Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 07.05.2020г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IІ А въззивен състав, в
открито съдебно заседание на седемнадесети октомври двехиляди и деветнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНАГ.
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева въззивно гражданско
дело № 13861 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба срещу решение от 27.06.2018г.
по гр. дело № 560/2017г. СРС, 34 състав, с което са уважени предявените искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като
е признато за установено, че ответникът
„С.Б.ЗА Р.– Б.“ АД дължи на ищеца „Л.К.“ ЕООД, сумата 10 800 лв. /с включен
ДДС/, представляваща абонаментна такса за месец април 2011г. по сключен на
01.07.2008г. договор за абонаментно консултантско обслужване, за която е
издадена фактура № **********/04.04.2011г., ведно със законната лихва от
06.10.2016г. до окончателното изплащане на вземането и сумата 3 294. 59 лв. –
обезщетение за забава за периода 07.10.2013г. – 06.10.2016г. С решението са присъдени разноски съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ответник „С.Б.ЗА Р.– Б.“ АД обжалва решението
изцяло, с оплаквания за неправилност и необоснованост, поради неправилно
приложение на материалния закон и нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържа,
че претендираната главница е недължима, тъй като независимо от осчетоводяването
на процесната фактура и включването й в дневник за покупките, дружеството не е
ползвало данъчен кредит в качеството му на лечебно заведение и представляваните
от него услуги представляват освобена доставка по смисъла на чл. 39 ЗДДС.
Отделно излага доводи, че преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на
06.10.2016г., е изтекла погасителната давност за вземането на 05.04.2014г.,
считано от датата на падежа – 05.04.2011г. Заявява, че не е налице прекъсване
на давността чрез признание на вземането, обективирано в представения от
ответната страна договор от 14.08.2012г.,тъй като същият не е подписан от
законен представител на лечебното заведение и презумпцията по чл. 301 ТЗ е
неприложима. Отделно излага подробни съображения, че е налице противопоставяне
по смисъла на чл. 301 ТЗ и съгласно цитирана в писмените бележки съдебна
практика, чрез оспорване на представения договор от 14.08.2012г., считано от
момента на узнаването за неговото съществуване по всички дела между страните, от
законните представители на въззивното дружество – изпълнителния директор К. и
прокуриста Г.. Твърди, че по делото не е налице доказано прекъсване на
давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД чрез признание на вземането от
длъжника и чрез представеното електронно писмо от 11.09.2014г., така и чрез
устни изявления, както е прието в обжалваното решение. Моли съда да отмени решението и да постанови
ново за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски.
Въззиваемият – ищец „Л.К.“ ООД /вписана в ТР промяна в
правноорганизационната форма на дружеството/ оспорва жалбата в депозиран писмен
отговор и писмени бележки. Твърди, че наличието на вземането по процесния
договор за абонаментно обслужване е безспорно установено по делото, като изводите
на СРС за наличие на валидно признание на вземането в представения договор от
14.08.2012г., са правилни и законосъобразни. Сочи, че оспорването на договора
от 14.08.2012г. от ответника е недоказано, тъй като съгласно заключението на
приетата СТЕ, липсват данни за техническа или интелектуална подправка на
оспорения документ, поради което същият обективира валидно признание на
вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, което прекъсва давността. Сочи, че
първоинстанционният съд правилно е приел, че И. Г. К. е подписала договора като
представител на въззивното дружество, тъй като изпълнителният директор Н.К. е
знаел, но не е възразил срещу подписания договор и извършените с договора
писмени признания обвързват дружеството на основание чл. 301 ТЗ. Отделно излага
съображения, че изводите на първоинстанционния съд за извършени с конклудентни
действия признания на процесното вземане – изпратени с електронно писмо от
11.09.2014г. счетоводни разчети, писмена кореспонденция и устни признания на
вземанията, извършени през 2013г, 2014г. и 2015г., съгласно показанията на
свидетелите П. и К., са правилни и законосъобразни. Моли съда да потвърди
решението, с присъждане на разноски.
Софийски
градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и
доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1
от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
При преценка правилността на първоинстанционното
решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд, в
рамките на правомощията си, намира, че
решението по същество е неправилно.
