Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,13.12.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на двадесети ноември
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА ТОНЕВА
Мл.с-я ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова
и прокурора
сложи за
разглеждане
докладваното от
съдия Маркова в.гр.д.№ 756 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл.258-273 ГПК /въззивно обжалване/.
Образувано е по въззивна жалба,
подадена от „Т.Б.“ ЕАД, ответник пред СРС, срещу решение № 403743 от 09.05.2018
г., постановено от СРС, ГО, 119 с-в по гр.д.№ 27817 по описа за 2017 г. Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на така
постановеното съдебно решение. Нарушен бил процесуалният закон, както и били
допуснати процесуални нарушения при обсъждане на сключените между страните
договори и споразумения, сроковете за които били сключени, както и неправилно
била тълкувана волята на страните. Срокът на договора изтичал на 01.12.2015 г.
и бил прекратен едностранно от потребителя преди изтичането на този срок. Затова
и с фактурата от 01.11.2015 г. били начислени неустойки за всяка една СИМ карта
в размер на 200 лв. В същата фактура била включена и сумата с начислен ДДС в
размер на 64,67 лв., представляваща потребени услуги за отчетния период-
01.10.2015 г.- 31.10.2015 г. Тази сума била дължима, защото услугите били
предоставени преди прекратяването на договора. Прогласената нищожност на т.6 и
недължимостта на начислените неустойки не били основание сумата за потребени
услуги да не е дължима.
Иска се от настоящата
инстанция да отмени обжалваното решение, с което на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД
се ПРОГЛАСЯВА нищожността на т. 6 от допълнително споразумение, сключено
между Медицински център „Б.-**“ ЕООД и Т.Б.
ЕАД, на 04. Х. 2013 година поради противоречието й с чл. 228, ал. 3 от Закона
за електронните съобщения, както и се ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че ищеца не
дължи на ответника сумите от 3 070.28
лева компенсации и неустойка в размер на 16 600.00 лева за предсрочно
прекратяване на допълнително споразумение от 04. Х. 2013 година, както и
допълнителни такси за ползване на услуги в размер от 209.97 лева, начислени във
фактура, издадена от ответника на 01. ХI. 2015 година под № **********.
В случай, че се приеме, че
решението е правилно в горецитираната част, то същото да бъде отменено като
неправилно в частта относно сумата в размер на 64,67 лв. с ДДС, представляваща
стойност на потребени услуги за отчетния период, посочен във фактура с № **********. С въззивната жалба не се
претендират разноски.
Постъпил е отговор
по въззивната жалба, подаден от ищеца /пред СРС/ - МЦ „Б.-**“ ЕООД. Излага
се становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на обжалваното
решение. Счита, че от СРС не са допуснати сочените от въззивника нарушения на
материалния и процесуален закон. Решението било постановено в съответствие със
събраните по делото доказателства; правилно била установена фактическата
обстановка по спора. Сочи, че във връзка със спора между страните и порочната
търговска практика на ответника било налице становище на КРС от 06.01.2016 г.
във връзка с нищожността на клаузата на основание чл.26 ЗЗД вр. с чл.228, ал.3 ЗЕС; КРС сочел, че споразумението следва да влезе в сила в 7-дневен срок след
сключването му или незабавно. Наред с това срокът на договора не можел да бъде
повече от 24 месеца. Последният подписан между страните документ бил с дата
04.10.2013 г., а преди това подписване било имало на 01.12.2011 г., а на
01.12.2013 г. следвало да изтече предходното споразумение, а не да бъде
подписвано ново. Претендира разноски.
По допустимостта на
въззивната жалба:
За обжалваното
решение въззивника е бил уведомен на 21.05.2018 г. Въззивната жалба е подадена на 04.06.2018 г. /по пощата/,
следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от
обжалване.
Следователно въззивната
жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само
доколкото са посочени в жалбата.
Съгласно чл.124 ГПК всеки
може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно
правно отношение или право, когато има интерес от това. Ищецът мотивира
правния си интерес с твърдението, че ответникът е издал на 01.11.2015 г.
