Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 02.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и първи юни през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
ПЛАМЕН
ГЕНЕВ
при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Генев гр. дело № 364 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 460874 от 30.07.2018 г., постановено по гр. д. № 89457/2017 г., по описа на СРС, 151 състав, е осъден ответникът П.на Р.Б.да заплати на Е.Д.Б. ЕГН ********** по предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 10 000 лв., сума в размер на 4 500 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на неоснователно повдигнато и поддържано обвинение за престъпление по чл. 234, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 вр. чл. 26, ал. 1 НК, приключило с влязла в сила на 04.10.2017 г. оправдателна присъда № 130224/19.05.2017 г., постановена по н.о.х.д. № 1808/2015 г. по описа на СРС, 130 състав, потвърдена с решение № 1028/04.10.2017 г. по в.н.о.х.д. № 3992/2017 г. по описа на СГС, втори състав, ведно със законната лихва върху главницата считано от 04.10.2017 г., като е отхвърлен иска като неоснователен за горницата до пълния предявен размер от 10 000 лв. С решението е осъден ответникът П.на Р.Б.да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на Е.Д.Б. сумата от 454,50 лв. – разноски по делото.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца Е.Д.Б., чрез адв. М.В., с която обжалва постановеното от СРС решение, в частта, в която е отхвърлен предявения иск за неимуществени вреди, като са изложени твърдения за неправилност на решението в тази му част. Посочва се, че съдът неправилно бил приел, че тъй като обвинението били повдигнато на ищеца като непълнолетен, което водело до редуциране на наказанието това водело до търпене на по-малко негативни емоции. Посочва се, че дори след оправдаването на ищеца същият продължавал да търпи негативни емоции, като следвало да се вземе предвид, че ставало въпрос за неосъждано лице на млада възраст, като спрял да ходи на училище. Посочва се, че налице били предпоставките за ангажиране на отговорността на прокуратурата. Неправилно било прието, че срещу ищеца не било повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление. Пред въззивния съд процесуалният представител на въззивникът поддържа въззивната жалба и претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.
Въззиваемата страна П.на Р.Б.не изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от ответника П.на Република България, чрез прокурор Радоева, с която обжалва постановеното от СРС решение, в частта, в която е уважен предявения иск, като счита решението за неправилно и незаконосъобразно. Посочва се, че не били налице елементите от фактическия състав, които да обосноват отговорността на П.на Република България, тъй като ищецът не доказал претърпените от него неимуществени вреди във връзка с процесното обвинение. Посочва се, че размерът на обезщетението бил завишен, като не е взето предвид, че интензивността на отрицателното въздействие на повдигнатото обвинение по отношение на личността на ищеца била по-ниска, като следвал ода се вземе, че и наказателното производство в досъдебната фаза е протекло около шест месеца от привличането на ищеца като обвиняем. В условията на евентуалност се искана намаляване на размера на присъденото обезщетение. Пред въззивния съд процесуалният представител на въззивника-ответник поддържа въззивната жалба и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК Е.Д.Б., чрез адв. М.В. изразява становище по жалбата, като считат същата за неоснователна. Посочва се, че неоснователни били твърденията за недоказаност на претърпените неимуществени вреди, като по делото били установено, че в резултата на повдигнатото на ищеца обвинение същият е преживял силен стрес и бил живял под голямо психическо напрежение, което се отразило на успеха му в училище, загубил приятелски кръг, а близките му го гледали като престъпник. Посочва се, че били налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, приема следното:
Жалбата подадена от Е.Д.Б., с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Жалбата подадена от П.на Република България, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС, 151 състав, решение за валидно, допустимо, а по отношение на правилността във връзка с доводите в жалбите следва да се добави и следното:
Предявен е иск с правно основание
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Претенцията на ищеца се основава на
твърдение за водено срещу него наказателно производство, като същият бил
предаден на съд за извършено престъпление по чл. 234, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл.
63, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, приключило с оправдателна присъда № 130224
от 19.05.2017 г., постановена по н.о.х.д. № 1808/2015, по описа на СРС 130
състав, потвърдена с решение № 1028 от 04.10.2017 г. по
в.н.о.х.д. № 3992/2017 г. по описа на СГС. Поради това претендира
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10000 лева.
От събраните по делото
доказателства се установява, че на 14.08.2014 г. с постановление за привличане
на обвиняем по досъдебно производство № 5308/2014 г., по описа на СДВР, е
привлечен ищецът, за престъпление по чл. 234, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 63,
ал. 1 във вр. чл. 18, ал. 1 от НК. На същата дата с постановлението за
привличане на обвиняем на ищеца е взема мярка за неотклонение „надзор на
инспектор от Детска педагогическа стая“. На 14.01.2015 г. с постановление за
привличане на обвиняем по досъдебно производство № 5308/2014 г., по описа на
СДВР, ищецът е привлечен в качеството на обвиняем, за престъпление с променена
правна квалификация, а именно по чл. 234, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 63, ал. 1,
т. 3 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК. На 27.01.2015 г. ищецът с ново постановление
за привличане на обвиняем по досъдебно производство № 5308/2014 г., по описа на
СДВР, ищецът е привлечен в качеството на обвиняем, за престъпление по чл. 234,
ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 63, ал. 1, т. 3 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК. На 04.02.2015
г. в съда е бил внесен обвинителен акт, въз основа на който е било образувано н.о.х.д.
№ 1808/2015, по описа на СРС 23 състав. С така внесения обвинителен акт е било
повдигнато обвинение срещу две лица, а именно Н.К.К.и Е.Д.Б., като по отношение
на Н.К.е било сключено споразумение по реда на чл. 384 от НПК, което е одобрено
от съда, поради което делото е докладвано на председателя за определяне на нов
докладчик за разглеждане на същото по отношение на ищеца, поради което делото е
било разгледано от 130 състав. Производството по делото е приключило с
постановена на 19.05.2017 г. присъда, с която ищецът е бил признат за невиновен
и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 234,
ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 63, ал. 1, т. 3 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, като присъдата
е била протестирана от П.на Р.Б.и е потвърдена с решение № 1028/04.10.2017 г.
по в.н.о.х.д. № 3992/2017 г. по описа на СГС, втори състав.
От представената по делото справка
за съдимост се установява, че ищецът е неосъждан. По делото е представена справка
с рег № ГСН-43/18 от 31.01.2018 г.от СДВР в която е посочено, че след извършена
проверка се установило, че по отношение на ищеца било образувано досъдебно
производство ЗМ№ 103680 от 11.11.2010 г. за деяние по чл. 194 от НК, като
същото е било прекратено на 12.11.2010 г. на основание чл. 61 от НК.
По делото е представена служебна
бележка с изх. № 161 от 22.12.2017 г., издадена от директора на ***СУ „***“, в
която е посочено, че ищецът се е обучавал в ***СУ „***“ в дневна форма на
обучение до 12 клас, като не бил завършил средното си образувание и имал два
поправителни изпита за 12 клас.
В хода на производството пред
първоинстанционния съд като свидетел по делото е разпитан К.К.. От показанията на
свидетеля се установява, че с ищецът били приятели от 10 години и съученици,
като след повдигнатото обвинение ищецът спрял да ходи на училище, не искал да
общува с роднини, не можел да спи спокойно. Свидетелят твърди, че имат разлика
с ищеца от една година, но не помнел в кой клас се е случило това. Посочва още,
че е ходил в дома на ищеца след обвинението и се бил виждал с него и баща му,
като ищецът не комуникирал с никой и не излизал от вкъщи, като продължавал да
не ходи на училище.
При
така установеното от фактическа страна въззивният съд намира от правна страна
следното:
Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ
държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение в
извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното
наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е
извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради
това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното
преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Отговорността
възниква не по повод на извършени от ответната страна в производството
незаконосъобразни действия и възникнали по повод на тях между страните в
производството отношения, а по силата за законова разпоредба. Същата урежда
отговорност на държавата за причинени от нейни органи вреди, поради което има
гаранционно обезщетителен характер. Затова предпоставките за възникването ѝ
се уредени в закона като същите не може да се допълват с други такива, за да
бъде обосновано наличието или липсата ѝ. Всички предпоставки за
възникването на задължението за обезщетяване на причинените вреди по силата на
чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ имат обективен характер, като не е
предвидено като предпоставка наличието на виновно поведение на длъжностните
лица. Това сочи на извода, че това е обективна отговорност, която се носи
винаги, когато са налице посочените в разпоредбата предпоставки. Това е така
тъй като с окончателен акт е установено, че предприетите срещу лицето действия
са били неоснователни. Без значение за тази отговорност е това дали на
определен етап от производството действията на П.или разследващите органи са
били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент
доказателства или дали при извършването им са спазени всички предвидени
процесуални правила. Дължимото обезщетение обхваща
всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно
от съответното длъжностно лице.
Обезщетението за неимуществени вреди в
хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или
правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални,
психически, психологически терзания на личността; накърнената чест,
достойнство, добро име в обществото. Целта на обезщетението е не да поправи
вредите, а да възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие
на пострадалото лице. При това е посочено, че е нормално да се приеме, че по
време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление,
за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а
също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените
ценности у личността, както и социалното му общуване като в тази именно връзка
е и възприетото в съдебната практика разбиране, че при установяване на този вид
неимуществени вреди, не бива да се изхожда само от формалните, външни
доказателства. Също така следва да бъде посочено, че когато се твърди
причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно
увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни
обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено
положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да
могат да станат част от предмета на иска.
В настоящия случай е налице
хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ – ищецът е бил обвинен в
извършване на тежко умишлено престъпление, за което се предвижда наказание лишаване
от свобода от една до шест години и глоба до 10-кратния размер
на пазарната цена на продаваните стоки, както и с лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т.
7 от НК, като съдебното производство е
приключило с оправдателна присъда, поради обстоятелството, че по делото било
установено, че ищецът не е осъществил от обективна страна състава на
престъплението по чл. 234, ал. 1, пр. 1 от НК.
Постановяване на оправдателна присъда спрямо ищеца поради това, че деянието не
е извършено от него обосновава извод за незаконност по смисъла на чл. 2 от ЗОДОВ на повдигнатото обвинение, а оттук - и на действията на длъжностните лица
на П.на Р.Б.по повод образуваното предварително производство, привличането на
ищеца като обвиняем и налагането на мярка за неотклонение, внасяне на
обвинителен акт в съда, поддържане на обвинението. Незаконността на обвинението
съставлява основание за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето
на нейните правозащитни органи по чл. 2, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетяване на
претърпените от ищеца вреди, доколкото такива са настъпили като пряка и
непосредствена последица от незаконното обвинение. Анализът на събраните
доказателства обосновава несъмнен извод, че ищецът е претърпял неимуществени
вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и
подлежат на обезщетяване от ответника Прокуратура на Р.Б.на основание чл. 2,
ал. 1, т. 3 вр. чл. 4 от ЗОДОВ, поради което неоснователни се явяват оплакванията
във въззивната жалба на въззивника – ответник Прокуратура
на Р.Б.за липсата на елементи от фактическия състав за претърпените
неимуществени вреди.
Същевременно при определяне
на справедливото обезщетение за неимуществени вреди следва да се вземат под
внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. При установена
връзка обезщетението по чл. 52 от ЗЗД следва да бъде определено съобразно
принципа на справедливостта. Съгласно задължителните за съдилищата указания,
дадени в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и множество решения
на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, понятието „справедливост“ не е
абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи
в действителността обстоятелства. На обезщетяване подлежат неимуществените
вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се
определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от
тежестта на уврежданията. Задължително се отчита тежестта на повдигнатото
обвинение и предвиденото за него наказание, продължителността на наказателното
преследване, вида и продължителността на наложените мярка за неотклонение и
мярка за процесуална принуда, данните за личността на подсъдимия с оглед на
това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, и
наложената мярка за неотклонение, се е отразило негативно на физическото
здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в
обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и
развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение
към претърпените морални страдания. Ищецът не е ангажирал доказателства да е
преживял психически и емоционални страдания, надвишаващи по интензитет
обичайните при наличие на обвиняване в престъпление.
В разглеждания случай от
фактическа страна по делото е установено, че на ищеца е повдигнато обвинение в
извършено умишлено престъпление, което се явява „тежко“ по смисъла на чл. 93,
т. 7 НК, тъй като за него се предвижда наказание от една
до шест години и глоба до 10-кратния размер на пазарната цена на продаваните
стоки, както и с лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК, като спрямо ищеца е приложена и мярка за процесуална
принуда – „надзор на инспектор от Детска педагогическа стая“. За пълното
следва да се посочи, че предвидената в закона редукция по чл. 63 от НК има
отношение при евентуалното определяне на наказанието, но не и по отношение на
квалификацията на самото деяние. Наказателното
преследване срещу ищеца е осъществено от 14.08.2014 г., когато му е повдигнато
първото обвинение до 04.10.2017 г., когото е потвърдена оправдателната присъда.
С оглед критериите за разумност на срока по чл. 6
ЕКЗПЧОС, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека, а
именно сложност на делото, поведение на подсъдимия /от проведените единадесет
съдебни заседания пред първата и въззивната инстанция само едно е било отложено
по вина на подсъдимия и неговия защитник/ и поведение на компетентните
органи, въззивният съд приема, че в конкретния случай наказателното
производство е приключило в разумен срок.
На следващо място от показанията на
свидетеля К.К.не установяват по категоричен начин твърдените вреди, доколкото съдът
не кредитира показанията на свидетеля в частта, в която свидетелят посочва, че
ищецът спрял да ходи на училище заради повдигнатото му обвинение, както и че не
общувал с никого. Показанията на свидетеля в тази част са вътрешно
противоречиви и житейски нелогични, доколкото свидетелят твърди, че били
приятели с ищеца от 10 години и съученици, но не можел да посочи, в кой клас
ищецът е спрял да ходи на училище. Действително по делото е представена
служебна бележка с изх. № 161 от 22.12.2017 г., издадена от директора на ***СУ
„***“, в която е посочено, че ищецът се е обучавал в ***СУ „***“ в дневна форма
на обучение до 12 клас, като не бил завършил средното си образувание и имал два
поправителни изпита за 12 клас, но не е установено това обстоятелство да е
свързано с повдигнатото обвинение, още повече, че свидетелят Кешаров посочва,
че ищецът продължавал да не ходи на училище, като свидетелят е разпитван на
23.05.2018 г., а решението на въззивния съд, с което е потвърдена
оправдателната присъда е влязло в сила още на 04.10.2017 г. Противоречиви са и
показанията в частта на свидетел, в която посочва, че ищецът не общувал с
никога, като в същото време посочва, че след обвинението и се бил виждал с него
и баща му. Ищецът не е ангажирал доказателства да е преживял психически и
емоционални страдания, надвишаващи по интензитет обичайните при наличие на
обвиняване в престъпление. На следващо място при определяне на размера на
обезщетението настоящият въззивен състав взе предвид, че ищецът не е бил
задържал, като на същият му е взета мярка за процесуална принуда „надзор на
инспектора при детска педагогическа стая“, така и неговите характеристични
данни. Срещу ищеца е било образувано досъдебно производство ЗМ№ 103680 от
11.11.2010 г. за деяние по чл. 194 от НК, като същото е било прекратено на
12.11.2010 г. на основание чл. 61 от НК, който текст съдържа привилегия по
отношение на непълнолетните, като предвижда, че по отношение на непълнолетен,
извършил поради увлечение или лекомислие престъпление, което не представлява
голяма обществена опасност, прокурорът може да реши да не се образува или да
прекрати образуваното досъдебно производство, което се установява от
представената справка с рег № ГСН-43/18 от 31.01.2018 г.от СДВР. С оглед на
гореизложеното не се установява претърпените от ищеца вреди да се единствено
във връзка с процесното производство, тъй като предишната противообществена
проява също е повлияло на доброто име, честта и достойнството на ищеца, поради
което обезщетението за накърняването на тези неимуществени блага от процесното незаконно
повдигнатото обвинение в престъпление трябва да бъде намалено.
Съобразявайки всички изложени по-горе
обстоятелства свързани с тежестта на повдигнатото
обвинение, продължителността на наказателното производство, интензивността на
упражнената репресия, съпътстващи мерки за процесуална принуда, степента на
засягане на емоционални, личния и професионалния живот на увредения, данните за
личността му – предходна противообществена проява, въззивният съд намира, че в
разглеждания случай за претърпените болки и
страдания от психическо естество, на ищеца следва да бъде определено
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4500 лева общо, отговарящо на
принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД и който размер е съобразен
с предназначението на обезщетението да поправи претърпяната лична болка и
страдания от незаконното преследване, които са установени по делото. С оглед на
гореизложеното оплакванията във въззивната жалба на въззивника – ищец и на
въззивника-ответник в тази връзка се явяват неоснователни и следва да бъдат
оставени без уважение.
Предвид изложеното поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявените искове, и двете въззивни жалби следва да бъдат
оставени без уважение като неоснователни, а решението на СРС – потвърдено като
правилно и законосъобразно.
При този изход на спора на
въззивниците с оглед на неоснователността на подадените въззивни жалби и
доколкото въззивникът – ищец е представил доказателства, че е сторил разноски
единствено във връзка с подаването на въззивна жалба, не се дължат разноски,
поради което исканията за присъждането на такива следва да бъдат оставени без
уважение.
Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 460874 от 30.07.2018 г., постановено по гр. д. №
89457/2017 г., по описа на СРС, 151 състав.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред
Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.