РЕШЕНИЕ
№ 243
гр. Кюстендил, 12.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ в публично заседание на осми
ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Р. Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Елисавета Г. Деянчева
при участието на секретаря Галина Г. К.
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20221500500472 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по постъпила въззивна жалба с вх. № 5640/11.07.2021 г., от А. Т.
К., с ЕГН **********5, чрез пълномощника й адв. Н. Х. от ЛАК, с адрес за връчване
гр. София, ул. „Солунска“ № 26, насочена против Решение № 245 от 27.05.2022 г. по
гр.д. № 1966/2021 г. на Районен съд – Дупница.
Въззивницата счита атакуваното решение за неправилно, постановено при
съществено нарушение на материалния закон и при неправилна оценка на събраните по
делото доказателства.
Твърди, че доказателствата по делото легитимират ответницата като собственик
на процесната жилищна сграда и ¼ ид.ч. от поземления имот, в който е построена,
възложени в неин дял по силата на протокол за съдебна делба от 22.06.1996 г., вписан в
Служба по вписвания на 25.11.1996 г. С него съделителите приели, че вместо дял в
полза на праводателят на ищцата Я.Ч. да бъде учредено пожизнено право на ползване
върху делбения имот, предмет и настоящото производство.
Счита, че според събраните гласни доказателствени средства Я.Ч. продължил да
живее в делбения имот първоначално самостоятелно, а в последствие и със съпругата
си А.Х.М. – майка на ищцата.
Позовава се обаче на договор в нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот от 24.11.1998 г., като сочи, че с него Я.Ч. продал на ищцата, настоящ
въззивник, процесния имот, запазвайки за себе си и за съпругата си пожизненото право
на ползване.
1
Смята, че свидетелските показания на Ц.И. и Б.Ш. потвърждават, че от датата на
закупуването на имота ищцата установила върху него фактическа власт лично.
Свидетелят Ч. пък сочел, че от две години насам в процесната къща живеела дъщерята
на ищцата.
Всичко това сочело, че ищцата не е имала качеството държател на процесния
имот. Тя владяла процесния имот на основание договора в нотариален акт за покупко-
продажба на недвижим имот от 24.11.1998 г., който макар и да не породил
транслативен ефект поради това, че праводателят й не бил собственик на имота, който
й продал, сложил началото на упражнявана фактическа власт от датата на сключването
лично, а в последните две години и чрез нейната дъщеря, годна да я легитимира като
собственик на оригинерно основание. Това не предполагало наличие на правомощието
държане, поради което презумпцията на чл. 69 от ЗС не се считала оборена. И макар
фактическата власт върху имота да е била придобита без основание, според посочената
презумпция се предполагало, че упражняващият я я държи за себе си, т.е. имал
качеството владелец, без необходимост да демонстрира намерението си за своене
спрямо собственика. Позовава се в тази насока на изводите в Решение №
60077/14.06.2021 г. по гр.д. № 3677/2020 г. на Първо гр. о. на ВКС.
Приемайки обратното първоинстанционният съд постановил неправилен
съдебен акт.
Въззивницата смята още, че анализът на доказателствата бил неправилен, а
някои от доказателствата – изопачени.
Изразява несъгласие с приетото в атакувания акт, че ответницата не знаела за
договора в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 24.11.1998 г., че
от датата на сключването на договора до смъртта на прехвърлителя Р. Ч. продължила
да упражнява правото си на собственост върху имота чрез баща си Я.Ч., в чиято полза
при делбата от 1996 г. учредила право на ползването му, били фактически неверни. Не
това сочели свидетелите. Св. Ц.И. била категорична, че ответницата е известена от
баща си за продажбата, но не защитила собствеността си, като дори спряла да
посещава имота. Ищцата обаче, имала ключ от него и прекарвала там зимните месеци,
заедно със семейството си. С това демонстрирала намерението си за своене. В тази
насока били показанията и на св. Ш..
По посочените аргументи се иска отмяна изцяло на първоинстанционното
решение и постановяване на ново решение, с което предявеният иск да бъде уважен.
Не се претендират разноски.
С въззивната жалба не се поддържат доказателствени искания.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната
жалба от насрещната страна Р. Я. Ч., ЕГН **********, чрез пълномощника й адв. Ю.
Д. от КАК.
В него е застъпено становище, че въззивната жалба е бланкетна, без посочени
конкретни факти и обстоятелства досежно твърдяната порочност, поради което
атакуваният акт следвало да бъде потвърден. Изложеното в нея преповтаряло
твърденията в исковата молба, по които съдът дал конкретни отговори след обстоен
анализ на събраните доказателства и при изготвени надлежно мотиви.
Присъединява се към изведените фактически обстоятелства и изводите на
първостепенния съд.
Споделя изцяло, че договорът от 24.02.1998 г. не е годен да легитимира ищцата
2
като собственик, т.к. и праводателят й не бил такъв. Смята, че тя не го е придобила и на
оригинерно основание, т.к. елементите на владението не били доказани, в т.ч. и
намерението за своене не било доведено до знанието на ответницата.
При тази доводи счита, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена
без уважение, а обжалваното решение – потвърдено.
Претендира сторените деловодни разноски пред настоящата инстанция.
Не поддържа искания за събиране на доказателства и не ангажира такива.
В открито съдебно заседание страните чрез пълномощниците си, като
въззиваемата Р. Я. чрез изрична молба на своя процесуален представител, поддържат
становищата си.
Съдът, след като обсъди основанията за неправилност на съдебното решение,
които са посочени във въззивните жалби и взе предвид становищата на страните и
събраните доказателства пред първата инстанция, при спазване разпоредбата на чл.
235 от ГПК, прие за установено следното:
Ищцата твърди, че е собственик на процесния имот по силата на Договор за
покупко-продажба, обективиран в Нотариален акт № 104, том І, рег. № 959, дело №
153/24.11.1998г. От датата на сключване на договора упражнявала владение върху
построената в поземления имот сграда с идентификатор 68789.604.140.3, със застроена
площ от 24 кв.м., брой етажи 1, предназначение: промишлена сграда, както и правото
си на собственост върху описаните недвижими имоти чрез своята майка А.Ч. - техен
държател.
Поддържа искане за постановяване на решение, с което съдът да признае за
установено в отношенията между страните, че е собственик на гореописаните имоти на
основание покупко-продажба, а при условията на евентуалност - на основание изтекла
в нейна полза придобивна давност, за 1/4 ид.ч. от поземления имот и сграда с
идентификатор 68789.604.140.1, както и на основание изтекла в нейна полза
придобивна давност за построената в поземления имот сграда с идентификационен
номер 68789.604.140.3.
Претендира сторените деловодни разноски.
В срока по чл.131 от ГПК е депозиран отговор на исковата молба, като
ответницата сочи, че предявеният иск е допустим, но неоснователен. Твърди, че е
собственик на описания в исковата молба имот по силата на Протокол за съдебна делба
по гр.д.№ 1243/1996г. по описа на РС-Дупница, съгласно който баща й имал учредено
пожизнено право на ползване върху него. Именно там живял със съпругата си, а след
смъртта му (починал на 28.08.2018г.) ответницата поканила с нотариална покана
съпругата му да напусне имота, а след нейния отказ предявила иск по чл. 108 от ЗС, по
който било образувано гр.д.№ 802/2019г. по описа на РС-Дупница. С решение от
10.12.2019г. бил уважен предявеният ревандикационен иск, като било признато за
установено по отношение на същата, че ответница в настоящия процес е собственик на
процесния имот и е осъдена Ч. да й предаде владението върху същия. Поддържала е
също, че понеже Я.Ч. никога не е бил собственик на процесния имот, не би могъл да
прехвърли собствеността върху същия.
Оспорва и предявеното в условията на евентуалност оргинерно придобивно
основание. Твърди, че ищцата никога не е владяла процесния имот. В него живели
бащата на ответницата Я.Ч., като ползвател на основание учреденото му право на
ползване, и неговата съпруга А.Ч.. След смъртта на баща си ответницата поканила
3
последната да напусне имота и след нейния отказ предявила срещу нея
ревандикационен иск, прекъсващ давността. Отделно от това, ищцата никога не
манифестирала пред ответницата владение върху имота.
С оглед изложеното, моли съда да отхвърли изцяло предявения иск като
неоснователен. Претендира разноски.
В съдебно заседание пред въззивния съд жалбата се поддържа от процесуалния
представител на жалбоподателя, респ. оспорва от пълномощника на ответника по
жалбата, който поддържа е депозирания отговор в свое писмено становище.
Съдът като съобрази доводите във въззивната жалба, както и събраните
доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
С обжалвания първоинстанционен акт РС – Дупница е отхвърлил като
неоснователен предявения от А. Т. К., с ЕГН **********5, чрез пълномощника й адв.
Н. Х. от ЛАК, с адрес за връчване гр. София, ул. „Солунска“ № 26, иск с правно
основание чл. 124, ал. 1, от ГПК, за признаване за установено по отношение на Р. Я. Ч.,
ЕГН **********, с адрес гр. Благоевград, ***, че ищцата е собственик на 1/4 идеална
част от парцел ІХ-3602, кв. 270 по плана на гр. Дупница, с площ от 377 кв. м., който
парцел, съгласно КККР, одобрени със заповед № 300-5-56/30.07.2004г. на ИД на АГКК,
представлява Поземлен имот с идентификатор 68789.604.140, находящ се в
гр.Дупница, общ. Дупница, област Кюстендил, с адрес на поземления имот: гр.
Дупница, ***, с площ от 406 кв.м., трайно предназначение: Урбанизирана, начин на
трайно ползване: Ниско застрояване /до 10 метра/, стар идентификатор: няма, номер по
предходен план: 3602, квартал 270, парцел IX, при съседи: ПИ с идентификатор №
68789.604.139; ПИ с идентификатор 68789.604.142; ПИ с идентификатор №
68789.604.141; ПИ с идентификатор № 68789.604.85; ПИ с идентификатор №
68789.604.129, ведно с построените в имота: сграда с идентификатор номер
68789.604.140.1, със застроена площ от 50 кв.м., брой етажи 2, предназначение:
жилищна сграда-еднофамилна и сграда с идентификатор 68789.604.140.3, със
застроена площ от 24 кв.м., брой етажи 1, предназначение: промишлена сграда. С оглед
изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в тежест на ищцата са възложени
и сторените от ответницата разноски в производството пред първата инстанция в
размер на 700.00 лева.
За да постанови този резултат първостепенният съд е възприел фактическа
обстановка, която се споделя и от настоящия въззивен състав.
Действително от доказателствата по делото е установимо, че по силата на
договор за покупко-продажба на недвижим имот, материализиран в Нотариален акт с
№ 104, том І, рег. № 959, дело № 153/24.02.1998г. по описа на нотариус С.С., с район
на действие ДРС, Я.Ч. продал на А. Т. К. процесния недвижим имот, като е запазил за
себе си и за съпругата си А.Ч. правото на ползване върху същия.
Твърдението, че А.Ч. е майка на ищцата в първоинстанционното производство
А. К., не е оспорено.
С нотариална покана от 29.10.2018г. ответницата поканила А.Ч. - майка на
ищцата, да й предаде процесния недвижим имот в тридневен срок от получаване на
поканата или да й заплаща месечен наем в размер на 300.00 лв. Поканата е получена
лично от адресата на 03.12.2018г.
Липсва спор по обстоятелството, че с решение по гр.д.№ 802/2019г. на РС- от
10.12.2019г. (влязло в сила на 09.03.2021г.), е признато за установено по отношение на
4
А.Ч., че Р. Я. Ч. е собственик на процесния недвижим имот и е осъдена да предаде
владението върху същия.
От събраните по делото доказателства се установява, че Я.В. Ч., притежавал ЕГН
**********, е починал на 28.08.2018г., за което е съставен Акт за смърт №
0392/28.08.2018г. в гр. Дупница, като след смъртта си е оставил наследници по закон
своята преживяла съпруга А.Х.Ч., както и дъщерите си Р. Я. Ч. и В.Я.И..
Приобщен към делото е Акт за граждански брак № 157/08.08.1998г., видно от
който Я. и А. Ч. са сключили граждански брак на 08.08.1998 г.
Твърдението, че А.Ч. е майка на ищцата в първоинстанционното производство
А. К., не е оспорено.
Според данните в приобщения към доказателствата по делото Нотариален акт за
собственост на недвижим имот, придобит по покупко-продажба с № 130, том Х, дело
№ 3901/28.05.1975г. по описа на РС-Станке Димитров (понастоящем гр. Дупница) – на
л. 6 от делото, Я.Ч. е признат за собственик „по покупко-продажба и давностно
владение“ на „жилищна сграда от етаж и мазета, застроена върху 50 кв.м., ведно с една
четвърт от дворно място върху което е застроена жилищната сграда, съставляващо
парцел Х (десети), пл. № 5179, в кв. 18 по плана на гр. Станке Димитров, с урегулирано
пространство от 377 кв. м.“.
Видно от приложената справка с изх. № 94-Н-228- (1)/09.05.2022г. от общ.
Дупница, както и от Удостоверение за наследници на Д.Б.Ч., притежавала ЕГН
**********, починала на 21.05.1982 г., за което бил съставен Акт за смърт №
671/22.05.1982г., съставен в гр. София,
Съгласно постъпила Справка от Община-Дупница изх. № 94-Н-228- (1) от
09.05.222 г. Я.Ч. и Д.Б.Ч. са сключили граждански брак на 19.04.1966 г., който е
прекратен с развод по силата на Решение № 95/30.03.1967г. по гр.д.№1039/1966г. на
РС-Станке Димитров. На 19.03.1970 г. двамата повторно сключили граждански брак, за
който бил съставен Акт за граждански брак № 98/19.03.1970г.
С Протокол от проведено на 22.11.1996г. съдебно заседание по гр.д. №
1243/1996г. по описа на РС-Дупница, съдът е одобрил постигнатата между ответницата
Р. Я. Ч., сестра й В. Я. и баща й Я.Ч. съдебна спогодба, по силата на която
съделителката Р. Я. Ч. получава в дял и става изключителен собственик на процесния
недвижим имот, допуснат до делба между тях с решение по същото дело, като вместо
дял съделителката В. Я. е получила за уравнение на дела си от Р. Ч. сума в размер на
8000.00 лв., а вместо дял в имот, на съделителят Я.Ч.. е учредено пожизнено правото на
ползване върху процесния имот и е получил за уравнение на дела си от Р. Ч. сума в
размер на 15 000.00 лв.
По делото пред първата инстанция са събрани гласни доказателствени средства
чрез разпита на свидетелите Ц.И., Благой Ч. и Б.Ш..
Пред въззивната инстанция не са събирани допълнителни доказателства.
Въз основа на така установената фактическа обстановка се налагат
следните правни изводи:
При извършената служебна проверка настоящият въззивен съдебен състав
намира, че първоинстанционното решение е валидно. Постановено е от надлежен
съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната
власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от състава, който го е
постановил.
5
Решението, с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба е и
допустимо, тъй като първоинстанционния съд е разгледал допустими искове,
предявени от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск,
надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба.
Предявеният иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 124, ал.
1 от ГПК - положителен установителен иск за собственост върху недвижим имот, като
са поддържани още с исковата молба две основания за собственост в условията на
евентуалност.
Споделимо е схващането, възприето и от първостепенния съд, че както всеки
установителен иск, искът по чл. 124 от ГПК има за цел да разреши възникнал правен
спор относно притежанието на конкретно вещно право и установи със сила на
пресъдено нещо на действителното правно положение в отношенията между
спорещите страни по повод на вещта, обект на оспорваното право.
С оглед разпоредбата на чл.77 от ЗС правото на собственост се придобива чрез
правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Неговата защита
в съдебното производство предполага посочване на основанието, на което се твърди, че
е придобито, защото това очертава както предмета на спора, така и предмета на
доказване, като в същото време е израз на диспозитивното начало в гражданския
процес. Именно в рамките на посоченото придобивно основание може да се произнесе
съдът и само по него се създава сила на присъдено нещо с диспозитива на решението.
В случая правото на собственост на ищцата досежно процесния имот е основано
на твърденията й, че същият е придобит от нея чрез сделка, евентуално чрез
упражнено владение, годно да я легитимира като собственик.
Досежно соченото деривативно основание:
В подкрепа на твърдението, че ищцата притежава процесния имот по силата
сделка, тя е представила заверен препис от договора в нотариален акт за покупко-
продажба на недвижим имот от 24.11.1998 г. Към този момент обаче, праводателят по
договора не е бил собственик на продадения имот, видно от приложения заверен
препис от Протокол, съставен в открито съдебно заседание по гр.д. № 1243/1996 г.
Притежавал е единствено правото на ползване, което е било погасено със смъртта му
през 28.08.2018 г. В този смисъл съдебната практика еднозначно приема, че
продажбата от несобственик не прави сделката недействителна, а само
непротивопоставима по отношение на действителния собственик. Това е така, тъй като
вещнопрехвърлителното действие на сделката настъпва само по отношение на тези
права, на които праводателят е бил титуляр. По отношение на правата, които той не
притежава този ефект на сделката не може да се прояви. В този смисъл е както
посочената от първостепенния съд съдебна практика, така и прогласената с Решение №
854 от 29.12.2010 г. по гр. д. № 578/2010 г., ІV г. о., Решение № 75 от 16.07.2015 г. на
ВКС, по гр. д. № 6599/2014 г., ІІг. о. и мн.др. Приема се, че отношенията между
страните по такава сделка са облигационни и относителни (само между страните по
сделката). Следователно ищцата в случая претендира права въз основа на деривативно
придобивно основание от несобственик, която транслативната сделка не е породила
вещен ефект, респ. претенцията в тази част е неоснователна.
Договорът, на който се позовава ищцата в сочения смисъл, не може отменен,
въпреки горния извод. С Тълкувателно решение № 3/ 29.11.2012 г. на ОСГК на ВКС бе
прието, че на отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 от ГПК подлежат само констативните
нотариални актове за собственост (актове, които удостоверяват право на собственост
6
върху недвижим имот), но не и конститутивните такива, с които се прехвърля, изменя
или прекратява вещно право върху недвижим имот, НО сочените в акта, на който се
позовава ищцата, права са непротивопоставими на действителния собственик –
ответницата тук.
При тези съображения първото придобивно основание, посочено в исковата
молба, не е установено със средствата на ГПК.
При този възприет извод се налага необходимост от разглеждане на претенцията
за установяване на евентуалното, посочено от ищцата, основание – изтекла в нейна
полза придобивна давност.
Досежно соченият оригинерен способ:
Не съществува съмнение, че придобивната давност е способ за придобиване на
право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо
упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време. Както
е отбелязал и първостепенният съд, по арг. от нормата на чл. 79, ал. 1 от ЗС, правото на
собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в
продължение на 10 години, респ. 5 години в хипотезата на чл. 79, ал. 2 от ЗС, като е
необходимо и демонстриране по отношение на невладеещия собственик поведение,
което несъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия за себе си, а
именно поведение на пълноправен собственик, за какъвто се счита.
Владелецът, който се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност,
следва да докаже в хода на съдебния процес, че е демонстрирал намерението си за
своене на имота по отношение на действителния собственик, тъй като само по този
начин може да се произведе ефектът на придобивната давност (в този смисъл -
Решение № 3/20.04.2012 г. по гр. д. № 724/2011 г. по описа на ВКС, II г. о. и мн.др.).
Елементите на фактическия състав по чл. 79 ЗС следва да се установят по делото при
условията на пълно и главно доказване - Решение № 836/06.01.2011 г. по гр. д. №
1604/2009 г. по описа на ВКС, I г. о., Решение № 8/23.01.2012 г. по гр. д. № 138/2011 г.
по описа на ВКС, I г. о. и др.
В случая бе установено, че прехвърлителят Я.Ч. не е притежавал собственост
върху имота, с който се е разпоредил в полза на ищцата. При извършеното
прехвърляне от несобственик сделката е валидна, както вече се посочи, но с нея се
прехвърля обемът от права, които притежава праводателят, а правото на собственост
не е сред тях, както и владението върху имота. Следователно не може да се приеме, че
ищцата е установила фактическа власт върху имота, предмет на иска на основание,
годно да я легитимира като собственик.
Наред с това, по силата на съдебната спогодба по гр.д. № 1243/1996г. по описа
на РС-Дупница, на съделителя Я.Ч. вместо дял в имот е учредено пожизнено право на
ползване. Липсва спор по делото, че то е упражнявано от този момент и до смъртта му.
Това право е противопоставимо като материално право на всеки, вкл.на собственика на
имота. В съдържанието му се включва възможността за лично ползване на имота
/обитаване/ и да се събират плодовете /наемите/ от него, но макар това състояние да е
близо до обективния елемент на владението, не се покрива с него, доколкото
фактическата власт на ползвателя върху имота включва само правото да ползва вещта
лично или чрез отдаване под наем, като той не може да формира анимус за
придобиване правото на собственост в това си качество. Или правомощието
„владение“ е съществен елемент от съдържанието на правото на ползване.
В същото време владелецът, за да се легитимира като такъв, следва да упражнява
7
фактическа власт върху имота като демонстрира пред всички, че го счита за свой.
В случая владението е осъществено по силата на учреденото право на ползване
от Я.Ч., който заживял, а в последствие сключил и граждански брак, с А.Ч. – съпруга
на Я.Ч..
При тези установени обстоятелства не може да се приеме да доказано
твърдението за учредено владение върху имота от закупването му през 1998 г. чрез
нейната майка.
Действително чрез показанията на свидетелите Ц.И. и Б.Ш. се установява това
фактическото положение на ползване от майката на ищцата, заедно с бащата на
ответницата, които, както вече се посочи, са били съпрузи в този период, но в рамките
именно на упражняваното от последния учреденото право на ползване. Не може да се
установи и намерение за своене на имота от страна на А. К.. Споделимо в този
контекст е и разбирането, проведено в Решение № 196/18.03.2019 г. по дело №
137/2018 г., ГК, I г. о. на ВКС, според което когато едно пълнолетно лице несобственик
съжителства със свой родител, това следва да се разглежда не като държане, а като
търпимо действие /по същия начин в Решение № 112 от 07.08.2019 г. по гр. д. №
3065/2018 г., I г. о. на ВКС/. Трансформирането на търпимите действия във владение за
себе си следва да бъде изразено в изрични недвусмислени действия и да стигне до
знанието до собственика на имота, за да може последният да се защити. В процесния
случай това не се установи.
Отчитайки наред с това и ясната доказаност, че ответницата е имала знание, че е
собственик на процесния имот, който нейният баща е ползвал по силата на учреденото
право на ползване, съдът приема, че нейното право на собственост е упражнявано
надлежно чрез ползвателя до смъртта му и владението на ищцата, доколкото изобщо е
установено, не може да бъде противопоставено на собственика.
От анализа на доказателствата по делото и на така установеното „обитаване” на
имота следва единственият извод, че ищцата е ползвала имота на облигационно
основание по правоотношения с бащата на ответницата и в рамките на упражняваното
от него вещно право на ползване по смисъла на чл.56 ЗС. Едва след като правото на
ползване се е погасило със смъртта на Я.Ч. на 28.08.2018 г., е било възможно
превръщането на установеното държане във владение, но до завеждане на исковата
молба през 2021 г., не е изтекъл предвидения в разпоредбата на чл.79, ал.1 ЗС срок,
годен да легитимира ищцата като негов собственик.
Нещо повече, с нотариална покана от 29.10.2018 г. ответницата поканила А.Ч. -
майка на ищцата да й предаде процесния недвижим имот. След като учреденото в
полза на прехвърлителя Я.Ч. вещно право на ползване е прекратено със смъртта му,
ответницата предявила срещу нея и ревандикационен иск, възприет за основателен.
Всички тези действия са били известни на ищцата, поради това не може да се приеме,
че владението на ищцата, е било необезпокоявано, спокойно, несмущавано.
Не се установи също ответницата да е знаела за сключения между ищцата и
нейния баща договор за покупко-продажба на процесния имот. Показанията на
свидетеля Ц.И. в обратен смисъл са вътрешно противоречиви, т.к. макар и да твърди, че
Я.Ч. не поддържал никакви контакти с дъщеря си Р. Ч. в продължение на много
години, заявява, че тя знаела за отчуждаването на имота, без обаче да дава представа
как това всъщност е станало.
Поради изложеното обоснован се явява и изводът на първостепенния съд, че
ищцата не е обективирала поведение на пълноправен собственик на процесния имот
8
спрямо действителния му собственик - Р. Ч..
За пълнота на мотивите следва да се посочи, че макар и да се споделят доводите
на касационния състав, постановил Решение № 60077/14.06.2021 г. по гр.д. №
3677/2020 г. на Първо гр. о. на ВКС, на което се позовава жалбоподателят, то е
неприложимо към настоящата хипотеза, т.к. е постановено при различна фактическа
обстановка. Още повече, че събраните по делото доказателства не могат да мотивират
извод, че дори и да е било установено владение към датата на сключване на договора –
24.11.1998 г., то е било постоянно, непрекъснато, явно (не по скрит начин, така че да
може да бъде узнато от собственика) и да е спокойно. В т.см. и свидетелят Ч. сочи, че
ищцата има друго жилище в гр. Дупница и не е живяла в процесното такова в този
период. Свидетелят Ц.И. също е категорична, че „…А. също ходи от време на време
при майка си..“. И дори и да се приеме, че владението всъщност е осъществено,
останалите елементи на състава по чл. 79 от ЗС не се установяват по делото.
При посочените съображения настоящият въззивен състав приема, че
претендираното от ищццата право на собственост по отношение на процесния имот на
твърдяното основание – както сделка, така и придобивна давност, не е възникнало в
нейния патримониум. До същия извод е достигнал и първоинстанционния съд, заради
което атакуваното съдебно решение следва да бъде потвърдено.
По разноските пред въззивната инстанция:
Отговорността на страните за разноски е обусловена от изхода на спора и се
разпределя съобразно правилата на чл.78 ГПК. Разноските се присъждат за всяка
инстанция с акта на съда, с който приключва делото пред съответната инстанция -
чл.81 ГПК.
Така за въззивната инстанция, с оглед изхода на спора, разноски се следват само
на ответната по жалбата страна. Доказателства за сторени такива обаче не са
ангажирани, заради което не се следва произнасяне в т.см.
По обжалваемостта:
Настоящото съдебно решение подлежи на касационен контрол, съобразно
императивната разпоредба на чл. 280 от ГПК в едномесечен срок от връчването му
пред Върховния касационен съд при спазване на изискванията на чл. 280 и чл. 284 от
ГПК.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 245 от 27.05.2022 г., постановено по гр.д. № 1966
по описа на Районен съд – Дупница за 2021 г., с което е отхвърлен като неоснователен,
предявеният от А. Т. К., с ЕГН **********5, чрез пълномощника й адв. Н. Х. от ЛАК,
с адрес за връчване гр. София, ул. „Солунска“ № 26, иск с правно основание чл. 124,
ал. 1 от ГПК, за признаване за установено по отношение на Р. Я. Ч., ЕГН **********, с
адрес гр. Благоевград, ***, че ищцата е собственик на 1/4 идеална част от парцел ІХ-
3602, кв. 270 по плана на гр. Дупница, с площ от 377 кв. м., който парцел, съгласно
КККР, одобрени със Заповед № 300-5-56/30.07.2004г. на ИД на АГКК, представлява
Поземлен имот с идентификатор 68789.604.140, находящ се в гр.Дупница, общ.
Дупница, област Кюстендил, с адрес на поземления имот: гр. Дупница, ***, с площ от
406 кв.м., трайно предназначение: Урбанизирана, начин на трайно ползване: Ниско
9
застрояване /до 10 метра/, стар идентификатор: няма, номер по предходен план: 3602,
квартал 270, парцел IX, при съседи: ПИ с идентификатор № 68789.604.139; ПИ с
идентификатор 68789.604.142; ПИ с идентификатор № 68789.604.141; ПИ с
идентификатор № 68789.604.85; ПИ с идентификатор № 68789.604.129, ведно с
построените в имота: сграда с идентификатор номер 68789.604.140.1, със застроена
площ от 50 кв.м., брой етажи 2, предназначение: жилищна сграда-еднофамилна и
сграда с идентификационен номер 68789.604.140.3, със застроена площ от 24 кв.м.,
брой етажи 1, предназначение: промишлена сграда, като е осъдил А. Т. К., с ЕГН
**********5, с адрес за връчване гр. София, ул. „Солунска“ № 26, да плати на
ответницата Р. Я. Ч., ЕГН **********, с адрес гр. Благоевград, ***, сторените
деловодни разноски в размер на 700.00 (седемстотин) лева.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд
на Република България, в едномесечен срок от съобщаването му, при условията на чл.
280 и чл. 284 от ГПК.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните (по общите указания на чл. 7,
ал. 2 ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10