Присъда по дело №323/2020 на Софийски окръжен съд

Номер на акта: 1
Дата: 26 февруари 2021 г. (в сила от 18 ноември 2021 г.)
Съдия: Кристина Иванова Тодорова
Дело: 20201800600323
Тип на делото: Въззивно наказателно дело от общ характер
Дата на образуване: 14 август 2020 г.

Съдържание на акта


ПРИСЪДА
№ 1
гр. София , 25.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВТОРОИНСТАНЦИОНЕН
НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и втори
февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Недялка Н. Нинова
Членове:Ивайло П. Георгиев

Кристина И. Тодорова
при участието на секретаря Велислава Е. Карамихова
и прокурора Диана Минчева Давидкова (ОП-София)
като разгледа докладваното от Кристина И. Тодорова Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20201800600323 по описа за 2020 година
П Р И С Ъ Д И :
ОТМЕНЯВА изцяло присъда от 30.06.2020 г. на Районен съд – гр.К.,
постановена по н.о.х.д. № 119/2016 г. по описа на същия съд, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА подсъдимия Т. Д. Т., роден на 12.11.1982 г. в гр.С., живущ
в гр.К., Софийска област, ул.“*******“ № **, българин, български
гражданин, неженен, неосъждан, със средно образование, работи като „главен
механик“ в „Х. П.” ЕООД, ЕГН **********, ЗА ВИНОВЕН в това, че на
25.09.2010 г., около 21,30 ч., в гр.К., Софийска област, кв.“******“, пред
питейно заведение "Джъмбо“, в съучастие като съизвършител с подсъдимия
Б. Д. Й., чрез нанасяне на удари с крака в областта на тялото, главата и
крайниците, е причинил на Д. К. Д., с ЕГН *********, средна телесна повреда,
изразяваща се в счупване на лява лакътна кост, довело до трайно затруднение
в движението на левия горен крайник, поради което и на основание чл.129
1
ал.2, пр.2, във вр. с ал.1, във вр. с чл.20 ал.2, вр. ал.1 от НК и чл.55 ал.1, т.2,
бук.“б“ от НК го ОСЪЖДА на ПРОБАЦИЯ, при следните пробационни
мерки:
на основание чл.42а ал.3, т.1, във вр. с ал.2, т.1, вр. ал.1 от НК, НАЛАГА
на подсъдимия Т. Д. Т. пробационна мярка „задължителна регистрация
по настоящ адрес“ за срок от 1 /една/ година, която на основание чл.42б
ал.1 от НК да се изпълни чрез явяване и подписване два пъти седмично
пред пробационен служител при Областна пробационна служба – гр.С. и
на основание чл.42а ал.3, т.1, във вр. с ал.2, т.2 от НК, вр. ал.1 от НК,
НАЛАГА на подсъдимия Т. Д. Т. пробационна мярка „задължителни
периодични срещи с пробационен служител“ за срок от 1 /една/ година,
която на основание чл.42б ал.2 от НК да се изпълни в Областна
пробационна служба – гр.С..
ПРИЗНАВА подсъдимия Б. Д. Й., роден на **.**.**** г. в гр.К., живущ
в гр.С., ж.к.“Н.“ бл.***, вх.*, ет.*, ап.**, българин, български гражданин,
неженен, осъждан, със средно образование, безработен, ЕГН **********, ЗА
ВИНОВЕН в това, че на 25.09.2010 г., около 21,30 ч., в гр.К., Софийска
област, кв.“****“, пред питейно заведение "Джъмбо“, в съучастие като
съизвършител с подсъдимия Т. Д. Т., чрез нанасяне на удари с крака в
областта на тялото, главата и крайниците, е причинил на Д. К. Д., с ЕГН
********, средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на лява лакътна
кост, довело до трайно затруднение в движението на левия горен крайник,
поради което и на основание чл.129 ал.2, пр.2, във вр. с ал.1, във вр. с чл.20
ал.2, вр. ал.1 от НК и чл.55 ал.1, т.2, бук.“б“ от НК го ОСЪЖДА на
ПРОБАЦИЯ, при следните пробационни мерки:
на основание чл.42а ал.3, т.1, във вр. с ал.2, т.1, вр. ал.1 от НК, НАЛАГА
на подсъдимия Б. Д. Й. пробационна мярка „задължителна регистрация
по настоящ адрес“ за срок от 1 /една/ година, която на основание чл.42б
ал.1 от НК да се изпълни чрез явяване и подписване два пъти седмично
пред пробационен служител при Областна пробационна служба – гр.С. и
на основание чл.42а ал.3, т.1, във вр. с ал.2, т.2 от НК, вр. ал.1 от НК,
НАЛАГА на подсъдимия Б. Д. Й. пробационна мярка „задължителни
периодични срещи с пробационен служител“ за срок от 1 /една/ година,
която на основание чл.42б ал.2 от НК да се изпълни в Областна
2
пробационна служба – гр.С..
ОСЪЖДА на основание чл.189 ал.3 от НПК подсъдимия Б. Д. Й., с
установена по делото самоличност, да заплати по сметка на РУ на МВР –
гр.К., сумата в размер на 15,00 лева, представляваща направени разноски във
фазата на досъдебното производство, както и в полза на държавата – по
сметка на ВСС - направените във фазата на първоинстанционното съдебно
производство разноски в размер на 40,00 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.189 ал.3 от НПК подсъдимия Т. Д. Т., с
установена по делото самоличност, да заплати по сметка на РУ на МВР –
гр.К., сумата в размер на 15,00 лева, представляваща направени разноски във
фазата на досъдебното производство, както и в полза на държавата – по
сметка на ВСС - направените във фазата на първоинстанционното съдебното
производство разноски в размер на 40,00 лева.
Присъдата може да се обжалва и протестира пред Върховния
касационен съд на РБ в 15-дневен срок от днес.


ПРИСЪДИ:

Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3

Съдържание на мотивите


С присъда от 30.06.2020 г. на Районен съд – гр.К., постановена по
н.о.х.д. № 119/2016 г. по описа на същия съд, подсъдимия Т. Д. Т. , от гр.К.,
Софийска област, с ЕГН **********, е признат за невиновен в това, че на
25.09.2010 г., в гр.К., област Софийска, кв.“********“, пред заведение
„Джъмбо“, в съучастие като съизвършител с Б. Д. Й. , като помагач, е
причинил средна телесна повреда на Д. К. Д. , от гр.Костинброд, изразяваща
се в трайно затруднение движението на ляв горен крайник за срок по-дълъг
от 30 дни – престъпление по чл.129 ал.2, пр.2, във вр. с ал.1, вр. чл.20 ал.2, вр.
ал.1 от НК, поради което и на основание чл.304 от НПК е оправдан по така
повдигнатото му обвинение.
Със същата присъда и подсъдимия Б. Д. Й. , от гр.С., с ЕГН **********,
е признат за невиновен в това, че на 25.09.2010 г., в гр.К., област Софийска,
кв.“******“, пред заведение „Джъмбо“, в съучастие като съизвършител с Т. Д.
Т. , е причинил средна телесна повреда на Д. К. Д. , от гр.К., изразяваща се в
трайно затруднение движението на ляв горен крайник за срок по-дълъг от 30
дни – престъпление по чл.129 ал.2, пр.2, във вр. с ал.1, вр. чл.20 ал.2, вр. ал.1
от НК, поради което и на основание чл.304 от НПК е оправдан по така
повдигнатото му обвинение.
