Р Е Ш
Е Н И Е №35
гр. Сливен, 19.02.2021г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА
ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТЕФКА
МИХАЙЛОВА
КРАСИМИРА
КОНДОВА
при секретаря Пенка Спасова,
като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д.
№775 по описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по две
въззивни жалби, подадени от двете страни в
производството, против Решение №260194/02.11.2020г. по гр.д.№734/2020г. на
Сливенски районен съд, с което е осъдена „Регионална дирекция по горите” –
Сливен, както следва: 1. да заплати на М.Г.Ч., на основание чл.200, ал.1 от КТ
сумата от 60013,32лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на съпруга й К.Я.Ч., починал на 03.03.2017г.,
вследствие на трудова злополука, настъпила на 28.02.2017г., ведно със законната
лихва, считано от 03.03.2017г. до окончателното й
изплащане, като иска в останалата му част до пълния претендиран
размер от 80000лв. е отхвърлен като неоснователен; 2. да заплати на В.К.Ч., на
основание чл.200, ал.1 от КТ сумата от 60513,34лв., представляваща обезщетение
за неимуществени вреди от смъртта на баща й К.Я.Ч., починал на 03.03.2017г., вследствие на трудова злополука, настъпила на
28.02.2017г., ведно със законната лихва, считано от 03.03.2017г.
до окончателното й изплащане, като иска в останалата му част до пълния претендиран размер от 80000лв. е отхвърлен като
неоснователен; 3. да заплати на Я.К.Ч., на основание чл.200, ал.1 от КТ сумата
от 60513,34лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на
баща му К.Я.Ч., починал на 03.03.2017г., вследствие
на трудова злополука, настъпила на 28.02.2017г., ведно със законната лихва,
считано от 03.03.2017г. до окончателното й изплащане,
като иска в останалата му част до пълния претендиран
размер от 80000лв. е отхвърлен като неоснователен; 4. да заплати на В.К.Ч., на
основание чл.200, ал.1 от КТ сумата от 62180,00лв., представляваща обезщетение
за неимуществени вреди от смъртта на сина й К.Я.Ч., починал на 03.03.2017г., вследствие на трудова злополука, настъпила на
28.02.2017г., ведно със законната лихва, считано от 03.03.2017г.
до окончателното й изплащане, като иска в останалата му част до пълния претендиран размер от 80000лв. е отхвърлен като
неоснователен; 5. да заплати на Я.К.Ч., на основание чл.200, ал.1 от КТ сумата
от 62180,00лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на
сина му К.Я.Ч., починал на 03.03.2017г., вследствие
на трудова злополука, настъпила на 28.02.2017г., ведно със законната лихва,
считано от 03.03.2017г. до окончателното й изплащане,
като иска в останалата му част до пълния претендиран
размер от 80000лв. е отхвърлен като неоснователен. С решението са присъдени по
съразмерност разноски на страните, като на пълномощника на ищците е присъдено
възнаграждение на основание чл.38 от ЗАдв. и
ответника е осъден да плати държавна такса по сметка на СлРС
в размер на 12216лв.
Решението е постановено при
участието на трето лице помагач на страната на ответната „Регионална дирекция
по горите” – Сливен – „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД, гр. София.
Първата въззивна жалба е
подадена от ответника в първоинстанционното производство - работодателя
„Регионална дирекция по горите” – Сливен, който обжалва първоинстанционното
решение във всички осъдителни за него части.
Втората въззивна
жалба е подадена от ищците в първоинстанционното
производство М.Г.Ч., В.К.Ч., Я.К.Ч., В.К.Ч. и Я.К.Ч. и с нея се обжалва
посоченото решение в неговите отхвърлителни части над присъдените размери до пълните претендирани размери от по 80000лв. за всеки ищец.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на всяка една от въззивните
жалби, отговарящ на изискванията на
чл.260 и чл.261 от ГПК от съответната насрещна страна.
І. В жалбата си въззивникът работодател „Регионална
дирекция по горите” – Сливен чрез пълномощника адв. М.П.,
че първоинстанционното решение в неговите осъдителни
за дирекцията части е необосновано и неправилно, поради нарушение на
приложимите материалноправни норми и съществени
нарушения на процесуалните норми и поради неправилна и необективна преценка на
събраните по делото доказателства. Посочва, че неправилно и необосновано
районният съд не е кредитирал заключението на назначената по делото авто-техническа експертиза и по специално в частта, че К.Ч.
е управлявал МПС без поставен предпазен колан. Изводът на вещото лице бил
обоснован, основан на материалите по досъдебното производство и показанията на
свидетеля Илиев. Между страните не бил спорен механизмът на ПТП, част от който
е изпадането на водача от автомобила и съдът не можел с решението си да приеме,
че безспорния факт не се е осъществил, без да даде евентуални указания за
необходимостта от установяването му с доклада по чл.146 от ГПК. Посочва, че
съгласно практиката на ВКС възражение за съпричиняване
по чл.51, ал.2 от ЗЗД може да се направи и след срока за отговор, тъй като то
се основава на конкретни факти и страната не би могла да го направи, преди да е
могла да узнае за тях. Ако съдът се е съмнявал в причината за изпадане на
водача от автомобила, то той е следвало да назначи служебно нова експертиза. В
случая счита за установено, че К.Ч. е бил без поставен предпазен колан, което
обосновава приложението на чл.201, ал.2 от КТ, тъй като това представлява при
ПТП груба небрежност и дължимото от работодателя обезщетение следвало да се
намали. На следващо място работодателят посочва, че извода на съда, че
посоченото в епикризата заболяване „пневмония” на
починалия служител е допринесло за настъпване на ПТП е необоснован. Това било
придружаващо заболяване и епикризата в тази част отразява
само заявления на близкия на починалия. Твърдения за способстващата роля на
това заболяване за настъпване на ПТП не се съдържали в исковата молба и не са
били въведени в предмета на делото. Това обстоятелство само по себе си не
изключвало приноса на лицето, тъй като не следвало в такова състояние да
управлява МПС. Според заключението на вещото лице причината за ПТП са
предприетите технически неправилни действия на водача при допуснато напускане
на дясната лента за движение. Водачът е имат техническата възможност да запази
движението в дясната пътна лента. С избора си на предприети действия за промяна
на направлението водачът сам се е поставил в техническа невъзможност да
предотврати ПТП. Счита, че пострадалият, в качеството си на водач, е притежавал
необходимата квалификация и компетентност за упражняване на дейността и е
следвало да знае съответните нормативни актове, в т.ч. ЗДвП. Водачът е превишил
и максимално разрешената скорост на движение, като намира за неправилен извода
на съда, че това превишение не е груба небрежност. Въззивникът намира допуснатите нарушения от водача на
правилата за движение по пътищата за тежки такива, довели до ПТП, съставляващи
груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 от КТ. Съотношението на съпричиняване било 90/100 за служителя Ч. към 10/100 за
работодателя. Смъртта е настъпила единствено заради допусната от служителя
груба небрежност. Посочва, че Ч. бил правоспособен водач с дългогодишен опит,
следователно е професионалист, следвало да познава правилата за движение по
пътищата и правилата за безопасност, за които бил инструктиран. На следващо
място, въззивникът – работодател посочва, че
платеното от него на всеки един от ищците обезщетение по чл.201, ал.6 от ЗГ от
по 17820лв. е обстоятелство, изключващо отговорността му по чл.200 от КТ. ЗГ е
специален закон, който дерогира разпоредбата в общия
закон КТ. Обезщетението по чл.201, ал.6 от ЗГ дублирало това по чл.200 от КТ,
като основанията са идентични и дължимостта им е
алтернативна. Изборът принадлежи на правоимащите
лица. Възползването от едната възможност изключвало възможността да се търси
втори път обезщетение от същите лица по общия закон. На последно място
работодателят посочва, че определените от съда размери на обезщетенията за
неимуществени вреди са необосновано завишени. Съдът е следвало да съобрази не
настоящите, а обществено-икономическите условия към момента на увреждането.
