Р Е Ш Е Н И Е
град София, 19.06.2019 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и осми март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: АНЕТА ИЛЧЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№8246 по описа за 2018 година и
за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №327037
от 31.01.2018г., постановено по гр.дело №6758/2015г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 54-ти
състав, са отхвърлени предявените от ЕТ „Н.М.”, представляван от Н.М.Н., срещу „С Л.” ЕООД
искове за признаване за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.372, ал.1 ТЗ вр. чл.1 от Конвенция за договора за международен автомобилен превоз
на стоки (CMR) и чл.86, ал.1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 4205.00 лв.,
остатък от превозно възнаграждение за извършен автомобилен транспорт от България
до Русия по договор-заявка №RE1300018, за което е издадена фактура №2454/03.04.2013г.,
за сумата от 558.00 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на
същото възнаграждение за период на забава от 07.04.2013г. до 09.08.2014г., за
сумата от 4205.00 лв., остатък от превозно възнаграждение за извършен
автомобилен транспорт от България до Русия по договор-заявка №RE1300019, за
което е издадена фактура №2455/03.04.2013г., за сумата от 558.00 лв.,
представляваща обезщетение за забавено плащане на същото възнаграждение за
период на забава от 07.04.2013г. до 09.08.2014г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.
№44399/2014г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 78 състав.
Постъпила е
въззивна жалба от ищеца - ЕТ „Н.М.”, представляван от Н.М.Н., чрез процесуален
представител адв.А.С., с която се обжалва изцяло решение №327037 от 31.01.2018г.,
постановено по гр.дело №6758/2015г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 54-ти състав,
като са инвокирани доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност
на съдебния акт, като постановен в противоречие на материалния закон. Твърди се,
че неправилен е изводът на СРС, че сключените между страните два договора съответно
със заявка №RE1300018
и заявка №RE1300019
по същността си представляват договори за международен превоз по релация
България -Русия и по отношение на възникналите от тях вземания за заплащане на
превозни възнаграждения намира приложение разпоредбата на чл.32 от Конвенция за
договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), която
постановява, че исковете, свързани с превози, подчинени на тази Конвенция, се
погасяват с изтичане на едногодишен давностен срок. Поддържа се, че в случая
сключените договори между страните представляват несъщински спедиционни
договори и досежно възникнали вземания за заплащане на превозни възнаграждения
намират приложение общите правила на погасителната давност, предвидени в ЗЗД. Излага
се още, че в случай, че съда приеме, че се претендира вземане по превозен
договор, по отношение на който е приложима давността, установена в чл.32 от Конвенция за CMR, то с изпратената от ищеца до
ответника покана за доброволно изпълнение от 20.05.2013г. е прекъсната
давността, респективно към датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК не е изтекъл давностния срок. По изложените аргументи моли
съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение и постанови друго, с което да уважи
предявените искове като основателни и доказани. Претендира присъждане на
разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата
страна - „С Л.” ЕООД, чрез процесуален
представител адв.С.П. депозира писмен отговор, в който взема становище относно
неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Изложени са аргументи, че
правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за
спора факти и доказателства като е приел, че страните са сключили два договора
за превоз на стоки с международен елемент и по отношение на тях е приложима Конвенция
за CMR, като
досежно предявените искове за заплащане на превозно възнаграждение срокът на
погасителната давност е този по чл.32, ал.1, б.„в” от Конвенцията. Твърди се, че в случая от доказателствата по делото е
установено, че претендираните от ищеца вземания за заплащане на превозни
възнаграждения са станали изискуеми на 08.04.2013г. след като стоките са били
разтоварени и са получени издадените фактури, от която дата е започнал да тече
едногодишен давностен срок, който е изтекъл на 08.04.2014г., а заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК е било подадено от ищеца на 09.08.2014г., към която дата претендираните вземания са били
погасени по давност. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното
решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски. Представя
списък по чл.80 от ГПК.
Предявени
са от ЕТ „Н.М.”,
представляван от Н.М.Н., срещу „С Л.” ЕООД при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.372, ал.1 ТЗ вр. чл.1 от Конвенция за договора за международен автомобилен превоз
на стоки (CMR) и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за
спора факти и обстоятелства и са били правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния
съд при обосноваване на неговите крайни изводи.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявените от ищеца - ЕТ „Н.М.”, представляван от Н.М.Н., срещу ответника - „С Л.” ЕООД при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. чл.372, ал.1 ТЗ вр. чл.1 от Конвенция за договора за международен
автомобилен превоз на стоки (CMR) и чл.86, ал.1 ЗЗД като погасени по давност. За да постанови
обжалваното решение, първостепенният съд е приел, че
между страните
са възникнали облигационни отношения, на основание сключени договори за превоз,
по отношение на които намира приложение Конвенция за CMR. Обоснован е изводът, че
за ответника като товародател е възникнало
задължение да плати пълния размер на превозно възнаграждение съобразно начина,
уговорен в сключените договори (остатъкът от превозното възнаграждение е дължим
след разтоварване и получаване на фактура и ЧМР), като
в случая ищецът е доставил стоките на получателя на 03.04.2013г., като
на същата дата са били получени от ответника фактури за остатъка от навлото с
№2454/03.04.2013г. и №2455/03.04.2013г., поради което и вземането за остатъка
от навлото по двата договора в размер на 4205 лв. по всеки от тях е станало
изискуемо на 08.04.2013г. и при липса на твърдения и доказателства за плащането
му, се дължи от ответника. На следващо място СРС е приел, че релевираното от ответника
възражение за погасяване по давност на предявените искове за заплащане на
възнаграждение е основателно, тъй като към датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е бил изтекъл едногодишния
давностен срок по чл.32, ал.1, б.„в” от Конвенция за CMR, на което основание са отхвърлени предявените
искове. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно
нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на
чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон, на основание на които е
обосновал краен извод за неоснователност на предявените искове като погасени по
давност. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с
направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
В случая основното
наведено възражение във въззивната жалба досежно факта, че сключените между
страните договори представляват несъщински спедиционни договори, настоящият
състав намира за неоснователно. От съвкупния анализ на събраните доказателства транспортни заявки и
товарителници, както и от показанията на разпитаните свидетели О.Н.и М.Г., които
следва да бъдат кредитирани като дадени в резултат на техни преки и непосредствени
впечатления и не са противоречиви, а напротив - взаимно допълващи се, се
установява, че ответникът е възложил на ищеца извършването на превоз на стоки
по искане на трето за спора лице - „САТ” ООД, вписан
като изпращач в представените по делото товарителници, предвид на което се
налага категоричен извод, че са били сключени между страните договори за
международен автомобилен превоз на стоки, по които ответникът е товародател, а
ищецът е превозвач. Следователно се налага извода, че възникналите между страните
по делото облигационни правоотношения са такива по договори за превоз (чл.367 и сл. ТЗ), а не по спедиционни договори, в
каквато насока е поддържаното от въззивника възражение, независимо че при
извършване на превоза ищецът е използвал и друг превозвач, което не променя
характера на постигнатите договорености между страните (чл.374 ТЗ). Доколкото в случая е установено по
несъмен начин, че се касае за международен автомобилен превоз на стоки, приложима е
разпоредбата на чл.32 от Конвенция за CMR, съгласно която исковете,
свързани с превози, подчинени на тази конвенция, се погасяват с изтичане на
едногодишен давностен срок, като предвид характера на вземането за превозно
възнаграждение давностният срок тече от изтичането на тримесечен срок от датата
на сключване на превозния договор. Посочената разпоредба касае срока на
погасителната давност за превозно възнаграждение по договор за международен
превоз на стоки по шосе - в този смисъл решение
№81 от 27.05.2010г. на ВКС по т.д. №851/2009г., I Т.О., Т.К. В конкретната хипотеза изискуемостта на остатъка от дължимото навло е настъпила,
в момент, различен от датата на сключване на процесните договори, тъй
като страните са се съгласили съгласно транспортни заявки №RE1300018 и №RE1300019 остатъка от
навлото по двата договора в размер на 4205 лв. за всеки от тях да бъде платен от
ответника с изтичането на 3-4 дни от разтоварването на стоките и получаване на
фактура и ЧМР-та. В случая от анализа на доказателствата се установява, че ищецът
е изпълнил задълженията по сключените договори за превоз да достави стоките на
получателя, който е получил същите на 03.04.2013г. и издадените фактури за
остатъка от навлото с №2454/03.04.2013г. и №2455/03.04.2013г. са получени от
ответника на 03.04.2013г., поради което и вземането за остатъка от навлото по
двата договора в размер на 4205 лв. по всеки от тях е станало изискуемо на
08.04.2013г. и при липса на твърдения и доказателства за плащането му, се дължи
от ответника. Следователно
считано от 08.04.2013г. е започнала
да тече давността и давностният срок е изтекъл на 08.07.2014г., а заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за тези вземания е
подадено на 09.08.2014г., към който момент исковете за превозно възнаграждение
са били погасени по давност.
На следващо място въззивният съд приема, че в процесната хипотеза не е
налице спиране и прекъсване на давността, които се подчиняват на чл.32 §2 от
Конвенцията /при наличие на писмена рекламация, какъвто не е настоящият случай/
и на националното право, съгласно чл.32 §3 от Конвенцията, който огласи:
"освен в случаите, предвидени в разпоредбите на § 2 по-горе, спирането на
давностните срокове се урежда от законите на страната на сезирания съд. Същото
се отнася и до прекъсването на давността.". Спирането на давността се
урежда в чл.115
от ЗЗД, като не е налице хипотеза на спиране на давността.
Съгласно чл.116
от ЗЗД давността
се прекъсва: а) с признаване на вземането от длъжника; б) с предявяване на иск
или възражение или на искане за почване на помирително производство; ако искът
или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат
уважени, давността не се смята прекъсната; в) с предприемане на действия за
принудително изпълнение. Представената от ищеца кореспонденция до ответника представлява
покана за доброволно изпълнение и не съдържа признание на вземането от длъжника
- ответник по делото. Следователно не е налице основание за прекъсване на
давността.
По тези съображения предявеният главен иск с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. чл.372, ал.1 ТЗ вр. чл.1 от Конвенция CMR се явява неоснователен
като погасен по давност. Първостепенният съд е достигнал до същия правен извод
и с обжалвания съдебен акт е отхвърлил изцяло предявеният главен иск, който е правилен и законосъобразен и следва да бъде
потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По предявения иск чл.86, ал.1 от ЗЗД съдът приема следното:
Във въззивната жалба не са наведи конкретни доводи
досежно незаконосъобразността на съдебното решение в частта, в която е отхвърлен
така предявения иск, предвид на което и с оглед факта, че съдът е ограничен само от посоченото в
жалбата /по аргумент на чл.269 от ГПК/, намира, че на основание чл.272 ГПК следва да
препрати изцяло към мотивите на първоинстанционния съд, които са
законосъобразни, постановени при правилно прилагане на материалния и
процесуалния закон и настоящият съдебен състав напълно споделя. Съдебното
решение в частта, в която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.422, ал.1
от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция основателна е претенцията на въззиваемата страна за
присъждане на разноски. На основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 ГПК въззивникът - ЕТ „Н.М.”,
представляван от Н.М.Н., следва да бъде осъден да плати на „С Л.” ЕООД направените разноски във въззивното
производство за платено адвокатско възнаграждение в размер на 636.00 лв. с
включен ДДС, съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК и доказателства за реално
плащане.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №327037 от 31.01.2018г., постановено по гр.дело №6758/2015г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 54-ти състав.
ОСЪЖДА ЕТ „Н.М.”,
представляван от Н.М.Н., с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***;
да заплати на „С Л.” ЕООД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***; на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 ГПК сумата от
636.00 лв. /шестстотин тридесет и шест лева/, реално сторени разноски пред
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ :
1./
2./