Срещу така постановената присъда е постъпил въззивен протест от
прокурор при Районна прокуратура – гр.К.. В протеста са въведени
оплаквания, че атакуваната присъда е постановена при допуснато съществено
нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл.348 ал.3, т.2 от НПК –
липса на изложени мотиви на същата, съгласно изискванията на чл.305 ал.3 от
НПК. В тази насока се сочи, че първостепенния съд не посочил в мотивите си
обстоятелствата, които приема за установени и доказателствата, въз основа на
които е сторил това, кои от доказателствата възприема и кои от тях отхвърля,
и с какви аргументи. Твърди се и, че протестираната присъда е неправилна,
доколкото се гради на необосновани правни изводи, формирани при
неправилен анализ на доказателствата. Според подалият протеста прокурор,
неправилно първия съд е приел обвинителната теза за недоказана, без да
съобрази показанията на пострадалия Д.Д., които са последователни,
непротиворечиви и изцяло кореспондират на показанията на свидетелите –
очевидци И. И. и С. Я.. В тази насока, според прокурорът, необосновано не са
били обсъдени и данните, съдържащи се в приетото по делото
съдебномедицинско удостоверение № С-315/2010 г., относно вида и
локализацията на установените при пострадалия телесни увреждания, които
също подкрепят дадените от последния сведения в свидетелските му
показания. Сочи се от прокурорът и, че първостепенния съд е изложил неясни
мотиви относно правните си съображения за така постановената оправдателна
присъда, тъй като в заключителната част на същите, се е позовал на
оневиняващото основание по чл.304 ал.1 от НПК – несъставомерност на
1
процесното деяние, а в съдържанието на самите мотиви на присъдата е
посочил – недоказаност на обвинението срещу подсъдимите. Твърди се, че
изложените противоречия и непълноти в съдържанието на мотивите към
атакувания акт, не позволяват да се разбере действителната воля на съда,
което е равносилно на пълна липса на мотиви и съставлява съществено
процесуално нарушение, съгласно разпоредбата на чл.348 ал.3, т.2 от НПК. С
оглед на това и на основание чл.335 ал.2, във вр. с чл.334 т.1 от НПК, в
протеста се предлага въззивния съд да отмени изцяло атакуваната присъда и
да върне делото за ново разглеждане на първата инстанция. Алтернативно се
заявява искане въззивната инстанция да отмени протестираната присъда, с
която всеки от подсъдимите Т.Т. и Б.Й. е оправдан по повдигнатото му
обвинение за престъпление по чл.129 ал.2, вр. ал.1, вр. чл.20 ал.2, вр. ал.1 от
НК и да ги осъди за същото.
Присъдата е обжалвана и от частния обвинител Д. К. Д. , с твърдения за
нейната неправилност и незаконосъобразност. Излагат се доводи, че
обжалваната присъда от съдържателна страна не отговаря на изискванията,
залегнали в разпоредбата на чл.305 ал.3 от НПК, както и не е съответна на
процесуалните правила на чл.13, чл.14 ал.1 и чл.107 ал.5 от НПК, доколкото
не са анализирани задълбочено и обективно всички събрани по делото
доказателства. Изтъква се, че първият съд неправилно е лишил от доверие
показанията на свидетелите Д., Я. и И., които в съвкупност със
съдебномедицинското заключение, по категоричен начин подкрепят
обвинителната теза. Иска се от въззивния съд да отмени атакуваната присъда
и да постанови нова такава, с която всеки от двамата подсъдими да бъде
признат за виновен по повдигнатото му обвинение и съответно да бъде
наказан.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция представителят на С.
окръжна прокуратура поддържа протеста на прокурора от РП – гр.К. срещу
оправдателната присъда, постановена от първия съд. В частност, поддържа се
от прокурорът от СОП основното оплакване в протеста, за допуснато
съществено процесуално нарушение по смисъла на чл.348 ал.3, т.2 от НПК –
липса на мотиви на първоинстанционната присъда, доколкото предложените
такива са противоречиви – от една страна, районния съд приема, че
обвинението срещу двамата подсъдими е недоказано, а от друга – че деянията
им са несъставомерни. По същество - се възразява срещу оправдаването на
подсъдимите Т. и Й. по повдигнатите им обвинения за извършено в съучастие
по между им, престъпление по чл.129 ал.2, вр. ал.1 от НК, като се твърди в
този аспект, че атакуваната присъда е незаконосъобразна и необоснована.
Изтъква се от прокурорът от СОП, че наличните по делото доказателствени
материали не са преценявани в съответствие с изискванията на чл.14 ал.1 от
НПК, поради което се претендира, че оневиняващите подсъдимите решаващи
изводи, се явяват неправилни. В частност, се сочи, че първостепенният съд е
сторил неправилна оценка на доказателствата по делото, като е игнорирал
2
необосновано показанията на свидетелите Д.Д., И. И. и С. Я., които са
непротиворечиви, последователни и логични. Според прокурорът, от
показанията на тази група свидетели, несъмнено се установяват
обстоятелствата по нанесените от страна на двамата подсъдими удари по
тялото и главата на пострадалия и причиненото му в резултат на него
увреждане, които обстоятелства се потвърждават от заключението на
приобщената по делото съдебно-медицинска експертиза. Неправилно, според
прокурорът, в тази връзка са взети в предвид от първата инстанция
единствено обясненията на двамата подсъдими и свидетелските показания,
съдържащи само оправдателни доказателства. По тези съображения,
прокурорът от СОП моли въззивния съд да уважи протеста, като признае
подсъдимите за виновни по повдигнатите им обвинения и им наложи
наказания около средния размер на предвиденото в закона.
В проведеното от настоящата въззивна инстанция съдебно заседание,
повереникът на частния обвинител Д. К. Д. – адвокат А.В. поддържа
въззивната жалба срещу оправдателната присъда на първата инстанция,
съобразно изложените в тази жалба доводи и искания. В допълнение сочи
единствено, че първият по степен съд не е извършил подробен и обективен
анализ на събрания доказателствен материал, поради което е извел
необосновани фактически изводи, довели и до неправилно приложение на
материалния закон. Според повереникът, свидетелските показания на Д., Я. и
И., преценени в съвкупност със съдебномедицинското заключение,
категорично доказват извършената от двамата подсъдими престъпна проява.
Предвид тези обстоятелства повереникът моли атакуваната присъда да бъде
отменена изцяло от въззивната инстанция и да бъде постановена нова, с която
всеки от подсъдимите да бъде признат за виновен по повдигнатото му
обвинение.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция, защитата на
подсъдимия Б. Д. Й. в лицето на адв.В. Л., моли протестът да бъде оставен без
уважение и да бъде потвърдена оправдателната присъда на първия съд.
Аргументи в полза на така отправеното искане, защитникът не излага.
В проведеното пред настоящата инстанция съдебно заседание,
защитникът на подсъдимия Т. Д. Т. – адв.Ц.З. изразява становище за
правилност и законосъобразност на оспорената по въззивен ред присъда и
моли същата да бъде потвърдена. Защитата моли да бъде обърнато внимание
на обстоятелството, че това е второто по ред въззивно разглеждане на делото,
като всички съдебни произнасяния по последното, са приключвали
единствено с оправдателна присъда спрямо подсъдимите.
В последната си дума пред въззивната инстанция подсъдимите Т. Д. Т. и
Б. Д. Й. молят да бъде потвърдена оправдателната присъда на първата
инстанция.
3
С. окръжен съд, след като обсъди изложените в протеста и в жалбата на
частния обвинител съображения, както и доводите на страните във връзка с
данните по делото и след като сам служебно провери изцяло правилността на
атакуваната присъда по реда на чл.314 от НПК, намира следното:
При постановяването на проверяваната присъда, първостепенният съд
е допуснал особено съществени процесуални нарушения с оглед разпоредбата
на чл.348 ал.3, т.2, пр.1 от НПК, които са опорочили формираното вътрешно
убеждение по въпросите по чл.301 НПК и от процесуално-правно гледище
съставляват самостоятелно основание за отмяна на присъдата по чл.335 ал.2
от НПК. Недостатъците в решаващата дейност на районния съд се отнасят,
както до оценката на доказателствата и формирането и обективирането на
изводите по фактите, така и до изложени съображения за изведените от
първостепенния съд правни заключения, несъответни на приетите фактически
констатации.