Неправилно съдът е приложил еднакъв оценъчен критерий и е определил различни по
размер обезщетения за всеки от ищците, като не е подходил индивидуално. Не били
налице доказателства, установяващи еднакви по интензитет вреди. С оглед
изложеното, въззивникът „Регионална дирекция по
горите” – Сливен моли въззивния съд да отмени
обжалваното първоинстанционно решение в неговите
осъдителни части и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло исковите
претенции като неоснователни, евентуално да ги уважи до размера от 10000лв. за
веки един от ищците, съобразно възраженията му за съпричиняване.
Претендира присъждане на направените по делото пред двете съдебни инстанции
разноски.
С отговора на тази въззивна жалба насрещната по нея страна – ищците в първоинстанционното производство М.Г.Ч., В.К.Ч., Я.К.Ч., В.К.Ч.
и Я.К.Ч. чрез пълномощника си адв. П.К. от САК,
оспорват жалбата като неоснователна. Молят въззивния
съд да я остави без уважение. Споделят приетата от съда фактическа обстановки и
извода за осъществени елементите от фактически състав на чл.200 от КТ. Считат,
че съдът неправилно е определил размера на обезщетението, като неоснователно го
е занижил. Посочват, че правилно съдът е приел, че не
е налице груба небрежност от страна на пострадалия, а съпричиняване
не се изследва в процеса. Съдът не взел предвид посоченото от тях в исковата
молба, че приспадането с платените от работодателя и застрахователя средства,
те са взели предвид при заявяване на исковата си претенция. Правилно съдът в
мотивите си е посочил за справедлив размер на обезщетението сумата от по
100000лв. за веки, но неправилно не е извършил приспадането от нея, а от
заявения размер от 80000лв. Посочват практика на ВКС в тази насока. Ищците
считат, че ответникът не е направил активно и обосновано възражение и не е
ангажирал доказателства, като поведението му било пасивно. Оспорванията,
направени с отговора на исковата молба били общи. Никъде нямало направено
възражение относно предпазен колан, нямало ангажирани доказателства в тази
насока. Решението на районния съд с незачитане на това оспорване било правилно
и съобразено с практиката на ВКС.
ІІ. Във въззивната
си жалба ищците в първоинстанционното
производство М.Г.Ч., В.К.Ч., Я.К.Ч., В.К.Ч.
и Я.К.Ч. чрез пълномощника адв. К. посочват, че
обжалваното от тях в отхвърлителните части над
уважените до пълните претендирани размери решение е
неправилно и необосновано. Правилно съдът е установил, че са налице всички
елементи от сложния фактически състав на чл.200 от КТ, както и че не е
установена и доказана груба небрежност от страна на служителя. Посочват, че съдът
не взел предвид посоченото от тях в исковата молба, че приспадането с платените
от работодателя и застрахователя средства, те са взели предвид при заявяване на
исковата си претенция. Правилно съдът в мотивите си е посочил за справедлив
размер на обезщетението сумата от по 100000лв. за веки, но неправилно не е
извършил приспадането от нея, а от заявения размер от 80000лв. Тъй като те
самите са извършили припадане с по 20000лв. неправилно съдът извършил повторно
приспадане. Прилагайки принципа на справедливостта и с оглед ангажираните
доказателства, въззивниците считат, че справедливия
размер на обезщетението възлиза на 100000лв., от която след като се извърши
направеното от тях приспадане на заплатените от работодателя и застрахователя
суми, се получава размер от по 80000лв. за всеки един от тях. Исковите им
претенции били изцяло основателни. С оглед изложеното, молят въззивния съд
да уважи изцяло исковите им претенции, ведно със законната лихва от 03.03.2017г. Претендират присъждане на направените по делото
разноски в пълен размер.
С отговора на тази въззивна жалба, подаден от „Регионална дирекция по горите” – Сливен чрез адв.
П. се оспорва жалбата на ищците в първоинстанционното производство като
неоснователна. Моли се въззивния съд да я остави без
уважение. Работодателят посочва, че първоинстанционното решение, с което
исковете са уважени частично е неправилно по изложените в неговата въззивна жалба съображения. Посочва, че видно от петитума на исковата молба претендираните
обезщетения са в размер на 80000лв., като никъде в петитума
не било посочено, че сумата се претендира частично като разлика над получените
суми до пълния размер на обезщетението по чл.200 от КТ в размер на 100000лв.
Като не е посочил изрично това в петитума, то защита
се иска за целия размер на вземането посочен в петитума
80000лв. Счита, че съдът е обвързан от преценката на самото увредено лице
относно справедливия размер на обезщетението, чийто рамки не можело да се
надхвърлят, както правилно е процедирал и районният съд. Ако съдът намали не претендирания размер, а по-висока сума, приета от него като
справедлив размер, би се стигнало до произнасяне свръх петитум,
което е недопустимо. Счита, че на намаляване подлежи предявения размер на иска
за обезщетяване на неимуществени вреди.
