РЕШЕНИЕ
№ 563
гр. Пловдив, 04.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело
№ 20225300500431 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на БЛ. П. К., ЕГН: **********, против
Решение № 262171 от 05.08.2021 г., постановено по гр. д. № 16312 по описа
на съда за 2019 г., в частта, с която е признато за установено, че
жалбоподателят дължи на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК:
****, сумата от 8027,74 лева – главница за периода 15.06.2010 г. – 17.07.2014
г. по договор за банков кредит № 06 КР-АА-* от 20.07.2007 г., ведно със
законната лихва от постъпване на заявлението в съда – 18.07.2019 г. до
окончателното погасяване, за което вземане е издадена Заповед по чл. 417
ГПК № 6593/19.07.2019 г. по ч.гр.д. № 11921/2019 г. на РС – Пловдив, както и
е осъден да заплати на насрещната страна сумата от 257,22 лева – разноски по
съразмерност за първоинстанционното производство.
Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на
решението в обжалваната му част. Поддържа се, че жалбоподателят се е
задължил да внася анюитетни вноски за погасяване на вземането по договора
за кредит, поради което погасителната давност тече отделно за всяка
анюитетна вноска от датата, на която плащането е било дължимо. Искането
към въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на ново, с което да
се отхвърли предявената искова претенция.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
1
„ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, в който се взема становище за
нейната неоснователност и се настоява за потвърждаване на
първоинстанционното решение в обжалваната му част.
Предмет на разглеждане в настоящото производство е и частна жалба от
„ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД против постановеното от
първоинстанционния съд в производство по чл. 248 ГПК Определение №
263941 от 25.11.2021 г., с което е оставено без уважение искането на банката
за изменение на решението в частта за разноските. В жалбата се излагат
съображения за неправилност на определението, като се отправя искане за
неговата отмяна и постановяване на ново, с което на банката да се присъдят
сторените от нея в заповедното производство разноски.
По делото не е постъпил отговор на частната жалба.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Частната жалба също е подадена от легитимирано лице в законен срок и
против подлежащ на обжалване съдебен акт – определение по чл. 248 ГПК,
поради което се явява процесуално допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Производството пред първата инстанция е образувано по искова молба
на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД против БЛ. П. К., с която по
реда на чл. 422 ГПК са предявени искове за установяване дължимостта на
следните суми, дължими по договор за банков кредит № 06 КР-АА-*** от
20.07.2007 г.: 8308,83 лева – главница за периода 15.06.2010 г. – 17.07.2014 г.,
2227,56 лева – договорна лихва за периода 15.10.2012 г. – 17.07.2016 г.,
10225,72 лева – наказателна лихва за периода 15.06.2010 г. – 17.07.2019 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в
съда – 18.07.2019 г., до окончателното погасяване, за които е издадена
Заповед по чл. 417 ГПК № 6593/19.07.2019 г. по ч.гр.д. № 11921/2019 г. на РС
– Пловдив.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с
който оспорва предявените претенции и е отправя молба за отхвърлянето им
като неоснователни. Въвежда възражение за изтекла погасителна давност.
Излага доводи за недействителност на целия договор за кредит, както и на
отделни негови клаузи.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел за
установено по делото, че между страните е сключен договор за банков кредит
№ 06 КР-АА-3901 от 20.07.2007 г., по силата на който на ответника е
предоставена сумата от 20000 лв. Въз основа на заключението по приетата
съдебносчетоводна експертиза е приел, че неплатената от ответника главница
за периода 15.06.2010 г. – 17.07.2014 г. е в размер на 8027,74 лева, до който
размер е уважил ищцовата претенция. За неоснователно е счел възражението
за погасяване на посоченото вземане по давност, като е изложил
2
съображения, че приложим за него е петгодишният давностен срок, който
към датата на заявлението не е изтекъл. Първоинстанционният съд е
отхвърлил като неоснователни претенциите на ищеца за сумата от 2227,56
лева – договорна лихва за периода 15.10.2012 г. – 17.07.2016 г. и за сумата от
10225,72 лева – наказателна лихва за периода 15.06.2010 г. – 17.07.2019 г.,
като е приел, че вземането за договорна лихва и за наказателна лихва за
периода 15.06.2010 г. – 17.07.2016 г. са погасени по давност, като е изложил и
доводи за недължимост на вземането за наказателна лихва в цялост поради
недействителност на клаузата от договора, на която се основава същото.
При извършената служебна проверка на обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото
е валидно и допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва
да бъде проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата,
като се следи служебно и за спазването на императивните материалноправни
норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК, ВКС.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
доводите на страните, както и пределите на въззивната проверка, съдът
намира следното:
От фактическа страна по делото не се спори, а и се установява от
събраните писмени доказателства, че между страните е сключен договор за
банков кредит № 06 КР-АА-** от 20.07.2007 г., по силата на който на
ответника е предоставена сумата от 20000 лв., платима от последния
разсрочено на равни месечни погасителни вноски, всяка в размер и с падеж,
определени в приложения към договора погасителен план. В раздел VII, т. 15
от договора е уговорен краен срок за погасяване на кредита – 15.07.2017 г.
Спорът пред въззивната инстанция се концентрира върху въпроса
погасено ли е по давност претендираното от ищеца вземане за главница по
договора за кредит в размер на 8027,74 лева. Съгласно разпоредбата чл. 110
ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които
законът не предвижда друг срок, а съгласно тази на чл. 114 ЗЗД давността
започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Правилно
според настоящия съдебен състав районният съд е приел, че доколкото
задължението за връщане на кредита не е периодично, приложима е общата
петгодишна погасителна давност, изчислена от датата на уговорения краен
срок за погасяване на кредита – 15.07.2017 г. Неоснователни са доводите на
ответника, че погасителната давност следва да се изчислява от датата на
падежа на всяка анюитетна вноска. Трайно в практиката се приема, че при
разсрочването на едно парично задължение, което по естеството си е
еднократно – например плащане на цена, връщане на заем, съответно при
уговорката плащането да се извършва на вноски с различни падежи, не се
касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД. Приема се,
по аргумент от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД, че в този случай задължението се
погасява на части в интерес на длъжника и въз основа на изрично дадено
3
съгласие от страна на кредитора. При наличието на съгласие плащането на
дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на
определени дати отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни,
периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно
и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена
вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. В този
смисъл са разясненията относно естеството на паричния дълг като единно и
цялостно задължение, дадени с ТР № 5/2019 от 21.01.2022 г. по т.д. № 5/2019
г. на ВКС. Предвид горното и доколкото процесното задължение за връщане
на главницата по кредита има характеристиките на еднократно такова, макар
и между страните да е уговорено плащането му да се извърши на погасителни
вноски с падежи на определени дати, то началният момент на погасителната
давност следва да се съобрази с датата на предвидения в договора краен срок
за погасяване на кредита - 15.07.2017 г. От това следва, че към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение –
18.07.2019 г., давностният срок не е изтекъл.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира
въззивната жалба за неоснователна, поради което първоинстанционното
решение като правилно и законосъобразно следва да се потвърди в
обжалваната му част.
По частната жалба:
С обжалваното определение първоинстанционният съд е оставил без
уважение молбата на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД за
допълване на постановеното по делото решение в частта за разноските и
присъждане на такива за заповедното производство, като е приел, че искане
за присъждане на тези разноски не е направено своевременно, както и че
същите не фигурират в представения от страната списък по чл. 80 ГПК.
Според настоящия състав на съда така постановеното определение е
неправилно. В ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, представляващо задължителна съдебна практика, е прието, че
присъдените със заповедта за изпълнение разноски за заповедното
производство не се включват в предмета на установителния иск по чл. 422
ГПК, а представляват законна последица от уважаването, респ. отхвърлянето
на иска, което предпоставя правомощието на съда в исковото производство,
да разпредели отговорността за разноските по издаване на заповедта за
изпълнение. С решението си по установителния иск съдът се произнася по
дължимостта на разноските за заповедното производство - относно размера
им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски
съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. В мотивите на т.12 от
тълкувателното решение е посочено още, че е недопустимо ищецът в
исковото производство да поиска за първи път присъждане на разноски за
заповедното производство, ако не е направил такова искане със заявлението.
Така, ако заявителят е поискал присъждане на направените разноски в
4
заповедното производство, то съдът в последващото го исково производство
дължи произнасяне по направеното в заявлението искане и е без значение
дали ищецът отново е заявил това искане в исковата молба. В настоящия
случай такова искане ищецът е направил както в заявлението за издаване на
заповед за незабавно изпълнение, така и в исковата си молба. Непосочването
на разноските за заповедното производство в представения от ищеца пред
първата инстанция списък по чл. 80 ГПК не означава, че същият не е имал
намерение да поиска присъждането им.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира
частната жалба за основателна. Горното налага отмяна на обжалваното
определение и постановяване вместо него на ново, с което да се допълни
първоинстанционното решение в частта за разноските, като на банката с оглед
уважената част от исковете следва да се присъди сумата от 239,98 лв. –
разноски по съразмерност за заповедното производство за заплатена
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
При този изход на спора на жалбоподателя не се следват разноски.
Същият следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК да
заплати на въззиваемото дружество юрисконсултско възнаграждение за
настоящата инстанция в размер, което с оглед фактическата и правна
сложност на делото, съдът определя на 100 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 262171 от 05.08.2021 г., постановено по
гр. д. № 16312 по описа на съда за 2019 г., в частта, с която е признато за
установено, че БЛ. П. К., ЕГН: **********, дължи на „ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК: ***, сумата от 8027,74 лева –
главница за периода 15.06.2010 г. – 17.07.2014 г. по договор за банков кредит
№ 06 КР-АА-*** от 20.07.2007 г., ведно със законната лихва от постъпване на
заявлението в съда – 18.07.2019 г. до окончателното погасяване, за което
вземане е издадена Заповед по чл. 417 ГПК № 6593/19.07.2019 г. по ч.гр.д. №
11921/2019 г. на РС – Пловдив, както и е осъден да заплати на насрещната
страна сумата от 257,22 лева – разноски по съразмерност за
първоинстанционното производство.
В останалата си част решението като необжалвано е влязло в сила.
ОТМЕНЯ Определение № 263941 от 25.11.2021 г., постановено по гр.
д. № 16312 по описа на съда за 2019 г., с което е оставена без уважение
молбата на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК: ***, за
допълване на Решение № 262171 от 05.08.2021 г. в частта му за разноските,
като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ДОПЪЛВА Решение № 262171 от 05.08.2021 г., постановено по гр. д.
№ 16312 по описа на съда за 2019 г., в частта му за разноските, като
5
ОСЪЖДА БЛ. П. К., ЕГН: **********, да заплати на „ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК: ****, сумата от 239,98 лв. –
разноски по съразмерност за заповедното производство.
ОСЪЖДА БЛ. П. К., ЕГН: **********, да заплати на „ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК: ***, сумата от 100 лв. –
юрисконсултско възнграждение за въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6