РЕШЕНИЕ
гр. София, 08.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на деветнадесети юни две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл.с-я КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 12444/2019 г.
по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
решение № 134851 от 06.06.2019 г., постановено по гр.д. № 8822/2019 г., по
описа на СРС, 48 с-в, е отхвърлен предявения от Х.Х.К. срещу „Т.С.“ ЕАД отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК, че ищецът не дължи на „Т.С.“
ЕАД, сумата от 1528,91 лв. за потребена топлинна енергия за периода от 01.02.2011 г. до
30.04.2013 г., както и мораторна лихва за периода 31.03.2011 г. - 26.03.2014 г.
в размер от 251,64 лв., за които суми е издаден изпълнителен лист от 26.08.2014
г. по ч.гр.д. № 29723/2014 г. по описа на СРС, 81 състав. Със същото решение Х.Х.К. е осъден да заплати на ответното
дружество на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на сумата от 100,00 лв.
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца с оплаквания за
неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа,
че в конкретния случай е изтекла предвидената в закона три годишна погасителна
давност, както и че с предприетите в изпълнителното производство действия
давността не е била прекъсната, тъй като взискателят не е посочил конкретното
имущество, което да бъде запорирано. Изтъква, че в случая изпълнителното
производство е било спряло по селата на чл. 433, т. 5 ГПК, предвид
несеквестируемостта на имуществото му. Сочи още, че с оглед задължителните
указания дадени в ТР № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС давността не се прекъсвала с образуването на изпълнително дело и
изпращането на покана за доброволно изпълнение, проучване на имуществото, извършването
на справки и др. Иска съда да отмени първоинстанционното решение и уважи
предявеният иск. Претендира е направените по делото разноски.
Ответникът
по жалбата - „Т.С.“ ЕАД не е подал отговор на ВЖ. С молба от 18.06.2020 г. чрез
процесуалния си представител взема становище за неоснователност на жалбата.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна
по следните съображения:
В конкретния случай ищецът е предявил отрицателен
установителен иск, с което отрича вземането на ответното дружество по влязла в
сила на 01.08.2014 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 05.06.2014 г. по ч.гр.д. № 29723/2014 г. по описа на СРС, 81
състав и издаден въз основа на нея изпълнителен лист от 26.08.2014 г. за сумата
от 1528,91 лв. за потребена топлинна енергия за периода от 01.02.2011 г. до
30.04.2013 г., както и мораторна лихва за периода 31.03.2011 г. - 26.03.2014 г.
в размер от 251,64 лв. В исковата молба се твърди, че въз основа на изпълнителния
лист от 26.08.2014 г. е било образувано изпълнително дело № 20148490401362 по
описа на ЧСИ А.П., по което не са били извършвани изпълните действия, които да
прекъснат давността, вземането по изпълнителния лист е било погасено с
изтичането на кратката тригодишна давност.
Съгласно
разпоредбата на чл. 116, б. „ б“ от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на
иск относно вземането, а в чл. 117, ал. 1 от ЗЗД се предвижда, че от прекъсването на давността
започва да тече нова давност, която съобразно ал. 2 на същия член, ако
вземането е установено със съдебно решение, е винаги пет години. Регламентираното в действащия ГПК заповедното производство има за цел
удовлетворяване на гражданскоправни вземания в широк смисъл на думата. Същото е
функционално свързано с изпълнителния процес, тъй като от една страна, въз
основа на влязлата в сила заповед за изпълнение направо се пристъпва към
принудително изпълнение, а от друга, с оглед института на незабавното
изпълнение, т.е. при настоящата правна уредба, това е производство за създаване
на съдебно изпълнително производство – чл. 404, ал. 1 ГПК. Целта на заповедното
производство не е да се установи съществуването на вземането, а само дали то е
спорно. Същото е факултативно, т.е. кредиторът не е длъжен да избере този ред и
може направо да предяви вземането чрез иск по общия исков ред. Заповедта за
изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при
оспорването й от длъжника чрез възражение проверката дали вземането съществува
следва да се извърши в общия исков процес. С изтичането на срока за възражение
на длъжника издадената заповед за изпълнение влиза в сила. Действително, липсва
законов текст, който изрично да указва, че съществуването на вземането в този
случай е установено със сила на пресъдено нещо. С изтичане на срока за възражение,
съобразно разпоредбата на чл. 416 от ГПК, и на сроковете по чл. 424 ГПК (хипотези
на новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства), заповедта се стабилизира
и се получава ефект, който е аналогичен на силата на пресъдено нещо. Извод за
това е и нормата на чл. 439 ГПК, която допуска оспорване на започнало
принудително изпълнение само ако то се основава на нови факти - настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, т.е. законодателят не е провел разграничение дали
изпълнителният лист е издаден въз основа на съдебно решение или на влязла в
сила заповед за изпълнение в хипотеза на неподадено възражение по чл. 414 ГПК. Длъжникът
не би могъл да релевира възраженията си срещу съществуването на дълга по исков
ред, тъй като те са се преклудирали. Извън уредените в заповедното производство
способи за защита, длъжникът няма право на друг иск за защита. Едновременно с
това, при влязла в сила заповед за изпълнение, кредиторът също не може да инициира
исково производство, тъй като за него при наличието на изпълнителен титул, ще
липсва правен интерес от провеждането му.