фактура № **********, с която в тежест на ищеца били начислени суми в размер
на: 3070,28 лв.-компенсации и неустойки за предсрочно прекратяване на договора
в размер на 16 600 лв. Според ищецът това е станало след изтичането на
срока на сключеното между страните споразумение от 04.10.2013 г. Тъй като ново
споразумение не било сключено, то срокът на това от 04.10.2013 г. бил изтекъл
на 04.10.2015 г. Задълженията до този момент били погасени и СИМ
картите-върнати.
Нищожността на клаузата по
т.6 от споразумението от 04.10.2013 г. обвързва с нормата на чл.228, ал.3 ЗЕС;
сочи, че в този смисъл е налице становище на КРС, което прилага.
Ето защо въззивната
инстанция приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо .
По доводите във въззивната жалба:
За да
постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че клаузата на т. 6 от
допълнително споразумение, сключено между страните по спора на 04. Х. 2013
година е нищожно на основание чл.26 ЗЗД поради противоречието й с чл.
228, ал. 3 от Закона за електронните съобщения. Съдът приема, че
съглашенията между страните, постигнати на 01.12. 2011 година и 04. Х. 2013
година са приложения към рамковия договор, а постигнатото на 01.12. 2011 година
съглашение е допълнително споразумение към него, тъй като в самите документи е
отбелязано, че са съответно приложения и допълнително споразумение към Рамков
договор. Допълнително споразумение към рамковия договор по програма
Заедно от 01.12. 2011 година било споменато единствено в т. 6 от Допълнителното
споразумение от 04. Х. 2013. Дори и тази точка съдържала само уговорка, че
първоначалният срок от двадесет и четири месеца, ще започне да тече след
изтичане на срока по допълнителното споразумение от 01.12. 2011 година. Според СРС уговорката в т. 6 от
допълнителното споразумение от 04. Х. 2013 година не представлявала писмено
съгласие за продължаване на който и да е сключен между страните срочен договор
по чл. 229а, ал. 1 от Закона за електронните съобщения или че поражда някаква
функционална връзка между двете допълнителни споразумения. Уговорката, че
срокът по едно допълнително споразумение ще започне да тече след изтичане на
срока на друго допълнително споразумение не представлявала несъмнено изразена
воля за продължаване на предходно споразумение или за наличие на някаква друга
функционална връзка между двете споразумения. Такова волеизявление не можело да
се приеме за изрично, каквото условие поставял чл. 229а, ал. 1 от Закона за
електронните съобщения. Затова СРС е достигнал до извода, че допълнителното
споразумение от 04. Х. 2013 г. има характер на самостоятелно съглашение между
страните. Това било така и защото в самото допълнително споразумение било посочено,
че се сключва за първоначален срок от 24 месеца. По отношение именно на такива
срокове намирала приложение разпоредбата на чл.228, ал. 3 от Закона за
електронните съобщения. Тази разпоредба била императивна и уреждала само две
възможности: влизане в сила на индивидуалния договор при общи условия
незабавно, ако абонатът изрично е заявил писмено желание за това или в 7-дневен
срок след сключването му, ако липсва изрична уговорка. В случая не било уговорено
друго, следователно договорът бил влязъл в сила на 14. Х. 2013 година, а
двадесет и четири месечният срок бил изтекъл на 14. Х. 2015 година. Уговарянето
на срока по начин, какъвто е посочен в т. 6 от Допълнителното споразумение,
противоречало на тази императивна норма и следователно било нищожно.
Като е приел, че клаузата е
нищожна, СРС е уважил иска по чл.124, ал.1 ГПК за установяване, че
ищецът не дължи на ответника сумите от 3 070.28 лева компенсации и неустойка в
размер на 16 600.00 лева за предсрочно прекратяване на допълнително
споразумение от 04. Х. 2013 година, както и допълнителни такси за ползване на
услуги в размер от 209.97 лева, начислени във фактура, издадена от ответника на
01. ХI. 2015 година под № **********. Страните не спорели, че договорът
е прекратен. Спорен бил въпросът дали е прекратен предсрочно. СРС се е позовал
на мотивите си по иска по чл.26 ЗЗД и е достигнал до извода, че 24 месечният
срок не изтича през месец декември 2015 година, както твърди ответникът.
Следователно, договорът не бил прекратен предсрочно и ищецът не дължал никакво
обезщетение за предсрочно прекратяване, нито други плащания, посочени в
процесната фактура.
