.05.2018
г. върху главницата по по договор за паричен заем № 2720469/05.01.2017 г.,
сключен между „И.А.М.“ АД и Л.Н.Л., което вземане е придобито от „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД по силата на приложение № 1 от 01.08.2017 г. към
рамков договор за цесия от 16.11.2010 г. Твърди
се, че решението в обжалваната част е неправилно и необосновано, като постановено в
нарушение на материалноправни разпоредби на
закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, по съображения изложени
в жалбата. Моли съда да постанови решение, с което да отмени решението в
обжалваната част, като неправилно и вместо това да бъде постановено друго, с
което да бъдат отхвърлени предявените установителни искове. Претендира присъждане
на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“- ЕАД, гр.София, чрез своя
процесуален представител юрк.Катерина Байчева, оспорва жалбата, по съображения подробно
изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли
жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение –потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „
АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, гр.София срещу ответника Л.Н.Л.,
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.79,
ал.1, предл.1-во от ЗЗД, във връзка с чл.240 от ЗЗД и чл.422, ал.1 от ГПК във
връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта в която същите са уважени. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил подробно събраните по делото доказателства,
изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на въззивника- ответник във
връзка с неговата правилност. Доводите в жалбата са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да
се добави и следното:
В настоящия случай, съдът приема за безспорно
установено обстоятелство по делото, че на 05.01.2017 г. в гр.София е бил
сключен договор за паричен заем между „И.А.М.“ АД, гр.София, като заемодател и Л.Н.Л., като заемател, по силата
на който заемодателят е предал в собственост на заемателя сумата от 1000 лв., а
заемателят се е задължил да върне същата на заемодателя при конкретно посочени
в договора условия. Установява се също така по делото, от рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания/ цесия/,
сключен на 16.11.2010 г. между „ И.А.М.“ АД, гр.София, като продавач и „ АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ООД, гр.София, като купувач, от препис- извлечение от приложение № 1/ 01.08.2017 г. към договор
за продажба и прехвърляне на вземания/ цесия/, сключен между„ И.А.М.“ АД, гр.София и „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ООД, гр.София от 16.11.2010 г. и от потвърждение за сключена цесия на
основание чл.99, ал.3 от ЗЗД от „И.А.М.“
АД, гр.София, че вземането на „ И.А.М.“ АД, гр.София към
заемателя Л.Н.Л. по договор за паричен заем, сключен на 05.01.2017 г. е
прехвърлено на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ АД, гр.София. С оглед
обстоятелството, че предишният кредитор
е потвърдил писмено по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД станалото прехвърляне,
поради което настоящия състав приема, че условието за прехвърляне на вземанията
се е сбъднало и договорът е породил правни последици.
По силата на така сключения договор за цесия
във вътрешните отношения между страните по него титуляр на вземането срещу
ответника за връщане на дължимата сума по сключения договор за заем несъмнено
се явява ищецът, в качеството си на цесионер. В
процесния случай по делото е представено пълномощно, по силата на което
цедента е упълномощил цесионера за уведомяване на длъжника за извършената цесия
по чл.99, ал.3 ЗЗД. Правилно и обосновано
първоинстанционният съд е приел, че по силата на принципа на свободата на
договарянето /чл.9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да
упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. От друга страна, при отсъствието
на специални изисквания в закона за начина на уведомяване на длъжника за
цесията, съобщението до него следва да се приеме за надлежно и когато
изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение към исковата
молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение на цедираното вземане. Като
факт от значение за спорното право, настъпил във висящия процес, извършеното по
този начин уведомление от цедента до длъжника следва да се съобрази от съда при
разглеждане на исковата претенция на цесионера срещу длъжника съгласно
правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. Ето защо, а и по аргумент за по-силното
основание, извършеното в процесния случай упълномощаване на цесионера от страна
на цедента да уведоми длъжника, представлява друг валиден начин за нотифициране
на цесията. В този смисъл е постановената от ВКС по реда на чл. 290 ГПК,
задължителна за съдилищата практика, обективирана в Решение № 123/24.06.2009г.
по т.дело № 12/2009 г. по описа на II т.о., Решение №
78/09.07.2014г. по т.дело № 2352/2013г. по описа на II т.о., Решение №
3/16.04.2014г. по т.дело № 1711/2013г. по описа на I т.о. Като споделя и прилага
цитираната практика настоящата въззивна инстанция приема, че изходящото от
цедента, чрез нейния пълномощник, уведомление за извършената цесия, представено
с исковата молба на ищеца- цесионер и достигнало до ответника с нея, съставлява
надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което
осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
По изложените съображения и с оглед на обстоятелството,
че в процесния случай цесията на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД е породила своето
действие спрямо длъжника, въззивният съд
намира, че ищецът е материалноправно легитимиран да претендира цедираното му
вземане срещу ответника, тъй като последният дължи да престира на него, а не на
стария кредитор.
Изложените във въззивната жалба доводи, че сключения между Л.Л., като
кредитополучател и „Вива кредит“, като кредитор, договор за кредит е
недействителен на основание чл.22 от ЗПК, съдът намира, че са неотносими към
предмета на правния спор и като такива не следва да бъдат обсъждани. Противно на изложеното във въззивната жалба,
ответникът по делото не е сключил договор за кредит с „Вива кредит“, като
кредитор. В настоящия случай, съдът приема
за безспорно установено обстоятелство по делото, че на 05.01.2017 г. в гр.София
е бил сключен договор за паричен заем между „И.А.М.“ АД, гр.София, като заемодател
и Л.Н.Л., като заемател, по силата на който заемодателят е предал в собственост
на заемателя сумата от 1000 лв., а заемателят се е задължил да върне същата на
заемодателя при конкретно посочени в договора условия.
На следващо място при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, правилно е приел първоинстанционният съд, че ответникът дължи заплащане на процесните непогасени вземания и при липсата на ангажирани доказателства за погасяването им, то претенциите на ищеца в първоинстанционното производство за установяване на дължимост на суми за главница и лихва за забава върху главницата се явяват основателни, поради което правилно са уважени в обжалваната от ответника част, предявените по реда на чл.422, ал.1 от ГПК установителни искове.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
При този изход на спора на въззивника-
ответник не се следват разноски. Искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна- ищец,
съдът намира за основателно. Досежно размера на дължимото юрисконсултско
възнаграждение на въззиваемата страна – ищец, съдът намира, че към момента на
постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата на
чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата редакция на текста,
която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на делото, следва да
съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо
лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен по реда на чл. 37
от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на
правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 25,
ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззивника-ответник в полза на
въззиваемата страна- ищец юрисконсултско възнаграждение следва да се определи от съда в размер на 100 лв.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 162301 от 10.07.2019 год., постановено по гр.дело № 62319/2018 г. на
СРС, ІІІ Г.О., 140 състав, в
обжалваната част.
ОСЪЖДА
Л.Н.Л., ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати на „ АГЕНЦИЯ ЗА С. НА В.“ ЕАД,
ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.8
от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от
100,00 лв. /сто лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.