Освен това съдът като е определил размера на справедливото обезщетение
като 100000лв. е процедирал неправилно, като е надхвърлил рамките на размера,
определени от увредените лица.
С въззивните
жалби и отговорите им не са направени
искания за събиране на доказателства пред въззивната
инстанция.
Трето лице помагач на страната на ответника - „ДЗИ –
Общо застраховане” ЕАД, гр. София не е взело становище по подадените въззивни жалби.
В с.з. въззивникът
„Регионална дирекция по горите“ – Сливен, редовно
призован, се представляват се от процесуален представител по пълномощие адв. М.П., която посочва, че поддържа подадената от
доверителя си въззивна жалба и оспорва жалбата,
подадена от насрещната страна. Излага съображения за наличие на основания за
намаляване отговорността на работодателя, поради проявена груба небрежност от
страна на починалия работник. Претендира присъждане на направените по делото
разноски.
В с.з. въззивниците
М.Г.Ч., В.К.Ч., и Я.К.Ч., редовно
призовани се явяват лично. Въззивниците В.К.Ч. и Я.К.Ч.,
редовно призовани не се явяват. Всички въззимници се представляват
от процесуален представител по пълномощие адв. К. от
САК, който поддържа подадената от тях въззивна жалба
и оспорва въззивната жалба на работодателя. Излага
съображения относно начина на определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди, съобразно с икономическите условия към момента на деликта и съпоставимо с МРЗ за страната към него момент. Моли
съда да уважи предявените искове в пълните претендирани
размери. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско
възнаграждение.
Третото лице помагач „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД,
гр. София, редовно призовано, не се представлява. Няма изразено становище по
подадените жалби.
Въззивният съд намира въззивните жалби за допустими, отговарящи на изискванията
на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в законовия срок, от
процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното
съдебно решение е валидно, а с оглед пълния
обхват на обжалване, съобразно двете въззивни жалби – допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху обжалваното
първоинстанционно решение, настоящата инстанция, след
преценка на събраните пред районния и въззивния съд
доказателства, намира, че обжалваното решение е частично незаконосъобразно и неправилно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения
материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към
нея. Пред въззивната инстанция страните не са
направили доказателствени искания и допълнителни
доказателства не са събирани.
Сливенският районен съд е
бил сезиран с предявени от М.Г.Ч., В.К.Ч., Я.К.Ч.,
В.К.Ч. и Я.К.Ч.
против „Регионална дирекция по горите“ – Сливен, при
условията на субективно активно съединяване, искове за заплащане на обезщетение
за неимуществени вреди, настъпили от смъртта на К.Я.Ч.,
починал на 03.03.2017г., в резултат на трудова
злополука от 28.02.2017г., в размер на по 80000лв. за всеки ищец, съответно
съпруга, деца и родители на починалия служител, ведно със законната лихва от
датата на увреждането, намиращи правното
си основание в чл.200 от КТ.
Първоинстанционният съд, въз
основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и
обстоятелства, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал
съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на
предявения иск. Направил е
доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е
пълна и равна възможност за защита в производството.
Съгласно разпоредбата на чл.200, ал.1 от КТ,
работодателят отговаря имуществено за вреди от трудова злополука или професионална
болест, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена
работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работник или служител,
независимо от това дали орган на работодателя или негов работник или служител
има вина за настъпването им.
За да възникне отговорността
на работодателя за обезщетяване на вреди, настъпили вследствие на трудова
злополука или професионална болест е необходимо да са налице следните
кумулативни предпоставки: 1. наличие на трудово правоотношение между страните; 2.
увреждане на здравето на работника, настъпило в резултат на трудова злополука,
приравнените на нея случаи или на професионално заболяване – временна или
трайна неработоспособност или смърт; 3. наличие на претърпени вреди –
имуществени и неимуществени и 4. причинна връзка между трудовата злополука или
професионалното заболяване и настъпилите вреди за пострадалия работник.
В случая, между страните
не се спори по отношение на обстоятелството, че наследодателят на ищците К.Я.Ч. е работил по трудово
правоотношение при ответната „Регионална дирекция по горите“ – Сливен, като е заемал
длъжността „заместник директор“ към момента на злополуката
– 28.02.2017г.
Между страните не се спори,
че въпросната злополука – ПТП на 28.02.2017г. около 10,00 часа, на път ІІ-53, в
посока от гр. Сливен към гр.Ямбол е
настъпила във връзка с изпълнение от страна на К.Ч. на Заповед за
командироване №РД-16-21/27.02.2017г. със задача: „Извършване на проверка на ТП
ДТС Тунджа и ОГС Стралджа“ при управление на служебен автомобил марка „Сузуки“, модел „Витара“ с
рег.№СН1669НН и е призната с нарочно, влязло в сила, Разпореждане №5104-19-17/04.04.2017г. на НОИ, ТП - Сливен за трудова злополука по
чл.55, ал.1 от КСО.
Не се спори по въпроса, че
смъртта на К.Я.Ч. е настъпила именно в
резултат на трудовата злополука – ПТП от 28.02.2017г.
Работодателят - въззивник не спори по въпроса, че се налице предпоставките
на чл.200, ал.1 от КТ.
На първо място /макар и в
жалбата посочен на второ такова/ работодателят поставя въпроса относно
изключване отговорността му по чл. 200 от КТ – алтернативна според него, с
оглед използване от правоимащите лица на специалния
ред за обезщетяване по чл.201, ал.6 от ЗГ и получаване на визираното в тази
разпоредба обезщетение.
Следващото, основно
възражение на работодателя е за наличие
на основание за намаляване на отговорността му по смисъла на чл.201, ал.2 от КТ - проявена груба
небрежност от работника, с която е допринесъл за злополуката.
Следващият спорен въпрос,
въведен като предмет на въззивното производство и с
двете въззивни жалби от двете насрещни страни е относно
справедливия паричен еквивалент на претърпените от ищците неимуществени вреди
от смъртта на К.Ч., настъпила в резултат
на трудовата
злополука – въпросното ПТП от 28.02.2017г.
Въззивниците – ищци в
първоинстанционното производство поставят и въпроса от кой размер на
обезщетението – определеният от съда като справедлив или претендирания
с исковата молба такъв, следва да се извърши приспадане на заплатеното от
работодателя обезщетение по чл.201, ал.6 от ЗГ и полученото от застрахователя
застрахователно обезщетение.