Софийски градски съд,
действащ като въззивна инстанция, приема следното:
Спорно по делото е кога изтича срокът по т.6 от споразумението, сключено между
страните на 04.10.2013 г. като според ищеца това е станало на 04.10.2015 г.,
а според ответника /въззивник/ на 01.12.2013 г. Разрешаването на този
спор обосновава изхода и по двата предявени от ищеца искове – по чл.26 ЗЗД и
отрицателния установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК.
По иска с правно основание чл.26,
ал.1,предл.1 ЗЗД:
Съгласно чл. 229 а, ал. 1 от
Закона за електронните съобщения /ЗЕС/ срочен договор може да бъде продължен
само при изрично писмено съгласие на абоната относно условията за
продължаване.
Следователно, за да бъде изпълнено изискването на закона и срочен договор
да се счита за продължен е необходимо потребителят да направи писмено
волеизявление, което да съдържа недвусмислено изразена воля за продължаване
на срочния договор, както и за условията, при които да бъде продължен. Видно
от съдържанието на процесното споразумение от 04. Х. 2013 г., то не съдържа
такова изрично волеизявление.
В спорната т.6 от това споразумение е посочено, че с подписването му
ползването на всички услуги се продължава с нов първоначален срок, посочен
в т.3, считано от датата на изтичане на последно подписаният от страните документ-допълнително
споразумение по програма Заедно или заявление за смяна на програма. Именно във
връзка с предсрочното прекратяване на същото споразумение са предвидени и
оспорените от ищеца неустойки и компенсации в полза на доставчика на услуги.
Същевременно в т.3.3 от приложението от 04.10.2013 г. /л.21 от първоначално
образуваното пред СГС, т.д.№959/17 г./ е посочено, че приложението влиза в сила
в срок от 7 работни дни от подписването му от страните.
От друга
страна чл.226, ал.4 ЗЕС сочи, че предприятията, предоставящи електронни съобщителни
услуги, предлагат на потребителите възможност за сключване на договор с
първоначален срок не по-дълъг от 2
години. Това изискване на закона се признава от самия ответник в хода по
същество като същевременно същият сочи, че според него разпоредбата на чл.226,
ал.4 ЗЕС не забранявала продължаването на срока на договора за повече от 2
години. Настоящият състав не споделя тезата на ответника – нормата на чл.226,
ал.4 ЗЕС е императивна и приложението й не зависи от волята на предприятията,
предоставящи електронни съобщителни услуги. Неоснователен е и довода на
ответника /въззивник/, че допълнителното споразумение било влязло в сила от
датата на подписването му, т.е. от 04.10.2013 г., но срокът започвал да тече от
01.12.2013 г. и изтичал на 01.12.2015 г. /виж писмото на ответника от
25.10.2016 г. до ищеца/л.23 пак там/.
Правилно СРС се е позовал на разпоредбата на чл.228, ал. 3 от ЗЕС. Тази
разпоредба е императивна и урежда само две възможности: влизане в сила на
индивидуалния договор при общи условия незабавно, ако абонатът изрично е
заявил писмено желание за това или в 7-дневен срок след сключването му, ако
липсва изрична уговорка.
В случая липсва изрично писмено заявление от абоната за незабавното
влизане в сила на споразумението от датата на сключването му - 04.10.2013 г.
За разлика от СРС въззивната инстания приема, че коментираното
споразумение е влязло в сила на 11.10.2013 г. или 24 месечният срок е изтекъл
на 11.10.2015 г.
Правилно, обаче, СРС е приел, че уговарянето на срока по начин, какъвто е
посочен в т. 6 от Допълнителното споразумение, противоречи на императивна норма
на чл.228, ал.3 ЗЕС и следователно клаузата е нищожна.
Поради съвпадане на крайните изводи на
двете инстанции по иска по чл.26 ЗЗД обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено.
По отрицателния
установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК:
Действително, изхода по иска с правно основание чл.26, ал.1,предл.1 ЗЗД обуславя
изхода по отрицателния установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, но това е
относимо за дължимостта на начислените в процесната фактура суми за компенсации
/3070,28 лв./ и неустойки /16 600 лв./. Във фактурата от 01.11.2015 г., обаче,
е начислена и сума в размер на 53,89 лв./без ДДС/, която е отразена като такава
за разговори, данни, съобщения и други таксувани услуги. Видно от фактурата
начислените суми касаят периода 01.10.2015 г.-31.10.2015 г. По-горе приехме, че
страните са били обвързани от облигационно отношение до 11.10.2015 г. При това
положение претенцията на ищеца е била основателна само за начислените в
процесната фактура суми за компенсации - 3070,28 лв. и неустойки - 16 600 лв.
Налага се извод, че въззивната жалба е основателна за сумата в размер на 53,89
лв./без ДДС/ или 64,67 лв. /с ДДС/.
Следва да се
отбележи и, че не става ясно как първоинстанционния съд е формирал сумата от
209,97 лв., тъй като фактурата от 01.11.2015 г. съдържа и отстъпки за
потребителя, както и суми с отрицателна величина.
При това
положение претенцията по чл.124,ал.1 ГПК за разликата над 19 670,28 лв.,
представляваща сбора на начислените в
процесната фактура суми за компенсации - 3070,28 лв. и неустойки - 16 600 лв.,
се явява неоснователна. Затова и обжалваното решение на основание чл.271, ал.1 ГПК ще бъде отменено в частта по иска по чл.124,ал.1 ГПК за сумата над
19 670,28 лв. до пълния предявен размер от 19 880,25 лв. и вместо
това ще бъде постановено друго, с което за същата сума /209,97 лв./ искът ще
бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора
обжалваното решение се явява частично неправилно и в частта за разноските.
На ищеца се следват разноски в размер на 3 265 лв. и затова решението ще
бъде отменено за разликата над тази сума.
На ответника не се присъждат разноски, защото такива не са били поискани.
Пред
въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника разноски се следват за
частта, в която въззивната жалба беше приета за основателна. Такива, обаче, не
са били претендирани.
Въззиваемата страна
претендира разноски за адв. възнаграждение
и такива са сторени в размер на 1 500 лв. При съобразяване с изхода
на спора се присъждат разноски в размер на 1 484 лв.
Водим от горното,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 403743 от 09.05.2018 г., постановено от СРС, ГО, 119 с-в по гр.д.№
27817 по описа за 2017 г., в частта, в която на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, е прогласена нищожност на т.6 от допълнително споразумение от
04.10.2013 г., сключено между Медицински център Б.-**ЕООД, ЕИК ******и „Т.Б.“
ЕАД, ЕИК ******, както и в частта по иска по чл.124, ал.1 ГПК, в
която е признато за установено по отношение на „Т.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, че Медицински
център Б.-**ЕООД, ЕИК ******, не дължи сумите от 3 070.28 лева компенсации и
неустойка в размер на 16 600.00 лева за предсрочно прекратяване на допълнително
споразумение от 04.10. 2013 г.
ОТМЕНЯ решение №
403743 от 09.05.2018 г., постановено от СРС, ГО, 119 с-в по гр.д.№ 27817 по
описа за 2017 г., в частта, в която по иска по чл.124, ал.1 ГПК,
е признато за установено по отношение на „Т.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, че „Медицински
център Б.-**“ ЕООД, ЕИК ******, не дължи сумата в размер на 209,97 лв. от
която сума, сумата в размер на 64,67 лв. /с ДДС/, представляваща такава за
разговори, данни, съобщения и други таксувани услуги за периода 01.10-11.10.2015
г. по фактура № ********** от 01.11.2015 г.
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска по чл.124, ал.1 ГПК, в частта, в която се иска да бъде
признато за установено по отношение на „Т.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, че „Медицински
център Б.-**“ ЕООД, ЕИК ******, не дължи сумата над 19 670,28 лв. до
пълния предявен размер от 19 880,25 лв. по фактура № ********** от
01.11.2015 г., като неоснователен.
ОТМЕНЯ решение № 403743 от 09.05.2018 г., постановено от СРС, ГО, 119 с-в по
гр.д.№ 27817 по описа за 2017 г., в частта, в която в полза на „Медицински
център Б.-**“ ЕООД, ЕИК ******, са присъдени разноски за сумата над 3 265 лв.
ОСЪЖДА „Т.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление:***, сграда 6, да заплати на Медицински център Б.-**“
ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, сумата в размер на
1484 лв.- адв. възнаграждение за процесуално представителство пред
въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: