№ 86
гр. Момчилград, 05.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МОМЧИЛГРАД, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Сунай Юс. Осман
при участието на секретаря Анита Кр. Дочева
като разгледа докладваното от Сунай Юс. Осман Гражданско дело №
20235150100027 по описа за 2023 година
Производството е по чл.55 ал.1 от ЗЗД.
Постъпила е искова молба от М. М. С. с ЕГН- **********, чрез адв.М.
М. от АК- Пловдив против ’’******’’ ООД, ЕИК: ********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. *******, ет.7, представлявано от Н.П.П..
В исковата молба се посочва, че ищцата е била страна по че ищцата е била
страна по Договор за заем № 435320, сключен със „****** ООД, по силата
на който на 17.07.2020г. й е била отпусната сумата в размер на 1 000 лева,
под формата на заем. Съгласно сключеният договор същата трябвала да върне
сумата по кредита, която се явявала сума от 1 489 лева, при сума на
получаване 1 000 лева, при лихва от 200 лева и неустойчна такса от 289
лева.
Сочи се, че ищцата е заплатила сумите в размер на 493 лева- на
19.08.2020г., на 27.09.2020г. - сумата от 503 лева, и на 28.10.2020г. - сумата в
размер на 493лева. Или същата е заплатила общо сумата в размер на 1489
лева по Договор за заем №435320. Счита се, че уговорената неустойчна
такса от 289 лева е била недължимо платена, тъй като е била нищожна на
основание чл.26 ал.1 от ЗЗД и поради това, че е била сключена при
1
неспазване на нормите на чл.10а, чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22,
както и по чл.143 ал.1 от ЗЗП. Развиват се подробни съображения и в това
отношение. Ето защо моли съда на основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД, да осъди
„******“ ООД, да заплати на ищцата, сумата в размер на 289 лева,
недължимо платена по недействителната неустойчна такса, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до
окончателното изплащане на сумата. Претендират разноски. Ищцовата страна
е представила доказателства, които съдът е допуснал и приел с определение
№65 от 23.02.2023г.,а именно: Пълномощно; квитанция за платена държавна
такса; разписка №0700011279680441 от 17.07.2020г.; разписка
№0400011457667684 от 19.08.2020г.; разписка №0400011667375193 от
27.09.2020г.; разписка №0300011848080176 от дата 28.10.2020г. Направено е
доказателствено искане по което съдът се е произнесъл с определението си в
з.з.
Ответникът в срока по чл.131 от ГПК е представил писмен отговор,
чрез ст. юрк. Л. В.. В отговора се признава за основателен предявеният иск и
на основание чл.237 от ГПК се иска постановяване на решение при
признаване на иска. Заявява се, че те не са дали основания за завеждане на
делото, поради което искат при постановяване на решение при признание на
иска да не им се възлагат разноски,тъй като не са дали повод за завеждане на
делото. Освен това се посочва, че претендираната за заплащане сума, не е
била заплатена от ищцата на ответника като неустойка, както и не е било
направено искане от тяхна страна за заплащане на такава неустойка. Исковата
сума не е била заплатена, като според ответното дружеството наличието на
нищожна клауза в договора не водело само по себе си извод за даден повод за
завеждане на делото. Такъв щял да бъде налице само ако дружеството е
претендирало заплащане на такава сума. Предвид и на това прави искане за
постановяне на решение при признание на иск, и съответно да не им се
възлагат разноски на основание чл.78 ал.2 от ГПК, и алтернативно-прави се
възражение по смисъла на чл.78 ал5 от ГПК – за прекомерност на
адвокатското възнаграждение.
