Решение по дело №9209/2022 на Районен съд - Пловдив

Номер на акта: 3963
Дата: 25 ноември 2022 г.
Съдия: Мария Милкова Дългичева
Дело: 20225330109209
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 23 юни 2022 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 3963
гр. Пловдив, 25.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Мария М. Дългичева
при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска
като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело №
20225330109209 по описа за 2022 година
С исковата молба ищецът И. П. Н. е предявил против „Сити Кеш“ ООД
обективно евентуално съединени искове за приемане за установено в отношенията
между страните на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че сключеният между тях договор за
паричен заем № **** от *****г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, както и на основание чл. 19, ал. 4 ЗПК, а в условията на
евентуалност е предявил установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за
приемане за установено в отношенията между страните, че клаузата за неустойка,
уговорена в чл. 8 от процесния договор противоречи на добрите нрави, неравноправна
е и противоречи на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем № **** от
**** г., по силата на който в полза на ищеца – кредитополучател, била предоставена
сумата в размер от 850 лв. при фиксиран лихвен процент по заема от 40, 05 % и
годишен процент на разходите от 49, 38 %, при 23 седмични вноски и срок за
погасяване - 29.01.2021 г. Общият размер на всички плащания бил в размер на сумата
от 937, 87 лв. В чл. 3, т. 9 от договора било предвидено, че кредитът се обезпечава с
поръчител или банкова гаранция, а в чл. 8 от договора при непредставяне на
обезпечение заемополучателят дължал неустойка в размер на 488, 13 лв., платима
разсрочено, ведно с погасителната вноска по договора за заем. Твърди, че сключеният
между страните договор е недействителен на специалните снования, предвидени в ЗПК
– не било ясно как е формиран ГПР, както и че самият ГПР не отговарял на
действителния, което водело до заблъждаваща търговска практика от страна на
кредитодателя по смисъла на ЗЗП. Уговорената неустойка за непредставяне на
обезпечение нямала присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, а целта й била единствено оскъпяване на кредита и генериране на
допълнителен доход за кредитодателя. С уговаряне на неустойката се заобикаляла
1
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи се, че клаузата за неустойка противоречи и на
добрите нрави, като се излагат подробни съображения в тази насока. Въз основа на
изложените съображения се моли за уважаване на предявените искове.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Сити Кеш“
ООД е депозирал отговор на исковата молба. Оспорва и твърдението, че с уговорката
за процесната неустойка се цели заобикаляне на закона, както и осигуряване на
допълнителна печалба. Във връзка с твърдението за нищожност на неустойката поради
противоречието с добрите нрави сочи, че при сключване на договора за
потребителски кредит финансовата институция извършва оценка на финансовия риск,
който поема, а обезпечението на задължението е съществен елемент при преценката на
този риск. Само при това условие кредиторът имал интерес от сключване на процесния
договор. А неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение
увеличавало поетия от кредитора финансов риск и водело до невъзможност за
събиране на вземането, което пък напълно в съответствие с добрите нрави било
основание за уговаряне на нестойка, която да обезпечи това вземане. С оглед това
твърди, че неустойката не излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна
функция. Оспорва твърдението, че в размера на ГПР следва да се включи и размера на
неустойката, доколкото същата се дължи при условие, а не представлява
възнаграждение за отпуснатите от кредитора средства.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Между страните не се спори, а и от приобщените по делото доказателствени
материали се изяснява, че между тях е сключен договор за кредит № **** от **** г., по
силата на който в полза на ищеца – кредитополучател е предоставена сумата в размер
от 850 лв., при фиксиран лихвен процент по заема от 40, 05 % и годишен процент на
разходите от 49, 38 %, с погасяване на 23 седмични погасителни вноски. Общият
размер на всички плащания бил в размер на сумата от 937, 87 лв. Съгласно чл. 6 от
Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на
кредитора едно от следните обезпечения: 1) поръчител или 2) банкова гаранция. С
клаузата на чл. 8 от Договора е установено задължение за заплащане на неустойка в
размер на сумата от 488, 13 лв., ако в тридневен срок от подписването му
заемополучателят не осигури едно от тези обезпечения, която неустойка съгласно
погасителния план, приложен по делото, кредиторът е разсрочил и добавил към всяка
анюитетна вноска.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане
единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
Изискванията, които чл. 6 от Договора възвежда за потребителя, са на практика
неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси
паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и
житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури банкова гаранция в съответния размер, за което съответната
банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчител, който да отговарят на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки
2
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът
цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка”
към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да
заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване,
че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.
Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на
практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало
да бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид
това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора
и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е
49, 38 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои
точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече
бе коментирано, неустойката е с характер на възнаграждение и следва да бъде
включена изначално при формирането на ГПР. От приетото по делото заключение по
изготвената съдебно – счетоводна експертиза се изяснява, че при формиране на ГПР по
процесния договор е включена единствено договорната лихва. Посочено е, че с
включване на неустойката при непредоставяне на обезпечение ГПР се увеличава на
697, 78 %.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение
спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по
кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива
93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на
практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които
се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От
посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва
в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид
обстоятелството, че в чл. 3, т. 12 от Договора като обща сума за заплащане от
потребителя е посочена 937, 87 лв. В тази величина, обаче, не е включена дължимата
по чл. 8 от Договора „неустойка” в размер от 488, 13 лв. Тоест, налице е и пълно
разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и
действително дължимата величина в края на заемния период.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния
договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и
включените в него компоненти, то следва да се приеме, че договор за паричен заем №
**** от ***** г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
поради което не следва да се пристъпва към изследване и на останалите сочени от
ищеца основания за недействителност на договора.
По предявения евентуален иск.
Доколкото се уважава предявеният главен иск, то не е настъпило
3
вътрешнопроцесуалното условие, обуславящо необходимост от разглеждане на
предявения при условията на евентуалност иск.
По отношение на разноските:
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на
ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски, съобразно изхода
на правния спор в размер на 100 лв. – платена държавна такса.
В производството по делото ищецът е бил представляван на основание чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗАдв. Съдът определи адвокатското възнаграждение в размер на сумата от 400
лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й,
действаща към момента на определяне на възнаграждението от съда. Независимо, че
съдът е сезиран с два иска, разгледан е единствено главния иск, като е уважен, поради
което не се е сбъднало процесуалното условие за разглеждане на предявения
евентуален. По тези съображения съдът счита, че на процесуалния представител на
ищеца се дължи възнаграждение за един иск, в минимален размер.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Сити Кеш” ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Средец“, ул.
„Славянска“ № 29, ет. 7, по предявения от И. П. Н., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул.
„А. П. Д.“ № **, ет. *, ап. **, иск с правно основание чл. 124 ГПК, че договор за
потребителски кредит №**** от **** г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК *********, да заплати на И. П. Н., ЕГН
**********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 100 лева, представляваща
сторени разноски в рамките на настоящото производство.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК *********, да заплати на адв. Г. М., АК – гр.
П., със съдебен адрес: гр. П., ул. „Й. Г.“ №***, в качеството му на пълномощник на
ищеца И. П. Н., ЕГН **********, сума в размер на 400 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в настоящото
производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд –
Пловдив, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ______/п./_________________
4