СРС е сезиран с искове с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК вр. чл. 286, ал 1 ЗЗД вр. чл. 36, ал. 1 ЗАдв. и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По делото е безспорно установено, че страните са били
обвързани от договор за абонаментно консултантско обслужване от 01.07.2008г. и допълнително
споразумение към него от 01.11.2008г., по силата на които ищецът „Л.К.“ ЕООД, в
качеството на довереник, е поел задължение за текущо консултантско обслужване
на ответната болница, в качеството й на абонат, както и за организация на
процесуалното й представителство, срещу насрещното задължение на абоната за
заплащане на месечна абонаментна такса в размер на сумата 10 800 лв. с ДДС
/считано от 01.11.2008г./ в срок до пето число на текущия месец /чл. 2, ал. 2
от договора/. За претендираната по
делото сума от 10 800 лв. – дължима абонаментна такса за м. април 2011г. с
включен ДДС, е издадена фактура № **********/04.04.2011г., която е включена в
дневника на покупките на ответното лечебно заведение. Горните обстоятелства са
отделени са безспорни и ненуждаещи се от доказване с определение от
24.04.2017г. на СРС, поради което наличието на вземане за главницата за
претендираното възнаграждение за м. април 2011г., е доказано по основание и
размер. Направените в тази връзка в жалбата доводи са неоснователни, тъй като в
хода на първоинстанционното производство не са релевирани оплаквания срещу
приетото от СРС по реда на чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и
относно разпределената доказателствена тежест в тази връзка.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е направил
своевременно възражение за погасяване на процесното вземане по давност, при
приложение на краткия 3 - годишен давностен срок, евентуално на общата 5 - годишна
давност.
За да уважи исковете, СРС е приел, че е приложима 3
-годишната давност по чл. 111, б.“в“ ЗЗД, тъй като се касае за периодични
плащания по смисъла на ТР № 3/18.05.2012г. по т.д. № 3/2011г. на ВКС, ОСГТК, но
е налице прекъсване на давността с направеното признание на вземането в
представения по делото договор от 14.08.2012г. от страна на ответното лечебно заведение.
В мотивите на обжалваното решение е прието, че оспореният по реда на чл. 193 ГПК договор от 14.08.2012г. е автентичен като писмен документ; независимо, че
същият не е подписан от законен представител на дружеството, поради което е налице хипотезата на чл. 301 ТЗ. В тази връзка е кредитирал показанията на
свидетеля П., съгласно които законният представител на ответното дружество е
признал за съществуващите задължения от страна на ответника, както и
показанията на свидетеля К.. СРС е приел, че е налице прекъсване на давността
както с признанието на вземането в договора от 14.08.2012г., така и с последващи
конклудентни действия, като давността е прекъсвана с всяко признаване на
задължението съответно през 2012г. , 2013г., 2014г. и 2015г.
Предвид гореизложеното, спорният във въззивното
производство въпрос е дали е налице прекъсване на давността с направеното
признание на вземането в представения по делото договор от 14.08.2012г., респ.
дали вземането е погасено по давност.
Въззивният съд споделя изводите на СРС за приложимост
на кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, като в тази част
препраща към мотивите в обжалваното решение. Основният предмет на договора е осигуряване
на абонаментно консултантско обслужване, като визираните задължения за ищеца,
както и на ответника за плащане на абонаментна такса - възнаграждение, имат
еднороден и периодичен характер, по арг. от указанията в ТР № 3/2012г. на ОСГТК
на ВКС. Задължението на довереника е визирано изрично в чл. 1 на договора като
текущо, а задължението за плащане на абонаментна такса е уговорено в еднакъв
размер всеки месец, т.е налице е повтарящо се задължение за плащане на парична
сума в еднакъв размер, уговорена на месечна база. По изложените съображения е
приложима тригодишната погасителна давност.
Заявлението по чл. 410 ГПК е подадено на 06.10.2016г.,
поради което принципно давността във всички случаи е изтекла към този момент,
считано както от падежа на фактурата – 05.04.2011г., така и от 14.08.2012г.,
когато се твърди да е налице признание на вземането, прекъсващо давността.
Независимо от изложеното, следва да се отбележи, че по делото не е доказано
признание на вземането от страна на ответното лечебно заведение нито с
оспорения договор от 14.08.2012г., нито с последващи конклудентни действия,
включително и при приложение на презумпцията по чл. 301 ТЗ. В тази връзка
въззивният съд не споделя мотивите на СРС.
Представеният по делото от ищеца договор от
14.08.2012г., оспорен от ответника с твърдения за т.нар. „кражба“ на подпис, е
сключен от И.Г.Г. – К., лично и като представител на болницата. В чл. 1 и чл. 2
от договора са обективирани клаузи, съгласно които „Доверителите И. К. лично
и като представител на „С.Б.ЗА Р.– Б.“ АД, признават по основание и
размер задълженията си за плащане, които имат към И.С. и представляваното от
нея дружество „Л.К.“, като са описани в двете клаузи лични задължения на И. К.