В съдебно заседание ищцата не се явява, като от процесуалният
представител- адв. М. е постъпило писмено становище в което се заявява, че
поддържа исковата молба и приложените към нея доказателства. Заявяват, че
съдът следва да се произнесе по същество тъй като въпреки направеното
2
признание ответното дружество е дало основание за завеждане на делото. Не
се изразява категорично становище по искането за постановяване на решение
по чл.237 от ГПК. Предвид на това претендират сторените по делото
разноски да бъдат присъдени в тяхна полза по изложени съображения, като се
прави възражение за прекомерност на адв.възнаграждение на ответната
страна.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и като обсъди възраженията, доводите и исканията на страните,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По делото е направено признание на иска от страна на ответника и
искане от същият да бъде да бъде постановено решение при признание на иск
по смисъла на чл.237 от ГПК, като ответната страна заявява, че въпреки
признанието на иска, се дължат разноски, равзива подробни доводи и се
позова на съдебна практика в тази насока.
Видно от изложеното от страните по делото страните не спорят, както и
е налице признание на иска от страна на ответното дружество, че между тях е
бил сключен по Договор за заем № 435320, сключен със „****** ООД, по
силата на който на 17.07.2020г. й е била отпусната сумата в размер на 1 000
лева, под формата на заем, която сума е била получена- в тази насока е
разписка от същата дата, неоспорена от страните.
По делото са приложени разписки за извършени плащания, неоспорени
от ответното дружество, а и налице признание на иска, с които се установява,
че ищцата е заплатила следните парични суми- в размер на 493 лева- на
19.08.2020г., на 27.09.2020г.- сумата от 503 лева, и на 28.10.2020г.- сумата в
размер на 493 лева. Или, същата е заплатила общо сумата в размер на 1 489
лева по договор за заем №435320.
По делото и на основание чл.190 от ГПК ответното дружество е
задължено да представи процесният договор, но такъв не е представен, т.к. е
налице признание на иска, като непредставянето на изисканият договор-
процесният следва да бъде оценено по реда на чл.161 от ГПК- а именно, че
съдът приема за доказани обстоятелствата, за които страната е създавала
пречки, както в същото време съдът счита, че има и признание в тази насока,
поради и което тези обстоятелства се приемат за настъпили и налични.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, обсъди
3
възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предявена е искова молба с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД, за
заплащане на сумата от 289 лева, недължимо платена по недействителна
неустойчна такса по договор за заем, като са развити доводи за
недействителност на на клауза от договор за кредит по смисъла на чл.26 ал.1
пр.2- 3 ЗЗД– противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона.
Предвид изложеното и съобразно обстоятелството, че е налице
признание на иска, както и незипълнение на задължениие по чл.190 от ГПК,
когато насатъпъват последиците по чл.161 от ГПК, съдът приема, че
описаните в исковата молба обстоятелства са установени, като същата следва
да бъде уважена изцяло.
Съдът, като взе предвид, че ответното дружество е небанкова
финансова институция по чл. 3 ЗКИ, и като такава може да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. В същото време ищцата е физическо лице,
което при сключване на договора е действало извън рамките на своята
професионална дейност, т.е., страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл.9 ал.3 от ЗПК и кредитор съгл. чл.9 ал.4 от ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици
важат изискванията на специалния закон- ЗПК в релевантната за периода
редакция.
Съдът счита, че за да бъде уважен така предявеният осъдителен иск
ищецът следва да установи, че клаузата за неустойка противоречи на добрите
нрави и цели заобикаляне на закона. В тежест на ответника е да докаже
валидно сключен договор за паричен заем и валидна клауза за неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение.
Съдът, с оглед направеното признание, и непредставянето на
изисканите договор за заем и справка за извършени плащания по него,
каквото задължение има ответникът по реда на чл.190 от ГПК, че страните са
сключили договор за паричен заем от 435320/ 17.07.2020г., с посоченото от
ищеца съдържание, в който е уговорена клауза за неустойка за неизпълнение
на задължение за предоставяне на обезпечение, така както е посочена като
4
съдържание в исковата молба, както и че тази клауза е недействителна.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „******“ ООД
представлява финансова институции по смисъла на чл.3 ал.2 от ЗКИ, поради
което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това
означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като
кредитор по смисъла на чл.9 ал. 4 ЗПК. Безспорно между страните е
обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9 ал.3 ЗПК.
Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по
своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 ал.1
ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския
кредит. За да бъде уважен искът по чл.55 ЗЗД следва да бъде установена
недействителност на клаузата за неустойка по чл.26 ал.1 предл.2- 3-то от
ЗЗД;
Критериите, дали е налице нищожност поради противоречие с добрите
нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010г. по т. д.№ 1/2009г.
на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други,
различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка
и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера
на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този
смисъл е задължителната практика на ВКС, обективирана в Решение №
107/25.06.2010г. на ВКС по т.д. № 818/2009г., II т.о./. В случая страните са
уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно
обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като
обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в договора условия,
като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от
289 лева.
Така, както е уговорена съгласно твърденията на ищцата в исковата
молба, които съдът приема за установени, поради наличието на признание от
5
ответника и неизпълнението на задължения за представяне на доказателства
по реда на чл.190 от ГПК, неустойката е предназначена да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договора и общите условия.
Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида
обезпечение, респ.и срока за представянето му- ако имат такъв, създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то
изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена
като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита.
Съдът счита, че неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба
за заемодателя,която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума. Тъй като противоречието между
клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на
договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26 ал.1 във вр. с ал.4
ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за
неустойка по Договора, а платените по тази клауза суми подлежат на
връщане.
С оглед изложеното съдът намира, че исковата молба е основателна и
следва да бъде уважена изцяло, като бъде приета за недействителна клаузата
за неустойка в размер на 289 лева от Договора, т.к. са налице основанията
за прогласяване на тази клауза за нищожна на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД
6
вр.с чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19 ал.4
от ЗПК вр.с чл.21 ал.1 от ЗПК.
Предвид прогласяване нищожността на клаузата за неустойка съдътъ
намира, че следва да бъде уважени искът по чл.55 ал.1 т.1 от ЗЗД ответното
дружество следва да бъде осъдена да заплати сумата 289 лева, недължимо
платена по недействителна клауза за неустойка от Договора.
По отговорността за разноските: Искане за присъждане на разноски е
направено и от двете страни и при този изход на спора право на разноски се
пораждат за ищцата. Същата доказа разноски в размер на 50 лева, платена
държавна такса, които ще й се присъдят изцяло. По делото е представен
договор за правна помощ и съдействие, съгласно който на ищеца е
предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ал.1 т.1 ЗАдв.
Съгласно чл.38 ал.2 от ЗАдв., на адвоката се определя възнаграждение в
размер не по-малък от предвидения в Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. В чл. чл.7 ал.2 т.1 от Наредбата е предвидено,
че за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен
интерес възнагражденията са в съответните размени, като при интерес до
1000 лева /какъвто е настоящият случай/ този размер е 400 лева.
Предвид на изложеното съдът определя адвокатско възнаграждение за
адв.М. В. М. от АК- Пловдив в размер на 400 лева /с оглед на интереса,
заявен с исковата молба и предмет на настоящото производство/.
Предвид изложеното съдът,
РЕШИ:
ОСЪЖДА ’’******’’ ООД, ЕИК: ********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. *******, ет.7, представлявано от
Н.П.П. „******“ ООД, ЕИК ********, ДА ЗАПЛАТИ на М. М. С. с ЕГН-
**********, сумата от 289 лева, недължимо платена по недействителна
клауза за неустойка от Договор за паричен заем № 435320/ 17.07.2020г.
ОСЪЖДА ’’******’’ ООД, ЕИК: ********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. *******, ет.7, представлявано от
Н.П.П. ДА ЗАПЛАТИ на М. М. С. с ЕГН- **********, сумата в размер на
7
50 лева– разноски в производството.
ОСЪЖДА ’’******’’ ООД, ЕИК: ********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. *******, ет.7, представлявано от
Н.П.П. ДА ЗАПЛАТИ на адв.М. В. М. от АК- Пловдив, сумата в размер на
400 лева- адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Кърджалийския
окръжен съд в двуседмичен срок.
Съдия при Районен съд – Момчилград: _______________________
8