Следва само да
се отбележи, че няма спор по въпроса, че ищците – съпруга, деца
и родители на починалото в резултат на трудовата злополука лице, са от кръга лица
по смисъла на ТР № 1 от
21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г. по описа на ОСНГТК
на ВКС, които имат право да претендират обезщетение за претърпени неимуществени
вреди от смъртта на близък и са измежду лицата, посочени в Постановление №4 от
25.05.1961г. и Постановление №5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд.
По отношение на възражението на работодателя за
изключване на отговорността му по чл.200 от КТ, поради заплащане на обезщетение
по чл. 201, ал.6 от ЗГ, съдът намира същото за неоснователно, като споделя
изцяло изводите на първоинстанционния съд в тази
насока. Законодателят не е регламентирал възможността за получаване на
обезщетение по чл.201, ал.6 от ЗГ и реализирането й като изключваща
отговорността на работодателя по основния закон – КТ. Въпросното обезщетение
има точно определен размер – 12 месечни БТВ и не е поставено в зависимост от
вида на претърпените вреди и доказване на размера им. Целта е оказване на една
първоначална и своевременна финансова помощ на близките на загиналия служител. За
близките на загиналия е отворена възможността при претърпени в по-голям размер
вреди да ги претендират и докажат по общия исков ред по основния закон – чл.200
от КТ, като от това обезщетение съдът следва да приспадне размера на вече
заплатеното такова от работодателя по специалния закон. Подобно плащане е това
по сключен договор за застраховка на работника, което също се приспада от
дължимото по чл.200 от КТ обезщетение /чл.200, ал.4 от КТ/. Прихващането на дължимото обезщетение с размера на вече
получените суми, било от работодателя, било от застрахователя е и в съответствие
с принципа на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, че обезщетението е равностойно на действителните вреди.
Поради това съдът намира, че платеното от работодателя обезщетение по чл.201,
ал.6 от ЗГ не изключва отговорността му по чл.200 от КТ, а има само за
последица приспадане на платените суми от определеното от съда обезщетение на
действително претърпените вреди.
Претендираните от ищците в първоинстанционното
производство вреди са неимуществени, като тяхното предназначение е да възмездят
мъката, душевните страдания, усещането за празнота в личния им живот, за
липсващата морална подкрепа, която създава смъртта на близкия.
Обезщетението за неимуществените вреди се определя от
съда по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. В ППВС №
4/23.12.1968г. са дадени разяснения в тази
насока, като са очертани задължителните критерии, които следва да бъдат
съблюдавани от съдилищата при прилагане принципа за справедливост, като при
причиняване на смърт от значение са момент и
обстоятелства, при които е настъпила смъртта, възраст и обществено положение на
пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което
претендира обезщетение, действително съдържание на съществувалите между
пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Върховният
съд е приел, че от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е
длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер
обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. При смърт
са специфични обстоятелствата във всеки конкретен случай, които съдът следва да
прецени, за да определи размера на обезщетението: напр. възрастта на децата на
загиналия, продължителността на брачния живот с преживелия съпруг,
емоционалната привързаност между съпрузите, респ. между починалия и неговите
низходящи, респ. възходящи и др. Целта на законовата разпоредба е да се
репарират в относително пълен обем претърпените болки, страдания и неудобства,
които с оглед характера си, са трудно оценими.
В случая, въззивният съд прецени, че събитието, обективирано в процесната трудова злополука, се характеризира с внезапната
загуба на изключително близък на ищците човек – съответно съпруг, баща и син.
Съдът взе предвид редица специфични обстоятелства, като възрастта на починалия
към момента на злополуката – 55-годишен, т.е. в трудоспособна възраст, в добро
здравословно състояние, изключително деен, всеотдаен и енергичен човек; възрастта
на съпругата му /52-годишна/, на дъщерята и сина му /съответно 25 и 23-годишни/
и на родителите му /съответно 82 и 78-годишни. Съдът прецени отношенията, които
са съществували между тях – установи се, че К.Ч. и семейството му /съпруга и деца
– неженени/ са живеели в една къща и в общо домакинство и с родителите на Ч.,
като отношенията били прекрасни, основавали са се на обич и доверие, а със
загубата му са лишени от подкрепата, която последният е давал, която са
очаквали и за в бъдеще. Загубата му била шок за всички ищци. К.Ч. бил всеотдаен
към семейството и родителите си, с изключително силна връзка между тях.
К.Ч. се е грижел за съпругата си, с която имали
дългогодишен брачен живот, изключителни, прекрасни отношения, той е бил нейна
опора. Грижил се е финансово и морално за цялото семейство. След смъртта му
съпругата му М.Ч. изпитвала морални страдания, и към момента не успяла да
преодолее загубата му, отказвала да излиза, избягвала срещи с приятелите на семейството,
а когато това се случело все мълчали и тъжели. Основно
се срещала с познатите си по време на тъжни помени /струвания/,
Задушница, на гробищния парк. М.Ч. понасяла тежко загубата, като наред със
своята загуба и мъка, тя споделяла и преживявала и страданията на децата си.
Освен това тя изпитвала и сериозни финансови затруднения, в резултат на
загубата на съпруга си, който осигурявал основните средства за издръжка на
семейството и образованието на децата.
Синът и дъщерята на загиналия при ПТП също понасяли
много тежко загубата на баща си, особено дъщерята В.Ч., която имала особено
силна връзка с баща си. К.Ч. бил силна опора и подкрепа за своите деца. Бил
прекрасен баща, мечтаел да изучи децата, да ги задоми и да се радва на внуци. Я.
и В. по време на инцидента били студенти, финансово зависими от родителите си.
Смъртта на К.Ч. силно ги травмирала. Отказвали контакти с приятелите си, не
излизали, почти не общували с връстниците си.
Случилото се отразило на обучението им, като имали проблеми с изпитите, не
могли да завършат на време, прекъсвали обучението си, като една от причините за
това били и финансови проблеми, настъпили след загубата на бащата.
Загубата на К.Ч. била приета от неговите родители като
трагедия. К.Ч. бил всичко за своите родители, като особено силна връзка имал с
майка си. Той им бил опора, помощ, като за всяко нещо търсели все него. Както
бе посочено, родителите на Ч. живеели с него и семейството му в една къща, в
едно домакинство. К.бил постоянно при тях, сутрин и вечер минавал задължително
да ги види, отзовавал се на всяка тяхна молба, помагал им във всичко. Като
родители, за тях било особено тежко да загубят детето си, което освен това им
било пълна опора за всичко. Извън ходенето на гробища, двамата родители не
излизали никъде другаде, сякаш „животът спрял“ за тях. Смъртта на сина е лишила родителите от обичта и подкрепата,
която те са получавали от него, и с оглед естеството и съдържанието на
съществувалата помежду им родствена връзка, изключителни близки и всеотдайни
отношения е нормално да се очаква, че болката и мъката от загубата на детето им
са непреодолими във времето.
Видно от свидетелските показания никой от семейството
на К.Ч. – съпруга, деца, родители, не е успял да преживее травмата от смъртта
му и не се е възстановил, като продължавали и финансовите им затруднения /арг. показанията на свид. Зорка
Начкова/.
Съдът съобрази всички по-горе посочени
обстоятелства, като прецени последиците за ищците от смъртта на съпруг, баща и
син, която е голяма и тежка загуба и свързаните със събитието болки и
страдания, подробно описани от свидетелите, разпитани в първоинстанционното
производство, последиците за ищците, свързани с лишаването им от подкрепа –
духовна и материална, която починалият им е давал и която са очаквали за в
бъдеще и които последици безспорно променят живота им.
Съдът съобрази и обществено–икономическите
отношения към момента на злополуката, условията и стандарта на живот в страната
към този правнорелевантен момент.
Анализирайки всички тези обстоятелства,
съдът намира, че обезщетение от по 100000лв.
за всеки един от ищците, отговаря на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Възраженията в тази насока са неоснователни.
По отношение на направеното от работодателя възражение
за наличие на основание за намаляване на отговорността му по смисъла на чл.201,
ал.2 от КТ, поради допринасяне от страна на починалия служител К.Ч. за
трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, следва да се посочи
следното:
Възражението по чл.201, ал.2 от КТ е своевременно
заявено от работодателя с отговора на исковата молба, но конкретните възражения
относно това кои действия на Ч. се явяват груба небрежност и са довели до съпричиняване на вредоносния резултат са посочени, както
следва: нарушаване правилата за движение по избиране на скоростта на движение
на автомобила, която да е съобразена с траекторията му на движение, загубата на
контрол над автомобила, напускане платното за движение с последващото
му преобръщане. Други конкретни обстоятелства във връзка с възражението по
чл.201, ал.2 от КТ не са въведени в предмета на делото, нито с отговора на
исковата молба, нито впоследствие в хода на делото до приключване на съдебното
дирене пред първоинстанционния съд.
Във връзка с възраженията във въззивната
жалба на работодателя, че съдът неправилно не зачел отразеното в заключението
на САТЕ обстоятелство за непоставен обезопасителен
колан от пострадалия Ч. и не го е взел предвид при обсъждане на въпроса за съпричиняване на злополуката, следва да се посочи, че
възраженията са изцяло неоснователни. Както действително е посочено в
практиката на ВКС, цитирана от работодателя във въззивната
жалба, обстоятелствата, на които се основава възражението могат да бъдат
наведени в първоинстанционното производство и след изтичането на срока по
чл.131 от ГПК – срока за отговор на исковата молба, но следва да бъдат наведени
най-късно до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, което в
случая не е сторено. Работодателят е бил надлежно представляван в цялото първоинстанционно производство от пълномощник, който е
присъствал при изслушване на вещото лице, запознат е с експертното заключение,
но не е навел до приключване на съдебното дирене пред СлРС,
нито дори в устните състезания, конкретното обстоятелство за допринасяне на
увреждането с непоставянето на обезопасителен колан.
Едва с въззивната жалба е наведено това
обстоятелство, което е недопустимо, поради настъпила преклузия.
В практиката на ВКС /в т.ч. Решение
№134/18.11.2020г. по дело №1422/2019г. ІІ т.о. ВКС/ е изрично посочено,
че приносът на пострадалия трябва да е конкретен – да се изразява в
извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на
пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетичен и предполагаем,
съответно обстоятелствата, които навежда страната и на които основава
възражението си, също трябва да са конкретни.
Поради това, настоящата инстанция няма да включи в
предмета на въззивното производство и няма да
изследва въпроса за допринасяне от страна на пострадалия за увреждането, поради
непоставяне на обезопасителен колан по време на
движението с МПС, като преклудирано. Освен това
следва само да се отбележи, че доказване по въпроса дали, по какъв начин и кои
увреждания на пострадалия са причинени, в резултат на евентуалната липса на обезопасителен колан, т.е. за установяване на причинната
връзка между увреждането /настъпилата смърт/ и непоставянето на обезопасителен колан не е провеждано, като работодателят,
носещ доказателствената тежест, не е правил в тази
насока никакви доказателствени искания, тъй като, и
както бе посочено, самото обстоятелство не е било заявено от него в рамките на
цялото първоинстанционно производство.
Съдът ще разгледа останалите, заявени от работодателя
основания и ще прецени дали те се явяват груба небрежност и водят ли до
намаляване обективната отговорност на работодателя.
Доказателствената тежест за твърдяното допринасяне поради груба
небрежност, проявена от наследодателя на ищците за трудовата злополука е в
тежест на направилия възражението работодател.
По реда на чл.201, ал.2 КТ отговорността на
работодателя може да бъде намалена само в изключителни
случаи, а именно когато работникът е
допринесъл за трудовата злополука като е допуснал груба небрежност. За разлика
от компенсацията по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, която не предпоставя
вина на пострадалия за съпричиняването на вредата, в трудовоправния режим прилагането на компенсацията предпоставя виновно допринасяне на пострадалия за
настъпването на увреждането. При това, правнорелевантна
е не всяка форма на вината, а само
грубата небрежност. Този вид небрежност се изразява в субективното
отношение на пострадалия към неговите действия, допринесли за настъпване на
вредоносния резултат, което означава работникът да е знаел, че с тези си
действия би допринесъл за тежкия вредоносен резултат, но да се е надявал да го
предотврати. Актуалната съдебна практика определя грубата небрежност като
неполагане на дължимата грижа, каквато и най-небрежният човек би положил в
подобна обстановка. Приема се, че
такава е налице когато пострадалият работник е извършвал работата си при липса
на елементарно старание и внимание, в нарушение и пренебрегване на основни
технологични правила и изисквания за безопасност. Преценката за положената
грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила
злополуката, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е
следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата.
Установяването на тези обстоятелства е в доказателствена
тежест на ответника, който възразява за принос от страна на пострадалия.
В случая трудовата злополука всъщност е
ПТП и съгласно практиката, тежките
нарушения на правилата за движение по пътищата, станали причина за
пътнотранспортно произшествие, при което е пострадал работникът или служителят,
съставляват груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ.
В конкретния случай въззивният съд споделя изводите на районния съд в тази насока и
намира възражението на работодателя по чл.201, ал.2 от КТ за неоснователно.
Анализирайки събраните по делото
доказателства, в т.ч. заключението на назначената и изслушана от първоинстанционния съд САТЕ, съдът намира, че действително процесното ПТП е настъпило поради предприети технически
неправилни действия на водача на автомобила Сузуки с
допуснато напускане на дясната лента на платното за движение след извършена
маневра изпреварване, но съдът намира, че нарушението на пострадалия Ч. не може
да се квалифицира като тежко нарушение на правилата за движение по
пътищата. Действията на водача се
изразяват в технически неправилно боравене с волана. Технически правилно било
да запази движението в собствената дясна лента за движение без да я напуска, да
намали скоростта на автомобила и да контролира поведението му в собствената
дясна лента. Тези технически неправилни действия с волана и загубата на контрол
върху автомобила с допускането му да навлезе в банкета обаче, според настоящата
инстанция не могат да се квалифицират като груба небрежност, а като обикновена
такава.
Следва
да се отчете факта, че предприетата и завършена маневра изпреварване,
предхождаща ПТП, е предприета на участък от пътя, в който изпреварването е
разрешено, няма данни да е извършена неправилно, пътят е бил сух, времето ясно,
при липса на насрещно движещи се МПС, като сама по себе си не е причина за
настъпилото ПТП.
Следва да се отчете и факта, че водачът на
автомобила не е професионален шофьор, той не заема такава длъжност при ответния
работодател, не управлява въпросния автомобил постоянно като част от трудовите
си задължения, за да се изисква и очаква от него по-професионално от
обикновеното поведение при подобни ситуации на пътя. Завишени изисквания спрямо
него не могат да се поставят и реакцията му, според съда, е проява на
обикновена небрежност – недостатъчен контрол върху автомобила и техническо
неправилно действие при завиване на волана, които обаче не могат да се
квалифицират като груба небрежност.
Няма данни пострадалия Ч. да
се е поставил съзнателно в състояние да не може адекватно да управлява МПС - не е установено да е бил под въздействието на алкохол или
наркотични вещества.
Във връзка с възраженията на въззивника относно наличието на заболяване пневмония и
обстоятелството дали това заболяване е повлияло състоянието и поведението на
водача при въпросната маневра, следва да се посочи следното: На първо място
това обстоятелство и връзката му с ПТП и поведението на починалия служител не е
било въведено в първоинстанционното производство от някоя от страните.
Доказателства – гласни под формата на свидетелски показания, както и заключение
на вещо лице, не са събирани. Диагнозата налична пневмония в дясно се
установява единствено от анализа на Епикриза –МЗ от
03.03.2017г., изд. от МБАЛ „Св. Пантелеймон“
АД, гр.Ямбол, където е посочено като придружаващо заболяване. По делото не са
ангажирани доказателства и съдът не може да направи извод дали и доколко това
заболяване е повлияло на моментната реакция на водача при предприемане на
технически неправилните действия с волана и промяна на направлението на
автомобила към десния банкет.
По отношение на скоростта за движение,
действително същата превишава максимално разрешената за този пътен участък
скорост – 90 км/ч /няма данни за специални ограничения на скоростта в
участъка/, но съдът споделя извода на първоинстанционния
съд, че с оглед извършената маневра изпреварване на друго МПС – лекотоварен бус, превишаването на скоростта с минималното ускорение над
допустимото не може да се квалифицира като тежко нарушение и груба небрежност,
тъй като е действие, което редица водачи на МПС при подобна маневра естествено предприемат,
като след това – след прибиране в своето платно за движение последва логично намаляване
на скоростта и влизане в границите на законово допустимата скорост. Вещото лице
е посочило, че в случай, че автомобилът продължи движението си в дясната пътна
лента, то скоростта на движение на автомобила е била технически съобразена, тъй
като не би последвала загуба на управление.
При така установената по делото фактическа обстановка
според настоящия състав на съда не може да се приеме, че пострадалият е
допуснал груба небрежност при управлението на МПС, чрез допускане на такова
тежко нарушение на правилата за движение по пътищата, с което да е съпричинил вредоносното събитие.
Наследодателят е допуснал несъзнавана, обикновена непредпазливост, изразяваща
се в нарушение на правилата за движение по пътищата, която не е основание за
намаляване на дължимото обезщетение.
Предвид горното, твърденията на работодателя за съпричиняване на вредоносния резултат от починалия работник,
поради допусната от него груба небрежност при управлението на автомобила,
следва да се приемат за неоснователни. Поради това, въззивният съд приема, че не са налице условията на закона
за намаляване на отговорността на работодателя при обезвреда
на вредите, настъпили от смъртта на служителя К.Ч., настъпила в резултат на процесната трудова злополука.
На последно място съдът ще разгледа
въпроса относно намаляване на обезщетението с безспорно установените суми,
платени от една страна от работодателя РДГ – Сливен на всеки един от ищците в
качеството им на правоимащи лица по чл.201, ал.6 от
ЗГ и платеното на съпругата и децата застрахователно обезщетение от
застрахователя – привлечен като трето лице помагач в настоящото производство.
Следва да се посочи, че по основния тук
спорен въпрос – относно това кое обезщетение следва да се намали с посочените
суми – дали това, което съдът е определил при прилагане на критерия
справедливост по чл.52 от ЗЗД или претендираното като
размер в исковата молба, настоящия въззивен състав не
споделя извода на районния съд и намира за основателни възраженията, изложени
във въззивната жалба на ищците в първоинстанционното
производство.
Настоящата
инстанция счита, че размерът на заявената претенция не съставлява решаващ
фактор при преценката на съда относно действителния размер на вредата,
подлежаща на обезщетяване. Този размер има решаващо значение единствено с оглед
забраната за присъждане с диспозитива на решението на
обезщетение, надхвърлящо петитума. В тази насока е Решение №63/08.07.2019г. по т.д.№ 2013/2018 год. на
ВКС-ТК, І т.о., чийто съображения въззивният състав
споделя напълно. Претендираният размер има правното значение на горна
граница с оглед забраната за присъждане plus petitum, но не и решаващо значение при преценката на
действителния размер на претърпяната вреда, който се определя от съда.
Дължимият размер е този, до който е намален действителният след прилагането на съответните
приспадания, но не повече от претендирания. Съдът не
намира, че при това процедиране се накърнява диспозитивното
начало в процеса, както е приел районния съд. Определянето на по-висок
справедлив размер на обезщетението е съответно на принципа на чл.52 от ЗЗД и на
чл.51, ал.1 от ЗЗД за определяне на действителния размер на вредите, като
присъждането следва да бъде в рамките и ненадхвърлящо претендирания
размер, именно с оглед диспозитивното начало в
процеса.
Освен
това следва само да се посочи, че действително в исковата молба ищците изрично
са посочили, че претендирания от тях размер на
обезщетенията е съобразен с извършените от работодателя плащания на
обезщетението по чл.201, ал.6 от ЗГ, като същият е приспаднат, но тъй като
твърдят и претендират вреди в значително по-високи размери от полученото
обезщетение, предявяват настоящите искови претенции.
Следователно, настоящия
въззивен състав счита, че от посочения по-горе като
справедлив и обезщетяващ вредите на всеки един от ищците от смъртта на техния
родственик размер на обезщетението от по 100000лв. за всеки ищец, следва да се
извърши приспадане на платеното от работодателя и съответно за част от ищците и
от застрахователя, обезщетение за настъпилата смърт при трудова злополука на К.Ч..
Спор по въпроса дали да
се извърши тази редукция и с каква сума, всъщност, в настоящото производство
няма.
Размерът на обезщетението за ищцата М.Ч. –
съпруга на починалия К.Ч. се определя, като от определения от съда за
справедлив размер от 100000лв. се приспадне размера на платеното от
работодателя обезщетение по чл.201, ал.6 от ЗГ в размер на 17820лв., както и
платеното й от застрахователя „ДЗИ – Общо
застраховане” ЕАД обезщетение от 2166,68лв. /1666,68лв.+500лв. разноски за
погребение/. По този начин се получава размер на обезщетението за М.Ч. в размер
на 80013,32лв. Тъй като исковата претенция е в размер на 80000лв. и с оглед диспозитивното начало и забраната за присъждане свръх петитум, то искът следва да се уважи в претендирания
размер от 80000лв.
По отношение на ищците В.Ч. и Я.Ч. – низходящи от
първа степен на починалия К.Ч., размерът на дължимото обезщетение се определя,
като от определения като справедлив размер от по 100000лв. за всеки, се
приспадне размера на платеното от работодателя
обезщетение по чл.201, ал.6 от ЗГ - 17820лв. за всеки от двамата, както и
платеното им от застрахователя „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД обезщетение
от по 1666,66лв. на всеки. По този начин се получава размер на обезщетението за
В.Ч. и за Я.Ч. в размер на по 80513,34лв. Тъй като исковата претенция е в
размер на по 80000лв. и с оглед забраната за присъждане свръх петитум, то исковете им следва да се уважат в претендирания размер от по 80000лв. за всеки от двамата.
По отношение на ищците В.Ч. и Я.Ч. – възходящи от
първа степен на починалия К.Ч., размерът на дължимото обезщетение се определя,
като от определения като справедлив размер от по 100000лв. за всеки, се
приспадне размера на платеното от работодателя
обезщетение по чл.201, ал.6 от ЗГ - 17820лв. за всеки от двамата. По
този начин се получава размер на обезщетението за майката В.Ч. и за бащата Я.Ч.
в размер на по 82180,00лв. Тъй като исковата претенция е в размер на по
80000лв. за всеки и с оглед забраната за присъждане свръх петитум,
то исковете им следва да се уважат в претендирания
размер от по 80000лв. за всеки от двамата.
Следователно исковите претенции са изцяло основателни.
Претендираното обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главниците следва да се присъди, считано от датата на увреждането – 03.03.2017г., на основание чл.86, вр.
с чл.84, ал.3 от ЗЗД, както правилно е сторил първоинстанционния
съд.
С оглед изложеното, след
като първоинстанционния съд е уважил частично
исковите претенции, които въззивният съд прие за
изцяло основателни, то съдът следва да
отмени решението на Сливенски районен съд, в частта, с която исковите претенции
са отхвърлени над уважените до пълните претендирани
размери и вместо него да постанови друго по същество, с което да осъди работодателя
да заплати допълнително /над присъдения от районния съд до пълния претендиран размер от 80000лв./ обезщетение на основание
чл.200 от КТ за претърпени неимуществени вреди от смъртта на К.Ч., настъпила в
резултат от трудова злополука, в размер на: 19986,68лв. за съпругата М.Ч.,
19486,66лв. за всеки един от низходящите на починалия служител - В.Ч. и Я.Ч. и
17820лв. – за всеки един от родителите на починалия служител – В.Ч. и Я.Ч..
Върху допълнително присъдената от настоящата инстанция
сума за обезщетение за неимуществени вреди, следва да се присъди също
обезщетението за забава в размер на законната лихва, считано от датата на
увреждането /настъпилата смърт/ – 03.03.2017г.
По отношение
на разноските:
С оглед изхода на процеса,
на основание чл.78, ал.1 от ГПК, на ищците се дължат разноски в
първоинстанционното производство в пълен размер. В случая е направена претенция
за заплащане на адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищците, получили
безплатна правна помощ. На основание чл.38, ал.2 от ЗА на адв.
П.К. следва да се заплати минимално адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ в първоинстанционното производство в размер на 9530лв.
при присъдено такова в размер на 7638лв., поради което настоящата инстанция
следва да му присъди допълнително сумата от 1892лв.
На ответника в
първоинстанционното производство - работодател не се следват разноски с оглед
изхода на спора и първоинстанционното решение в частта, с която такива са му
присъдени в размер на 549,86лв. следва да се отмени като неправилно.
