Р Е Ш Е Н И Е
№………/…………….2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
в открито заседание на първи февруари две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: Д. ПИСАРОВА
При
участието на секретаря Албена ЯНАКИЕВА, като разгледа докладваното от съдията т.дело
№310/2020г. по описа на ВОС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по общия ред на
ГПК.
Образувано
е по искова молба на ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД, ЕИК *********, София, чрез
пълномощник адв.Д.М., срещу Д.И.В., ЕГН **********, Й.Д.В., ЕГН ********** и Р.Й.В.,
ЕГН **********,***-***, за установяване в отношенията между страните, че
ответниците дължат на банката ищец суми, за които е издадена заповед за
незабавно изпълнение по ЧГД №9626/2019г. на 9 състав на ВРС, дължими съгласно
Договор за кредит №HL 16272/06.02.2007г. ведно с подписаните към него допълнителни
споразумения, съответно от 13.05.2009г., от 10.02.2010г., от 30.06.2010г., от
11.12.2010г., от 24.08.2011г., от 26.04.2012г. както и въз основа на Договор за
встъпване в дълг от 28.02.2013г. и допълнително споразумение от 19.03.2013г. и
от 20.11.2013г., сключени между БЪЛГАРСКА ПОЩЕНСКА БАНКА АД /сега Юробанк
България/, ЕИК ********* като кредитодател и ответниците като кредитополучатели
– солидарни длъжници, които искове са предявени частично, в общ размер на 127 813.18 лева, разпределени по
следния начин: 98 384.93 лева – цялата дължима по договора главница за
периода от 10.07.2014г. до 17.06.2019г.; 18 285.62
лева – част от договорна лихва,
изчислена за периода от 11.07.2016г. до 18.02.2019г.; 9 467.40 лева – наказателна лихва за просрочие за периода от
11.07.2016г. до 17.06.2019г.; 302.92
лева – банкови такси за периода от 26.10.2016г. до 17.06.2019г.; 613.51 лева – имуществени застраховки
за периода от 18.08.2016г. до 17.06.2019г. и 758.80 лева -нотариални разноски за периода от 22.12.2016г. до 17.06.2019г.
ведно със законните последици, а именно законната
лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл.417 ГПК на
20.06.2019г. до окончателното изплащане. Претендират се и сторените в
производството разноски.
В исковата молба се излагат
съществените за предявените искове факти и обстоятелства, а именно: Твърди се
сключване на договор за кредит между Българска пощенска банка АД /сега Юробанк
АД/ и първите двама ответници Д.В. и Й.В. /съпрузи/ като кредитополучатели, на
06.02.2007г., за сумата от 95 000 лева. Към момента на сключване на
договора БЛП на банката за жилищни кредити е 7%. Уговорено е при забава в
плащане на погасителните вноски или предсрочна изискуемост да се дължи
основната възнаградителна лихва плюс 10 пункта. Уговорено е и заплащане на
такси – такса за управление еднократно, годишна такса за управление, адм.такса
за обработка на документи. Твърди се, че съгласно договора кредитополучателите
следва да погасяват кредита на равни анюитетни вноски, в размер всяка по
1 103.03 лева в продължение на 120 месеца, считано от датата на откриване
на заемна сметка на 09.02.2007г. Съгласно чл.14 от договора,
кредитополучателите дължат сключване на застраховка на предоставения като
обезпечение недвижим имот, който договор е в полза на банката – кредитодател.
Съгласно чл.18 от договора се предвижда обявяване на кредита за предсрочно
изискуем съгласно предпоставките на чл.18, ал.1 и ал.2 от договора. С
подписаните допълнителни споразумения /посочени изрично в исковата молба/
страните правят промени в начина на погасяване на кредита като е посочен и
привременния размер на дълга. Твърди се, че с договор за встъпване в дълг от
28.02.2013г., Р.Й.В. встъпва като съдлъжник /солидарен длъжник/ по договора за
кредит и крайният срок на договора се променя на 240 месеца, считано от
10.02.2013г., т.е. до 2033 година.
Ищецът
твърди обявена на длъжниците предсрочна
изискуемост на кредита, с покана на ЧСИ Н.Д., рег.№807 в КЧСИ, връчена им
на 18.02.2019г. чрез Д.В. като кредитополучател. От този момент до подаване на
заявлението на 20.06.2019г., твърди, че не са извършвани плащания по кредита.
Твърди, че към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, са били
просрочени 57 вноски за главници, считано от 10.07.2014г. и 60 вноски за лихва,
считано от април 2014г. като общото задължение на длъжниците към този момент е
възлизало на 148 588.20 лева, съгласно извлечение от счетоводните книги на
банката. /посочени по пера в ИМ/. Твърди се, че поради просрочието и обявената
предсрочна изискуемост, банката е подала заявление и се снабдила със заповед за
изпълнение по ЧГД №9626/2019г. на 9 състав на ВРС, за част от дължимите по
договора суми. Посочени са погасените по давност съгласно чл.111, б.в ЗЗД,
задължения за лихви и такси, които не са включени в претенцията на ищеца – за
период три години преди подаване на заявлението на 20.06.2019г., които суми не
са предмет както на заповедното, така и на исковото производство. Посочени са
конкретно претендираните от ищеца такси по основание и размер. Твърди се
предприемане на действие за подновяване на договорната ипотека и извършване на
разходи в тази връзка, които се дължат от ответниците съгласно чл.13, ал.2 от
договора и разноските по изпълнението съгласно чл.78 ЗЗД и чл.309а от ТЗ. Въз
основа на издадената заповед и изпълнителен лист е образувано изп.дело
№402/2019г. на ЧСИ З.Д., рег.№808 в КЧСИ, Варна. Ищецът обосновава
допустимостта на исковете с твърдения за издадена заповед за незабавно
изпълнение въз основа извлечение от сметка, постъпили възражения от тримата
длъжници по чл.414 ГПК и своевременно упражнено право на кредитора по чл.422 ГПК.
В
срока за отговор е постъпило становище
на ответниците, тримата представлявани от адв.И.Н. от ВАК – съотв.
молби вх.№№16384/22.06.2020г.; №16383 и №16382. Исковете се оспорват по
основание и размер. Твърди се, че задълженията са погасени с изтичане на 5
годишна давност, считано от 21.09.2013г.
до 17.06.2019г., относно главниците, а като акцесорни на основание чл.119 ЗЗД –
и лихвите. Правят се доводи, че предсрочната изискуемост е настъпила в много
по-ранен момент от обявяването ѝ на 18.02.2019г., а именно от падежа на
първото просрочие или на 21.09.2013г., когато по силата на договора и подписаните
към него анекси, договорът се счита прекратен и осчетоводен от банката като
дълг в просрочие. От този момент кредиторът следвало да претендира вземането
си, което не било сторено до 17.06.2019г. с
подаване на заявление пред ВРС за издаване на заповед по чл.417 ГПК.
Ответниците твърдят, че поради това правото на банката на съдебно притезание е
погасено, на основание чл.110 ЗЗД. Прави се довод, че институтът на
погасителната давност се явява санкция за бездействащия кредитор и банката е
загубила право на държавна защита на вземането си. Като не е упражнила правата
си в продължителен период от време, същата е трупала лихви за забава, които
заедно с договорните лихви надхвърлят размера на главното задължение. Освен
изложеното, ответниците твърдят, че договорът за кредит страда от тежки полоци,
тъй като кредитополучателите не са подписали „Стандартен европейски формуляр за
предоставяне информация за потребителските кредити”, не са получили и
погасителен план както и ОУ на дружеството по договора за кредит. Оспорвате
размера на задължението като несъответстващ на действителните вземания.
Въвеждат възражение, че изявлението на ищеца за обявяване предсрочната
изискуемост на дълга не е надлежно връчено на длъжниците, поради което им е
непротивопоставимо. /конкр. за Й.В./ Поддържат възражение за недействителност
на посочения договор за кредит като противоречащ на разпоредбите на ЗПК /чл.22
от ЗПК/. Въвеждат възражение за нищожност по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД поради
противоречие с добрите нрави. Излагат съображения за нарушаване разпоредбите на
чл.11 от ЗПК, вкл. т.9, т.11, т.12, т.15, т.16, т.20. Твърдят, че договорът не
отговаря на изискванията на ЗПК. Твърдят, че самостоятелно основание за
недействителност на договора представлява липсата на връчен на длъжниците
погасителен план, поради което същите на са били запознати с месечната вноска и
елементите, които я формират.
Във
връзка с възражението за нищожност на договора съгласно чл.26 ЗЗД страната
твърди, че разпоредбите за възнаградителна лихва и неустойки са неравноправни
по смисъла на чл.143 ЗЗП. Твърди, че към датата на договора липсват императивни
разпоредби относно размера на възнаградителните лихви, поради което следва да
се приложат относимите разпоредби на ЗПК за непревишаване трикратния размер на законната
лихва. Уговорките в договора, с които се уговарят лихви петкратно по-високи по
размер от законната лихва, са в противоречие с добрите нрави и не съответстват
на изискванията за добросъвестност. Оспорват начина на определяне на
наказателната лихва за просрочие, без механизъм за изчисляването ѝ, което
също нарушава принципа на добросъвестно упражняване правата на кредитора.
Твърди се нищожност и на клаузата на чл.12 от допълнително споразумение от
20.11.2013г., на основание чл.143, т.19
от ЗЗП и чл.146 ЗЗП. Твърди се, че като неравноправни, клаузите по договора са
нищожни, поради което ответниците не дължат сумата по исковата молба.
Претендират отхвърляне на исковете изцяло.
В
съдебно заседание ищецът, чрез писмена молба на пълномощника адв.М., поддържа исковата претенция.
Ответниците,
редовно призовани, не се явяват лично, представляват се от адв.Ив.Н., който
поддържа възраженията и отговора.
Съдът,
въз основа твърденията и възраженията на страните, събраните доказателства,
ценени в съвкупност и по вътрешно убеждение, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Съдът
констатира допустимостта на предявените обективно и субективно пасивно
съединени искове с правно основание чл.422 ГПК - въз основа на издадена по ЧГД
№9626/2019г. на ВРС заповед за незабавно изпълнение; при постъпили от тримата
длъжници възражения по чл.414 ГПК срещу заповедта; при упражнено в срока по
чл.415 ГПК право на кредитора за установяване на вземането по заявлението, за
идентични на тези в заповедното производство искове по размер и основание.
Кредиторът
основава вземането си по заявлението и по иска с обявен за предсрочно изискуем
договор за кредит, сключен между БЪЛГАРСКА ПОЩЕНСКА БАНКА АД /предишно
наименование/ и като кредитополучатели Д.В. и Й.В., за сумата от 95 000
лева, за закупуване на недвижим имот, подробно описан в чл.1 от договора /на
л.37 по делото/ Договорът е сключен на 06.02.2007г. при следните условия:
първоначален срок от 120 месеца, в който длъжниците следва да изплащат
задължението на равни месечни анюитетни вноски от по 1 103.03 лева, при годишна
лихва в размер на БЛП на банката за жилищни кредити в лева, който към момента
на сключване на договора е 7%. При предсрочна изискуемост на кредита и
просрочие, длъжниците дължат наказателна
лихва в размер сбора на лихвата за редовна главница плюс надбавка от 10 пункта.
С договор за встъпване в дълг от 28.02.2013г. /на л.57/ договорът е продължен
до 2033г., т.е. за 240 месеца, считано от 10.02.2013г. В договора са уговорени
и останалите задължения, а именно еднократна такса за управление 0.75% върху
размера на кредита; годишна такса управление, дължима в началото на всяка
следваща година на ползване на кредита – 0.1% върху размера на непогасената
главница и адм.такса за обработка на документи. Съгласно чл.14 от договора,
кредитополучателите се задължават да направят застраховка на предоставения в
обезпечение имот, която да прехвърлят в полза на банката като последната може
при забава да задължава сметката на длъжника със сумата на застрахователната
премия. Съгласно чл.18 от договора за кредит, при непогасяване на която и да е
вноска по кредита, банката има право да направи кредита изцяло или частично
предсрочно изискуем, а при неиздължаване на три и повече вноски по кредита,
целият остатък от него става предсрочно изискуем, считано от падежната дата на
последната вноска.
В
интервала от 2009г. до 2013г. между страните са подписани няколко допълнителни
споразумения /на л.43 и сл. по делото/, с които е установяван дължимия до
момента размер на задължението, вкл.поотделно по пера, както и извършено
реструктуриране на кредита, вкл. с въвеждане на гратисен период, капитализация
на лихви към главница и въвеждане на нови лихвени проценти и надбавки. Следващо
допълнително споразумение, в което се преоформя служебно натрупаната лихва
върху редовната главница и се олихвява с нов лихвен процент е от 30.06.2010г.,
съответно следващи на 11.12.2010г., на 24.08.2011г., на 26.04.2012г., на
19.03.2013г., на 20.11.2013г. и междинен договор за встъпване в дълг на Р.Й.В.,
от 28.02.2013г. Във всички изброени актове от 2010г. до 2013г. банката е
извършвала служебно преоформяне на главницата с натрупване на неизплатените
лихви и олихвяването им с нов лихвен процент и надбавка.
Съдът
констатира, въз основа извлечението от сметка, приложено по ЧГД №9626/2019г. на
ВРС, както и от изслушаната Счетоводна експертиза /л.264/, неоспорена от
страните и кредитирана от съда, че кредитът не е обслужван в периода след
07.07.2014г., тъй като по сметка на Д.В. последното осчетоводяване е на
11.12.2010г., когато е осчетоводено допълнително споразумение от същата дата;
по сметката на Р.В. последното осчетоводяване е на 07.07.2014г., след която
дата не са установени никакви плащания по кредита. В отговорите си ответниците
не оспорват просрочие на вноските по кредита и липсата на плащане в
продължителен период от време, считано от 21.09.2013г., за която дата
признават, че са били налице условията за обявяване предсрочната изискуемост на
кредита. /вж.становище на ответника на л.142, последен абзац/. С оглед на
горното, съдът намира, че към 18.02.2019г. /датата на обявяване на предсрочната
изискуемост съгласно извлечението от сметка по ЧГД/ са били налице обективните
условия за отнемане преимуществото на срока. Съответно, изискуемостта на цялото задължение
е било факт и към подаване на заявлението през юни 2019г.
Тъй като ответниците са въвели
възражение за липса на основание, съответно за неизпълнение задължението на
банката за обявяване на банковия кредит за изцяло предсрочно изискуем преди
подаване на заявлението по чл.417 ГПК, съдът следва да обсъди събраните в тази
връзка доказателства. Съгласно даденото разрешение в т.18 от ТР№4/2013г. на
ВКС, обявяването на предсрочната изискуемост предполага изявление на кредитора,
че ще счита непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуем, вкл. и
вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били
изискуеми. Волеизявлението следва да е обективирано в писмен документ и да
съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл.60, ал.2 ЗКИ или на
обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни
правото си да обяви предсрочна изискуемост на кредита. В процесните покани,
кредиторът ясно е посочил разпоредбата на чл.18 от договора за кредит, съгласно
която при неиздължаване на три последователни месечни вноски изцяло или
частично, целият остатък по кредита се превръща в предсрочно изискуем, считано
от датата на последната падежна вноска. /така и чл.19, предвиждащ автоматична
предсрочна изискуемост/ Нито съдебната практика, нито правната теория, поставят
някакви формални изисквания към съдържанието на волеизявлението за обявяване на
предсрочната изискуемост, но във всички случаи то трябва да е изрично и
недвусмислено, каквото е в случая. В писмения документ кредиторът може да даде
и срок за изпълнение на задължението, конкретизирайки го в определен размер към
момента на изявлението, както е сторено в процесната покана. Посочването по
този начин на размера на дълга е от значение за отправената към длъжника покана
за доброволно изпълнение, а не към обявяване на предсрочната изискуемост на
кредитното задължение. Изискуемостта дава възможност на кредитора да иска и да
получи изпълнение във вида и размера, който задължението би имало, ако срокът
бе изтекъл. В този смисъл, упражняването на предоставеното от договора право на
предсрочна изискуемост е санкция за неизправност на длъжника и не погасява
уговорените задължения, а отнема преимуществото на срока, като изискуемостта
настъпва и за непадежиралите към този момент анюитетни вноски.
В
процесните покани, длъжниците са уведомени едновременно и за предсрочната
изискуемост по друг договор за кредит от същата дата. Видно от приложените
покани, връчени чрез ЧСИ рег.№807 в КЧСИ, изявлението на банката за обявяване
на изискуемостта на цялото задължение е връчено на длъжниците чрез
кредитополучателя Д.В., на 18.02.2019г. Считано от тази дата действието на
договора /със срок до 2033г. съгласно чл.7 от договор за встъпване в дълг от
28.02.2013г., на л.57 по делото/ е прекратено занапред като изискуема е била
цялата сума, акумулирана по договора – главница, лихви, вкл. наказателни,
банкови такси. Въз основа на изложеното, съдът намира, че са осъществени всички
предпоставки за изискуемостта на задължението. Независимо от това, кредиторът
очевидно претендира частично част от претенциите видно от петитума на исковата
молба, в която същите са ограничени по размер и лимитирани по период.
По
възраженията за нищожност на договора поради противоречие с разпоредби на ЗПК: Между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за кредит от 06.02.2007г., по силата на което двамата
ответници Й. и Д. В., като кредитополучатели, са усвоили сумата от 95 000
лева, за закупуване на недвижим имот, посочен изрично в чл.1 от договора. Тъй
като процесуалният представител на ответниците е релевирал възражения за
противоречие на договора с разпоредбите на ЗПК, с оглед характера на договора,
съдът намира за необходимо да посочи следното: Договорът е сключен по време
действието на ЗПК /отм./, обн. с ДВ, бр.58/2006г., съгласно който разпоредбите
на нормативния акт /ЗПК/ не се прилагат спрямо договори, обезпечени с ипотеки.
/чл.3, ал.5 от ЗПК -отм./. Поради това, процесният договор е изключен от
нормативната уредба, регулираща потребителските кредити. В тази връзка,
възраженията за противоречие с ЗПК е неотносимо. Правоотношението между
страните се регламентира от разпоредбите на ТЗ, ЗКИ, ЗЗП в редакциите, действащи
към момента на сключване на договора за кредит. Обстоятелството, че ЗПК (отм.),
в действащата към 02.2007г. редакция на чл.3, ал.5 изрично изключва
приложението му по отношение на договорите за банкови кредити, обезпечени с
ипотека, в т. ч. и на нормата на чл.12 от ЗПК, според която за договора за
потребителски кредит се прилагат чл.143-148 ЗЗП, не обосновава извод, че тези
договори са изключени от приложното поле на ЗЗП. Налице е непротиворечива
съдебната практика /в този смисъл решение № 144 от 08.11.2017 г., т. д. №
2155/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95 от 13.09.2016 г. по т. д. №
240/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. /., че по отношение на ипотечните кредити,
сключени и преди приемането през 2010г. на новия ЗПК и измененията му от
2014г., при които кредитополучатели са физически лица и заетият финансов ресурс
не се използва за извличане на имуществени облаги като търговци, а за
потребителски нужди, вкл. и за закупуване и обзавеждане на жилище, се прилагат
нормативните правила, уредени в ЗЗП, гарантиращи правото на защита на правата и
интересите на потребителите при сключване договори за потребителски кредити,
обезпечени с ипотека, вкл. и защита при уговаряне на неравноправни клаузи.
Кредитополучатели-физически лица, които не придобиват заемния финансов ресурс с
цел да реализират търговска печалба са "потребители на банкова
услуга" по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП. С оглед изложеното следва
да се приеме, че всички закрилни разпоредби в закона, уреждащи
неравноправността на клаузите в т. нар. ипотечни кредити, сключвани от
потребители, се прилагат и в отношенията между банките и потребителите на
банкови услуги. В този смисъл е и задължителната практика на Съда на
Европейския съюз по приложението на Директива 93/13/Е. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори- Решение от 03.09.2015 г. по Дело
С-110/14 и Решение от 19.11.2015 г. по Дело С-74/15.
По
възражението за неравноправност на клаузите от договора, в които са уговорени
наказателни и възнаградителни лихви:
Съдът намира за неоснователни възраженията за неравноправност на клаузите, уговарящи
дължими по договора за кредит възнаградителни и наказателни /неустойка/ лихви.
На първо място, съдът намира, че същите са индивидуално договорени съгласно
договора за жилищен кредит. В насока на проведено индивидуално договаряне по
договора съдът възприема и изслушаните свидетелски показания на водения от
банката свидетел. От същите се установява, че макар типизирани за потребителите
на банкови услуги, при подписване на договора и допълнителните споразумения, е
проведено разясняване на страните параметрите на кредита. Договорът е сключен
при ясни условия – размер на сумата, лихва, начин на плащане, начало и край на
погасяването. Неоснователни съдът намира доводите на ответниците, че не е ясно
какво се включва в месечната погасителна вноска. Напротив, пределно ясна е
клаузата, че възнаграждението на банката се формира от действащия в конкретния
момент БЛП на банката на жилищни кредити в лева, който към момента на сключване
на договора е 7%, а при забава и просрочие, се начислява наказателна лихва в размер
договорената лихва плюс надбавка от 10 пункта. /17%/
Съмнение за неравноправен характер
възниква единствено относно клаузите на чл.6, ал.3 от договора и чл.12 от
договора, които допускат едностранна автоматична промяна на лихвата, без
предварително уведомяване на кредитополучателите и без разписан ясен механизъм
относно факторите и обстоятелства, които влияят върху размера на БЛП. Липсват и
данни на кредитополучателите да са били предоставени Общите условия на банката
по този вид кредитиране.
Константната практика на ВКС,
обективирана в решение № 77/22.04.2015 г. по гр. дело № 4452/2014 г. на ВКС,
ГК, III г. о., решение № 424/02.12.2015 г. по гр. дело № 1899/2015 г. на ВКС,
ГК, IV г. о. /посочено в т. 12 от изложението/, решение № 51/04.04.2016 г. по т. дело № 504/2015 г. на ВКС, ТК,
II т. о., решение № 95/13.09.2016 г. по т. дело № 240/2015 г. на ВКС, ТК,
II т. о., решение № 205/07.11.2016 г. по т. дело № 154/2016 г. на ВКС, ТК,
I т. о., решение № 165/02.12.2016 г. по т. дело № 1777/2015 г. на ВКС, ТК,
I т. о., решение № 201/02.03.2017 г. по т. д. № 2780/2015 г. на ВКС, ТК,
II т. о. и други, предвижда, че за определяне на договорна клауза като
неравноправна е необходимо установяване, че: клаузата не е индивидуално
уговорена; сключена е в нарушение на принципа на добросъвестността; създава значителна
неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и
необосновано несъответствие между правата и задълженията им; сключена е във
вреда на потребителя. Прието е, че основният критерий за приложимост на
изключението по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на
външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови
услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавния
регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се
счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна
клауза, съдържаща се в чл.143 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар
и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да се прецени дали
конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване на общия
принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и
потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как
търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може
на свой ред да реагира по най–уместния начин. По смисъла на посочените съдебни
актове уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката
за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено
в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с
обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е
неравноправна с оглед общата дефиниция на чл.143 ЗЗП. Съгласно решение № 95/13.09.2016г. по т.д.№240/2015г. на ВКС, ТК, II т.
о., методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна
и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените
изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни
индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков
кредит, безспорна е необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие
за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице
конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент
от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил
предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който
кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова
услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, например
с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да
се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция. В решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015 г. на ВКС, ТК,
I т. о. е прието, че когато не е указано нито в договора, нито в общите условия
как и поради какви причини, стоящи извън контрола на банката, тя има право да
увеличи базовия лихвен процент, когато липсват критерии, по които банката да
увеличава възнаградителната лихва, разпоредбата на чл.144, ал.2 ЗЗП не може да
бъде приложена. Отделно от това, в допълнителните споразумения, подписани в
периода 2009г. -2013г., въпреки гратисния период и отстъпките с намаляване на
вноската /след изтичане на гратисния период/, е допуснато преоформяне на
главницата с натрупаните до този момент задължения към редовна главница и
олихвяването им с друг размер договорна лихва – не само БЛП на банката за
съответния период, но с и с лихвена надбавка или фиксирана годишна лихва в
по-голям процент от първоначалния. Видно от допълнителните споразумения, са
уговаряни различни промени в договорната лихва на банката –съответно различен
процент фиксирана дог.лихва /напр.10.18%, 6.41% и др./ както и в периода на
облекчено погасяване лихвена надбавка към БЛП на банката, подписвани са нови
погасителни планове. Банката не е провела доказване, че при подписване на тези
споразумения на страните е разяснен характера на направеното преоформяне на
дълга, водещо реално до нарастване на кредита и до допълнително влошаване
платежоспособността на кредитополучателите. В тези споразумения е предвидено
капитализиране на натрупани задължения, вкл. неизплатени лихви, към редовната
усвоена непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит.
Или, въпреки гратисния период, размерът на плащанията след изтичането му е
увеличен както от липсата на изплатени в този гратисен период части от
главницата, така и от допълнителното ѝ нарастване с акумулираните
капитализации и нови олихвявания на преоформената служебно главница. Изрично е
уговорена възможността на банката автоматично да променя тези условия по
договора като същевременно липсват ясни правила относно обстоятелствата, които
налагат промяна и в лихвените проценти и въведените надбавки като компонент от
договорната лихва. Уговореното изрично предоставяне на страните на
погасителните планове, не променя извода, че е договаряно във вреда на
потребителите.
Съгласно договора, дължимата от
кредитополучателите възнаградителна лихва се изчислява в годишен размер
съобразно БЛП на банката за жилищни кредити в лева, валиден за съответния
период, който към датата на сключване на договора е 7%. Съгласно чл.3, ал.3 от
договора, при просрочие на дължими погасителни вноски както и при предсрочна
изискуемост, кредитополучателите дължат лихва в размер на сбора от редовната
лихва плюс наказателна надбавка от 10%. В договора е уговорена като лихвата,
така и дължимата месечна вноска, съставена от части от главницата и договорна
лихва, в размер общо на 1 103.03 лева. От заключението на изслушаната ССЕ
се установява, че изчисленията на банката съвпадат изцяло с тези, направени от
вещото лице. В първоначалния договор не е налице нарушение на чл.58 от ЗКИ и
чл.143 ЗЗП. Не се установява и противоречие на тези клаузи от договора с
добрите нрави, поради което не е налице основателност на това възражение на
ответниците. Съдът достига до този извод въз основа анализ на първоначалния
погасителен план към договора /на л.192/ Договорът за кредит е сключен
съобразно изискванията на чл.58 ЗКИ, съгласно която разпоредба, разходите по
кредита се определят изрично и изчерпателно с договора за кредит, а видно от
чл.39 от ЗБ (отм.); при отпускане на кредити банката задължително предоставя
безплатно на клиента своите правила за делова дейност, които съдържат: данни за
общите разходи по заема (лихви, такси, комисиони и други) и за обективните
критерии, въз основа на които тези разходи могат да се изменят. Съдът намира,
че първоначалните уговорки не противоречат на тези нормативни изисквания.
Анализът на нормативната регулация сочи, че общата стойност на кредита по
банковите договори може да се изменя едностранно от кредитодателя само въз
основа на предвидени в договора обективни обстоятелства, а такива са налице при
първоначалното договаряне на страните.
Същевременно, договорна клауза, която
не е индивидуално уговорена и дава възможност на кредитора едностранно да
увеличи фиксираната надбавка, както и правото да измени референтен лихвен
процент без наличие на обективни условия и ясно разписан механизъм на
изчисление, без да гарантира както увеличаване, така и намаляване на този
показател, нарушава правата на потребителя, противоречи на принципа на
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на банката и потребителя на банковата услуга, т.е. е неравноправна по смисъла
на императивната норма на чл. 143 ЗЗП. В договора /чл.6, 12/ е налице такава
клауза, но същата би била действителна при липса на промяна в лихвения процент,
при ясни и точни правила относно необходимостта от допускане на тази промяна,
за които да са били информирани и потребителите на кредита. Сключване на
договори за кредит при променлива лихва и при възможност на банката да уговори
промяна на лихвения процент по даден кредит е допустимо съгласно чл.58 ЗКИ.
Липсата на ясна информация за методологията за изменение на лихвения процент би
имало значение в процеса, с оглед заявения предмет на спора, при действително
установени действия на банката за едностранна промяна на договорната лихва.
Частичната нищожност на клаузите за възнаградителна лихва в частта относно
променливата компонента, независимо от това дали длъжникът се ползва или не, с
потребителска защита, не е основание за прогласяване нищожност на цялото
кредитно правоотношение.
В случая, с подписаните допълнителни
споразумения, чиито подписи не са оспорени, съдът намира, че са уговорени
неравноправни клаузи, които се отразяват негативно върху правата на
потребителите, поради което възраженията на ответниците в тази част се явяват
основателни. Подписването на погасителни планове към споразуменията не променя
извода за естеството на уговорките като противоречащи на чл.143, т.10, т.6,
т.12 ЗЗП и нищожни съгласно чл.146 ЗЗП. Както бе отбелязано по-горе, с
изключение на договора, не е установено индивидуално договаряне по тези клаузи
от допълнителните споразумения. Съгласно обилна практика по уговарянето на
възнаградителна лихва по договори за кредит в шв.франкове, която е относима
съответно и към настоящия кредит, уговорките, които определят основния предмет
на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като
неравноправни, ако са ясни и разбираеми – чл.145, ал.2 ЗЗП. Клаузата за
възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и
изискването на яснота се счита за изпълнено само ако цената е посочена ясно от
граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да бъде
разбран обхватът на поетото задължение. Методът на изчисляване на съответния
лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура,
посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от
отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната
природа на договора за банков кредит е необходимо между съконтрахентите да е
постигнато съгласие за начина на формиране на възнаграждението на
кредитодателя, т. е. да е налице конкретна формула за определяне на
възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови
сделки. Съдът споделя постановеното в Решение № 92/09.09.2019 г. по т. д. №
2481/2017 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., в което е направено разграничение, че при
клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от
кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от
два компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на договора
размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената
/лихвата/, обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и
условия за промяната, е неравноправна по
смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП и
нищожна съгласно чл. 146 ЗЗП, но
само в частта, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно
лихвата при промяна на БЛП. Или, в останалата част, определяща дължимата към
момента на сключване на договора лихва, включваща в случая БЛП, а по
допълнителните споразумения - и договорна надбавка в определен размер, клаузата
е действителна. В същото време, е налице трайна практика на ВКС, че последващо
сключени анекси и споразумения не могат да санират изначално нищожни съгласно
ЗЗП клаузи в договор за кредит /Решение № 146 от 1.11.2017 г. на ВКС по т. д. №
2615/2016 г., I т. о., ТК/. При наличие на недопустимо уговаряне на
възнаградителната лихва на банката /еднопосочно увеличаване нагоре и добавяне
на лихвени надбавки/, клаузата би била неравноправна, уговорена едностранно, в
ущърб на потребителя. Такива клаузи са налице в допълнителните споразумения. От
друга страна, в същите са налице и клаузи, които допускат капитализацията на
натрупан непогасен дълг към редовната главница и олихвяването му с
нова/изменена/ договорна лихва, което води до реално оскъпяване на кредита.
Тази клаузи биха били неравноправни, в противоречие с чл.143, т.10-12 и т.19 от
ЗЗП. Потребителят, бидейки в затруднено финансово състояние, не би могъл да
предвиди икономическите последици от предложеното му реструктуриране на
кредита, подписвайки допълнителните споразумения.
В
настоящия случай, с допълнителните споразумения, в периода 2010 – 2013г.,
страните са постигнали съгласие за привидно облекчаване погасяването на
кредита, т.е. изпълнението на задълженията от страна на кредитополучателите,
чрез въвеждане на гратисни периоди и намаляване на месечните вноски. /виж
споразумение от 2010г./ Срещу това обаче банката е предвидила натрупване на
неплатените лихви през гратисния период към дълга, след изтичане на този
период, и при олихвяване с увеличен размер на договорна лихва – действия БЛП за
периода плюс надбавка от 1.01 процент /през 2010г./, а по-нататък и в по-висок
размер. През периодите на облекчено погасяване е въвеждана фиксирана годишна
лихва, различна от договорената в договора за кредит, която видна от следващите
/след 2010г./ споразумения е в посока увеличаване. Видно от последното
споразумение от 20.11.2013г., считано от този момент кредитополучателите дължат
преференциална лихва в размер на сбора от референтен лихвен процент Прайм на
банката за жилищни кредити в лева за съответния период плюс договорна надбавка
от 6.05 пукта като към този момент РЛП е 4.9%. Или, с това споразумение е
променена и редовната лихва по кредита, а не само дължимата след гратисните
периоди. Тези условия по кредита очевидно не са уговорени в интерес на
потребителя, тъй като водят до нарастване на дълга. Вещото лице по ССЕ посочва
размер на общо извършените в периода от 3 -4 години капитализации по кредита в
размер на 25 173.92 лева.
Въз
основа на горното, следва да се приеме, че тези клаузи са неравноправни. Съдът намира за недопустимо
начисляването на възнаградителна лихва върху капитализираната част от
главницата, както в рамките на самия процес на капитализация през време на
гратисния период, така и след изтичането му ведно с начисляване на
възнаградителна лихва върху общия сбор от главница и капитализирани към нея
лихви, поради противоречие на уговорката с императивната забрана в чл.10, ал.3 ЗЗД. Преструктурирането на дълга на основание чл. 13 от Наредба № 9 от 3.04.2008 г. за оценка и
класификация на рисковете експозиции на банките и установяване на специфични
провизии за кредитен риск
(отм.); не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на
изтекли лихви по чл. 10, предл. 3 ЗЗД. Макар предвиден към този момент в
Наредба №9/2008г. /отм.2014г./ на БНБ, този начин на капитализиране се прилага
единствено между търговци, а на плоскостта на потребителската защита, се явява
неравноправна клауза, уговорена във вреда на потребителя, без възможност
последния да прецени и икономическите последици от подписаното споразумение.
Съгласно чл.294, ал.2 ТЗ, уговарянето на лихва върху лихва е допустимо между
търговци, но в случая насрещната страна се ползва с потребителска закрила,
поради изложените по-горе съображения, съответно е икономически по-слаба страна
в отношението и договарянето на такова олихвяване е недопустимо, противоречащо
на закрилните норми в чл.143 ЗЗП. При преценка действителността на извършеното
от банката олихвяване на капитализираната лихва съдът съобразява постановената
актуална практика за липса на основание на банките да прилагат начисляване на
лихва върху лихва. В този смисъл са постановените решение № 66/29.07.2019 г. по
т. д. № 1504/2018 г., 2-ро ТО, решение № 101/19.08.2019 г. по т. д. № 439/2017
г., 2-ро ТО на ВКС и др. В заключението на вещото лице е посочен общият размер
на капитализацията от 25 173.92 лева, в която сума влизат 6695.29 лева
главница, 15219.61 лева просрочена лихва; 459.42 лева просрочени такси,
просрочени застраховки 561.40 лева и 3188.94 лева капитализирана лихва за
облекчено погасяване. Въз основа на тези капитализации дългът нараства от
95 000 лева на 120 173.92 лева /съгл.т.1.1 от заключението/ На вещото
лице не е поставяна задача да изчисли размера на дълга при липса на извършените
от банката капитализации въз основа на допълнителните споразумения, при
прилагане на първоначалния погасителен план и отнасяне на плащанията към
дължимите погасителни вноски по този именно план. Клаузите, предвиждащи
капитализация на лихвата към главница в гратисния период по извършения в случая
начин, освен противоречащи на закона (чл.10, ал.3 от ЗЗД и чл.24, ал.1, т.1 от ЗКСД) са и неравноправни по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като не позволяват на кредитополучателя да прецени
икономическите последици от договора към датата на сключването му. Тъй като
сочените клаузи не са част от основния договор нито от договора за встъпване в
дълг, а се съдържат в допълнителните споразумения, то съдът намира, че не
представляват индивидуално договорени клаузи (чл. 146, ал. 2 от ЗЗП). Като нищожни, същите не следва да се вземат предвид
при изчисляване размера на претендираните вземания. Поради това, съдът следва
да присъди претендираните суми съобразно констатациите на вещото лице като
приспадне от размера на главницата 98 384.93 лева установената от вещото
лице стойност на капитализираните суми, представляващи просрочена лихва, в
размер на 15 219.61 лева. Искът се явява основателен до размера от 83 165.32
лева.
Дори с
преценка за неравноправност, съотв.нищожност на последващите изменения във
възнаградителната лихва, с рефлексия върху наказателните лихви, съгласно
допълнителните споразумения, с оглед частично предявяване на тези искове
/поради изтекла погасителна давност за предходен период/, съдът намира, че
исковете за договорна лихва и наказателна лихва са основателни в предявените
размери. Следва да се отбележи, че възнаградителната лихва на банката е
коректно начислявана до обявената предсрочна изискуемост на 18.02.2019г. По аналогичен начин, съобразно
заключението на ССЕ, вещото лице е посочило размер на наказателната лихва за
посочения в исковата молба период от 9 467.40 лева, съвпадащ с исковата
претенция.
Съгласно заключението, основателна се
явява и претенцията за банкови такси в посочения размер, установен и от вещото
лице, а именно 302.92 лева, за периода от 26.10.2019г. до 17.06.2019г. /л.261/
Същите намират основание в разпоредбата на чл.4, т.2 от договора за кредит. Тъй
като се дължат в началото на периода /годишно изискуеми/, то въпреки обявяване
предсрочната изискуемост през м.02.2019г., се дължи и таксата и за годината на
прекратяване действието на договора 2019г. с обявяване на изискуемостта.
Съгласно заключението на ССЕ, основателен се явява искът за застрахователните
премии, в размер на 613.51 лева, изчислен за периода от 18.08.2016г. до
17.06.2019г., на основание чл.14 от договора за кредит.
По отношение на претендираните
нот.такси съдът намира иска за основателен въз основа на представените от банката
писмени доказателства – фактури и референции /на л.103 и сл. по делото/ както и
направените счетоводни справки и изчисления от вещото лице в ССЕ.
По възражението за погасяване по
давност: В случая е настъпила изискуемостта на цялото задължение по договора,
въз основа осъществените предпоставки на чл.60, ал.2 ЗКИ и т.18 от ТР №4/2013г.
на ОСГТК на ВКС. Независимо от това, според задължително тълкуване на чл.111,
б.в ЗЗД, за да се изсрочват с кратка 3 годишна давност, задълженията с падежи,
настъпващи през предварително определени интервали, следва да имат относителна
самостоятелност и повтарящ се характер, като общността им възниква от един
правопораждащ факт (ТРОСГТК № 3/2011 на ВКС). Кредиторът е предоставил на
длъжника еднократно главницата като цяло за ползване до изтичане на краен срок,
удължен до 2033г., съответно и връщането на тези парични средства на
погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а
представлява предварително съгласие на кредитора да приеме изпълнение на части.
Ето защо, разсрочването на части от усвоения кредит на отделни погасителни
вноски не превръща главницата в периодично платима и за нея остава приложим
общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. В тази насока е и формирана
съдебна практика (Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г.,
III г. о., ГК и Решение № 38/26.03.2019 по т. д. № 1157/2018г, 2, т. о., ТК).
Междинните срокове по плана, макар и да не водят до типична периодичност, имат
правното значение на падежи за съответно изискуемите части и за двете страни.
Крайната дата за ползване на кредита се отнася само за последната част от
главницата, затова и за всяка по-рано изискуема вноска длъжникът изпада в
забава, макар и не за цялата главница, а само за съответно изискуемата част. В
този смисъл и т. 1 от ТРОСГТК 8/2017 г. На посоченото основание и с оглед
критериите на чл.114 ЗЗД, по всеки от падежите следва да се отчита началото на
давностните срокове и давността тече отделно за всяка падежирала анюитетна
вноска от датата, на която плащането е било дължимо /Решение № 90 от 31.03.2014
г. на ВКС по гр. д. № 6629/2013 г., IV г. о., ГК/. Тъй като заявлението е
подадено на 21.06.2019г., то от този момент прекъсва течението на погасителната
давност по отношение на всички анюитетни вноски. Неоснователен е доводът на
страната, че погасителната давност е започнала да тече, считано от
21.09.2013г., тъй като съгласно заключението банката е осчетоводила кредита
като предсрочно изискуем на 31.05.2019г. /л.264 по делото, ССЕ/, а е обявен на
длъжниците за предсрочно изцяло изискуем, вкл. за непадежиралите вноски до
2033г., на 18.02.2019г. с връчване на поканите за изпълнение на
кредитополучателите. Действително, горното не означава, че давност не е текла
по отношение на падежиралите вече вноски, съответно петгодишна за главницата и
тригодишна за включените в анюитетната вноска възнаградителни лихви.
Заявлението по чл.417 ГПК, с което е прекъснато теченето на погасителната
давност съгласно чл.116 ЗЗД, е подадена на 20.06.2019г., което означава, че от
този момент е спряла да тече погасителната давност за падежиралите вече
вземания. Поради това, по отношение на главницата с падеж м.07.2014г. до
подаване на заявлението не е изтекъл предвидения в чл.110 ЗЗД петгодишен
погасителен срок. Спрямо лихвите, банката е съобразила предявяването им за
срока от 11.07.2016г., както за наказателните, така и за възнаградителните
лихви, поради което и тези претенции не се явяват погасени по давност.
/съгл.чл.111, б.в от ЗЗД/. По отношение на възнаградителните лихви, ищецът е
начислявал същите до момента на обявената предсрочна изискуемост, с което се
преустановява действието на договора занапред. Макар да липсва изрично
позоваване по отношение на банковите такси, застраховки и нот.такси, същите
очевидно не са погасени по давност, с оглед периода на начисляването им.
Въз основа на горното, съдът намира
предявените искове с правно основание чл.422 ГПК за основателни до посочения
размер. За разликата по отношение на главницата, искът като неоснователен
следва да бъде отхвърлен. Поради това, в полза на банката се следват и
законните лихви върху уважената главница в размер на 83 165.32 лева,
считано от подаване на заявлението по чл.417 ГПК, на 20.06.2019г. до
окончателното изплащане на дълга.
В полза на ищеца следва да бъдат
присъдени сторените в исковото производство разноски съобразно представените списъци и уважената
част от исковете, или в размер на 2 604.25 лева за исковото производство.
/списък на л.284/ Представени са доказателства и съгл.т.1 от ТР №6/2012г. на ОСГТК
на ВКС относно заплатените адв.възнаграждения. Съобразно отхвърлената част от
исковете, в полза на ответниците се следва съответна на сторените от тях
разноски, част – сумата от 523.95 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Съдът
намира за неоснователно възражението срещу уговорения размер на
адв.възнаграждение съгл.т.4 на чл.7 от Наредба №1/2004г. както и с оглед
осъщественото представителство на трима ответници. Следва да бъдат преизчислени
и разноските на заявителя за заповедното производство до размера от 4838.82
лева.
Воден от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД, ЕИК *********, София,
като кредитодател и Д.И.В., ЕГН **********, Й.Д.В., ЕГН ********** и Р.Й.В.,
ЕГН **********,***-***, кредитополучатели и солидарни длъжници, че в полза на
банката съществува вземане, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение
по ЧГД №9626/2019г. на 9 състав на ВРС, основано на Договор за кредит №HL
16272/06.02.2007г., ведно с подписаните към него допълнителни споразумения,
съответно от 13.05.2009г., от 10.02.2010г., от 30.06.2010г., от 11.12.2010г.,
от 24.08.2011г., от 26.04.2012г. както и Договор за встъпване в дълг от 28.02.2013г.
и допълнителни споразумения от 19.03.2013г. и от 20.11.2013г., сключени между
БЪЛГАРСКА ПОЩЕНСКА БАНКА АД /сега Юробанк България/, ЕИК ********* и
ответниците, за следните суми: 83 165.32
лева – дължима по договора главница
за периода от 10.07.2014г. до 17.06.2019г.; 18 285.62 лева – част
от договорна лихва, изчислена за периода от 11.07.2016г. до 18.02.2019г.; 9 467.40 лева – наказателна лихва
за просрочие за периода от 11.07.2016г. до 17.06.2019г.; 302.92 лева – банкови такси за периода от 26.10.2016г. до
17.06.2019г.; 613.51 лева –
имуществени застраховки за периода от 18.08.2016г. до 17.06.2019г. и 758.80 лева -нотариални разноски за
периода от 22.12.2016г. до 17.06.2019г. ведно със законната лихва върху главницата 83 165.32 лева, считано от подаване
на заявлението по чл.417 ГПК на 20.06.2019г. до окончателното изплащане, на
основание чл.422 ГПК като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 83 165.32 лева
главница по договора за кредит до претендирания размер от 98384.93 лева като
неоснователен.
ОСЪЖДА Д.И.В., ЕГН **********, Й.Д.В.,
ЕГН ********** и Р.Й.В., ЕГН **********,***-***, да заплатят на ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ АД, ЕИК *********, София, сторените в исковото производство разноски
съобразно уважената част от исковете, в размер
на 2 604.25 лева, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА Д.И.В., ЕГН **********, Й.Д.В., ЕГН **********
и Р.Й.В., ЕГН **********,***-***, да заплатят на ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД, ЕИК
*********, София, сторените в заповедното производство разноски в размер на
общо 4 838.82 лева, съобразно
уважената част от исковете, на
основание чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА
ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД, ЕИК *********, София, да заплати на Д.И.В., ЕГН **********,
Й.Д.В., ЕГН ********** и Р.Й.В., ЕГН **********,***-***, съобразно отхвърлената
част от исковете, разноски за исковото производство в размер на 523.95 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в 2
седмичен срок от връчване препис от същото на страните, с въззивна жалба пред
Апелативен съд –Варна.
СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН СЪД: