№ 1140
гр. София, 17.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на шести април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Ели Й. Гигова
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20211100506582 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и следв ГПК.
С решение № 20050454 от 23.02.2021 г. по гр.д.№ 46288 по описа за
2020 г. на СРС, Втора ГК,76 състав се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл. 124, ал. 1 (съществуване на право), във вр. с чл. 415 от ГПК и
чл. 99 във вр. с чл. 79, във вр. с чл. 240 от ЗЗД и ЗПК, по иска предявени от
„А. за с. на в.“ ЕАД, срещу Л.Б.С., че ответникът дължи на ищеца:
- сумата от 799,87 (седемстотин деветдесет и девет лева и
осемдесет и седем стотинки) лева, главница по договор от 07.01.2019г.,
цедиран на 01.08.2019г., ведно със законната лихва, считано от 23.01.2020г.
до окончателното щ изплащане;
- сумата от 50,18 (петдесет лева и осемнадесет стотинки) лева,
договорна лихва за периода от 24.01.2019г. до 02.05.2019г., като
ОТХВЪРЛЯ претенцията за горницата до пълния предявен размер от 65,72
(шестдесет и пет лева и седемдесет и две стотинки) лева, като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
- сумата от 65,72 (шестдесет и пет лева и седемдесет и две
1
стотинки) лева, мораторна лихва за периода от 17.08.2018г. до 09.02.2020г.
В тежест на ответницата са възложени разноските в заповедното и
исковото производство.
Постъпила е въззивна жалба от Л.Б.С., ответник пред СРС.
Решението се обжалва в частта, в която претенциите на ищеца
срещу ответницата/въззивник са били уважени, както и в частта за
разноските.
Във въззивната жалба се сочи, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в разрез със събраните доказателства.
Неправилно СРС приемал, че е налице облигационно отношение. По делото
не ставало ясно дали заеманата сума е била предоставена на заемателя.
Липсвали доказателства ответницата да е била редовно уведомен по реда на
чл.99 ЗЗД за извършената цесия. Допустимо било съобщаването да е сторено
от ищеца, а не от предишния кредитор. По делото било представено валидно
пълномощно за упълномощаване на ищеца да съобщи на ответницата
цесията. Двете уведомления, обаче, не били достигнали до знанието на
ответницата, тъй като били изпратени на погрешен адрес. Освен това не били
изпълнени изискванията на ОУ за връчване на пощенски пратки. Ответникът
бил призован при приложение на фикцията по чл.47, ал.5 ГПК. Действително,
съдебната практика приемала за приложимо правилото на чл.235, ал.3 ГПК
във връзка с връчването на исковата молба, но в случая ответницата била
представлявана чрез особен представител. Затова не се пораждала
материалната последица на чл.99, ал.4 ЗЗД.
Иска се от настоящата инстанция да отмени решението и вместо това да
постанови друго, с което претенцията да бъде отхвърлена.
От въззиваемата страна „А. за с. на в.“ ЕАД, ищец пред СРС, е
постъпил отговор, в който е изразено становище, че въззивната жалба е
неоснователна, а постановеното от СРС решение в частта в която е уважен
иска по чл.422 ГПК – правилно. Не били допуснати сочените от въззивницата
нарушения при обсъждане от доказателствата. Счита, че неполучаването на
уведомлението не може да се вмени във вина на ищцовото дружество.
Позовава се на чл.94, ал.1 и чл.99, ал.1 от Закона за гражданската
регистрация. Сочи, че ответницата била представлявана от особен
представител, което компенсирало личното участие. Особеният представител
2
можел да извършва голям кръг процесуални действия, вкл. да получи препис
от исковата молба, както и да направи всички възражения от името на
представлявания. Затова ответницата следвало да се счита уведомена за
цесията с връчването на препис от исковата молба, ведно със съдържащото се
там уведомление. По същество сочи, че доказателства за предаване на сумата
по заема на ответницата било обстоятелството, че самият договор имал
характер на разписка. Фактът, че ответницата била погасила част от дълга
също сочело, че сумата е получена. Претендира разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивницата е уведомена на 25.03.2021 г.,
Въззивната жалба е подадена на 07.04.2021 г. ; следователно същата е в
срока по чл.259, ал.1 ГПК.
С решението, в частта в която се обжалва, е уважен иска по чл.422 ГПК,
предявен срещу ответницата, въззивник, следователно е налице правен
интерес от обжалване въззивната жалба е допустима.
В частта в която претенциите са отхвърлени, решението като
необжалвано е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
За издадената на 28.01.2020 г. заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 3293
по описа за 2020 г. на СРС, 76 състав длъжникът Л.Б.С. е уведомена при
условията на чл.47, ал.5 ГПК.
Указанията по чл.415, ал.1 ГПК са достигнали до знанието на заявителя
на 24.08.2020 г.
Искът по чл.422, ал.1 ГПК е предявен на 24.09.2020 г. /по пощата/.
По основателността на въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че
ответницата е надлежно уведомена за извършената цесия като се е позовал на
съдебна практика на ВКС по сходни случаи на връчване на уведомление.
Допустимо било връчването да се извърши по пощата. Дължимостта на
сумите била установена от заключението на вещото лице. Договорът и
частичното връщане на сумата установявали прехвърляне на заетата сума.
3
По доводите във въззивната жалба:
С оглед доводите във въззивната жалба спорно пред настоящата
инстанция е дали ответницата е била надлежно уведомена за
извършената цесия и оттук породила ли е правни последици по
отношения на нея.
Цесията е договор, по силата на който кредиторът на едно вземане –
цедент, го прехвърля не трето лице – цесионер, като последният разполага с
правото да го събере от длъжника. В закона липсва изискване за форма за
действителност на цесията. Цесионерът придобива вземането в състоянието, в
което то се е намирало в момента на сключването на договора. Заедно с
вземането върху цесионера по силата на закона преминават и всички
акцесорни права /освен ако е уговорено противното/.
С оглед обстоятелството, че договора за паричен заем е представен с исковата
молба, настоящата инстанция приема, че цедентът е прехвърлил на цесионера
документите.
Съгласно разпоредбата чл. 99 ЗЗД кредиторът може да прехвърли
своето вземане на друго лице, като е длъжен да уведоми длъжника и да
предаде на новия кредитор документите, които установяват вземането.
Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от
деня, когато съобщението бъде получено от длъжника. До този момент той не
знае за цесията, за него не съществува задължение да престира на цесионера
и задължението му спрямо него ще възникне едва след получаване на
съобщението от първоначалния кредитор. Разпоредбата има защитна функция
и цели да се предотврати възможността длъжникът да изпълни в полза на
лице, което не е кредитор. Именно поради това за да породи своето действие
по отношение на длъжника, прехвърлянето следва да е доведено до неговото
знание.
Съобщението обаче не е елемент от фактическия състав, който поражда
действие между страните по договора. Цедираното право преминава върху
цесионера със сключване на договора. Значението на съобщаването е
регламентирано единствено с оглед обвързването на длъжника от договора за
цесия и поради действието му спрямо третите лица –чл.99,ал.4 ЗЗД.
Настоящата инстанция счита,че приложение намира разпоредбата на чл.
235, ал. 3 ГПК, ефектът на уведомяването с връчването на исковата молба,
4
защото:
С решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т.
о., се е произнесъл по реда на чл. 290 ГПК, че поради отсъствие на специални
изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен
от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно
съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е
връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият
кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като
факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на
спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като
приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от
съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал.
3 ГПК. Аналогично становище е застъпено и в решение № 3/16.04.2014 г. по
т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. В последното решение е прието, че
изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на
цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване
на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр.1 ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
С оглед приетото и в РЕШЕНИЕ № 114 ОТ 07.09.2016 Г. ПО Т. Д. №
362/2015 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС, получаването на уведомлението за
цесията в рамките на исковото производство с връчване на приложените към
исковата молба доказателства, едно от които е изходящото от цедента или
неговия пълномощник съобщение по чл. 99, ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД, не може да
бъде игнорирано. Като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде
съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на
цесионера срещу длъжника.
Съдебната практика приема уведомяването на длъжника като целящо да
го защити срещу " ненадлежно изпълнение на неговото задължение ", т.е.
срещу "изпълнение на лице, което не е носител на вземането ", точно защото
такъв носител е цесионерът.
Това означава, че уведомяването за цесията има значение в случаите в
които от длъжника се твърди, че е извършил плащане на предходния
кредитор след прехвърлянето на вземането. Такива твърдения в случая няма.
5
Относно уведомяването за цесията чрез особен представител:
До ответницата са били изпратени две уведомления за извършената
цесия като първото се е върнало с отбелязване „непотърсено“, а второто, че на
адреса няма никой.“Ненамирането на адреса“ на ответницата се потвърждава
и в хода на съдебното производство, което обуславя и процесуалното й
представителство по реда на чл.47, ал.6 ГПК.
Съгласно приетото в РЕШЕНИЕ № 198 ОТ 18.01.2019 Г. ПО Т. Д. № 193/2018 Г.,
Т. К., І Т. О. НА ВКС връчването на особен представител представлява надлежно
уведомяване на длъжника. Това е така, защото в хипотезата на чл. 47, ал. 6
ГПК при изпълнение на предпоставките по чл. 47, ал. 1-5 ГПК с оглед охрана
интересите на ответника на последния се назначава особен представител.
Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е
направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици.
Следователно цесията е породила действие и спрямо длъжника,
ответник по спора.
Относно получаването на заемната сума:
Видно от уговореното в чл.3, ал.1 от договора, страните се съгласяват
да се извърши рефинансиране на текущия заем на заемателя /ответницата/,
като последната е изявила желание да се погаси този предходен заем със
сумата в размер на 194,73 лв. Извършено е прихващане с предходното
задължение, а остатъка от заеманата сума е била предоставена на заемателя.
Договорът има силата на разписка.
Видно от заключението на вещото лица по допуснатата, изслушана и
приета, неоспорена от страните, съдебно-счетоводна експертиза, ответницата
е извършила две плащания на седмичните вноски в общ размер на 78, 05 лв.,
което също навежда на извода, че заеманата сума е била предоставена на
заемателката. Освен това вещото лице е проверило при ищеца и е
констатирало погасяването на предходния кредит със сумата в размер на
194,73 лв.
При съобразяване с извършеното плащане дължимата главница възлиза
в размер на 799,87 лв.; договорната лихва – 50,18 лв., а лихвата за забава на
просрочената главница възлиза на 69,55 лв. за периода от 25.01.2019 г.-
6
22.01.2020 г./При претендирана такава в размер на 65,72 лв./.
Относно неравноправни клаузи:
Такива доводи във въззивната жалба не са направени, но съдът дължи
произнасяне независимо от това. Ето защо излага следните мотиви:
Принципно, възнаградителната лихва съставлява цена за
предоставеното ползване на заетата сума. Когато едната престация е
предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация -
заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със
стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане
на заетата сума и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен.
В конкретния случай възнаградителна лихва е присъдена в размер на
50,18 лв. за периода от 24.01.2019 г. до 02.05.2019 г. /падеж на последна
погасителна вноска/.
Съгласно чл.19, ал. 4 ЗПК (Нова - ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г.) Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
Съгласно чл.19, ал. 5 ЗПК (Нова - ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г.) клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се
считат за нищожни.
В конкретния случай годишния лихвен процент по заема, действително,
е 40 %, но същият е фиксиран. Уговорения лихвен процент на ден е в размер
на 0,11 %, но е приложим при отказ от договора. Годишния лихвен процент
на разходите за заема е 46,31 %.
Следователно не е допуснато нарушение на чл.19, ал.4 ГПК.
Относно мораторната лихва:
Заповедта за изпълнение на парично задължение е издадена за сумата в
размер на 65,72 лв. каквато сума е присъдил и СРС с обжалваното по
настоящето дело, решение. Периодът за който се претендира мораторната
лихва и за който е издадена заповедта за изпълнение, обаче, е 24.01.2019 г.
до 23.01.2020 г./датата на подаване на заявлението по реда на чл.410 ГПК/.
СРС е присъдил мораторна лихва за периода 17.08.2018 г. до 09.02.2020 г.,
7
т.е. за периода 17.08.2018 г. до 23.01.2019 г. и за периода 24.01.2020 г. до
09.02.2020 г. съдът не е сезиран с иск по чл.86, ал.1 ЗЗД. Затова и решението
ще бъде обезсилено в тази му част.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции в
останалата част, решението ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора решение е правилно и в частта за
разноските.Частичното обезсилване на решението не влияе на разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззиваемия се следват разноски за процесуално представителство
–юрк.възнаграждение, което съдът определя в размер на 100 лв. по реда на
чл.78, ал.8 ГПК.
По реда на чл.77 ГПК следва да бъде осъден въззиваемия да заплати
възнаграждение на адв.Ф., което съдът определя в размер на 150 лв. като се
има предвид ниската правна сложност на спора, липсата на процесуални
искания по с. на доказателства, както и, че делото приключи в едно съдебно
заседание.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 20050454 от 23.02.2021 г. по гр.д.№ 46288 по
описа за 2020 г. на СРС, Втора ГК,76 състав в частта в която се: ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124, ал. 1 (съществуване на право) ГПК,
във вр. с чл. 415 от ГПК и чл. 99 във вр. с чл. 79, във вр. с чл. 240 от ЗЗД и
ЗПК, по иска предявен от „А. за с. на в.“ ЕАД, срещу Л.Б.С., че ответникът
дължи на ищеца мораторна лихва за периода 17.08.2018 г. до 23.01.2019 г. и
за периода 24.01.2020 г. до 09.02.2020 г., като недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20050454 от 23.02.2021 г. по гр.д.№
46288 по описа за 2020 г. на СРС, Втора ГК,76 състав в частта в която се:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124, ал. 1 (съществуване на
8
право) ГПК, във вр. с чл. 415 от ГПК и чл. 99 във вр. с чл. 79, във вр. с чл. 240
от ЗЗД и ЗПК, по иска предявен от „А. за с. на в.“ ЕАД, срещу Л.Б.С., че
ответникът дължи на ищеца:
- сумата от 799,87 (седемстотин деветдесет и девет лева и
осемдесет и седем стотинки) лева, главница по договор от 07.01.2019г.,
цедиран на 01.08.2019г., ведно със законната лихва, считано от 23.01.2020г.
до окончателното щ изплащане;
- сумата от 50,18 (петдесет лева и осемнадесет стотинки) лева,
договорна лихва за периода от 24.01.2019г. до 02.05.2019г.;
- сумата от 65,72 (шестдесет и пет лева и седемдесет и две
стотинки) лева, мораторна лихва за периода от 24.01.2019 г. до 23.01.2020 г.
ОСЪЖДА Л.Б.С., ЕГН **********, гр.София, бул.****, да заплати на
„А. за с. на в.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул.“****, офис сграда Лабиринт, ет.2,офис 4, сумата в размер на
100 лв. - юриск.възнаграждение, направени пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА А. за с. на в.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.“****, офис сграда Лабиринт, ет.2,офис 4, да
заплати на адв.Г.Р. Ф. сумата в размер на 150 лв.- възнаграждение за
особен представител пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280,
ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9