По отношение на
отговорността за разноски за въззивното производство,
с оглед неоснователността на въззивната жалба на
работодателя РДГ – Сливен и основателността на въззивната
жалба на ищците в първоинстанционното производство, то разноските следва да се
възложат на РДГ – Сливен, като тя понесе своите, така, както ги е сторила и
заплати направените от насрещната страна разноски. В случая претенцията е за
адвокатско възнаграждение на пълномощника на въззивниците
М.Ч., В.Ч., Я.Ч., В.Ч. и Я.Ч., получили безплатна
правна помощ във въззивното производство. Съгласно по
чл.38, ал.2 от ЗАдв за осъществената безплатна правна
помощ такова следва да се присъди на адв.П.К. в
размер на 9530лв., определено на основание чл.7, ал.2, т.5 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Съгласно
разпоредбата на чл.78, ал.6 от ГПК ответната РДГ - Сливен следва да бъде осъдена да заплати в полза на
съдебната власт по сметка на СлРС допълнителна държавна такса в размер на 3784,00лв., както и допълнителна държавна такса за въззивното обжалване /по жалбата на ищците/ по сметка на СлОС
в размер на 1892,00лв.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение №260194/02.11.2020г., постановено по
гр.д.№734/2020г. по описа на Сливенски районен съд в частите, с които са отхвърлени като неоснователни, предявените против „Регионална дирекция по горите“ – Сливен, искови
претенции по чл.200, ал.1 от КТ над уважените до пълните претендирани
размери, както следва: иска, предявен от М.Г.Ч. с ЕГН ********** над размера от
60013,32лв. до пълния предявен размер от 80000,00лв.; иска, предявен от В.К.Ч.
с ЕГН ********** над размера от 60513,34лв. до пълния предявен размер от
80000,00лв.; иска, предявен от Я.К.Ч. с ЕГН ********** над размера от
60513,34лв. до пълния предявен размер от 80000,00лв.; иска, предявен от В.К.Ч.
с ЕГН ********** над размера от 62180,00лв. до пълния предявен размер от
80000лв. и иска, предявен от Я.К.Ч. с ЕГН ********** над размера от 62180,00лв.
до пълния предявен размер от 80000,00лв., както
и в частта, с която М.Г.Ч., В.К.Ч., Я.К.Ч., В.К.Ч. и Я.К.Ч. да заплатят на „Регионална дирекция по горите“ – Сливен разноски по
съразмерност в размер на 549,86лв., като НЕПРАВИЛНО и
НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „РЕГИОНАЛНА ДИРЕКЦИЯ ПО ГОРИТЕ“ – СЛИВЕН, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.Сливен, ул.”О.” №15А да заплати на М.Г.Ч. с ЕГН **********
*** допълнително /над присъдената от
първоинстанционния съд/ сумата от 19986,68лв. /деветнадесет хиляди деветстотин осемдесет и шест лева
и шестдесет и осем ст./,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на съпруга й К.Я.Ч.,
починал на 03.03.2017г., вследствие на трудова
злополука, настъпила на 28.02.2017г., ведно със законната лихва, считано от 03.03.2017г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „РЕГИОНАЛНА ДИРЕКЦИЯ ПО ГОРИТЕ“ – СЛИВЕН, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.Сливен, ул.”О.” №15А да заплати на В.К.Ч. с ЕГН **********
*** допълнително /над присъдената от
първоинстанционния съд/ сумата от 19486,66лв. /деветнадесет хиляди четиристотин осемдесет и шест
лева и шестдесет и шест ст./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди
от смъртта на баща й К.Я.Ч., починал на 03.03.2017г.,
вследствие на трудова злополука, настъпила на 28.02.2017г., ведно със законната
лихва, считано от 03.03.2017г. до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА „РЕГИОНАЛНА ДИРЕКЦИЯ ПО ГОРИТЕ“ – СЛИВЕН, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.Сливен, ул.”О.” №15А да заплати на Я.К.Ч. с ЕГН **********о***
допълнително /над присъдената от първоинстанционния съд/ сумата от 19486,66лв. /деветнадесет хиляди четиристотин осемдесет и шест
лева и шестдесет и шест ст./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди
от смъртта на баща му К.Я.Ч., починал на 03.03.2017г.,
вследствие на трудова злополука, настъпила на 28.02.2017г., ведно със законната
лихва, считано от 03.03.2017г. до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА „РЕГИОНАЛНА ДИРЕКЦИЯ ПО ГОРИТЕ“ – СЛИВЕН, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.Сливен, ул.”О.” №15А да заплати на В.К.Ч. с ЕГН **********
*** допълнително /над присъдената от
първоинстанционния съд/ сумата от 17820,00лв. /седемнадесет хиляди осемстотин и двадесет лева/,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина й К.Я.Ч.,
починал на 03.03.2017г., вследствие на трудова
злополука, настъпила на 28.02.2017г., ведно със законната лихва, считано от 03.03.2017г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „РЕГИОНАЛНА ДИРЕКЦИЯ ПО ГОРИТЕ“ – СЛИВЕН, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.Сливен, ул.”О.” №15А да заплати на Я.К.Ч. с ЕГН **********
*** допълнително /над присъдената от
първоинстанционния съд/ сумата от 17820,00лв. /седемнадесет хиляди осемстотин и двадесет лева/,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина му К.Я.Ч.,
починал на 03.03.2017г., вследствие на трудова
злополука, настъпила на 28.02.2017г., ведно със законната лихва, считано от 03.03.2017г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Регионална дирекция по горите“ – Сливен, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.Сливен, ул.”О.” №15А да заплати на адв. П.Я.К. ***, с адрес: гр.София, ул.“Три
уши“ №6А, ет. 3, офис 13-14, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата
допълнително сумата от 1892лв.,
представляваща минимално
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищците в
първоинстанционното производство и
сумата от 9530лв., представляваща минимално адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на
ищците - въззивници във въззивното
производство.
ОСЪЖДА
„Регионална дирекция по горите“ –
Сливен, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.Сливен, ул.”О.”
№15А да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на Сливенски районен съд допълнителна държавна такса в размер на 3784,00лв.
ОСЪЖДА
„Регионална дирекция по горите“ –
Сливен, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.Сливен, ул.”О.”
№15А да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на Сливенски окръжен съд допълнителна държавна такса за въззивното обжалване в размер на 1892,00лв.
Решението е постановено
при участието на трето лице помагач – „ДЗИ
– Общо застраховане” ЕАД гр.София, ЕИК *********, на страната на ответника
в първоинстанционното производство „Регионална дирекция по горите“ - Сливен.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ с касационна
жалба в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280,
ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.