Така, на първо място, в мотивите на тази присъда са налице съществени
противоречия относно приетите за безспорно установени факти и
направените правни изводи, аргументирали първостепенния съд да признае
всеки от подсъдимите Й. и Т. за невиновен по обвинението му за
престъплението по чл.129 ал.2, вр. ал.1, вр. чл.20 ал.2, вр. ал.1 от НК.
Първоинстанционният съд, от една страна, в мотивите си е приел изцяло
обвинителните твърдения по фактите, а именно: че на въпросната дата
пострадалия Д. и подсъдимите се намирали в кафене в гр.К., когато между
подсъдимия Й. и пострадалия възникнал словесен сблъсък; че малко по-късно
двамата подсъдими излезли от заведението, а скоро след тях навън излязъл и
пострадалия Д., за да разговаря по мобилния си телефон; че подсъдимия Й.
изритал пострадалия по гърдите, вследствие на което последния паднал на
земята, след което и двамата подсъдими започнали едновременно да му
нанасят удари по цялото тяло; че в стремежа си да се предпази от тези удари,
Д. закрил главата си с ръце и лявата му ръка поела удар, в резултат на който
последвало счупването й в областта на лакътната кост, което съгласно
съдебно-медицинската експертиза, реализирало медико-биологичния
характер на средна телесна повреда. Т.е. съдът е приел за несъмнено доказани
фактическите обстоятелства, изложени в обвинителния акт и е възпроизвел
дословно същите в мотивите на постановения от него съдебен акт. В частност
– решаващият съд ясно е обективирал фактическите си изводи, че на
процесните дата и място, подсъдимите Й. и Т. са нанесли удари с крака в
областта на тялото, крайниците и главата на частния обвинител Д. и в
резултат на тези им действия, на последния било причинено посоченото по
степен телесно увреждане. Същевременно обаче, позовавайки се на
съдържащи се в доказателствените източници данни, първостепенният съд е
заключил правно, че твърдяното от прокуратурата за причинено увреждане на
телесния интегритет на пострадалия Д., не е причинено в резултат на
съставомерно поведение на подсъдимите и съответно е оневинил същите за
4
инкриминираната им съвместна престъпна дейност. Следователно, от друга
страна, решаващият съд е отхвърлил тези фактически положения, които
преди това в мотивите си е възприел, при описването на конкретно
възприетата от него фактическа обстановка и съответно е направил правни
заключения в пълно противоречие с тези, установени от него констатации по
фактите. Ето защо, в мотивите на контролираната присъда, въззивната
инстанция откри наличие на съществени противоречия относно приетите за
установени фактически констатации и сторените правни изводи, които по
съществото си са взаимоизключващи се и съответно необосновани, относно
основанията, въз основа на които са приети обвиненията срещу подсъдимите
за недоказани.
На следващо място, касателно обвинението срещу подсъдимия Т.Т. за
причиняване на средна телесна повреда, при условията на съучастие, под
формата на съизвършителство /обвинението по пункт първи от обвинителния
акт/, следва да се отбележи, че в атакуваната присъда липса съдебно
произнасяне по така очертаното обвинение. С първоинстанционната присъда
подсъдимия Т. е оневинен за това да е причинил средна телесна повреда на Д.,
действайки като помагач на извършителя /подсъдимия Й./ – „улеснил
подсъдимия Й. в действията му, като отстранил спънки, а именно нанесъл
удари с крака в областта на тялото и лицето на Д., с което не е дал
възможност на същия да се защити и позволил на Й. да нанесе удар с крак по
лявата ръка на пострадалия”, каквото обвинение очевидно няма по делото
/изменение на обвинението в хода на съдебното производството пред първия
съд също не е било сторено по реда на чл.287 НПК/. По този начин, в
заключителния си съдебен акт, първостепенният съд на практика не се е
произнесъл в рамките на обвинението, по което подсъдимия Т. е бил предаден
на съд, доколкото е бил обвързан от предявеното с обвинителния акт
обвинение. Този процесуален документ определя фактическите и правни
рамки на обвинението, определя параметрите, в които следва да се ангажира
наказателната отговорност на подсъдимото лице, както и предмета на
доказване. Съдът следва да се произнесе с крайния си съдебен акт по
обвинението, така, както е формулирано от прокурора в обвинителния акт,
освен ако в хода на съдебното следствие не бъде предприето изменение на
обвинението. Следователно, в случая районният съд при установените от него
основания за оправдаването на подсъдимия Т. е следвало да го признае за
невиновен по правната квалификация, дадена в обвинителния акт, независимо
от възприетата от него различна такава. Тук е уместно да се отбележи, че в
конкретния казус, не толкова липсата на изменение на обвинението, колкото
крайните оправдателни изводи по обвинението на Т., се явяват пречка за
преквалифициране на деянието на този подсъдим от „извършителство” към
„помагачество”, тъй като в принципен план при липса на съществено
изменение на обстоятелствената част на обвинението, възможността да се
премине от най-тежката форма на съучастие /извършителство/ към по-леките
такива /подбудителство и помагачество/, без да е допуснато изменение на
5
обвинението по реда на чл.287 НПК, е открита в процеса.
Във връзка с гореизложеното следва също да се отбележи и, че макар с
обжалваната присъда, първият съд да е оправдал подсъдимия Т. за
помагачество в нанесената на пострадалия телесна повреда, то същевременно
в мотивите си, тази форма на съучастническата дейност изобщо не е
коментирана, а са изложени единствено съображения за липсата на
доказателства за съизвършителство в причиняването на телесната повреда. По
този начин първоинстанционният съд е допуснал и сериозно противоречие
между мотивите и диспозитива на атакуваната присъда. В този си вид
съдебният акт не дава възможност да се установи по несъмнен начин каква е
била действителната воля на съда относно правно-релевантните факти,
включени в предмета на доказване по чл.102 от НПК. Констатираното
противоречие между мотивите и диспозитива на присъдата води до
съществено нарушение на процесуалните правила /липсва годен съдебен акт
по смисъла на чл.305 от НПК/ и също е от категорията на абсолютните
основания за нейната отмяна, защото накърнява процесуалното право на
защита на подсъдимия.
Така констатираните пороци в решаващата дейност на първостепенният
съд, намерила отражение в атакуваната присъда, не позволяват да бъде
извършена проверка от контролиращата инстанция на действителната воля на
този съд и на съдържанието на взетото от него решение по въпросите,
визирани в чл.301 ал.1 от НПК, като от процесуалноправна гледна точка
съставлява липса на мотиви по смисъла на чл.348 ал.3, т.2, пр.1 от НПК.
Известно е, че липса на мотиви на съдебния акт се констатира не само когато
такива отсъстват изобщо, но и когато те са толкова формални и
незадълбочени, или съдържат съществени вътрешни противоречия досежно
приетите за установени обстоятелства, включени в предмета на доказване с
оглед фактическите и правни рамки на обвинението, че не дават възможност
да бъде разбрано какво е възприел решаващия съд и по какъв начин е
формирано вътрешното му убеждение /в този смисъл Р. № 131/2015 г. ВКС, 3
н.о./.