В
производството по чл. 410 ГПК на длъжника се връчва заповед за изпълнение,
срещу която той може да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното му поведение
в предвидения срок, създава презумцията, че претендираното вземане е безспорно,
поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава
изпълнителен лист в полза на заявителя. От този момент започва да тече срокът
на новата погасителна давност, който е
петгодишен, съобразно гореизложеното. Подобно разрешение в максимална
степен съответства на целта и принципите на законодателната уредба на
заповедното производство, а именно да се реализират по облекчен ред правата на
кредитора и с разноски в тежест длъжника, които са в минимален размер. Ето защо
и положението на кредитора не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие
инициирането на заповедно производство, отколкото, ако той направо би предявил осъдителен
иск за вземането си по общия ред. Изложеното налага обоснован извод, че нормата
на чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да се тълкува разширително, съответно че е приложима
и към влязла в сила заповед за изпълнение . Противно би означавало за идентични
по установително действие и изпълнителна сила съдебни актове, да се придадат
различни правни последици относно теченето на давността. Възприемането на противното
би довело до различни правни последици на съдебни актове, които са били стабилизирани.
/в подобен смисъл са определение №
480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, IV ГО, определение № 443/30.07.2015
г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО, определение № 576 от 16.09.2015 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО, определение № 480 от 19.07.2013 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО).
В
конкретния случай не е спорно между
страните, че за вземането на ответника по влязлата в сила на 01.08.2014 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК, издадена на 05.06.2014 г. по ч.гр.д. № 29723/2014 г. по описа на СРС,
81 състав е издаден изпълнителен лист от 26.08.2014 г., въз основа на който и
по молба на взискателя /ответник в настоящето производство/ от 06.10.2014 г. е
образувано изпълнително дело № 20148490401362 по описа на ЧСИ А.П.. Именно от
влизане на заповедта за изпълнение в сила е започнала да тече 5 годишна давност.
Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се
прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение. В случая
давността е била прекъсната на 24.10.2014 г. с изпращане от ЧСИ А.П. на запорно съобщение изх. №
8245/24.10.2014 г. до „В. - X“ ЕООД, с който е наложен запор върху вземане за
трудово възнаграждение на длъжника К. – арг. т. 10 Тълкувателно решение по
тълк.д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС /“Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено
по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва
да тече от датата, на която е
поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие“/. С
последващи молби от 01.02.2016 г. /лист 60 по делото на СРС/ и от 10.03.2017 г.
/лист 62 по делото на СРС/, взискателят е поискал извършването на конкретни
изпълнителни действия, като със запорни съобщения от 24.04.2017 г., е наложен запор върху вземания на длъжника по
банкови сметки, разкрити при „П.И.Б.“ АД, и „Банка ДСК“ ЕАД, връчени съответно
на 25.04.2017 г. 28.04.2017 г. Ето защо са обосновани изводите на СРС, а оплакванията
в жалбата са неоснователни, че до момента на предявяване на исковата молба –
12.02.2019 г. изпълнително дело № 20148490401362 по описа на ЧСИ А.П. не е било
прекратено по силата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, както и че задължението по процесния
изпълнителен лист не е погасено по давност, тъй като с налагането на запор върху
вземания на длъжника по банкови сметки, разкрити при „П.И.Б.“ АД и „Банка ДСК“
ЕАД давността е била прекъсната и е започнала
да тече нова 5 /пет/ годишна давност, която не е изтекла нито към момента на
предявяване на исковата молба-12.02.2019 г., нито към
приключване на устните състезания пред въззивната инстанция – 19.06.2020 г. Противно на поддържаното във въззивната жалба
не рефлектира върху преценката за настъпила перемция, респективно по отношение
прекъсването на изтеклата погасителна давност обстоятелството дали имуществото,
върху което е насочено принудителното изпълнение, е несеквестируемо или не.
Тъй като крайните правните изводи на
двете съдебни инстанции съвпадат, обжалваното решение, макар и от части по
различни съображения, следва да бъде потвърдено, а предявената жалба
отхвърлена.
При този изход на спора на въззиваемият
макар и да има право на разноски, такива не следва да му бъдат присъждани, тъй
като същият не е извършил същинско процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №134851 от 06.06.2019 г., постановено по гр.д. № 8822/2019
г., по описа на СРС, 48 с-в.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: