Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 27.08.2018г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, І ГО 7-ми състав
на
деветнадесети юни
година 2018
в
открито съдебно заседание в следния състав:
СЪДИЯ: Гергана Христова - Коюмджиева
секретар:
Ирена Апостолова
като
разгледа докладваното от съдията гр.дело № 16405 описа за 2016 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени субективно съединени искове
с правно основание чл. 49 от ЗЗД вр. с чл. 45 от ЗЗД,
съединени с евентуални искове с правно основание чл. 55 ал.1 пр.1 от ЗЗД и чл.
59 от ЗЗД.
По
изложените в искова молба и молба –
уточнение, вх. № 70324 от 26.05.2017 год., обстоятелства ищцовото „М.Е.“
ЕООД е предявило против Н.С.на РБ и Р.Б., представлявана от М.на Ф., главни искове с първоначално посочени
правни основания чл. 4, § 3 ДЕС с чл.7 от Конституцията на
Р.България, във вр. с чл.45 във вр.
с чл.49 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД за осъждане на ответниците
да заплатят на ищцовото дружество сума в размер на
235 320.39 лева, представляваща обезщетение за
имуществени вреди – 20% удържана такса за производство на електрическа енергия
през периода 01.01.2014 год. – 09.08.2014 год.,
в нарушение на Договора за Европейски съюз (ДЕС), Договора за енергийна
харта, Директива 2009/72/ЕО относно общите правила за вътрешния пазар на
електроенергия, Директива 2009/28/ ЕО за насърчаване използването на енергия от
възобновяеми енергийни източници, ведно със
обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 31.01.2014 год.
до 30.12.2016 год. в размер на сумата от 62 170.36 лева, както и лихва за
забава от датата на депозиране на исковата молба в съда - , до окончателното
изплащане.
При условията на евентуалност с горните главни искове са предявени
евентуално съединени по между си искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
за осъждане на Р.Б., представлявана от М.на Ф., да заплати на „М.Е.“ ЕООД, 235 320.39
лева,
представляващи сумата, с която ответникът се е обогатил без основание, ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
30.12.2016 год., до окончателното изплащане, и сума в размер на 62 170.36 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода 31.01.2014 год. до 30.12.2016 год., и евентуално да бъде осъден ответникът
Р.Б., представлявана от М.на Ф., да заплати на „М.Е.“ ЕООД сума в размер на 235 320.39 лева, на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 30.12.2016
год., до окончателното изплащане, и сума в размер на 62 170.36 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода 31.01.2014 год. до 30.12.2016 год. Претендира присъждане
на сторените в производството разноски.
В исковата
молба се твърди, че ищецът „М.Е.“ ЕООД е производител на електрическа енергия
от възобновяеми източници (ВЕИ) и е собственик на Фотоволтаична централа и като такъв, сключил с
„ЕВН Б.Е.“ АД, Договор за изкупуване на електрическа енергия № 285 от
20.01.2012 год., продавайки произведената
енергия от възобновяем източник по преференциална
цена. Сочи, че от началото на 2014 г. била въведена 20 процентна такса,
посредством § 6, т. 2 и 3 от Заключителните Разпоредби към Закона
за държавния бюджет на Р.Б. за 2014 год., като в Закона за възобновяемите
енергийни източници / ЗЕВИ/ се създали: чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 356, ал. 1,
2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4. Таксата
породила правно действие, считано от 01.01.2014
год. и се удържала директно от производителите на електрическа енергия от
слънце и вятър.С Решение № 13 от 31.07.2014 г. по конституционно дело № 1 от
2014 г., Конституционният съд обявил измененията в ЗЕВИ за
противоконституционни.
Последиците
от обявяването на 20% такса за противоконституционна не били уредени, а
съгласно чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционния съд възникналите правни
последици от обявеният за противоконституционен акт, се уреждали от органа,
който го е постановил. Твърди се това да е
соченият за първи ответник по исковете – Н.С.на РБ, който след като не
го направил, на цял сектор от
частноправни субекти, включително и на ищеца, извършващи сходна дейност, не
били възстановени нанесените им
финансови загуби от удържаната 20% такса. Сочи, че била налице изначална липса
на основание за удържане на таксата в размер на 20%, тъй като че цитираните по
– горе разпоредби, налагащи заплащането й в полза на държавата, са били
противоконституционни още към момента на приемането си, но също така и през
периода, през който не са били изрично обявени за противоречащи на основния
закон, поради което не трябвало да се
прилагат, съответно сумите, заплатени за тяхното заплащане подлежали на
връщане. Твърди още, че след като бил
приет нормативен акт, противоречащ на Конституцията на Р.Б. и на правото на ЕС,
то Народното събрание е нарушило чл. 4, § 3 от
ДЕС, по силата на която норма държавите - членки са длъжни да предприемат
всички мерки, свързани с изпълнението на техните задължения, които произтичат
от Договорите на ЕС или актовете на институциите на ЕС, включително от практика
на съда на ЕС, която била задължителна при правораздаване на национално ниво. Ищцовото дружество обосновава, че нарушени се явявали чл.
63 от ДЕС, чл. 107 от ДЕС, Директива 2009/72/ЕО относно общите правила за
вътрешния пазар на електроенергия, Директива 2009/28/ ЕО за насърчаване
използването на енергия от възобновяеми енергийни
източници.
По отношение
на евентуално съединените искове твърди, че била налице хипотезата на неоснователно
обогатяване и приложение намирала
разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, в
евентуалност с чл. 59, ал. 1 ЗЗД. В тази
връзка сочи, че основава претенцията си за възстановяване на „удържаните“ суми
за таксата, тъй като било налице прехвърляне на имуществено благо от ищеца в патримониума на
ответника – Р.Б., в резултат на което имуществото на дружеството е намаляло,
съответно настъпило обедняване; същевременно имуществото на ответника се
обогатило с размера на заплатената такса; а основанието за прехвърляне на
имущественото благо, от своя страна противоречало на Конституцията на Р.Б.,
правото на Европейския съюз, още към момента на неговото възникване, поради
което била налице липса на правно основание.
В становище, имащо характер на молба –
уточнение, вх. № 70324 от 26.05.2017 год., с което ищецът „М.Е.“ ЕООД,
уточнява, че е предявил главни искове с правно основание чл. 7 КРБ във връзка с
чл. 45 ЗЗД вр. с чл. 49 ЗЗД и евентуално съединени с
тях искове по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и при
условията на евентуалност чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Изрично сочи с петитум,
че исковите му претенции са насочени единствено към Р.Б., представлявана от М.на
Ф..
Ответникът
Министерство на Ф. в срока по чл. 131 ГПК е депозирал отговор на исковата
молба, в който оспорва исковете, като недопустими, неоснователни и недоказани,
а изложените в исковата молба аргументи и твърдения в противоречие с
действащото законодателство. Сочи, че процесиите такси са били събрани законосъобразно и на ищеца не се дължи
обезщетение за заплащането им, защото КРБ съдържа забрана за придаване на
обратно действие на обявените за противоконституционни разпоредби. По
евентуалния иск, счита че не следва да отговаря за действията на народните
представители, че действията им не са виновни и противоправни,
оспорва наличието на причинна връзка. Претендират се сторените по делото разноски, в това число и юрисконсултско
възнаграждение.
В
срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба и от втория ответник
- Народното събрание на Р.Б., със
становище за недопустимост на исковата молба.
На основание чл.232 ГПК, производството по предявения осъдителен иск срещу
Н.С.на Р Б.е прекратено, поради оттегляне на иска с определение от з.с.з. на 20.10.2017г. , влязло в сила към
09.11.2017г.
В
открито заседание ищецът, чрез пълномощника си
адв.Р. Т., поддържа предявените искове.
Представя списък на разноски.
Възраженията на ответника Д.чрез МФ се
поддържат от юрк.Г..
Софийски градски съд, I – 7
състав, след като взе предвид становищата и доводите на страните и прецени събраните
по делото доказателства, преценени съобразно разпоредбата на чл.235, ал.2 и
ал.3 от ГПК, приема за установено от фактическа
страна следното:
Установява
се по делото, от представеното разрешение за ползване № ДК-07-ЮИР-27/ 01.03.2012
г., че е разрешеното ползването на фотоволтаична
електроцентрала с мощност 3 МWр в местност „Кору Тунджа”, землището на с. Мечкарево, община Сливен с
възложител ищцовото „М.Е. ” ЕООД./л.18 от делото/
По делото е представен договор за
присъединяване на електрическа централа към електроразпределителната мрежа на
„ЕВН Б.Е.” АД № **********, сключен на 02.05.2011 г. между „ЕВН Б.Е.” АД и „М.Е.” ЕООД, съгласно
който „ЕВН ЕР” се е задължило да присъедини към собствената си
електроразпределителна мрежа електрическата централа, собственост на
производителя срещу насрещното му задължение да заплати цена за
присъединяването. /л.55-л.63 от делото/
Приет е
неоспорен Договор № 285 / 20.01.2012 г.
за изкупуване на ел. енергия от независим продавач, сключен между ищцовото „М.Е.” ЕООД, като производител, и „ЕВН Б.ЕР” АД,
като купувач, съгласно продавачът се е задължил да произвежда електроенергия от
възобновяеми източници чрез енергиен обект – фотоволтаична централа „М.Е.” находяща
се в землището на с.Мечкарево, Общ. Сливен срещу насрещното задължение на
купувача да изкупува цялото количество произведена енергия на преференциални
цени./л.66 – л.72
от делото/ В клаузата на
чл. 41 от Договор № 285 / 20.01.2012 г. е отразено съгласието на страните, вкл.
и на производителя, в случай, че по
силата на изменение на нормативен акт, се променят условията при които е
сключен договора, то новите условия стават задължителни за страните и ще се
прилагат без да е необходимо подписване на допълнително споразумение.
По делото са
представени фактури и извлечения от банкови сметки, въз основа на които е изслушано
и прието заключение на съдебно счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице П.Д..
В заключението си вещото лице е посочило, че за периода от 01.01.2014 г. –
09.08.2014 г. удържаната от „ЕВН Б.ЕР” АД такса 20% по чл. 35а от ЗЕВИ от „М.И.”
ЕООД възлиза на 235 320,40 лв. като законната лихва върху тази сума от
момента на изискуемост на плащането до 30.12.2016 г. възлиза на сумата от
61152,19 лв.
При тези ангажирани от страните доказателства
настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:
По допустимостта: Предявения осъдителен иск срещу Д.представлявана
от М.на Ф. е процесуално допустим -
налице са активно и пасивно легитимирани страни/надлежен процесуален субституент/, правен интерес от предявяване на иска, като
правото на иск е редовно упражнено.
Решаващият съдебен състав не
споделя и възражението на ответника Д.чрез МФ за процесуална недопустимост на
заявените искове с оглед тяхната неподведомственост на гражданските съдилища.
Като вредоносно поведение в исковата молба са наведени оплаквания за нарушения
на правото на ЕС. Съобразно практиката на ВКС, която се споделя от настоящия
съдебен състав /определение от 29.05.2015 г. по ч.гр.д. 2638/2015 г. на ВКС,
определение 895/15.12.2014 г. по ч.гр.д. 6936/2014 г. на ВКС, определение
742/13.10.2014 г. по ч.гр.д. 5651/2014 г. на ВКС, определение 5/12.02.2015 г.
на Смесен състав на ВКС и ВАС по адм. дело 65/2014
г./ тези спорове са подсъдни на гражданските съдилища и подлежат на разглеждане
по общия ред, с оглед липсата на предвидена хипотеза, попадаща в приложното поле
на специалния закон – ЗОДОВ. По отношение другото възражение, касаещо приложим ред по ДОПК, изключващ подведомствеността
на общите съдилища. Безспорно е, че 20%-тната такса е задължение с публичноправен характер. Вярно е, че в чл. 129 от ДОПК е
предвиден ред за възстановяване или прихващане на недължимо платени публични
задължения, но задължения от типа на процесното не
попадат в обхвата на цитираната по-горе разпоредба. На следващо място
настоящият съдебен състав намира, че следва да преценява допустимостта на
заявения иск с оглед наведените от ищеца твърдения, а не да интерпретира същите
по свое усмотрение. Ищецът не претендира възстановяване на недължимо платено
публично задължение, а претендира репарация на вреди от противоправно
поведение на държавен орган т.е. твърдения, субсумирани
под фактическия състав на чл. 49 от ЗЗД
респ. неправомерно разместване на имуществени блага между патримониумите на два правни субекта, което разместване с
оглед указанията, дадени с ППВС № 1/28.05.1978 г. се урежда от института на
неоснователното обогатяване. Поради което исковете са допустими на общо
основание. Не на последно място допустимостта на исковете е установена и с
оглед практиката на ВКС - определение №
634/12.12.2017 г. по ч.т.д. № 2496/2017 г. на ВКС, І т.о.; определение №
796/20.12.2017 г. по ч.т.д. № 2206/2017 г. на ВКС, ІІ т.о.; определение №
86/31.01.2018 г. по ч.т.д. № 3001/2017 г. на ВКС, ІІ т.о., определение №
157/2.03.2018 г. по ч.т.д. № 432/2018 г. на ВКС, ІІ т.о., и др.
По същество:
Относно
предпочетения иск с правно основание
чл.49 ЗЗД във вр. с чл.45 във вр. чл. 4, § 3 ДЕС
с чл.7 от Конституцията на Р. Б.
Отговорността по чл.49 от ЗЗД е
отговорност за чужди виновни действия, която отговорност произтича от вината на
натовареното с извършването й лице. Същата има обективен и безвиновен
характер. За да се ангажира тази отговорност на ответника, е необходимо да са
налице всички елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане, от
което произтича претенцията за обезщетяване на претърпените имуществени вреди,
които са действие или бездействие, извършено противоправно
и виновно от лице при и по повод на възложена му работа, което е причинило
вредите. Тези елементи следва да са кумулативно дадени. По силата на чл. 45,
ал.2 от ЗЗД само вината на причинителя на вредата се предполага до доказване на
противното. Не е спорно между страните, че процесната
по делото сума е заплатена от ищеца по сметка на КЕВР, а това се установява и
от представеното по делото писмо с изх. № Е-1200-214/06.07.2017 г. Страните не
са формирали спор и относно обстоятелството, че сумата съставлява въведената с
нормата на чл. 35а ал.2 от ЗЕВИ 20%-тна такса. Разпоредбата е действала в
периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г., с оглед последващото
й обявяване за противоконституционна с решение № 13 по к.д. 1/2014 г. на КС на
РБ, влязло в сила на 10.08.2014 г. по арг. на чл. 14
ал.3 от ЗКС. На решенията на Конституционния съд не е придадено ретроактивно действие, а същите имат действие занапред по арг. на чл. 151 ал.2 от Конституцията на РБ. Периодът от
време, за което ищецът претендира обезвреда за
причинените му вреди като времеви отрязък съвпада с периода, през който тази
разпоредба е действала т.е. била е част от обективното българско
законодателство. Законодателната дейност е правомерна такава респ. законите са
задължителни за всички правни субекти, поради което не е налице противоправно поведение от страна на ответниците
за процесния по делото период с оглед твърденията за
противоречие с Конституцията. До момента
на влизане в сила на Решение №13/31.07.2014г.
на КС, т.2 и т.3 от §6 от ЗР на Закона за държавния бюджет за 2014г., са били приложими норми, валидни и обвързващи
адресатите на нормата.
Като вредоносно поведение ищецът
е изтъкнал и нарушение на нормата, въвеждаща процесната
такса с правото на ЕС – чл. 63 от ДФЕС, чл. 107 от ДФЕС, Директива 2009/28/ЕО,
Директива 2009/72/ЕО. Нарушената правна норма на ЕС, на която се позовава
страната следва да има за предмет предоставяне на права на ищеца като
частноправен субект и това нарушение следва да е достатъчно съществено.
Разпоредбата на чл. 63 от ДФЕС установява забрана ограниченията при движение на
капитала. В тази връзка следва да се има предвид, че договора за
функционирането на ЕС относно свободата на установяване, свободното
предоставяне на услуги и свободното движение на капитали не се прилагат при
положение, което във всичките си аспекти е свързано само с една държава –
членка / в този смисъл решение от 20.03.2014 г. Caixa
d’Estalvis i Pensions de Barcelona,C 139/12, решение от
30 юни 2016 г., Admiral Casinos
& Entertainment, C 464/15/. Аналогично разрешение е дадено и в решение от
15.11.2016 г. по дело C-268/15 /Голям състав/, съгласно което режимът на извъндоговорната отговорност на държава членка за вреди,
причинени в резултат от нарушение на това право, не се прилага при наличието на
вреди, които частноправен субект твърди, че е претърпял поради това, че
предвидена в член 49 ДФЕС, 56 ДФЕС или 63 ДФЕС основна свобода се нарушава с
национална правна уредба, която се прилага еднакво към местните граждани и
гражданите на други държави членки, когато положението във всичките си аспекти
е свързано само с една държава членка. Разпоредбата на чл. 107 от ДФЕС касае
различните държавни помощи. Липсва
идентичност между понятията „държавна помощ” и „такса”, такъв не може да
се извлече и по тълкувателен път, поради което визираната по-горе разпоредба е
неприложима към настоящия казус. По отношение нарушенията на двете, посочени
по-горе Директиви - Директива 2009/28/CE на Европейския парламент и на Съвета
от 23 април 2009 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници допуска национална правна уредба,
която предвижда събирането на такса върху вятърните генератори, предназначени
за производството на електроенергия. Държавите членки разполагат с право на
преценка относно мерките, които считат за подходящи за постигането на
задължителните общи национални цели, определени в член 3, параграфи 1 и 2 от
Директивата /решение на Съда /първи състав/ 20 септември 2017 година по
съединени дела C 215/16, C 216/16, C 220/16 и C 221/16/.
Предвид липсата на елемент от фактическия състав на разпоредбата на чл.
49 от ЗЗД вр. с чл. 45 от ЗЗД настоящият съдебен
състав намира, че е безпредметно с оглед крайния изход на спора да обсъжда
останалите. Предпочетения иск, за присъждане на обезщетение на деликтно основание, като
неоснователен следва да се отхвърли.
Претенцията за заплащане на лихва за забава с
оглед акцесорният си характер и неоснователността на
претенцията досежно главното вземане също е
неоснователна.
Относно евентуалния иск по чл. 55 ал.1 пр.1 от ЗЗД:
Предвид сбъдване
на вътрешнопроцесуалното условие следва да се
разгледат заявените при условията на евентуалност искове по чл. 55 ал.1 пр.1 от ЗЗД, респ. чл. 59 от ЗЗД срещу ответника Д.чрез МФ.
Искът по чл. 55
ал.1 пр.1 от ЗЗД предполага установяване в условията на кумулативност
на две предпоставки: разместване на имуществено благо между патримониумите
на два правни субекта и липса на основание за получаването, като в хипотезата
на първия фактически състав на чл. 55 ал.1 от ЗЗД тази липса следва да е
начална. Както бе посочено, съгл. чл.151, ал.2 от Конституцията на Р.Б.,
решенията на КС, с които се обявява противоконституционност,
имат действие занапред, а конституционното решение влиза в сила три дни след
обнародването по чл. 14, ал. 3 от Закона за Конституционния съд. Правният ефект
от решението, е че законите, които са обявени за противоконституционни не се
прилагат от деня на влизането на решението на Конституционния съд в сила.
Следователно не е налице обратно действие на решението на КС и не може да се
сподели тезата, че събраните такси са дължими на отпаднало основание, което
обуславя неоснователността на исковата претенция.
Следва да се
отбележи, за пълнота на изложението, че обстоятелството, че НС не е уредило
отношенията, не води до извод за основателност на претенцията, поради празнота
на правната уредба. Съгласно чл.22, ал.4 ЗКС възникналите от обявения за
противоконституционен закон правни последици се уреждат от Народното събрание.
Според Правилника за организацията и дейността на Народното събрание тези
правни последици трябва да бъдат уредени в срок от два месеца от влизането на
решението на съда в сила. Разпоредбата на чл. 22, ал. 4 Закона за
Конституционния съд има предвид заварените висящи правоотношения, които са
възникнали по силата на обявения за противоконституционен закон. Дали обаче ще бъде приета правна уредба на
съответния въпрос зависи единствено от Народното събрание.
Настоящата инстанция намира, че не
са налице предпоставките за ангажиране отговорността на Д.за неоснователно
обогатяване, доколкото не се твърди и установява по делото, че след влизане в
сила на решението на КС такса да е събирана, респ. за предходния период не е
налице отпаднало основание, поради липсата на обратно действие на решението, с
оглед разпоредбата на чл. 151 от Конституцията на Р.Б.. Поради изложеното
предявеният, като евентуален кондикционен иск чл. 55
ал.1 пр.1 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.
Кондикционният иск по чл. 59
от ЗЗД е предвиден като субсидиарен такъв и
предполага установяване на елементите на фактически състав включващ обогатяване
на ответника, обедняване на ищеца, липса на основание за обогатяването, връзка
между обогатяването и обедняването. При ангажираните по делото доказателства не
се установява липса на основание за обогатяване, доколкото в процесния период сумата е била дължима като такса,
определена по закон. Предвид което и този иск като неоснователен следва да се
отхвърли. С оглед акцесорността на претенцията по чл.
86 от ЗЗД на отхвърляне подлежи и този иск.
По разноските:
При този изход
на спора право на разноски има ответника.
На основание чл.
78 ал.3 от ГПК на ответника се следват разноски от 300 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
Водим от горното, СГС, I- 7 състав
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „М.Е.“ ЕООД, ЕИК *******, със съдебен адрес:***
– адв. Р.Т., искове с правно основание чл. 49 вр. с чл.
45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД срещу Р.Б.,
представлявана от М.на Ф., с адрес: гр. *******, за заплащане на сумата от 235 320.39 лева – обезщетение за имуществени вреди от
удържаната 20%-тна такса по чл. 35а ал.2 от ЗЕВИ в периода 01.01.2014 г. –
09.08.2014 г., ведно със сумата от 62 170,36 лв. – лихва за забава в
периода 31.01.2014 г. – 30.12.2016 г. като неоснователни.
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „М.Е.“ ЕООД, ЕИК *******,
със съдебен адрес:*** – адв. Р.Т., искове с правно
основание чл. 55 ал.1 пр.1 от ЗЗД и чл.
86 от ЗЗД срещу Р.Б., представлявана от М.на Ф., с адрес: гр. ******* за
заплащане на сумата от 235 320.39 лв. – получена при липса на основание от
удържаната 20%-тна такса по чл. 35а ал.2 от ЗЕВИ в периода 01.01.2014 г. –
09.08.2014 г., ведно със сумата от 62 170,36 лв. – лихва за забава в
периода 31.01.2014 г. – 30.12.2016 г., като неоснователни.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „М.Е.“ ЕООД, ЕИК *******, със съдебен адрес:***
– адв. Р.Т. иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД срещу Р.Б.,
представлявана от М.на Ф., с адрес: гр. ******* за заплащане на сумата от
235 320,39 лв. – платена без основание от удържаната 20%-тна такса по чл.
35а ал.2 от ЗЕВИ в периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г., ведно със сумата от 62 170,36
лв. – лихва за забава в периода 31.01.2014 г. – 30.12.2016 г. като
неоснователен.
ОСЪЖДА „М.Е.“ ЕООД, ЕИК *******, да заплати на основание чл. 78 ал.3 от ГПК на Р.Б., представлявана от М.на Ф., с адрес: гр. ******* сумата от по 300 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
Решението
подлежи на въззивно
обжалване пред САС, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: