Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 02.03.2021
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Д въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина
Калоянова като разгледа докладваното от съдия
Кордоловска гр. дело № 6772 по описа
за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273
от ГПК.
С Решение № 556856 от 07.12.2018 г. по гр. д. № 32000/2017 г. по описа на СРС, ГО, 142 състав съдът е признал
за установено по предявените от
„Т.С.” ЕАД, с ЕИК*******, седалище и адрес на управление:***, искове с правно
основание чл. 422 ГПК, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 149 ЗЕ, че
ответникът Х.Т.Р., ЕГН **********, с адрес: ***,
дължи сумата от 1 908,08 лв. - главница, ведно със законната лихва от
14.12.2016 г. до окончателно заплащане на сумата, представляваща начислена сума
за потребена топлинна енергия за периода м.05.2014 г. до м.04.2016 г., както и
на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 156,15
лв.- представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 15.09.2015 г.
до 06.12.2016 г., като е отхвърлил частично искът за главницата над уважената
част от 1 908,08 лв. до пълния предявен размер от 1 943,75 лв. и
искът над уважената част от иска за лихва в размер на 156,15 лв. до пълния
предявен размер от 162,94 лв., като неоснователни и недоказани, за които суми
има издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 19.01.2017 г. , по
гр.д. № 73102/2016 г. от СРС, 142 с-в.
С решението Х.Т.Р. с ЕГН:
********** е осъден на основание чл. 78, ал. 1, ал. 8 ГПК, да заплати на „Т.С.“
ЕАД с ЕИК******* сума в размер на 49 лв. юрисконсултско възнаграждение в
заповедното производство и 41,28 лв. - държавна такса и сумата в размер на 98
лв. - възнаграждение за юрисконсулт в исковото производство, съобразно
уважената част от исковете, а „Т.С.“ ЕАД с ЕИК******* е осъдено на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Х.Т.Р. с
ЕГН ********** сумата в размер на 24 лв. - възнаграждение за адвокат, разноски,
сторени в исковото производство, съобразно отхвърлената част от исковете.
Недоволен от решението в уважителната ЧАСТ е останал ответникът
Х.Т.Р., който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК чрез
пълномощника му адв. Х. го обжалва с оплаквания за незаконосъобразност,
неправилност и необоснованост. По-конкретно поддържа липса на облигационна
връзка между страните. На следващо място счита, че решението е неправилно в
частта, с която СРС е уважил иска за сумата по Обща фактура от 31.07.2016 г., като
счита, че тя е извън исковия период и нейната изискуемост не е настъпила.
Счита, че иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е следвало да бъде уважаван, тъй като
ищецът не е прадставил доказателства кога е публикувал фактурите на интернет страницата си. Искането
му към въззивната инстанция е да отмени решението в обжалваните части и да отхвърли
така предявените искове изцяло. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, чрез процесуалният си
представител юрк. М.Ш.депозира молба от 14.01.2021 г., с която моли съда да
даде ход на делото в тяхно отсъствие, оспорва въззивната жалба, не прави
възражение по доклада. Иска да се потвърди първоинстанционното решение,
претендират се разноски и юрк. възнаграждение, възразява се за прекомерност на
адв. възнаграждение на въззивника.
Третото лице - помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД не взема становище
по въззивната жалба и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр.
д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV
г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 от ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното решение е допустимо.
Предявеният пред
първоинстанционният съд иск е установителен при правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на
ищеца суми, начислени му като стойност на получена и разходвана от него
топлинна енергия на процесния адрес, както и мораторна лихва върху главниците.
Производството се развива след постъпване на
възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД. Предвид
разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита,
предвид което производството се явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и
съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в исковата
молба.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главните
страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна
собственост и от това, че в исковия период въззивникът подава в нея
топлоенергия за битови нужди. От събраните по делото писмени доказателства, а именно
Договор за продажба на държавен недвижим
имот от 14.02.1992 г., се установява, че ответника се легитимира като
собственик на процесния имот през процесния период. По делото няма данни
правото на собственост върху процесния имот да е било прехвърлено на трети лица
или пък в тяхна полза да е било учредено вещно право на ползване.
Неоснователни са възраженията на ответника, че представения
договор не доказва обстоятелството, че последният е собственик на имота през
процесния период. По така направеното възражение не са представени от страна на
ответника доказателства в подкрепа на твърденията му, като в негова тежест е било
да докаже възраженията си.
Предвид горното съдът приема, че между страните за
процесния период е съществувало облигационно отношение по договор за продажба
на топлинна енергия. Договорът касае доставка на топлинна енергия до обект апартамент № 116, находящ се в
гр. София, ж.к. ****************
Следователно анализът на събраните по делото
доказателства обосновава извода, че Х.Т.Р.
притежава качеството на потребител на
топлинна енергия по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който
предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо
лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия.
Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г.
е изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот.
Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с
по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в
понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на
ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал.
1 ЗЕ. Тази разпоредба е
променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната на използвания в закона
термин от потребител на клиент. При все това и досега под клиент на
топлопреносното предприятие по отношение на имотите в сграда в режим на етажна
собственост се разбира собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно
право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г.
и досега със ЗЕ под
потребители на топлинна енергия за битови нужди се разбират само собствениците
и лицата с вещно право на ползване (ползватели в този смисъл) на
топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата топлинно
счетоводство сключен между етажната собственост, от една страна, и помагача на
ищеца, от друга, има действие и по отношение на въззивника. Ето защо ответника
в първоинстанционното производство е ползвател на топлинна енергия и се намира
в облигационно правоотношение с доставчика, по силата на което е задължен към
ищеца да заплаща цената на доставената ТЕ.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията
по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и
потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид
липсата на данни по делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ
съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответника. Следователно решението е
обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на
вземанията, предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в частта, в която
районният съд приема за доказан размера на задължението за цена на
топлинна енергия в размер на 1 908,08 лв. за периода
от м.05.2014 г. до м.04.2016 г.
Неоснователни са възраженията на ответника, че решението е неправилно в частта, с
която СРС е уважил иска за сумата по Обща фактура от 31.07.2016 г., като счита,
че тя е извън исковия период и нейната изискуемост не е настъпила. Напротив,
процесната фактура касае именно исковия период и към датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК сумата по същата е била изискуема.
Изводът на СРС
е направен и при съвкупна преценка на събраните по делото писмени
доказателства, включително чрез заключенията на съдебно-техническата и
съдебно-счетоводната експертизи.
От заключението на
вещото лице по СТЕ се установява, че
сградата, в която се намира процесният имот е с непрекъснато топлоснабдяване
през периода м. 05.2014 г. - м. 04.2016 г., "Т.С.” ЕАД ежемесечно е
извършвала отчети на общия топломер в АС. Дяловото разпределение, извършвано от
фирма „Т.с.” ЕООД за ЕС и имота на ответника е в съответствие с методиката,
нормативната уредба, проверените документи и данни от уреди за сградата и имота.
Изравнителната сума за процесния период м.05.2014 г. - м.04.2016 г. е в размер
на 224,96 лв. (за получаване). Сумата за топлинна енергия начислена от ’’Т.С.”
ЕАД във фактури за процесния период за абоната е 2 133,04 лв., от която
873,10 лв. за отопление на имот и 1 259,94 лв. за БГВ. Извършените
измервания в АС, начисления по фактури, дялово разпределение и остойностяване
на потребена ТЕ за имота са в съответствие с изискванията на действащата
Наредба за топлоснабдяване и цени на ТЕ за процесния период. През процесния
период в абонатната станция на ЕС е действал общ топломер, от търговски тип и е
преминавал периодично метрологичен контрол, съгласно изискванията на Наредбата.
От заключението на изслушаната пред
първоинстанционния съд ССчЕ, която съдът кредитира като обективна и
компетентна, се установява, че за процесния период м. 05.2014 г. - м. 04.2016 г. за процесния
имот с абонатен номер № 176588 няма извършени плащания. Общо главница ТЕ от м.
05.2015 г. до м. 04.2016 г. - 1 908,06 лв., а законна лихва върху главница
в размер на 1 908,06 лв., изчислена за всяко задължение от първия ден след
срока на плащане или 16.09.2015 г. (спрямо срока на плащане на издадена фактура
№ **********/31.07.2015 г. до 15.09.2015 г.) до 06.12.2016 г., общо спрямо
всеки период на промяна в размер на 156,15 лв.
По иска е правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 86. ал. 1 ЗЗД съдът намира следното:
Мораторната
лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на кредитора от
забавата при изпълнение на парично задължение. Обезщетението в размер на
законната лихва е функционално обусловено от главния дълг, поради което същото
се присъжда върху признатата за основателна претенция за главницата. Съгласно
чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. За процесиите
задължения са приложими Общите условия от 2014 г., съгласно които лихва за
забава не се начислява върху прогнозните сметки, а само върху общата изравнителна
сметка, ако стойността й не е заплатена в срока по ал. 2 на чл. 33. А
съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия стойността на общата фактура следва да
бъде заплатена в 30-дневен срок от
датата на публикуването й на интернет страницата на продавача. Съдът
намира, че ищецът не доказва настъпването на изискуемостта на предявеното
вземане. В тази връзка пред СРС не са представени никакви доказателства.
Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които
основава своите искания или възражения. Страната, която носи доказателствената
тежест за определен факт, следва да проведе пълно и главно доказване на този
факт, т. е. да установи по несъмнен начин осъществяването му в обективната
действителност, поради което и настоящият съдебен състав намира, че в случая
ищецът не е доказал, че е поставил ответника в забава, като е публикувал на
интернет страницата си общата фактура. След като ищецът не установява дали и
кога ответника е изпаднал в забава по отношение на главницата, то следва и
единственият възможен извод, че същият не дължи заплащането на мораторна лихва
върху нея.
С оглед
изложеното предявените субективно съединени искове по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явяват неоснователни и като такива следва да бъдат
отхвърлени изцяло.
С оглед
изхода на спора въззивникът Х.Т.Р. следва
да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна „Т.С.”
ЕАД сумата от
общо 713,71 лв. разноски, от които 83,44 лв. - разноски в заповедното
производство за юрк. възнаграждение и ДТ, 620,27 лв. - разноски в исковото
производство за ДТ, юрк.възнаграждение и експертизи и 10 лв. – разноски пред
настоящата инстанция за юрк.възнаграждение, съобразно уважената част от
исковете. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „Т.С.“ ЕАД с ЕИК******* следва да
бъде осъдена да заплати на Х.Т.Р. с ЕГН ********** сумата в размер на 37,41 лв.
- възнаграждение за адвокат в исковото производство и сумата в размер на 43,66
лв. - разноски, сторени в настоящото производство, съобразно отхвърлената част
от исковете
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 556856 от 07.12.2018 г. по гр.д. № 32000/2017 г. по описа на СРС, ГO, 142 състав, в ЧАСТТА,
с която съдът е признал за установено по искове с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Х.Т.Р. с
ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК*******, сумата от 156,15 лв.- представляваща лихва за забава върху главницата за периода от
15.09.2015 г. до 06.12.2016 г., както и в ЧАСТТА за разноските и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „Т.С.”
ЕАД, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:***, срещу Х.Т.Р. с ЕГН **********, с адрес ***, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено спрямо ответника съществуването на вземане на ищеца за
сумата в размер на 156,15 лева, представляваща лихва за забава върху главницата
за периода от 15.09.2015 г. до 06.12.2016 г.
ПОТВЪРЖДАВА
решението в останалата част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1, ал. 8 ГПК, Х.Т.Р. с ЕГН ********** да заплати на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК******* сумата от общо
713,71 лв. разноски, от които 83,44 лв. - разноски в заповедното производство
за юрк. възнаграждение и ДТ, 620,27 лв. - разноски в исковото производство за
ДТ, юрк.възнаграждение и експертизи и 10 лв. – разноски пред настоящата
инстанция за юрк.възнаграждение, съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Т.С.“
ЕАД с ЕИК******* да заплати на Х.Т.Р. с ЕГН ********** сумата в размер на 37,41
лв. - възнаграждение за адвокат в исковото производство и сумата в размер на
43,66 лв. - разноски, сторени в настоящото производство, съобразно отхвърлената
част от исковете.
Решението
е постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.