и на лечебното заведение към „Л.К.“ ЕООД. Последната страница от договора /л.
125 от делото/ започва с чл. 3 и завършва с чл. 6, като в посочените клаузи са
обективирани изявления, които нямат връзка с клаузите на чл. 1 и чл. 2 от
представения договор. Последната страница е подписана с три подписа за
доверител от И. К., които съгласно приетата СПочЕ, са нейни. По делото е също
безспорно, че към 14.08.2012г. единственият законен представител на ответното
лечебно заведение е изпълнителният директор Н.К., а И. К. е член на Съвета на
директорите и няма представителна власт по отношение на дружеството. Оригиналът
на оспорения договор е представен в първоинстанционното производство, като в
о.с.з. на 28.02.2018г. е извършена констатация за идентичност с представеното
по делото копие. Оригиналът е представен и на вещото лице, изготвило
заключението на СПЕ през м. февруари 2018г., а на 26.06.2018г., по сведение на
адв. С., е установена липсата му при пътуване в трамвай, за което е образувано
УРИ 228000-6356/18 по описа на 4 РПУ-СДВР – удостоверение, изд на
29.06.2018г. от СДВР - 4 РПУ на МВР.
Разпитаната като свидетел И. К. заявява, че
единственият договор, който е подписала на 14.08.2012г., е представеният по
делото /л. 142 -144/, като видно от съдържанието
му, същият е сключен между нея и адв. С. в лично качество и е подписан на всяка страница. Свидетелката дава
показания, че между нея и адв. С. има множество подписани договори в лично
качество за осъществяване на правна помощ по нейни дела за наследство, по които
е подписвала и двете си малолетни към този момент деца, като довереник. Заявява,
че притежава договори с идентична последна страница като оспорения по
настоящото дело /л. 125 от делото/. Свидетелката заявява, че е видяла за първи
път процесния оспорен договор от 14.08.2012г., с посоченото съдържание, в гр.
Дупница по други дела между страните и категорично не е подписвала такъв.
Свидетелката М. П. дава показания, че е присъствала
при подписване на процесния оспорен договор, при което присъствали трите – тя,
адв. С. и И. К.. Твърди, че след подписване на процесния оспорен договор бил
сключен другия договор на същата дата лично между адв. С. и И. К., като
оспореният договор е изготвен от нея като адвокат, в качеството й на част от
екипа на „Л.К.“ ЕООД към този момент. Свидетелката М. П. е дъщеря на управитела
на „Л.К.“ ЕООД – Р. П. към момента
разпита й. Свидетелката П. също
дава показания, че й е известно за писмени и устни признания на изпълнителния
директор К., на И. К. и В.Ч., представян като финансов консултант на
последната, за дължимите суми на болницата към ищцовото дружество. Първото
признание било през м. декември 2011г., като процесната фактура била включена в
изготвена справка за дължимите суми. Свидетелката заявява, че на последваща
среща през м. април 2013г. в офиса на адв. С. отново били потвърдени
ангажиментите за незаплатени задължения на болницата от изпълнителния директор К.,
който знаел за договора от 14.08.2012г. След това имало „признания“ през 2014г.
и 2015г., като К. и Ч. обещали до края на 2015г. всички задължения да бъдат
погасени.
Свидетелят К. – изпълнителен директор на ответното
дружество към момента на подписване на процесния договор, дава показания, че е
узнал за оспорения договор по друго дело през 2017г., като го е видял за първи
път по време на самия съдебен процес. Свидетелят заявява, че е имало
незаплатени суми по договор за абонаментно обслужване с ищцовото дружество,
както и извършени частични плащания, но не помни конкретни фактури, включително
и процесната.
Свидетелят К., работил в ответната болница на различни
длъжности, заявява, че знаел за сключен договор между страните,но не бил виждал
такъв, присъствал на срещи в офиса, на които са обсъждани счетоводни и
финансови въпроси за двете дружества.
Съгласно константната съдебна практика на ВКС, за да е
налице признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, следва да е
налице ясно и недвусмислено волеизявление на длъжника, направено в рамките на
давностния срок, отправено до кредитора и достигнало до него, с което се
признава изрично самото задължение, а не правопораждащите го факти.
В случая с обсъдения по –горе договор от 14.08.2012г.,
представен от ищеца, не е налице такова признание. Освен, че т.нар признание не
изхожда от лице с представителна власт за ответното дружество, въззивният съд
намира, че в представения от ищеца договор от 14.08.2012г. липсва смислова и
логическа връзка между изявленията на последната подписана страница и
предходните. С оглед всичко гореизложено относно кражбата на оригинала на
оспорения договор, след представянето му пред вещото лице и пред съдебния
състав, независимо от липсата на пълно доказване на т.нар. „кражба“ на подпис,
поради последващата липса на оригинала, съдът намира, че материалната
доказателствена сила на волеизявленията в чл. 1 и чл. 2 е разколебана в
достатъчна степен, независимо от автентичността на подписите на последна
страница. В тази връзка не е налице признание на вземането, тъй като
волеизявлението по смисъла на чл. 116, ал.1, б. „а“ ЗЗД следва да е ясно и
недвусмислено и да изхожда от длъжника. В случая в оспорения документ фигурират
изявления на лицето К. лично и като представител на юридическото лице, като
същевременно последната страница е подписана три пъти за „доверители“. В тази
връзка съдът не кредитира показанията на свидетеля П., че е присъствала при
подписване на такъв договор, като отчита както заинтересоваността й /с оглед
пряката родствена връзка с управителя на ищцовото дружество/ по реда на чл. 172 ГПК, така и изолираността на дадените от същата показания. От друга страна,
показанията на свидетелите на ответника кореспондират помежду си и с останалия
доказателствен материал, поради което въззивният съд ги кредитира.
Отделно от това, дори да се приеме, че е налице такова
изявление от И. К. в оспорения договор от 14.08.2012г., същото безспорно е от
лице без представителна власт за лечебното заведение.
Не е налице и хипотезата на чл. 301 ТЗ, както е приел
първоинстанционния съд, като в тази връзка оплакванията в жалбата са
основателни. За да се приложи визираната законова презумпция, следва факта на
реално и обективно узнаване от законния представител на дружеството за
извършеното без представителна власт действие да е установен при пълно и главно
доказване, за да се приеме, че липсата на противопоставяне е резултат от
действително формирана воля за приемане на правните последици на извършеното
без представителна власт действие. В закона липсват уредени специални
изисквания за начина, по който се доказва узнаването от търговеца.
В случая разпитаният като свидетел Н.К. – законен
представител на болницата, дава показания, че е узнал за договора от
14.08.2012г. по друго дело пред 2017г. и показанията му кореспондират с
показанията на свидетеля К.. Не е спорно, че са налице множество дела между
страните, по всяко от което процесният договор е оспорен от лечебното заведение.
Показанията на свидетеля К. са общи и въобще не установяват релевантни
обстоятелства в тази връзка. Показанията на св. П. също не могат да се ценят с
оглед приложение на чл. 301 ТЗ, както е приел първоинстанционния съд и въобще
не установяват признания на вземането с конклудентни действия, съответно
прекъсване на давността съответно през 2012г., 2013г., 2014г. и 2015г. В тази
връзка следва да се разграничи знание за задълженията и признание на вземането.
Поддържаните в писмените бележки на въззивамия доводи, че е достатъчно признанието
на вземането да бъде извършено пред държавен орган или чрез конклудентни
действия са принципно верни, съгласно практиката на ВКС, но в случая не са
налице такива доказателства.
Не следва различен извод и от представеното електронно
писмо от 11.09.2014г., изходящо от ищеца, с което са изпратени три броя писма
за потвърждаване на разчети, но до трето по делото лице – „Д.М.“ ЕООД, на
електронен адрес -
d.m.ltd@abv.bg, който не е посочен в процесния договор като адрес за
кореспонденция. Предвид изложеното, визираното писмо въобще не е доказано да е
достигнало до ответната болница, респ. да се цени като момент на узнаване с цел
приложение на разпоредбата на чл. 301 ТЗ.
Ето защо не е налице прекъсване на давността и искът
за главницата е изцяло неоснователен, като погасен по давност, поради което
неоснавателна е и акцесорната претенция за мораторна лихва.
По изложените съображения жалбата е основателна и обжалваното
решение следва да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго за отхвърляне
на исковете, като погасени по давност.
По разноските:
Въззиваемият –ответник претендира разноски за държавна
такса за въззивното производство в размер на 281. 89 лв. и за депозит за вещи
лица в първонистанционнот производство в размер на 280 лв., които са
основателни и доказани и следва да бъдат присъдени. Съгласно представения
списък по чл. 80 ГПК, се претендират и разноски за обезпечителното производство
в размер на сумата 20 лв., които следва да се присъдят, по арг. от т. 5 на ТР №
6/06.11.2013г., но до доказания размер от 15 лв. – за заплатена държавна такса.
Въззивамият претендира и разноски за адвокатско
възнаграждение в общ размер на сумата 4 620 лв. с включен ДДС, от които,
съгласно представения в хода на въззивното производство договор за правна
защита и съдействие: сумата 1500 лв. без ДДС – за първоинстанционното исково
производство, сумата 500 лв. без ДДС – за заповедното производство, сумата 350
лв. без ДДС – за производството по обжалване на наложено обезпечение и сумата
1500 лв. без ДДС – за настоящото въззивно производство. Представени са
доказателства за заплатено възнаграждение в общ размер от 4620 лв. с ДДС по
банков път, съобразно уговореното. Въззивният съд намира, че искането за
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение е основателно и доказано
само за въззивното производство. По делото не са представени доказателства за
уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за заповедното производство, за
частното производство по чл. 396 ГПК и за първоинстанционното исково
производство и не са направени такива искания за присъждане на разноски в
съответните производства. Тази липса не може да се преодолее с представения във
въззивното производство договор за правна защита и съдействие. В хода на
устните прения в първоинстанционното производство пълномощникът на ответника
изрично е заявил претенция за разноски
само за депозит за вещо лице.
Предвид горното, следва да се присъди претендираното и
доказано адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1800 лв. с ДДС само за
настоящата инстанция. От въззивника е направено своевременно възражение за
прекомерност на претендираното възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Минималният
размер, определен на основание чл. 7, ал.2, т. 4 от Наредба № 4/2004г. за
минималните размери на адвокатски възнаграждения, е в размер на сумата 952. 84
лв. без ДДС или 1142. 91 лв. с включен ДДС. В настоящия случай съдът намира, че
не следва да намалява размера на претендираното адвокатско възнаграждение,
предвид реално извършените процесуални действия и реализираната защита от
пълномощника на въззиваемия. Във въззивното
производство са проведени две съдебни заседания, първото от които в обем,
значително надвишаващ обичайния по време, видно от съдържанието на съдебния
протокол /общо 18 стр/, поради направени множество възражения, оспорвания и
искания по приложение на процесуалния и материалния закон от въззиваемата
страна. Съдът не е длъжен винаги да намалява размера на претендираното адвокатско
възнаграждение до нормативно установения минимум при направено възражение, а
преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК е винаги конкретна с оглед действителната
фактическа и правна сложност на делото и реално осъществената правна защита. Ето
защо в случая съдът намира, че следва да присъди цялата претендирана сума от 1800
лв. – адвокатско възнаграждение с ДДС за настоящата инстанция или общо сумата
2081. 89 лв. – разноски за въззивното производство; сумата 280 лв. – разноски за
първоинстанционното производство и сумата 15 лв. – разноски за частното
обезпечително производство.
С оглед цената на исковете, на основание чл. 280, ал.
3, т. 1 ГПК, решението не подлежи на касационно обежлване.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение от 27.06.2018г. по гр. дело № 560/2017г. СРС, 34 състав и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Л.к.“ ООД, ЕИК ******** срещу „С.Б.ЗА
Р.– Б.“ АД, ЕИК ********, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че „С.Б.ЗА Р.– Б.“ АД дължи на „Л.к.“ ООД,
сумата 10 800 лв. /с включен ДДС/, представляваща абонаментна такса за месец
април 2011г. по сключен на 01.07.2008г. договор за абонаментно консултантско
обслужване, за която е издадена фактура № **********/04.04.2011г., ведно със
законната лихва от 06.10.2016г. до окончателното изплащане на вземането и
сумата 3 294. 59 лв. – обезщетение за забава за периода 07.10.2013г. –
06.10.2016г., като погасени по давност.
ОСЪЖДА „Л.к.“ ООД,
ЕИК ******** да заплати на „С.Б.ЗА Р.– Б.“ АД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
сумата 2081. 89 лв. – разноски за въззивното производство; сумата 280 лв. –
разноски по гр.д. № 560/2017г. на СРС, 34 с-в и сумата 15 лв. – разноски по
ч.гр.д. № 9689/2017г. на СГС.
Решението не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.