Това от своя страна съставлява основание за упражняване на
правомощието на въззивната инстанция, предоставено й с разпоредбата на
чл.334 т.1, пр.2 във вр. с чл.335 ал.2 от НПК - отмяна на атакуваната присъда
и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия
първоинстанционен съд. В случая, обаче настоящата въззивна инстанция не
може да упражни правомощието си по чл.335 ал.2 НПК, предвид забраната за
повторно връщане на делото на първата инстанция при ново наличие на
съществено нарушение на процесуалните правила, доколкото разглеждането
на делото от първоинстанционния съд е второ по ред след връщането му от
въззивния съд, поради допуснати процесуални нарушения /чл.335 ал.3 НПК/.
Ето защо, по аргумент от цитираната разпоредба въззивната инстанция дължи
произнасяне по същество на делото.
6
Въз основа на доказателствените материали, събрани и проверени в
хода на първоинстанционното и във въззивното съдебно следствие, и след
анализ на цялата доказателствена съвкупност, решаващият състав на
въззивния съд намира за безспорно установена и съответно възприема
следната относима към предмета на делото фактическа обстановка, а именно:
На 25.09.2010 г., около 19,00 часа, пострадалия свидетел Д.Д. би
посетител в заведение „Джъмбо”, в квартал „М.” в гр.К.. Същият консумирал
алкохол на една маса заедно със свидетелите С. Я., М. И., П. Д. и В.А., както и
подсъдимия Б.Й.. По-късно към тях се присъединил и подсъдимия Т.Т.. На
друга маса в заведението седяли свидетелите И. И., В. П. и Т. /Т./ З.. В един
момент между подсъдимия Б.Й. и пострадалия Д. възникнало словесно
пререкание, при което двамата си разменили обидни изрази.
Около 21,30 часа подсъдимите Й. и Т., заедно със свидетеля П. Д.,
излезли от заведението и застанали отпред пред входа му, за да си говорят.
Пострадалият Д. също излязъл от заведението навън, за да проведе разговор
по мобилния си телефон. На изхода на кафенето свидетелят Д. бил посрещнат
от подсъдимия Й., който го изритал с крак в областта на слабините, в резултат
на което Д. паднал на земята. В следващият момент двамата подсъдими Й. и
Т. започнали едновременно да му нанасят удари с крака в областта на главата,
тялото и крайниците. В стремежа си да се предпази от тези удари, свидетелят
Д. закрил главата си с ръце и лявата му ръка поела ударите на подсъдимите.
Тогава свидетелят Д. почувствал силна болка в лявата си ръка и започнал да
вика за помощ. В същото време пред заведението излязъл и свидетеля С. Я.,
който възприел лежащия на земята по очи Д., на когото двамата подсъдими
нанасяли удари с ритници. Свидетелят Я. се опитал да преустанови побоя,
като избутал подсъдимите Й. и Т. настрани от поваленият на земята свидетел
Д.. Свидетелят И. И., който бил вътре в заведението, също чул виковете за
помощ на пострадалия Д. и се обърнал към входа на заведението. През
отворената врата на кафенето, същият видял свидетеля Д. да лежи на земята,
опитвайки се да влезе в заведението, а двамата подсъдими му нанасяли удари
с ритници по тялото и главата.
След като свидетелят Я. успял да преустанови побоя, двамата с
пострадалия Д. влезли отново в заведението. Свидетелката В. П. забелязала,
че свидетеля Д. бил със зачервено лице, ядосан, викал и псувал, и поискал от
бармана да му даде чук. Пред свидетеля В.А., пострадалия се оплакал, че са
му нанесли побой, както и, че го боли ръката. Свидетелят А. му предложил да
го закара с автомобила си до къщата му. В колата, управлявана от свидетеля
А. се качили свидетелите Д. и Я.. По пътя към дома на свидетеля Д.,
последния отново се оплакал, че го боли ръката. След като пристигнал пред
къщата на пострадалия, свидетеля Янков го закарал с автомобила си до
медицинското заведение в гр.К., откъдето бил транспортиран до ИСМП „П.”-
гр.С.. Там, при извършената му рентгенова снимка било установено счупване
в областта на лявата ръка.
7
На 27.09.2010 г. на свидетеля Д.Д. му бил извършен медицински
преглед в КСМД при Медицински университет – С., в резултат на който били
установени при него следните телесни увреждания: счупване на лявата лъчева
кост, причинило му трайно затрудняване на движенията на левия горен
крайник за период повече от 30 дни; кръвонасядания по главата и дясното
око; охлузвания по десния лакът, причинили му болка и страдание. За така
констатираните увреждания на свидетеля Д. му било издадено
съдебномедицинско удостоверение № 315/2010 г. В него било посочено още,
че отбелязаните увреждания се дължат на удари и тангенциално действие със
значителна сила, със или върху твърди, тъпи предмети /каквито са човешките
юмруци и ритници/ и по време и начин могат да се получат по начин, посочен
в предварителните данни.
Съгласно заключението на назначената и приета от първостепенният
съд съдебно-медицинската експертиза, при пострадалия Д.Д. е констатирано
счупване на лявата лакътна кост, което по своята медикобиологична
характеристика му е причинило трайно затруднение в движението на левия
горен крайник за срок 3-4 до 5 месеца. Според вещото лице, така
установеното увреждане при пострадалия, е резултат на действието на удари с
твърди тъпи предмети и може да бъде получено при нанасяне на побой. При
разпита си в съдебно заседание пред първоинстанционния съд, вещото лице
изготвило обсъжданата експертиза е допълнило, че посоченото телесно
нараняване е възможно да бъде получено при директен удар с крака или с
предмет в областта на предмишницата, когато човек се опитва да се предпази
от удар в областта на главата или някъде по тялото /т.нар. защитно
увреждане/. Експертът е посочил и друг възможен механизъм на причиняване
на телесното увреждане на пострадалия – при падане от неголяма височина, с
подпиране на сгъната и отворена длан на ръката.
Подсъдимият Т. Д. Т. е роден на 12.11.1982 г. в гр.С., живущ в гр.К.,
Софийска област, българин, български гражданин, със средно образование.
Видно от приложената справка за съдимост, същият е бил неосъждан към
момента на инкриминираното му деяние по настоящото наказателно
производство. Налице са положителни характеристични данни за личността
му /л.49 от ДП/.
Подсъдимият Б. Д. Й. е роден на 27.02.1991 г. в гр.К. и живее в същия
град, със средно образование, български гражданин. Видно от приобщената
справка за съдимост, същият не е бил осъждан към момента на процесното
деяние. Представените по делото характеристични справки /л.47,48 от ДП/
съдържат положителни данни за личността му.
Гореизложената фактическа обстановка, въззивният съд прие за
установена по несъмнен начин въз основа на следните събрани по делото
доказателства и доказателствени средства, а именно: изцяло от показанията
на свидетелите Д.Д. и С. Я., дадени в хода на първоинстанционното съдебно
8
следствие; изцяло от показанията на свидетеля И. И., дадени от него пред
друг състав на РС К. /по НОХД № 308/2013 г. по описа на същия съд/ и
приобщени чрез прочитането им на основание чл.281 ал.1, т.2, пр.2 НПК; от
показанията на свидетеля В.А., депозирани пред въззивната инстанция,
включително и от тези, дадени на досъдебното производство и прочетени от
въззивния съд по реда на чл.281 ал.5, вр. ал.1, т.2 НПК; от показанията на
свидетеля Б. Б., дадени от него пред друг състав на РС К. /по НОХД №
308/2013 г. по описа на същия съд/ и приобщени чрез прочитането им на
основание чл.281 ал.1, т.2, пр.2 НПК; отчасти от показанията на свидетеля П.
Д., приобщени от ДП по реда на чл.281 ал.4, вр. ал.1, т.2 от НПК; от
приобщените по съответния процесуален ред от първата фаза на процеса,
показания на свидетелите М. И., В. П. и Т. Р. З.; отчасти от обясненията на
подсъдимите Т. и Й., дадени пред състав на РС К. по НОХД № 308/2013 г. по
описа на същия съд и приобщени по реда на чл.279 ал.1, т.4пр.2 НПК;
заключение на съдебно-медицинската експертиза /л.37, т.1 от ДП/; съдебно-
медицинско удостоверение № С-315/2010 г. /л.9, т.1 от ДП/; справки за
съдимост на подсъдимите, характеристики и декларации за семейно и
материално положение и имотно състояние на всеки от подсъдимите.
Въззивният съд категорично не може да се съгласи с дадената от
първата инстанция оценка на гласните доказателства, установени от
показанията на пострадалия Д.Д. и съответно да приеме за правилен извода
му, че същите не са достатъчно информативни за интересуващите процеса
факти. Настоящата инстанция възприема за достоверни и кредитира изцяло
тези свидетелски показания, като счете същите за подробни, детайлни,
последователни, непротиворечиви и логични. Независимо от положението му
на пострадало лице от извършеното спрямо него престъпно посегателство, по
мнение на въззивният съд не е налице никакво съмнение за негова
пристрастност, заинтересованост и необективност при излагане на фактите от
значение за делото. Показанията на свидетелят Д. съпоставени с другите
събрани по делото доказателства, които се кредитират и възприемат от
въззивната инстанция, установяват по категоричен начин релевантните по
делото обстоятелства, касаещи предмета на доказване, а именно времето и
мястото на извършване на деянието, неговото авторство, както и начина на
извършването му. В частност, от показанията на този свидетел, въззивният
съд приема за установени фактите, относно възникналия на процесната дата,
физически конфликт между двамата подсъдими и пострадалия, мястото,
времето и причината за пораждането му; оказаното от страна на подсъдимите
физическо въздействие върху организма на свидетеля Д., чрез нанасяне на
удари с крак /ритници/ в областта на главата и тялото му; причинените му в
резултат на това увреждания; състоянието на пострадалия веднага след
инцидента; поведението и действията на пострадалия и на подсъдимите във
времето преди възникването на физическия сблъсък между тях; присъствието
на мястото на инцидента и на други лица. Относно така очертаните факти,
СОС намери, че следва да се довери изцяло на свидетелските показания на Д.,
9
доколкото последните срещат пълна подкрепа в дадените пред първата
инстанция показания на свидетеля С. Я., в показанията на свидетеля В.А.,
депозирани от него на досъдебното производство и приобщени чрез
прочитането им по реда на чл.281 ал.5, вр. ал.1, т.2, пр.2 от НПК, на свидетеля
И. И., дадени пред друг състав на първоинстанционния съд /НОХД №
308/2013 г. на КРС/ и прочетени по реда на чл.281 ал.1, т.2 НПК, в
свидетелските показания на М. И., Т. /Т./ З. и В. П.. Доказателствата,
установени чрез показанията на пострадалия Д. се подкрепят по категоричен
начин и от приобщените като писмени доказателствени средства по делото
медицински документи, касаещи здравословното му състояние след
инцидента, както и от заключенията на приетата от първата инстанция
съдебномедицинска експертиза. Посочените доказателствени материали са
източник на фактически данни за причинено на свидетеля Д., точно такова по
характер и вид телесно увреждане, каквото самия той сочи в сведенията си,
както и за механизма на причиняването му.
По-конкретно, показанията на свидетеля Д.Д. намират потвърждение в
показанията на С. Я., който свидетелства, че непосредствено е възприел
поваления на земята пред заведението Д. в момента, в който двамата
подсъдими му нанасяли удари с ритници, че самият той се опитал да
преустанови побоя, като избутал подсъдимите настрани от пострадалия, че
след побоя пострадалия имал охлузвания по тялото си и се оплакал от болки в
лявата ръка. Досежно всички тези обстоятелства, показанията на свидетелите
Д. и Я. в пълна степен съответстват и на показанията на свидетеля Иво И.,
станал пряк наблюдател на случилото се между подсъдимите и пострадалия.
Дадените при разпита на свидетелят Д. сведения, че след нанесения му
от подсъдимите побой, същия бил транспортиран до дома си с автомобила на
свидетеля В.А., кореспондират напълно, както с показанията на този
свидетел, така и с тези, на свидетелите Я. и И., които дават информация
именно в посочения смисъл. Последно посочените гласни доказателствени
източници напълно подкрепят и съобщеното в показанията на Д., че тъкмо
нанесените му от двамата подсъдими ритници, са му причинили счупването
на лявата ръка в областта на лакътната кост, множество охлузвания и
кръвоизливи по главата и тялото. Така, в показанията си свидетелят Я.
цитиран дословно твърди: „имаше охлузвания и след време разбрахме, че му
е счупена лявата ръка, болеше го много ръката. Разбрахме, когато отидохме в
поликлиниката същата вечер”, а свидетелят А. заявява: „..той само каза, че го
боли ръката”.
На следващо място, достоверността на показанията на свидетеля Д.
относно вида на причинените му от двамата подсъдими увреждания,
анатомичното им място и механизма на причиняването им, се проверява и от
приобщеното по делото писмено доказателство - съдебномедицинско
удостоверение № С-315/2010 г. /л.9, т.1 от ДП/ и по експертен път. В
показанията си пред първостепенният съд, свидетелят Д. е заявил: „ритаха ме
10
и двамата – Б. и Т., аз се предпазвах с ръцете и в един момент усетих, че ми е
счупена ръката, отделно имах охлузвания, кръвоизливи”. Тази
доказателствена информация намира опора в данните, съдържащи се в
посоченото съдебномедицинско удостоверение, касаещи констатираните при
извършеният след инцидента медицински преглед на Д., телесни увреждания
– счупване на лявата лъчева кост, кръвонасядания по главата и дясното око,
охлузвания по десния лакът. Потвърждава се и от съдебномедицинската
експертиза, дала заключение за причинено на пострадалия същото по вид и по
степен увреждане на телесния му интегритет, като твърдяното от самия него,
и за възможния механизъм на причиняването му – при директен удар в
областта на предмишницата, нанесен с крак или с предмет, получен при
защита /стремеж за предпазване/ от удар в областта на главата или по тялото
/виж разпит на вещото лице в с.з. на 11.06.2019 г. пред първоинстанционния
съд/.
Поради тези съображения, изразените в атакуваната присъда съмнения
на първостепенният съд в обективността и правдивостта на показанията на
свидетелите Иво И. и С. Я. са напълно безпочвени, а доводите му, че
свидетелските показания на пострадалия Д. са противоречиви и
некореспондиращи с останалите ангажирани по делото доказателства –
очевидно необосновани.
С оглед на тези именно аргументи, съставът на въззивния съд без
всякакво съмнение не може да сподели сторената от първата инстанция
доказателствена оценка на показанията на свидетеля Д.Д.. Всъщност, за да
игнорира свидетелските показания на Д. от доказателствения материал по
делото, въз основа на който е формирал изводите си по фактите, първият съд
е намерил същите за съществено противоречиви на тези, депозирани от него в
първата фаза на процеса. Не е вярна констатацията на първоинстанционният
съд, че авторството на процесната престъпна проява в лицето на двамата
подсъдими, е невъзможно да бъде установена въз основа на показанията на
пострадалия Д., тъй като „същият не е могъл да посочи кой от тримата
нападатели е нанасял удари, по причина, че за да се защити от нападението, е
държал ръцете си пред лицето и по този начин не е имал възможност да
възприеме нападателите си”. При депозиране на показанията си в хода на
първоинстанционното съдебно следствие, Д. ясно е заявил, че ударите с крак
са му били нанасяни именно от двамата подсъдими Й. и Т., след като бил
повален на земята с ритник от страна на подсъдимия Й..
Поради всичко изложено, настоящата инстанция кредитира изцяло
свидетелските показания на Д., като логически последователни, достоверни и
подкрепящи се от останалите доказателствени материали.
Настоящият въззивен състав не приема с доверие показанията на
свидетеля П. Д. /изцяло приобщените му по съответния процесуален ред
показания от ДП/ относно заявените от него обстоятелства за липса на
11
възприета от него, активна физическа агресия спрямо пострадалия от страна
на двамата подсъдими. В частност, в показанията си свидетелят Д. дава
сведения за това, че въпросната вечер излязъл пред заведението заедно с
подсъдимия Й., за да се видят с другия подсъдим Т., който ги чакал навън и
не е влизал в кафенето; че през времето, през което тримата били навън пред
заведението, свидетеля Д. не е излизал от същото; че в нито един момент не е
възприел подсъдимите да са посягали физически на свидетеля Д.. Въззивният
съд не приема за правдиви и обективни тези показания на свидетеля Дойчев,
отчитайки тяхната противоречивост с останалите доказателства по делото и
безспорната установеност на факта, че посочения свидетел е бил в близки
приятелски отношения с подсъдимите, поради което съзря в същите опит за
оневиняване на последните /виж заявеното при разпита на свидетеля от
първия съд в с.з. на 26.11.2019 г./. По-конкретно, показанията на всички
останали свидетели Д., Я., И., И., В. П. съдържат доказателствена
информация за това, че след като двамата подсъдимия излезли от
заведението, след тях излязъл навън и пострадалия Д., а свидетелските
показания на Д., Я. и И. са пряк източник и на такава за извършените от
страна на двамата подсъдими действия, насочени към засягане на телесната
неприкосновеност на свидетеля Д.. Дори и подсъдимите в обясненията си не
отричат, че са видяли свидетеля Д. да излиза от заведението, по времето,
когато тримата /заедно със свидетеля Д./ били навън и разговаряли по между
си. Освен констатираното съществено противоречие на показанията на
свидетеля Д. с посочените доказателствени източници, въззивната инстанция
видя такова и относно твърдяния от него факт, че въпросната вечер
подсъдимия Т.Т. изобщо не е посещавал заведението, пред което е станал
инцидента. Показанията обаче на всички други, участвали в последния лица –
свидетелите Д., Я., И., А., Б., И. са източник на доказателства в точно обратен
смисъл – че подсъдимия Т. е бил посетител на заведението процесната вечер,
като седял и консумирал алкохол на една от масите в същото.
Ето защо, според настоящият състав на СОС, обсъжданите показания на
свидетеля П. Д. не са обективни и надеждни, като в тях избирателно се
пресъздават конкретни факти и обстоятелства, така, че да бъде обслужена
защитната теза за липса на осъществено от двамата подсъдими физическо
посегателство над личността на Д..
Въззивната инстанция обсъди и обясненията на подсъдимите Т. и Й.
/тези, дадени от тях пред състав на РС К. по НОХД № 308/2013 г. и
приобщени от въззивната инстанция по реда на чл.279 ал.1, т.4, пр.2 НПК/,
във връзка с останалия доказателствен материал, и констатира, че са налице
основания същите да не бъдат кредитирани в цялост. Не следва да се дава
вяра на твърденията на подсъдимите, че не са упражнявали физическо
въздействие върху организма на свидетеля Д., от естество да предизвика
предметното по степен телесно увреждане на последния, а единствено са
възприели същия да пада на земята, излизайки от заведението. В тази им част
12
обясненията на двамата подсъдими се опровергават по несъмнен начин от
всички останали доказателствени материали, възприети и кредитирани с
доверие от въззивния съд, за които стана реч по-горе. Относно така
посочените твърдения на подсъдимите, обясненията им съответстват отчасти
единствено на показанията на свидетеля П. Д., на които настоящата инстанция
не се довери. При анализа и оценката на показанията на този свидетел, в
съвкупност с обясненията на подсъдимите, заслужава отново да се отбележи
и обстоятелството, че доказателствената информация, която същите внасят в
процеса е несъответна и противоречива – Д. свидетелства, че докато бил пред
заведението, заедно с двамата подсъдими, не е видял свидетеля Д. да излиза
навън, докато двамата подсъдими твърдят, че не само са видели същия да
излиза от входа на заведението, падайки на земята пред същото, но и по тази
причина са се притекли да му помогнат. Такова обстоятелство, обаче не се
твърди да се е случило от другите очевидци на инцидента – свидетелите С. Я.
и И. И..
Тези обяснения на подсъдимите не могат да бъдат успешно подкрепени
и по експертен път. Настоящият състав не се съгласява с направения извод от
първата инстанция, че версията на подсъдимите за получаване на телесното
увреждане на свидетеля Д. в резултат на падането му на земята, намира опора
в изводите на съдебномедицинската експертиза /детайлизирани при устното й
изслушване в съдебно заседание/, посочила като възможен механизъм на
увреждането на пострадалия – падането му на земята от неголяма височина.
Тази хипотеза, описваща друг възможен механизъм на причиняване на
инкриминираното телесно увреждане, в случая е само вероятностна и
съществуваща в теоритичен план. И това е така, доколкото същата не се
основава и не намира опора в доказателствата по делото, поради което и не се
възприема от СОС като реално реализирана. Предложеният от вещото лице
механизъм на получаване на фрактурата в лявата лакътна кост на пострадалия
- при директен удар в областта на предмишницата, нанесен с крак или с
предмет, получен при защита от удар в областта на главата или тялото,
напълно подкрепя казаното от самия пострадал, че при опит да предпази с
ръце, главата си, е поел удар причинил счупването на ръката му /показания,
напълно съответни и на свидетелите очевидци – Я. и И./. Индиректни данни
за това, че именно нанесени от двамата подсъдими множество удари с крак
/ритници/ са причинили на пострадалия процесното увреждане, а не
самоволното му падане от собствен ръст, са и констатираните при него
кръвонасядания по главата и дясното око, и охлузвания по десния лакът.
Именно с оглед на тези им характеристики, въззивната инстанция
намери, че обсъжданите обяснения на подсъдимите Й. и Т. не съответстват на
обективната истина, недостоверни са, необективни и изцяло лансират
защитната им версия.
Въззивният съд кредитира изцяло приетото по делото заключение на
коментираната по-горе съдебномедицинска експертиза, като намира, че
13
същата е пълна, ясна и обоснована, както и че е компетентно изготвена.
В обобщение, следва да се отбележи, че въззивният съд не споделя
дадената от първостепенния съд оценка на събрания по делото
доказателствен материал. Направеният от него необективен и незадълбочен
анализ на цялостната доказателствена съвкупност, без съпоставяне на
отделните доказателства и обсъждането им в тяхната взаимовръзка, при
превратно тълкуване на определени доказателства и доказателствени
средства, е довел до мотивиране на необосновани изводи от страна на първия
съд, както по фактите, така и от правна страна. Ето защо, въззивната
инстанция извърши собствен доказателствен анализ и съответно изложи
собствените си съображения по отношение на преценката на достоверността и
надеждността на доказателствата и средствата за тяхното установяване,
съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка, въз основа на които формира и
гореизложените си фактически констатации.
При така възприетата за установена фактическа обстановка, въззивния
съд направи следните изводи от правна страна:
Въз основа на анализа на събраните по делото доказателства,
преценени поотделно и във взаимната им връзка, се установява по един
несъмнен и категоричен начин, че подсъдимите Т.Т. и Б.Й., на датата
25.09.2010 г., около 21,30 часа, в гр.К., Софийска област, пред питейно
заведение „Джъмбо”, в съучастие като съизвършители, чрез нанасяне на
удари с крака по тялото, главата и крайниците, причинили на Д. К. Д. средна
телесна повреда, изразяваща се в счупване на лява лакътна кост, довело до
трайно затруднение в движението на левия горен крайник за срок по-дълъг от
30 дни, като по този начин от обективна и субективна страна всеки един от
подсъдимите е осъществил състава на престъпление по чл.129 ал.2, пр.2, вр.
ал.1, вр. чл.20 ал.2, вр. ал.1 от НК. Предвид на това, с новата присъда
въззивният съд призна всеки един от подсъдимите за виновен в извършването
на описаните престъпления.
От обективна страна засегнатите обществени отношения са тези,
свързани с опазване на човешкото здраве и физическата цялост на личността.
Също от обективна страна, безспорно и категорично е установено, че
подсъдимите Т.Т. и Б.Й., в съучастие като съизвършители по между си, са
осъществили изпълнителното деяние на конкретното престъпление, като
същите чрез действията си /нанасяне на удари с крак в областта на главата,
тялото и крайниците/, са упражнили такова въздействие върху организма на
пострадалия Д.Д., което е предизвикало увреждане на същия, изразяващо се в
причиняването му на счупване на лява лакътна кост, довело до трайно
затруднение в движението на левия горен крайник за повече от тридесет дни.
Т.е. подсъдимите Т. и Й. със съвместните си действия са причинили на
пострадалия средна повреда по смисъла на чл.129 ал.2, вр. ал.1 от НК.
14
От обективна страна, деянията на двамата подсъдими са извършени при
условията на съучастие във формата на съизвършителство, тъй като и двамата
са участвали в самото изпълнение на престъплението, а именно – участвали
си в изпълнителното деяние, като са нанесли удари с крак /с ритници/ по
тялото, главата и крайниците на пострадалия Д., с което са му причинили
описаната средна по степен телесна повреда.
От субективна страна подсъдимите Т.Т. и Б.Й. са извършили
престъплението при форма на вината пряк умисъл по смисъла на чл.11 ал.2 от
НК, тъй като същите са съзнавали общественоопасния характер на своето
деяние – причиняването на увреждане на организма на пострадалия Д.Д., чрез
причиняването му на посоченото счупване в областта на лявата лакътна кост.
Подсъдимите са предвиждали и общественоопасните последици от деянието
си – причиняването на средна телесна повреда на пострадалия, и са искали
настъпването й. Подсъдимите са съзнавали също и обстоятелството, че
извършват деянието в съучастие като съизвършители по между си, като са
съзнавали, че всеки един от тях е съпричастен към изпълнителската дейност
по причиняването на средно по степен телесно увреждане на пострадалия Д..
Въззивният съдебен състав приема за безспорно установено по делото,
че всеки един от подсъдимите Т. и Й. е съзнавал всички гореизброени
обстоятелства, представляващи от обективна страна елементи от състава на
престъплението. В съдебната практика и в правната теория въпросът за
установяване на вината е решен принципно в смисъл, че данните за
психическото отношение на дееца към деянието не следва да се извличат от
конкретните изявления на дееца и от субективните му преценки, а от онези
факти от обективната действителност, в които са обективирани конкретни
негови действия /бездействия/, насочени към осъществяване на
престъплението, респ. не целения престъпен резултат. В случая, за да приеме
за безспорно установено, че двамата подсъдими са съзнавали всички тези
обстоятелства, представляващи елементи от обективната страна на състава на
престъплението, т.е. извършили са деянието при условията на пряк умисъл,
въззивния съд взе предвид данните по делото, установяващи конкретните
действия на подсъдимите при изпълнение на престъплението. Прекият
умисъл у всеки от подсъдимите се извежда от характера на конкретните
действия, извършени от него, от характера и вида на причинените на
пострадалия телесни увреждания, както и от начина, по който те са били
причинени – пострадалия Д. е бил повален на земята от страна на подсъдимия
Й., тъкмо с цел нанасянето му на побой; подсъдимите са нанасяли на
пострадалия удари с крака /ритници/; причинили са му множество удари и в
различни области – по главата, тялото и крайниците; преустановили са побоя
над пострадалия едва след намесата на трето лице; започнали са боя над
пострадалия, навън пред заведението, където има по-малка вероятност да
бъдат видяни.
По тези съображения настоящият състав на въззивната инстанция
15
намира за необосновани, неправилни и незаконсъобразни изводите на
първостепенния съд, че не е доказано съвместното участие на подсъдимите
Т.Т. и Б.Й. в осъществяването на състава на престъплението по чл.129 ал.2,
пр.2, вр. ал.1, вр. чл.20 ал.2, вр. ал.1 от НК, за което са им повдигнати
обвинения, с оглед на което е направен и крайния му решаващ извод за
признаването им за невиновни по тези обвинения.
Както бе отбелязано по-горе, според този въззивен състав, с деянието си
всеки един от подсъдимите Т. и Й. е осъществил от обективна и субективна
страна състава на престъпление по чл. 129 ал.2, пр.2, вр. ал.1, вр. чл.20 ал.2,
вр. ал.1 от НК. Съобразно това и предвид гореизложеното, на основание
чл.336 ал.1,т.2 вр.чл.334 т.2 от НПК въззивният съд намери, че следва да бъде
отменена изцяло атакуваната първоинстанционна присъда и постанови нова,
с която призна всяко от подсъдимите лица за виновен в извършването на
описаните по-горе престъпления по чл.129 ал.2, вр. ал.1, вр. с чл.20 ал.2, вр.
ал.1 от НК, като на основание същите разпоредби от НК, приложени във
връзка с разпоредбата на чл.55 ал.1, т.2, бук.”б” от НК ги осъди, както следва:
- подсъдимия Б.Й. на наказание „пробация”, при пробационните мерки -
„задължителна регистрация по настоящ адрес“ за срок от 1 /една/ година,
която на основание чл.42б ал.1 от НК да се изпълни чрез явяване и
подписване два пъти седмично пред пробационен служител при Областна
пробационна служба – гр.София и „задължителни периодични срещи с
пробационен служител“ за срок от 1 /една/ година, която на основание чл.42б
ал.2 от НК да се изпълни в Областна пробационна служба – гр.С.
- подсъдимия Т.Т. на наказание „пробация”, при пробационните мерки -
„задължителна регистрация по настоящ адрес“ за срок от 1 /една/ година,
която на основание чл.42б ал.1 от НК да се изпълни чрез явяване и
подписване два пъти седмично пред пробационен служител при Областна
пробационна служба – гр.С. и „задължителни периодични срещи с
пробационен служител“ за срок от 1 /една/ година, която на основание чл.42б
ал.2 от НК да се изпълни в Областна пробационна служба – гр.С..
След като анализира смекчаващите и отегчаващите вината и
наказателната отговорност на подсъдимия Б.Й. обстоятелства, степента му на
обществена опасност и тази, на извършеното от него деяние, с оглед
относителната тежест на всяко едно от тях и в тяхната съвкупност,
въззивният състав на СОС намери, че са налице предпоставките за
приложение по отношение на този подсъдим на смекчения режим на
наказателната отговорност по чл.55 ал.1, т.2, бук.”б” от НК. В случая
безспорно са налице предпоставките на цитираната разпоредба, за замяна на
предвиденото наказание лишаване от свобода /за което не е предвиден
специален минимум/ с наказание пробация, тъй като по делото е налице едно
изключително по своя характер смекчаващо вината на подсъдимия Й.
обстоятелство, а именно – прекалено дългият и неразумен срок на
16
разглеждане на делото. Инкриминираната престъпна проява е извършена на
датата 25.09.2010 г. и от тогава до настоящия момент са изтекли близо 11
години, като не се установява подсъдимия Й. /а и другия подсъдим/ със свое
недобросъвестно процесуално поведение да е допринесъл за това забавяне на
наказателното производство. Освен това, настоящото дело не се отличава с
никаква фактическа или правна сложност. Точно обратното – броя на
обвинените лица /само двама/, характера и броя на повдигнатите срещу тях
обвинения, извършените процесуално-следствени действия, както на
досъдебното производство, така и в съдебната фаза на процеса /разпити на
девет свидетеля и заключение на една СМЕ/, в никакъв случай не оправдават
постигнатата прекомерна продължителност на настоящия наказателен процес.
Изтичането на твърде дълъг срок от извършването на престъплението
до налагането на наказанието и влизането на присъдата в сила, води без
съмнение до обезсмисляне и неглижиране на преследваните от наказателния
закон цели във връзка с налагането на наказанието. Смисълът на
наказателната репресия е да бъде приложена максимално бързо и
своевременно след извършването на престъплението, и когато това не може
да бъде сторено не по вина на обвиненото лице, то интензитетът на
наказателната репресия следва да бъде чувствително намален и занижен.
В този порядък на мисли се налага изводът, че след продължилото
повече от десет години наказателно преследване, и най-лекото, предвидено в
закона наказание за извършеното от подсъдимия Й. престъпление, би се
оказало несъразмерно тежко за него. Затова на основание чл.55 ал.1, т.2,
бук.”б” от НК, въззивният съд осъди подсъдимия Й. за престъплението по
чл.129 ал.2, вр. ал.1, вр. чл.20 ал.2, вр. ал.1 от НК, на наказание пробация – в
замяна на предвиденото за това престъпление, в санкционната част на
посочената норма, наказание лишаване от свобода до шест години. В
частност, при определяне вида на наложените на Й. пробационни мерки и
тяхната продължителност, въззивният съд се съобрази с конкретната тежест
на извършеното престъпление против личността /сравнително тежко
посегателство срещу телесния интегритет на личността/; с ниската степен на
обществена опасност на подсъдимия /Й. не е осъждан към момента на
деянието и с много добри личностни характеристични данни/; с младата
възраст на подсъдимия към момента на деянието /като смекчаващо
обстоятелство/; с обстоятелството, че с процесното деяние са били причинени
на пострадалия и други телесни увреждания – кръвонасядания по главата и
дясното око и охлузвания по десния лакът, причинили му болка и страдание,
които увреждания не са били взети в предвид при квалификацията /като
отегчаващо обстоятелство/; с обстоятелството, че предметното деяние е
извършено от Й. в съучастие с друго лице /като утежняващо отговорността
обстоятелство/; изминалият много дълъг период от извършването на
престъплението, без подсъдимия да има вина за това /като изключително по
своя характер смекчаващо обстоятелство със значителна тежест/.
17
Преценявайки в своята съвкупност всички тези обстоятелства,
въззивната инстанция намира, че за извършеното от подсъдимия Й.
престъпление, следва да му бъде определено и наложено наказание пробация
при двете задължителни пробационни мерки по чл.42а ал.2, т.1 и т.2 НК
/задължителна регистрация по настоящ адрес с периодичност на явяване два
пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител/,
с продължителност на всяка от тях от 1 /една/ година /определена под средния
към минималния размер на предвидената продължителност за тези мерки/,
отмерени при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Този
въззивен състав на СОС счита, че така определеното по вид и размер
наказание, в максимална степен ще допринесе за постигане целите на
наказанието по чл.36 НК и най-вече ще допринесе за поправянето и
превъзпитанието на подсъдимия към спазване на законите.
Индивидуализацията на наказанието, което следва да се наложи на
подсъдимия Т.Т. за престъплението по чл.129 ал.2, вр. ал.1, вр. чл.20 ал.2, вр.
ал.1 от НК, в извършването на което той е признат за виновен, също следва да
стане при условията на чл.55 ал.1, т.2, бук.”б” от НК, тъй като и досежно този
подсъдим, по делото се установява изключително по своя характер
смекчаващо отговорността му обстоятелство, при наличието на което и най-
лекото предвидено в закона за съответното престъпление наказание, е
несъразмерно тежко. Не може и тук да не се отчете от въззивният съд факта
на прекалената продължителност на настоящия наказателен процес – вече
повече от десет години, без подсъдимия с процесуалното си поведение да е
допринесъл за това забавяне на наказателното производство. Изложеното по-
горе относно конкретно установените по делото обстоятелства /липсата на
фактическа и правна сложност на делото/, обуславящи преценката на СОС за
неразумност на срока за разглеждане на настоящото наказателно
производство, е напълно важимо и тук. Без съмнение, при допуснатото
нарушение на принципа на чл.22, ал.1 от НПК, изискващ съдилищата да
разглеждат делата в разумен срок, съдът е длъжен да осигури компенсаторно
средство на нарушеното право на подсъдимите да получат произнасяне по
наказателните обвинения срещу тях, в обозрим и съответен на обвинението
срок. Към този момент това средство се явява замяната на предвиденото за
престъплението по чл.129 ал.2, вр. ал.1, вр. чл.20 ал.2, вр. ал.1 от НК
наказание лишаване от свобода /за което не е предвиден специален минимум/
с наказание пробация, извършена на основание чл.55 ал.1, т.2, бук.”б” от НК.
В частност, въззивната инстанция намери, че за така извършеното от
подсъдимия Т.Т. престъпление, следва да му бъде определено и наложено
наказание пробация при двете задължителни пробационни мерки по чл.42а
ал.2, т.1 и т.2 НК /задължителна регистрация по настоящ адрес с
периодичност на явяване два пъти седмично и задължителни периодични
срещи с пробационен служител/, с продължителност на всяка от тях от 1
/една/ година /определена под средния към минималния размер на
предвидената продължителност за тези мерки/. Посочените по вид, брой и
18
продължителност пробационни мерки, са определени от въззивният състав
при превес на смекчаващите отговорността на подсъдимия Т. обстоятелства, а
именно чистото му съдебно минало към момента на деянието, наличието на
много добри личностни характеристични данни, младата възраст на
подсъдимия към същия този момент, изминалият много дълъг период от
извършването на престъплението, без подсъдимия да има вина за това /като
изключително по своя характер смекчаващо обстоятелство, със значителна
тежест/ над отегчаващите такива – причиняването с процесното деяние и на
други телесни увреждания на пострадалия /кръвонасядания по главата и
дясното око и охлузвания по десния лакът, причинили му болка и страдание,
които увреждания не са били взети в предвид при квалификацията/,
обстоятелството, че деянието е извършено от Т. в съучастие с друго лице.
Определеното по този начин наказание на подсъдимия Т.Т. /чрез налагането
му на посочените по вид и продължителност пробационни мерки/ по мнение
на въззивният състав е адекватно и държи сметка на целите, визирани в чл.36
НК, свързани с поправянето и превъзпитанието на дееца и осъществяването
на генералната превенция на наказанието.
С оглед изхода на делото и на основание чл.189 ал.3 от НПК,
настоящата инстанция осъди всеки един от подсъдимите Т.Т. и Б.Й. да
заплати по сметка на РУ на МВР – гр.К. сумата в размер на 15,00 лева,
представляваща направени разноски във фазата на досъдебното производство,
както и в полза на държавата – по сметка на ВСС – направените във фазата на
първоинстанционното производство разноски в размер на по 40,00 лева /за
възнаграждение на вещо лице/.
По тези съображения от фактическо и правно естество, съдът постанови
присъдата си.
19
Съобщи за изтекли лични данни